Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (33)

32.

— Защо го правят? — каза Джейсън, като седна до Мари в малкото кафене. Беше позвънил за пети път през последните пет часа, откакто се беше свързал с посолството. — Искат да ме накарат да се движа непрекъснато. Принуждават ме да го правя и не мога да разбера защо.

— Сам се принуждаваш — каза Мари. — Можеше и петте пъти да се обаждаш от стаята.

— Не можех. Дадоха ми да разбера, че не трябва да го правя. При всяко мое обаждане оня тъпанар ме пита къде съм в момента и дали съм на „сигурна“ територия. Каква тъпашка фраза „сигурна територия“. Но ми каза и още нещо. Че всеки път трябва да се обаждам от различно място, за да не може никой вън или вътре в посолството да ме засече на телефон или определен адрес. Не искат да ме вземат под опека, а да ме държат в непрекъснато напрежение. Искат ме, но се страхуват от мен; това е безсмислено!

— А може би просто си въобразяваш? Никой не ти е казал такова нещо.

— Не е и необходимо. Подтекстът на приказките им го казва. Защо не ми наредиха да отида направо в посолството. Защо не ми заповядаха? Никой не може с пръст да ме докосне на американска територия. Но те не го направиха.

— Улиците са под наблюдение. Нали ти казаха?

— Видя, че го приех на доверие. Едва преди половин минута се сетих да се запитам. От кого са под наблюдение? Кой ги наблюдава?

— Очевидно Карлос. И хората му.

— Това го знаеш ти, знам го и аз — или поне го предполагаме — но те не го знаят. По дяволите, може да не знам кой съм и откъде съм, но знам какво ми се е случило през последните двайсет и четири часа. Но те не знаят.

— Те също биха могли да предположат, нали? Може да са видели подозрителни хора в коли или такива, които се мотаят прекалено дълго или прекалено явно наоколо.

— Карлос не е чак толкова глупав. Освен това има хиляди начини по-особено превозно средство да се стрелне светкавично в територията на посолството. Контингентът на морската пехота по света е обучен блестящо за такива случаи.

— Вярвам ти.

— Но те не го направиха. Дори не предложиха. Вместо това ми губят времето и ме карат да им играя по свирката. По дяволите, защо?

— Ти сам го каза, Джейсън. Не са те чували шест месеца. Много са предпазливи.

— Защо по този начин? Вкарат ли ме веднъж зад вратите на посолството, могат да правят с мен каквото си поискат. Ще бъда изцяло под техен контрол. Могат да ми сложат пазач или да ме хвърлят в затвора. А те не желаят да ме докосват, но същевременно и не искат да ме загубят. — Борн придърпа стола си. — Нещо не е наред. Хайде да се махаме оттук.

 

Александър Конклин, приемникът на „Тредстоун“, беше прекосил океана точно за шест часа и двайсет минути. На сутринта щеше да хване първия Конкорд и да кацне на летище Дълес в 7,30 вашингтонско време, което означаваше, че ще е в Лангли към 9. Ако през това време някой го потърсеше по телефона или се поинтересуваше къде е прекарал нощта, майорът в Пентагона, който отговаряше, щеше да му даде неверен отговор. А на първия секретар щеше да му се каже, че ако някога изобщо спомене, че е разговарял дори веднъж с човека от Лангли, ще бъде разжалван до най-нищожно аташе и изпратен в новата мисия в Терра дел Фуего. Това му бе гарантирано.

Конклин отиде направо до редицата телефонни автомати на стената и набра посолството. Първият секретар беше изпълнен с чувство за добре свършена работа.

— Всичко върви по разписание, Конклин — каза, изпускайки този път обръщението „мистър“, с което подчертаваше, както сам той смяташе, равенството между двама им. Сега служителят от Лангли бе на негов терен. — Борн вече нервничи. По време на последния ни разговор непрекъснато питаше защо не го вкараме тук.

— Така ли? — Конклин най-напред се изненада, но след това съобрази. Делта разиграваше реакция на човек, който не знае нищо за събитията на Седемдесет и първа улица. Ако му кажеха да отиде в посолството, щеше да се отдръпне и да избяга. Знаеше много добре; не трябваше да има никаква официална връзка. „Тредстоун“ беше проклятие, напълно дискредитирана стратегия, огромно и непоправимо объркване. — Казахте ли му пак, че улиците са под наблюдение?

— Естествено. И той ме попита кой ги наблюдава. Представяте ли си?

— Представям си. Вие какво му отговорихте?

— Че го знае толкова добре, колкото и аз, и че всичко съвпада. Помислих си, че не ще да е плюс за мисията ни да разисквам такива неща по телефона.

— Много добре.

— И аз така си помислих.

— Какво ви отговори той? Хвана ли се?

— Може и така да се каже. Отговори ми: „Ясно“, и толкова.

— Опита ли се да поиска закрила?

— Продължава да я отхвърля. Дори когато настоях. — Първият секретар млъкна за малко. — Изглежда, не желае да го наблюдават, а? — каза със заговорнически тон.

— Не. Не иска. Кога очаквате следващото обаждане?

— След около петнайсет минути.

— Кажете му, че офицерът от „Тредстоун“ е пристигнал. — Конклин извади картата от джоба си. Беше прегъната точно на мястото, а маршрутът — отбелязан със синьо мастило. — Кажете му, че срещата е в един и трийсет на шосето между Шеврьоз и Рамбуйе, на десет километра южно от Версай, в Симтиер де Ноблес.

— Един и трийсет, шосето между Шеврьоз и Рамбуйе… гробището. Дали знае как да стигне дотам?

— Бил е там преди. Ако каже, че ще отиде дотам с такси, предупредете го да вземе обичайните предпазни мерки на слизане.

— Няма ли да му се стори странно? Имам предвид на шофьора. Часът е малко необичаен за поклонение на гробища.

— Казах, че трябва да му предадете това. Той по всяка вероятност няма да отиде с такси.

— Сигурно — изрече бързо първият секретар и реши да заглади впечатлението, предлагайки услугите си, които изобщо не бяха необходими. — Досега не съм се обаждал на вашия човек тук. Да му се обадя ли сега и да го предупредя, че сте пристигнали?

— Сам ще се погрижа за това. Вие още ли имате телефона му?

— Разбира се.

— Изгорете го — нареди Конклин. — Преди той да ви е изгорил главата. Ще ви се обадя пак след двайсет минути.

 

Някъде долу мина метрото и вибрациите се почувстваха осезаемо. Борн вдигна слушалката от телефонния автомат на бетонната стена и за миг се втренчи в микрофона. В дълбините на съзнанието му се открехна още една врата, но светлината беше прекалено далеч и прекалено слаба, за да му позволи да надникне вътре. Все пак се мярнаха образи. По пътя за Рамбуйе… минаващ под арката от ковано желязо… леко възвишение и бял мрамор. Кръстове — големи и още по-големи, гробници…. и статуи. Навред. Ла Симтиер де Ноблес. Гробище, но и нещо повече от място за вечен покой. Място за срещи, но и нещо повече. Място, където се провеждаха разговори… по време на погребения и полагане на урни. Двама мъже в тъмни дрехи, както и на останалите наоколо, двама души, движещи се между опечалените, докато не се срещнаха сред тях и не си размениха думите, които трябваше да си предадат взаимно.

Появи се и лице, но то бе неясно, не на фокус. Той видя само очите. Разфокусираното лице и тези очи имаха име. Дейвид… Абът. Монаха. Човека, когото познаваше и в същото време не познаваше. Създателят на „Медуза“ и на Каин. А сега покойник и сам част от някое гробище някъде.

Джейсън примигна няколко пъти и тръсна глава, сякаш да разсее внезапно обгърналата го мъгла. Погледна към Мари, която беше застанала на пет метра вляво от него до стената и наблюдаваше хората на платформата, търсейки някой, който евентуално наблюдаваше него. Не. Тя гледаше него и на лицето й се беше изписало своеобразно убеждение. Той кимна в отговор; това не беше един от лошите му моменти. Напротив, беше видял нещо. Знаеше, че е бил на това гробище. Тръгна към Мари; тя се обърна и пое на крачка пред него. Двамата се отправиха към изхода.

— Той е тук — каза Борн. — „Тредстоун“ пристигна. Ще се срещнем край Рамбуйе. На гробището.

— Много зловещо звучи. Защо точно гробището?

— Вероятно за да ме провери допълнително.

— Боже мили, как?

— Бил съм там преди. Срещал съм се там с разни хора… с един човек. Определяйки ми тази среща — необичайна среща — „Тредстоун“ ми казва, че той е въпросният човек.

Тя го погледна, докато изкачваха стъпалата към улицата.

— Искам да дойда с теб.

— Съжалявам.

— Не трябва да ми отказваш.

— Трябва, защото не знам какво ще намеря там. И ако не е онова, което очаквам, ще ми е необходим някой, който да остане на моя страна.

— Скъпи, не виждам никакъв смисъл! Мен ме търси полицията. Ако ме заловят, ще ме изпратят в Цюрих със следващия самолет, ти го каза. От каква полза бих могла да ти бъда в Цюрих?

— Не ти, а Вилие. Той ни има доверие. Има доверие в теб. Можеш да се свържеш с него, ако не се върна до сутринта или не съм се обадил да кажа защо. Той може да вдигне достатъчно шум и бог е свидетел, че има желание да го стори. Вилие е единственият гръб, който имаме. По-точно жена му — чрез него.

Мари кимна, убедена.

— Той има желание — съгласи се. — Как ще стигнеш до Рамбуйе?

— Имаме кола, ако си спомняш. Ще те изпратя до хотела и след това ще отида в гаража.

 

Той влезе в асансьора на гаражния комплекс в Монмартр и натисна бутона за третия етаж. Съзнанието му бе заето с гробището някъде между Шеврьоз и Рамбуйе, на пътя, по който беше минавал неизвестно кога и защо.

Поради което искаше сега да отиде там преди часа на срещата. Ако образите в паметта му не го заблуждаваха, гробището беше огромно. Къде ли измежду стотиците акри гробове и барелефи бе точното място на срещата? Щеше да стигне там към един, за да му остане половин час да се разходи нагоре-надолу из алеите и да се огледа за чифт автомобилни фарове, които да го предупредят. Можеше да го споходят и други неща.

Вратата на асансьора се отвори. Три четвърти от етажа бе зает с коли, на на пръв поглед изглеждаше пуст. Джейсън се опита да си спомни къде беше паркирал реното; някъде на другия край, в ъгъла, но кой точно — левия или десния? Тръгна интуитивно наляво — асансьорът му бе отляво, когато преди няколко дни вкара колата. Спря и логиката му постепенно го ориентира. Асансьорът беше останал от лявата му страна, когато влезе, а не след като паркира колата; значи тя се намираше вдясно по диагонал. Обърна се бързо, мислите му все още бяха заети с шосето между Шеврьоз и Рамбуйе.

Така и не разбра дали благодарение на внезапната и неочаквана смяна на посоката, или понеже погледът му не беше привикнал с обстановката, а и нямаше намерение да се замисля, но този миг спаси живота му или поне той така реши. Една глава се скри зад калника на кола във втората редица отдясно. Там имаше човек, който го наблюдаваше. Опитен преследвач би постоял малко, размахвайки ключовете, които предвидливо е изпуснал на пода. Щеше примерно да провери чистачките на предното стъкло и просто да си тръгне. Но единственото, което нямаше да направи, бе това — да рискува да го видят, че се крие зад колите.

Джейсън забави крачка и се съсредоточи върху новото препятствие. Кой беше този човек? Как го бяха открили? След миг отговорите и на двата въпроса му станаха толкова ясни и елементарни, че се почувства пълен глупак. Служителят в „Оберж дю Коан“!

Карлос бе прецизен — както винаги — и изследваше внимателно всеки детайл и възможност за пропуск. И един от тези детайли беше служител, работел по времето, когато е станал провал. Този човек първо проучваше всичко най-внимателно, а след това почваше да разпитва. Не беше трудно. Достатъчно бе да извади пистолет или нож. Информацията щеше да потече от треперещите устни на верния служител и Карлос щеше да нареди на армията си да се пръсне из целия град. Всеки район щеше да бъде разделен на сектори, в които да се издирва определена марка черно рено. Трудно, но не и невъзможно издирване, а един шофьор, който дори не си беше направил труда да смени регистрационните номера, само го беше улеснил. От колко ли часа насам гаражът беше под непрекъснато наблюдение? Колко скоро щяха да пристигнат и останалите? Щеше ли да дойде и Карлос?

Тези въпроси бяха второстепенни. Трябваше да се измъкне. Можеше да стигне до гробището и без колата, но не му се искаше да зависи от неизвестни обстоятелства, които само можеха да му попречат. Нужен му бе превоз, и то веднага. Никое такси нямаше да се съгласи да го откара до гробище в покрайнините на Рамбуйе в един часа през нощта, а и вече нямаше време да разчита на възможността да открадне кола от улицата.

Спря и извади от джоба си цигари и кибрит, след това драсна клечка, събра шепите си и наклони глава, за да се предпази от пламъка. С ъгъла на окото си видя сянка — квадратна и набита; човекът пак се бе скрил, сега зад задния капак на една кола по-наблизо.

Джейсън се пльосна по корем, претърколи се наляво и излезе извън редицата между две коли, паркирани редом. Омекоти падането си с длани. Цялата маневра премина в пълна тишина. Пропълзя край задните колела на колата отдясно, работейки чевръсто с ръце и крака и тихо като паяк, тъчащ мрежата си, се насочи към тесния проход между колите. Сега се намираше зад човека. Запълзя напред към редицата коли, вдигна се на колене, доближи лицето си на сантиметри от полирания метал и надникна иззад стоповете. Набитият мъж стоеше изправен пред него като на длан. Изглеждаше озадачен, защото бавно започна да се приближава към реното. Бе отново снишил тялото си и се опитваше да гледа през стъклото. Това, което видя, го изплаши още повече; вътре нямаше никой, абсолютно никой. Мъжът пое дълбоко въздух, готов да хукне. Бяха го измамили; знаеше го и нямаше намерение да стои и да чака, за да разбере какво ще стане — а това подсказваше още нещо на Борн. Този човек знаеше кой е шофьорът на реното, бяха му обяснили и опасността. Мъжът се втурна към рампата на изхода.

Сега. Джейсън скочи и се затича право напред покрай колите, за да настигне тичащия. Хвърли се върху него и го повали върху циментовия под. Хвана здраво дебелия врат и удари огромния череп в настилката. Пръстите на лявата му ръка се забиха в орбитите на очите му.

— Имаш точно пет секунди, за да ми кажеш кой е отвън — изрече на френски и си спомни гърчещото се лице на друг французин в един асансьор в Цюрих. Тогава навън имаше хора, хора, които искаха да го убият, там на Банхофщрасе. — Казвай! Веднага!

— Един мъж, само един мъж!

Борн стисна врата по-силно и заби пръстите си още по-дълбоко.

— Къде?

— В една кола — изхърка мъжът. — От другата страна на улицата. О, боже, ще ме удушиш! Ще ме ослепиш!

— Още не съм. Ще го усетиш, когато наистина започна. Каква кола?

— Чуждестранна. Не знам. Май е италианска. Или американска. Не знам. Моля те! Очите ми!

— Цвят?

— Тъмна! Зелена или синя, много тъмна. О, боже!

— Ти си човек на Карлос, нали?

— Кой?

Джейсън отново засили хватката.

— Много добре ме чу! Ти си изпратен от Карлос!

— Не познавам никакъв Карлос. Обаждаме се на един човек, оставил ни е телефон. Това е всичко, което правим.

— Сега обадихте ли се? — Мъжът не отговори. Борн вкопа пръстите си по-дълбоко. — Казвай!

— Да. Трябваше да се обадя.

— Кога?

— Преди няколко минути. От телефона до втората помпа. Боже, не виждам.

— Нищо ти няма. Ставай! — Джейсън отслаби хватката и го изправи на крака. — Влизай в колата. Бързо! — Бутна мъжа към редицата от коли, където бе и реното. Онзи се обърна, протестирайки безпомощно. — Нали ме чу. Побързай! — изкрещя Джейсън.

— Само исках да припечеля няколко франка.

— Сега ще покараш известно време, за да си ги изработиш. — Борн го побутна към реното.

След минути малката черна кола потегли по рампата към изхода в посока на стъклената будка с пазач и касиер. Джейсън седеше на задната седалка, а пистолетът му беше опрян в изподраскания врат на мъжа. На изхода протегна през прозореца банкнота и подпечатания си с днешна дата билет, пазачът ги взе.

— Карай! — нареди Борн. — И прави точно каквото ти казах!

Мъжът натисна газта и реното изскочи навън. На улицата направи обратен завой и внезапно закова пред тъмнозеления американски шевролет. Зад тях се отвори, чуха се стъпки — тичаха.

— Jules! Qu’est que c’est que ça? Vous conduisez?^[1]

В отворения прозорец се появи фигура.

Борн вдигна пистолета и го насочи в лицето на мъжа.

— Отстъпи две крачки назад — каза на френски. — Само две. И не мърдай повече. — Потупа главата на мъжа на име Жул. — Излез. Бавно.

— Само трябваше да те проследим! — опита се да протестира Жул, докато слизаше. — Да те следим и да докладваме къде си!

— Ще направите нещо повече — каза Борн и излезе от реното, като взе и картата на Париж със себе си. — Ще ме закарате. Донякъде. Влизайте във вашата кола! И двамата!

На пет километра извън Париж, по пътя за Шеврьоз, двамата мъже трябваше да слязат. Бяха на тъмна, слабо осветена магистрала с три платна. За последните три километра не бяха минали покрай нито един магазин, сграда, къща или телефон.

— Кой е номерът, на който трябваше да се обадите? — попита заплашително Джейсън. — И не ме лъжете, защото ще стане още по-лошо.

Жул му го даде. Борн кимна и се качи зад волана на шевролета.

 

Старецът с износено палто приседна, сгърчен на две, в сянката на празната телефонна кабина. Малкият ресторант беше затворен, но присъствието му тук се дължеше на приятел от доброто старо време. Той продължи да се взира в апарата на стената, чудейки се кога ли ще звънне. Беше просто въпрос на време и когато позвънеше, той от своя страна също щеше да се обади и добрите стари времена да се върнат завинаги. Щеше да е единственият човек в Париж, удостоен с честта да е лична свръзка на Карлос. Останалите старци щяха да узнаят и да го обградят с уважение.

Телефонът зазвъня с висок вибриращ звук, който отекна между стените на пустия ресторант. Просякът излезе от сепарето и се втурна към апарата. Сърцето му биеше в радостно предчувствие. Беше сигналът. Каин бе обграден! Дните на търпеливо очакване бяха само прелюдия към хубавия живот. Вдигна телефона.

— Да?

— Жул е на телефона — извика един останал без дъх глас.

Лицето на стареца придоби землист оттенък и сърцето му заби толкова силно, че едва чуваше ужасните неща, които му говореха. Въпреки всичко чу достатъчно.

Беше вече мъртъв.

Горещи бели експлозии се присъединиха към вибрациите, обхванали цялото му тяло. Нямаше въздух, само бяла светлина и оглушителни изригвания, пронизващи гърдите и главата му.

Просякът се свлече на пода, жицата се опъна, слушалката все още бе в ръката му. Той се втренчи в ужасния апарат, донесъл ужасните вести. Какво можеше да стори? Какво можеше да стори, за бога?

 

Борн тръгна надолу по алеята между гробовете и се насили да освободи съзнанието си, както го беше командвал преди страшно много време Уошбърн в Пор Ноар. Ако някога трябваше да се превърне в сюнгер, то сега беше моментът; човекът от „Тредстоун“ трябваше да разбере. Опитваше се с всички сили да сглоби нещо смислено от изгубените спомени, да разкрие значението на виденията, които го спохождаха без предупреждение. Не беше нарушил споразумението им, каквото и да е било то; не беше ги предал и не беше избягал… Той беше инвалид. Всичко беше съвсем просто.

Трябваше да намери човека от „Тредстоун“. Къде точно в тези преградени декари притихнала земя се намираше той? Къде очакваше от него самия да бъде? Джейсън бе стигнал стената на гробището преди един, шевролетът вървеше далеч по-бързо от потрошеното рено. Беше отминал вратите, продължавайки няколкостотин метра по-нататък, беше се отклонил в едно уширение и беше паркирал доста извън обсега на видимост от портите. Докато се връщаше обратно натам, беше започнало да вали. Беше студен мартенски дъжд, но тихият шум внасяше известно разнообразие в монотонната тишина.

Подмина групичка гробове, оградени с нисък железен парапет. В средата се издигаше двуметров алабастров кръст. Застана за миг пред него. За първи път ли го виждаше? А може би още една врата се затваряше за него в далечината? А може би отчаяно се опитваше да види такава? И тогава го връхлетя. Не беше точно тази групичка гробове, нито високия алабастров кръст, нито ниския парапет. Дъждът! Внезапен дъжд. Тълпи опечалени в черно, събрани около мястото на погребението, щракане на разтварящи се чадъри. И двама мъже, вървящи един срещу друг. Чадърите им се докоснаха за миг, измърмориха някакви извинения и междувременно един дълъг хартиен кафяв плик премина от ръката на единия в ръката на другия, без никой от опечалените да забележи нещо.

Имаше още нещо. Образ, породен от другия образ, подхранващ сам себе си, видян само преди няколко минути. Дъжд, изливащ се върху бял мрамор; но не тих студен дъжд, а истински порой, леещ се върху блестяща бяла повърхност… и колони… редици колони от всички страни, точно миниатюрно копие на древен храм.

От другата страна на хълма! Близо до вратите! Бял мавзолей, нечия умалена версия на Партенона. Беше минал покрай него преди пет минути и го погледна, но не го видя. Точно там се беше излял внезапният дъжд, където се бяха докоснали двата чадъра и беше предаден кафявият плик. Хвърли поглед към часовника си. Беше един и петнайсет; той се затича обратно по алеята. Все още беше рано; имаше време да види фарове на кола или запалване на кибритена клечка, или…

Лъч на фенерче. Видя го на върха на хълма. Движеше се нагоре-надолу и от време на време се насочваше към вратите, като че този, който държеше фенерчето, се безпокоеше от нечия поява. Борн изпита почти непреодолимо желание да изтича надолу между редиците гробове и статуи и да извика с всичка сила. Аз съм тук! Ето ме. Разбирам посланието ви. Върнах се! Има толкова много неща, които трябва да ви кажа… и толкова много, които вие трябва да ми кажете!

Но не се разкрещя и не се затича. А освен всичко останало, трябваше и да демонстрира хладнокръвие, защото това, което му причиняваше страдание, не подлежеше на контрол. Трябваше да изглежда напълно нормален — поне доколкото беше ограничен от паметта си. Тръгна надолу по хълма под студения дъжд, но му се щеше чувството, което го караше да бърза, да му позволи да си спомни някакво фенерче.

Фенерчето. Имаше нещо странно в лъча светлина на двеста метра по-надолу. Движеше се с къси вертикални потрепвания, като че ли точки и тирета… като че ли човекът, който го държеше, разговаряше с някого посредством шифър.

Така беше. Джейсън се понаведе и се взря под дъжда. Очите му уловиха ярко движещо се отражение, просветващо всеки път, когато лъчът попадаше върху предмета пред него. Той запълзя напред, придържайки тялото си близо до земята, и за няколко секунди измина към трийсет метра, като не сваляше погледа си от странния отблясък. Сега виждаше по-ясно; спря и се съсредоточи. Там имаше двама мъже, единият държеше фенерчето, другият пушка с отрязана цев, чиято дебела стомана беше твърде добре позната на Борн. Такава пушка можеше да хвърли човек на два метра във въздуха от разстояние сто метра. Оръжието съвсем не прилягаше на един редови офицер, намиращ се под разпореждане на Вашингтон.

Лъчът на фенерчето се стрелна по посока на бялата гробница; фигурата с пушката с рязана цев бързо се върна и се шмугна зад колоната на не повече от пет-шест метра от човека с фенерчето.

Джейсън нямаше нужда от размишления — знаеше какво да прави. За смъртоносното оръжие съществуваше обяснение и в такъв случай то нямаше да бъде използвано срещу него. Коленичил така, той прецени разстоянието и потърси с поглед места, където би могъл да се скрие от погледите и от оръжието. Започна да се придвижва, изтривайки дъждовните капки от лицето си. Напипа пистолета в колана си, но знаеше, че не може да го употреби.

Промъкваше се от един надгробен камък до друг, от една статуя до друга, като отначало се насочи надясно, а след това постепенно наляво, докато описа почти полукръг. Сега се намираше на по-малко от пет метра от гробницата; мъжът със смъртоносното оръжие стоеше до колоната в левия ъгъл, скрит под свод, за да се предпази от дъжда. Той галеше пушката си, като че бе женско тяло и прокарваше пръсти по очертанията й, като от време на време надникваше в дулото.

Сега. Борн се измъкна иззад надгробната плоча, отблъсквайки се с длани и колене от мократа трева и се оказа на метър и половина от мъжа. Скочи тихо като пантера-убиец, разхвърляйки кал около себе си, и хвана с ръка цевта на пушката, а с другата посегна към главата. Успя да докопа и двете, хвана ги здраво, вкопчвайки пръстите на лявата си ръка в цевта, а тези на дясната в косата на мъжа. Главата му се отметна и гърлото му се изпъна, издавайки приглушен звук. Джейсън удари главата в белия мрамор с такава сила, че последвалото издихание свидетелстваше за доста сериозно нараняване. Краката на мъжа омекнаха. Джейсън го подхвана до стената и остави безчувственото му тяло да се свлече между колоните. Претърси го и извади от кожена торбичка, пришита към сакото му, автоматичен магнум 357, стилет от колана му и малък 22-калибров револвер от ластика на глезена му. Нито едно от тези оръжие не бе на въоръжение в правителствените отряди; човекът бе наемен убиец, самоходен арсенал.

Счупи му пръстите. Борн си спомни тези думи; беше ги казал мъж с очила с позлатени рамки в голяма кола, изскочила от Щепдекщрасе. В тази жестокост имаше известен здрав разум. Джейсън хвана дясната ръка на мъжа и огъна пръстите й, докато не се чу характерен пукот; направи същото и с лявата. През това време запуши устата му, слагайки лакът между зъбите му. Сред шума на дъжда не се прокрадна нито звук, никоя от ръцете вече не можеше да бъде използвана за оръжие или като оръжие, а самите оръжия се намираха извън обсега му.

Джейсън се изправи и подаде лице иззад колоната. Офицерът от „Тредстоун“ този път насочи лъча на фенерчето право в земята пред себе си. Беше стационарен сигнал, лъчът приличаше на птица, прибираща се в гнездото си; можеше също така да означава много други неща, следващите няколко минути щяха да покажат. Мъжът се обърна към портите и ускори крачка, все едно беше чул нещо, и тогава Борн за първи път видя бастуна и забеляза накуцването. Офицерът от „Тредстоун“ беше инвалид… както и той самият.

Джейсън се скри отново зад първия надгробен камък и се огледа наоколо иззад мраморния ръб. Вниманието на човека от „Тредстоун“ беше все така погълнато от портите. Борн погледна часовника си: беше 1,27. Имаше време. Той се отдалечи от гроба, подпирайки се на земята с ръце, докато се оказа извън полезрението на другия, след което се изправи и се затича по посока към арката на върха на хълма. Остана там за миг, успокои дишането и пулса си и бръкна в джоба си за кибрит. Закри го в шепи, откъсна една клечка и я запали.

— „Тредстоун“? — каза достатъчно високо, за да бъде чут отдолу.

— Делта!

Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин. Защо този от „Тредстоун“ употреби Делта вместо Каин? Делта не представляваше част от „Тредстоун“; той си беше отишъл заедно с „Медуза“. Джейсън се запъти надолу, дъждът мокреше лицето му, ръката му се мушна инстинктивно под палтото и притисна пистолета в колана.

Пристъпи върху малката полянка пред гробницата. Мъжът от „Тредстоун“ закуцука към него, спря, вдигна фенерчето и рязката светлина накара Борн да замижи и да извърне глава.

— Доста време мина — каза сакатият офицер и свали лъча. — Казвам се Конклин, ако случайно не помниш.

— Благодаря. Наистина бях забравил. И не само това.

— Какво не само това?

— Не само това съм забравил.

— Е, въпреки всичко, помниш това място, но аз не съм и предполагал обратното. Прочетох архива на Абът; тук сте се срещнали за последен път и тук за последен път са ти били предадени инструкции. По време на тържественото погребение на някакъв министър или нещо подобно, нали така?

— Не знам дали е така. Точно за това трябва първо да поговорим. Вие не сте чували нищо за мен от шест месеца насам. Има причина.

— Нима? Да я чуем тогава.

— Най-простото обяснение е, че бях ранен, стреляха по мен и последствията от раните ми бяха доста сериозни. Причиниха ми немалко… разстройства. Предполагам, че дезориентация е по-добра дума.

— Добре звучи. И какво означава това?

— Загубих паметта си. Напълно. Прекарах пет месеца на един остров на Средиземно море — южно от Марсилия — без да знам кой съм и откъде съм. Там имаше един лекар, англичанин. Нарича се Уошбърн. Той пази записки по моя случай. Може да потвърди това, което казвам.

— Не се и съмнявам, че ще го потвърди — кимна Конклин. — Обзалагам се, че тези записки са доста обемни. Боже, та ти си платил достатъчно.

— Какво имате предвид?

— Ние също си водим записки. Един банков чиновник в Цюрих е помислил, че „Тредстоун“ му прави проверка, и прехвърлил три милиона швейцарски франка на някаква непроследима сметка в Марсилия. Благодаря, че ни даде името.

— Това е част от всичко, което трябва да разберете. Аз нямах понятие. Той спаси живота ми, сглоби ме. Аз съм бил почти труп, когато са ме занесли при него.

— И ти реши, че някакъв си милион долара е хубава кръгла цена за услугата, така ли? Дреболия за бюджета на „Тредстоун“.

— Казах ви, не знаех. „Тредстоун“ не съществуваше за мен, а и все още не съществува в много отношения.

— Забравих. Ти си загубил паметта си. Как се казваше точно? Дезориентация ли?

— Да, но не е достатъчно изразителна. Правилната дума е амнезия.

— Хайде да продължим да го наричаме дезориентация. Защото ти много хубаво си се ориентирал право към Цюрих, към Гемайншафт.

— Около бедрото ми имаше имплантиран негатив.

— Е, как да не е имало; ти настоя да бъде поставен. Повечето от нас така и не разбраха защо. А това е била най-добрата ти застраховка.

— Не знам за какво говорите. Не можете ли да разберете какво ви казвам?

— Естествено. Ти си намерил негатива само с някакъв номер на него и веднага си се сетил за името Джейсън Борн.

— Въобще не беше така! Всеки ден научавах по нещо; малко по малко, с всяка стъпка. Служителят в хотела ме нарече Борн; името Джейсън научих чак когато отидох в банката.

— Където си знаел съвсем точно какво да правиш — прекъсна го Конклин. — Хич не си се поколебал. Влязъл, излязъл и хоп, четири милиона ги няма.

— Уошбърн ми каза какво да направя!

— След това идва някаква жена, която по една случайност е много добре запозната с банковите процедури, и ти казва как да прибереш и останалото! А преди това мимоходом очистваш Шернак на Льовенщрасе и още трима, които ние не познаваме, но, изглежда, те много добре са те познавали. А тук в Париж пак успяваш да надхитриш банката. Още един съучастник ли? Ти си преценил всички рискове, успял си да заобиколиш всички клопки. Докато накрая е останало само едно. И ти — гадно копеле такова — си го направил.

— Ще ме изслушате ли! Тези хора се опитаха да ме убият; бяха по следите ми още от Марсилия. Още повече, че аз наистина не знам за какво ми говорите, заклевам се!…. От време на време в съзнанието ми идва по нещо. Лица, улици, сгради, а понякога и само образи, на които не мога да намеря място. Знам, че означават нещо, но не мога да ги свържа с нищо. Има и имена — от време на време, но те пък нямат лица. Да ви се не види! Аз страдам от амнезия! Това е положението!

— Но Карлос не е измежду тези имена, надявам се.

— Така е и вие го знаете! Ето в това е работата; вие знаете много повече от мен самия! Мога да ви кажа наизуст хиляди и хиляди факти за Карлос, но не знам защо. Казаха ми, че съм имал някакво споразумение с „Тредстоун“. Каза ми го един човек, който вече би трябвало да е на половината път към Азия. Той е работил за Карлос. Каза, че Карлос знае. И че затваря кръга около мен, а вие затова сте пуснали слух, че съм ви предал. Той не можел да разбере стратегията, а и аз не бих могъл да му кажа. Вие мислите, че съм ви предал, защото не сте чували нищо за мен няколко месеца, а аз не съм можел да се свържа с вас, защото не съм знаел кои сте; аз все още не знам кои сте вие!

— Сигурно не знаеш и кой е Монаха.

— Да, да… Монаха. Името му било Абът.

— Браво. Ами Яхтсмена? Помниш Яхтсмена, нали? И жена му?

— Като имена, да. Но не лицата.

— Елиът Стивънс?

— Нищо.

— Или Гордън Уеб. — Конклин изрече името тихо.

— Какво? — Борн почувства топка в гърдите си, а след това остра пронизваща болка, която се плъзна от слепоочията към очите му. Очите му горяха! Огън! Експлозии и мрак, ветрове във висините и болка… Алманах до Делта! Напускайте, напускайте! Ще постъпвате както ви е заповядано. Напускайте! — Гордън… — Джейсън чу собствения си глас, но той идваше някъде от много далеч, заедно с ветровете. Притвори очите, които така го боляха и се опита да разпръсне мъглата. След това ги отвори и въобще не се изненада, като видя пистолета на Конклин, насочен в главата си.

— Не знам как си го направил, но това е факт. Единственото нещо, което е останало, и ти си го сторил! Върнал си се в Ню Йорк и си ги избил всичките. Ти си ги изпозаклал всичките, мръсно копеле. Много ми се ще да можех да те откарам там и да те видя на електрическия стол, но не мога да си го позволя, така че ще свърша другото най-добро. Сам ще те пречукам.

— През последните шест месеца не съм бил в Ню Йорк. Преди това не знам, но не и през последните шест месеца.

— Лъжец! Защо не го направи поне както се полагаше? Защо не си нагласи нещата така, че да останеш за погребенията? На Монаха беше онзи ден; щеше да се видиш с доста стари приятели. Ами това на брат ти! Всемогъщи Исусе Христе! Щеше да отведеш жена му в църквата; можеше да й изразиш съболезнования, това щеше да е голям удар! Говори добро поне за брат си, когото уби!

— Брат ми?… Стига! За бога, стига!

— Откъде-накъде? Самият Каин на живо! Ние го създадохме и той оживя!

— Аз не съм Каин. Него никога не го е имало! Не съм бил аз!

— Значи знаеш! Лъжец! Негодник!

— Махни този пистолет. Казвам ти, махни го.

— Няма начин. Заклех се пред себе си, че ще ти дам две минути, защото исках да видя какво ще кажеш. Чух те и ми смърди. Кой ти даде право? Ние всички губим по нещо; професията ни е такава и ако не ти харесва тази проклета професия, трябвало е да се махнеш! Ако не успееш да се приспособиш, просто изчезваш; мислех, че точно това си направил, и бях склонен да го отмина и да убедя и останалите да те оставят да изчезнеш! Но не, ти се върна и обърна оръжието срещу нас!

— Не съм обърнал оръжието си срещу вас.

— Кажи го на техниците от лабораторията, които имат в себе си осем парчета стъкло с два пръстови отпечатъци на тях. Показалец и среден пръст на дясната ръка. Ти си бил там и си убил петима човека! Ти — един от тях — си извадил пистолетите си — няколко — и си ги изпозастрелял! Съвършено постижение. Дискредитирана стратегия. Различни гилзи, разнообразни куршуми, инфилтрация. „Тредстоун“ престава да съществува и ти си отиваш необезпокоен!

— Не си прав! Бил е Карлос! Не аз, Карлос. Ако това, което казваш, наистина се е случило на Седемдесет и първа улица, бил е той! Номер сто и четирийсет! Те го знаят!

Конклин кимна, очите му се замъглиха, омразата в тях се виждаше и при слабата светлина, и през дъжда.

— Толкова съвършено — каза бавно. — Основният двигател на стратегията я праща по дяволите посредством споразумение с целта. Какво ще получиш над четирите милиона? Да не би Карлос да ти е обещал имунитет против собствената му перфектност? Двамата ще сте чудесна двойка!

— Ти си луд.

— Но това, което говоря, е истина — допълни човекът от „Тредстоун“. — Само осем човека знаеха този адрес преди седем и половина вечерта миналия петък. Трима от тях са убити, а ние сме двама от останалите пет. Ако Карлос е открил този адрес, има само един човек, който може да му го е казал. Ти!

— Как бих могъл да му го кажа? Аз не го знаех! И сега не го знам!

— Преди малко го каза. — Конклин стисна бастуна с лявата си ръка; щеше да стреля всеки момент, затова наместваше сакатия си крак.

— Недей! — изкрещя Борн, макар че знаеше колко е безполезно да моли. Извъртя се наляво и удари с десния си крак ръката, която държеше оръжието. Чи-са! Беше непознатата дума, появила се като беззвучен вик в главата му. Конклин падна, стреляйки диво и ожесточено в небето, размахвайки бастуна си. Джейсън се хвърли настрана и този път удари оръжието с левия си крак; то изхвръкна от ръката на Конклин.

Той се изтъркаля по земята, с поглед, прикован в далечните колони на гробницата, очаквайки оттам избухване, което щеше да вдигне нападателя му във въздуха. Не! Мъжът от „Тредстоун“ отново се изтъркаля! Този път надясно. Чертите му се разкривиха от изненада, дивият му поглед се спря на… Имаше още някой!

Борн се хвърли назад по диагонал. В това време долетяха четири бързи изстрела, три от които рикошираха наблизо. Джейсън се затъркаля отново, и отново, и отново, изваждайки оръжието от колана си. Видя човека през дъждовните струи; силуетът на някаква фигура се надигна иззад надгробен камък. Стреля два пъти. Онзи се свлече на земята.

На три метра встрани Конклин шареше конвулсивно по мократа трева и отчаяно търсеше да напипа стоманата на пистолета. Борн се надигна и се втурна към него; коленичи встрани от човека на „Тредстоун“, хвана мократа му коса с една ръка и пистолета с другата и притисна дулото в черепа му. Откъм другия край на гробницата се дочу проточен измъчен вик. Той се усили и след това спря.

— Вашият наемен убиец — каза Джейсън, обръщайки главата на Конклин към себе си. — Виждам, че „Тредстоун“ е започнала да взема на работа разни доста странни екземпляри. Кой беше другият? От коя мръсна част на града го измъкнахте?

— Беше много по-свестен от тебе — отвърна Конклин с напрегнат глас, дъждовните капки лъщяха по лицето му, осветено от фенерчето на земята. — Всичките са по-свестни. Те също са загубили колкото и ти, но не са станали предатели. На тях може да се разчита.

— Няма да ми повярваш, каквото и да ти говоря. Не искаш да ми повярваш!

— Защото знам кой си и какво си направил! Току-що потвърди всичко! Можеш да ме убиеш, но знай, че ще те хванат. Ти си от най-противния тип. Мислиш се за нещо особено! Видях те след Пном Пен — всички загубиха някой близък човек там, но ти беше различен от останалите! Интересуваше се само от себе си, ти единствено! След това в „Медуза“! Няма правила за Делта! Звярът искаше само да убива! Точно такива хора стават предатели! Е, аз също загубих, но не станах предател. Хайде! Убий ме! След това можеш да се върнеш при Карлос. Но те ще разберат, като не се върна! Ще те последват и накрай света, докато не те убият. Хайде! Стреляй!

Конклин крещеше, но Борн едва го чуваше. До слуха му бяха достигнали само две думи, които предизвикаха страхотна болка в слепоочията му. Пном Пен! Пном Пен… Смърт в небето, от небето. Смърт на млади и много млади хора. Писък на птици и свистящи машини и шум в джунглата, вещаещ смърт… река. Той отново гореше, отново беше заслепен.

Мъжът под него се бе изплъзнал. Сакатата фигура се отдалечаваше с паническо пълзене и ръцете му продължаваха да опипват мократа трева. Джейсън премигна, опитвайки се да си наложи контрол над съзнанието. В следващия момент проумя, че трябва да вдигне пистолета и да стреля. Конклин беше открил пистолета си и го вдигаше! Но Борн не можа да натисне спусъка.

Хвърли се вдясно, изтъркаля се по земята, насочвайки се към мраморните колони на мавзолея. Конклин стреляше ожесточено, сакатият не беше в състояние да успокои крайниците си. След това изстрелите секнаха и Джейсън се изправи на крака, долепил лице към гладкия и мокър камък. Погледна и вдигна оръжието си; трябваше да убие този човек, защото иначе той щеше да го убие, щеше да убие Мари и щеше да ги обяви за съучастници на Карлос.

Конклин патетично закуцука към портата, обръщайки се от време на време с пистолет в ръка. Беше се запътил към кола отвъд шосето. Борн вдигна оръжието и сакатата фигура застана на мерника му. След половин секунда всичко щеше да приключи, врагът му от „Тредстоун“ щеше да бъде мъртъв, с неговата смърт щеше да се появи известна надежда, защото във Вашингтон не беше възможно да няма и разумни хора.

Не можеше да го направи; не можеше да дръпне спусъка. Отпусна оръжието и се загледа безпомощно в Конклин, който се качваше в колата си.

Колата. Трябваше да се върне в Париж. Имаше начин. И той е бил налице през цялото време. Тя беше там.

 

Удари с юмрук по вратата, мисълта му работеше усилено, анализираше фактите, възприемаше и отхвърляше решенията със същата бързина, с която идваха в главата му, оформяше се стратегия. Мари разпозна чукането му, отвори вратата.

— Мили боже, погледни се на какво приличаш! Какво се е случило?

— Няма време — каза, отивайки направо към телефона в другия край на стаята. — Беше клопка. Те са убедени, че аз съм предател и че съм ги продал на Карлос.

— Какво?

— Казват, че съм летял до Ню Йорк миналата седмица, в петък. И съм убил петима души… между които и моят брат. — Джейсън затвори за миг очите си. — Имал съм брат — имам брат. Не знам. Не мога да мисля за това сега.

— Но ти изобщо не си напускал Париж! Можеш да го докажеш!

— По какъв начин? Осем, десет часа, не ми трябват повече. На тях също им трябват осем, десет часа. Кой ще излезе да свидетелства за тези осем, десет часа?

— Аз. Ти си бил с мен.

— Те мислят, че и ти си замесена в цялата работа — каза Борн, вдигна слушалката и започна да набира. — Кражбата, предателството, Пор Ноар, цялата проклета история. Те са те приковали към мен. Карлос е изпипал всичко, включително и парчетата стъкло с отпечатъците от пръсти. Исусе! Дали той го е направил!

— Какво правиш? На кого звъниш?

— На единствения гръб, ако си спомняш. Вилие. Жената на Вилие. Тя е, която ни трябва. Ще я отвлечем, ще я пречупим, ако трябва ще я разфасоваме на парчета. Но няма да е необходимо; тя няма да се съпротивлява, защото няма шансове да победи… По дяволите, защо не вдига?

— Личният телефон е в кабинета му. Три часа сутринта е. Може да…

— Ето го! Генерале? Вие ли сте? — Джейсън зададе въпроса, защото гласът от другата страна бе някак необичайно тих, но не защото са го събудили току-що.

— Да, аз съм, млади приятелю. Извинете, че се забавих. Бях на горния етаж при жена си.

— Точно заради нея ви се обаждам. Трябва да се раздвижим. И то незабавно. Уведомете френското разузнаване, Интерпол и американското посолство, но им кажете да не се намесват, докато аз не се видя с нея. Искам да говоря с нея. Трябва да говоря с нея.

— Не мисля, мистър Борн… Да, аз знам името ви, приятелю. Доколкото става въпрос за жена ми, боя се, че това е невъзможно. Разбирате ли, аз я убих.