Нора Робъртс
Разделени в смъртта (6)

Пета глава

Рурк се изправи и закрачи толкова предпазливо и дебнешком между майката и дъщерята, че Ив се почуди дали някой е забелязал, че той е застанал като щит пред Каро.

— Ти не си ми майка. — Тя прехапа език, докато тръгваше срещу него и Рурк просто й направи път, сякаш без да помести тялото си.

— Което общо взето би трябвало да означава, че нямам нейните права. — Отвърна й без затруднение и извади табакерата от джоба си. Ив забеляза, че жестът отклони за момент вниманието на Рива. — Имаш ли нещо против, Каро? — попита много любезно той.

— Не. — Развълнувана, тя огледа стаята и се изправи. — Ще донеса пепелник.

— Благодаря. Разбира се, би могла да кажеш, че като твой работодател съм проверил рутинно Блеър. И това ще бъде истина. — Той запали цигарата. — Вярно, но не съвсем. Ти си моя приятелка, както и майка ти, така че този факт ми оказа влияние.

Бузите на Рива силно почервеняха, издавайки силния й гняв. Тази емоционалност не ставаше по-малко мимолетна от факта, че тя бе загърната в ярко розов халат и носеше дебели сиви чорапи.

— Щом не може да ми се има доверие за…

— Вярвам ти и винаги съм ти имал доверие, Рива. Но него не го познавах, така че защо трябваше да му вярвам? Все пак, не се задълбочих повече от две нива при проверката, заради уважението ми към майка ти.

— Но не и към мен. Такива сте и двамата — отвърна и гневно погледна майка си, която се връщаше с кристален пепелник. — Ти го шпионираше, проверяваше го, през цялото време си таила задни мисли и си се преструвала, че си доволна от мен.

— Рива, аз бях доволна от теб… — започна Каро.

— Ти не го харесваше, никога не си го харесвала — изстреля Рива. — Ако смяташ, че не съм разбрала…

— Съжалявам. Ако ще устройвате семейна свада, това трябва да почака. — Ив демонстративно извади диктофона си, когато Рива рязко се обърна към нея. — Разследванията на убийства са с предимство. Вече са ви прочетени правата…

— Ти се съгласи да ми дадеш десет минути — напомни й Рурк. — Ще ги използвам сега.

Ив сви рамене.

— Казана дума, хвърлен камък.

— Каро, има ли тук някое местенце, където бих могъл да поговоря насаме с Рива?

— Да. Можеш да използваш кабинета ми. Сега ще ти покажа…

— Аз знам къде е. — Обръщайки гръб на Каро, Рива гордо се отдалечи. Последвалата тишина бе нарушена от силното затръшване на врата.

— Съжалявам много. — Каро седна отново и сплете длани в скута си. — Нейната тревога е разбираема.

— Разбира се. — Ив погледна часовника си. Нямаше да позволи на Рурк повече от десет минути.

В кабинета на Каро, където имаше музикален център с аеродинамична форма върху старо бюро от палисандър, Рива стоеше скована като затворник с превързани очи, очакващ екзекуция.

— Страшно съм ядосана на нея, на теб и на всички останали шибани неща.

— Добре, това е цял поменик. Защо не седнеш, Рива?

— Не желая да сядам. Няма да седна. Ще ми се да ударя нещо, да го ритна. Да счупя нещо.

— Направи каквото душата ти иска. — Тонът му издаваше досада. Сви рамене — жест предизвикан от червения цвят на страните й, преминал в изблик на гняв. — Това е между теб и Каро, тъй като това са нейни вещи. Когато приключиш с буйството си, можеш да седнеш и ще поговорим като разумни възрастни хора.

— Винаги съм мразела това в теб.

— За какво става дума? — попита той и бавно дръпна от цигарата си.

— За твоя самоконтрол. Този лед, с който си заменил кръвта във вените си.

— А, това ли било… — Той леко се усмихна. — Лейтенантът може да ти каже, че има моменти, в които дори моят изумителен контрол и удивително спокоен нрав се провалят. Никой не може да оцени по-добре хладнокръвието ни от онзи, когото обичаме.

— Не съм казала, че притежаваш спокоен нрав, удивителен или някакъв друг — отвърна сухо тя. — Не познавам по-заплашителен или зъл човек. Или по-добросърдечен. — Дъхът й секна, принуждавайки я да поеме дълбоко глътка въздух, или да изхлипа. — Знам, че трябва да ме уволниш и ще се опиташ да го направиш внимателно. Не се сърдя. Не те обвинявам. Ако то ще улесни нещата и ще ги опрости, ще напусна.

Той отново дръпна от цигарата, после я угаси в кристалния пепелник, който бе донесъл със себе си.

— Защо ми е да те уволнявам?

— За бога, обвинена съм в убийство. Пусната съм под гаранция — и то такава гаранция, заради която ще трябва да продам къщата си и почти всичко, което притежавам. Виж какво нося.

Тя протегна ръка и пръстите й бяха стиснати в юмрук под матовата сребърна проследяваща гривна върху китката й.

— Предполагам, че ще е прекалено човек да ги помоли да правят тези неща поне малко стилни.

Тя успя само да го изгледа с отворена уста.

— Те знаят, че излизам до магазина на ъгъла. Знаят, че точно сега съм разтревожена, защото могат да отчитат честотата на пулса ми. Това си е чист затвор без решетки.

— Знам това, Рива. Съжалявам, че е така. Но зад решетките ще бъде по-зле, много по-зле. Няма да продаваш къщата си или каквото и да било друго. Аз ще ти заема парите. Млъкни! — заповяда й той, докато тя отваряше уста да му опонира. — Ще ги приемеш, защото аз ти казвам да го направиш. Това за мен е инвестиция. И когато случаят се изясни и бъдеш оправдана, ще ми ги върнеш. Тогава ще отработиш това, което съм сметнал за справедлива лихва по заема.

Тя се наведе напред с опрени върху коленете лакти и покри лице с длани.

— Ако постъпваш така заради приятелството…

— Отчасти заради него, разбира се. Приятелството и обичта, които изпитвам към теб и към Каро. Освен това ти си много важна част от „Секюркомп“. Вярвам в невинността ти и съм сигурен, че жена ми ще го докаже.

— Тя е почти толкова страховита, колкото си и ти.

— И може да бъде още по-страшна в някои ситуации.

— Как можах да бъда толкова глупава! — Гласът й отново трепереше и в него се долавяха сълзи. — Как можах да бъда такава глупачка?

— Ти не беше глупава. Ти го обичаше. От любовта се очаква да ни прави глупаци, иначе какъв е нейният смисъл? Сега се стегни. Не разполагаме с много време, защото вярвай ми, когато моето ченге каже десет минути, тя има предвид точно десет. Програмата за унищожение и защита, Рива, Код „червено“.

— Да. — Тя подсмръкна и избърса с длани лицето си. — Близо сме, почти успяхме. Цялата информация е в защитеното устройство в кабинета ми — двойно шифровано с кодове и блокирано. Шифровани копия има в сейфа. Вчера последното бе доставено на ръка в офиса ти. Също шифровано. Токимото може да се заеме с него — той е най-добрият избор. Аз мога да го осветля по въпросите, които не познава, или ти можеш да направиш това. Може би ще е най-добре, ако му дадеш Ласал за помощник. Тя е не по-малко умна от Токимото и му отстъпва единствено в изобретателността.

— Споменавала ли си някога пред съпруга си за проекта?

Тя разтри очи и премига.

— Защо бих го направила?

— Помисли внимателно, Рива. Някакво съвсем бегло споменаване на проекта?

— Не. Може да съм казала, че работя по нещо спешно и затова оставам по няколко часа извънредно. Но нищо определено. Това е Код „червено“.

— Той попита ли за какво става дума?

— Не може да ме пита за нещо, което не знае — отговори тя с тон, изпълнен с нетърпение. — Той беше художник, Рурк. Интересът му към работата ми се изразяваше само във въпроси как ще проектирам и осъществя охраната на нашата къща и неговите творби.

— Жена ми е ченге и изобщо не се интересува от работата ми. Но понякога, просто проформа, ми задава въпроси. Как мина денят ти, върху какво работиш, такива неща.

— Разбира се, добре, разбира се. Но към мен не са отправяни такива въпроси.

— Питал ли те е той или някой друг за този проект, Рива?

Тя се облегна назад и затвори очи, за да могат да си починат. Лицето й пребледня отново, а гласът й бе слаб и уморен.

— Предполагам, че може да ме е питал. Какво й е толкова спешното на тази работа или нещо подобно. Сигурно съм му отговорила, че не мога да говоря за това. А той може би ме е подразнил. Понякога го правеше. Строго секретно, шшт. Жена ми тайният агент или нещо такова.

Долната й устна трепереше и тя заби зъби в нея, възвръщайки част от самообладанието си.

— Той беше очарован от шпионски истории, обичаше шпионски видеофилми и видеоигри. Но само се шегуваше по въпроса. Знаеш как е. И приятелите постъпваха по същия начин от време на време, но не проявяваха истински интерес.

— Фелисити, например?

— Да. — Дори сега тези уморени очи се разшириха и светнаха. — Тя се интересуваше само от изкуство, мода, светски контакти. Потайна кучка. Питаше ме как мога да търпя да бъда погребана по цял ден в някаква лаборатория и да се пипкам с шифри и машини. И какво му е толкова интересното на всичко това? Но с нея никога не обсъждах подробности даже за малки проекти. Това щеше да наруши договора за конфиденциалност.

— Много добре.

Тя разтърка очи и погледна нагоре към тавана.

— Ти смяташ, че Блеър е мъртъв и аз съм в това положение заради Код „червено“? Това просто не е възможно. Той не знаеше нищо и никой без разрешение за достъп до информацията не знаеше, че работя по проекта.

— Възможно е, Рива.

Тя потрепери. Преди да успее да заговори на вратата енергично се почука.

— Времето изтече — извика Ив.

Тя отвори вратата, точно когато Рива се изправяше бавно на крака. Ив успя да разчете нейното изражение и кимна на Рурк.

— Приемам, че си изложил основните неща.

— Той е знаел, че тя работи върху строго секретен проект, но подробностите не са били обсъждани.

— Това не може да има нищо общо със случилото се с Блеър — настоя Рива. — Ако ставаше дума за удар на терористи, защо не са се насочили към мен или към теб? — попита тя Рурк. — Или към всеки друг действащ член на екипа?

— Нека се опитаме да разберем — предложи Ив. — Хайде да се върнем оттатък, за да поговорим отново за всичко и всички.

— Какво е постигнато с убийството на Блеър? — попита Рива, подтичвайки зад Ив. — То не засегна проекта.

— Заради него ви е предявено обвинение в двойно убийство, нали? Седнете. Кога за последен път някоя от вас двете е била в ателието на Бисел?

— Аз — преди месеци — отговори Каро. — Бях там миналата пролет. През април? Да, сигурна съм, че беше през април. Той искаше да ми покаже фонтана за рождения ден на Рива, върху който работеше.

— Бях там миналия месец — отвърна Рива. — В началото на август. Отидох след работа, за да се срещна с него. Щяхме да ходим на вечеря у Фелисити. Той ми осигури достъп и аз се качих горе, за да го изчакам да се облече.

— Осигурил ви е достъп? — подтикна я Ив.

— Да. Той беше вманиачен в охраната на ателието си. Никой, ама никой не знаеше кода за достъп.

— Вие ми дадохте този код.

Рива се изчерви и прочисти гърлото си.

— Аз го използвах при същото това посещение. Просто не можах да се въздържа. Моментът изглеждаше абсолютно подходящ за проверката на един нов охранителен скенер, върху който работехме. Затова използвах кода, изпробвах го и получих достъп. След това отново включих охранителната система и повиках Блеър. Не му разказах, защото това щеше да го ядоса.

— Качвала ли сте се там някога в негово отсъствие?

— За какво?

— Да потършувате и да разберете какво крои.

— Никога не съм го шпионирала. — Тя изгледа продължително Каро. — Никога не съм го шпионирала. Може би трябваше, защото ако го бях правила, щях да разбера много отдавна за него и Фелисити. Но аз уважавах неговото лично пространство и очаквах същото от него.

— Знаехте ли за него и Клои Маккой?

— Коя?

— Клои Маккой, Рива. Младата хубавица, която работи в неговата галерия?

— Малката кралица на драмата ли? — Тя се засмя. — О, стига. Блеър не би могъл… — Тя замлъкна, когато студеният, прям поглед накара корема й да се свие. — Не. Та тя е почти дете. За бога, все още е в колеж. — Сви се на кълбо и се заклати. — О, боже! О, боже!

— Скъпа. Рива. — Каро бързо прекоси стаята, седна до дъщеря си и я прегърна. — Не плачи. Не плачи заради него.

— Не знам дали е заради него или заради самата мен. Първо Фелисити и сега тази… тази безмозъчна малка студентка. Колко още има?

— Една е достатъчна.

Рива зарови лице в шията на майка си.

— Каквато майката, такава и дъщерята — прошепна тя. — Ако това, което казвате, е истина, лейтенант, може би ги е убило някое ревниво гадже. Някой, който е знаел, че са го лъгали.

— Но не обяснява защо вие сте била подмамена там точно в нужното време. Не обяснява защо кодът на асансьора за ателието беше сменен почти по същото време, когато Блеър Бисел и Фелисити бяха убити. Не обяснява защо компютрите в дома ви, в галерията и ателието на Бисел и в дома на Фелисити Кейд… Фийни току-що го удостовери — съобщи тя на Рурк — са били заразени с един все още неидентифициран вирус, който е повредил всички данни в тях.

— Вирус ли? — Тя се отдръпна от Каро. — Всички тези компютри на всички тези места? Повредени. Сигурна ли сте?

— Лично проверих два от тях — отговори й Рурк. — Няма съмнение, че са били инфектирани с вируса „Думсдей“. Ще ги тестваме, за да сме сигурни, но аз знам какво да търся.

— Такова нещо не може да бъде сторено от разстояние. Знаем, че трябва да е направено на място. — Рива скочи и закрачи из стаята. — Това е слабо място на системата. Вирусът трябва да бъде вкаран директно в някое от устройствата на мрежа, за да зарази компютрите. Необходим е оператор.

— Точно така.

— Ако устройствата са били заразени с „Думсдей“, това означава, че някой е преодолял защитата. В дома ми, в галерията, в ателието, у Фелисити. Мога да проверя тези системи. Аз ги проектирах и инсталирах. Мога да пусна тестове, за да разбера дали са били пробити и кога.

— Ако вие направите тестовете, резултатите няма да бъдат приети в съда — уведоми я Ив.

— Аз ще ги пусна. — Рурк изчака тя да спре да обикаля стаята и да го погледне. — Трябва да ми имаш доверие.

— Дяволски прав си. Лейтенант. — Рива се върна и седна на ръба на дивана. — Ако случилото се има нещо общо с проекта, това означава, че на Блеър също е скроена инсценировка. Всичко е било нагласено и комбинирано така, че аз да хукна натам и да си мисля, както и всички останали, че Блеър и Фелисити са били любовници. Той е мъртъв заради брака си с мен. И двамата са мъртви заради мен.

— Можете да вярвате в това, ако желаете. Колкото до мен, аз по-скоро бих се осланяла на истината.

— Няма обаче доказателство, че той някога ми е изневерявал. Всичко би могло да бъде фалшификация. Снимките, квитанциите, дисковете. Възможно е да е бил отвлечен и отведен в дома на Фелисити. Възможно е да е бил…

Тя се изтощи, когато фактите, хронологията на събитията, самото тегло на собствената й фантазия започнаха да й тежат като воденичен камък на шията.

— Не виждам никакъв смисъл. Съзнавам го. Но няма смисъл и във всяко друго подреждане на нещата.

— Има, ако Бисел не само е изневерявал с Фелисити Кейд и Клои Маккой, но и терористите са вярвали, че той притежава информация. И още повече смисъл, ако са имали причина да вярват в това.

— Защото са смятали, че споделям такава информация с него? Но…

— Не. Защото той е споделил с тях.

Тя отскочи назад така, сякаш Ив я бе ударила.

— Това не е възможно. — Думите излязоха с хриптене от гърлото й. — Вие твърдите, че Блеър е знаел и се е свързал с тази радикална терористична група? Че ги е снабдил с информация? Нелепо е.

— Просто казвам, че това е една възможност, която ще проследя. Казвам, че някоя неизвестна личност или личности са си направили доста труд, за да убият Бисел и Кейд, и да посочат вас с пръст. И ако това беше прието като класическо престъпление от страст, каквото изглеждаше, ние щяхме да хвърлим на онези устройства само бегъл поглед.

Тя изчака само секунда, докато наблюдаваше как Рива осъзнава тези възможности.

— Щяхме да предположим, че с вашите познания за компютрите и избухливия ви характер сте ги унищожила от чиста злоба. И че промените в охраната на галерията на Бисел се дължат на неизправност.

— Не мога… не мога да повярвам.

— В какво вярвате или не си е ваша работа. Но ако погледнете по-навътре в нещата, ако започнете да дърпате всички нишки, започвате да разбирате, че ситуацията е много по-сложна от това, което се вижда на пръв поглед — двойка убити и един заподозрян, сервиран на ченгетата върху блестящ сребърен поднос.

Рива стана и отиде до широкия прозорец с изглед към реката.

— Не мога… Вие искате да повярвам в това, да го приема и ако го направя ще означава, че всичко е било една лъжа, лъжа от самото начало. Да повярвам, че не ме е обичал. Или ме е обичал толкова малко, че е бил съблазнен от предложението на онези хора. От парите или властта, или просто от тръпката от истинска игра на техно шпионаж. Искате да повярвам, че ме е използвал, експлоатирал е всичко, за което съм работила, доверието и уважението, което съм спечелила в своята област.

— Ако погледнете нещата непредубедено, става дума за него, а не за вас.

Рива само гледаше през прозореца.

— Аз го обичах, лейтенант. Може би от вашата позиция това е моя слабост и глупост, но аз го обичах така, както никога не съм обичала никой друг. Ако приема това, ще трябва да се откажа от тази любов и от всичко, което означава за мен. Не съм сигурна, че затворът е по-лош.

— Не е необходимо да вярвате в каквото и да било или да го приемате. Това е въпрос на личен избор. Ако не желаете да разберете дали затворът не е по-лош, ще трябва да сътрудничите. Утре в осем часа ще се подложите на Теста на истината, трето ниво. Ще се съгласите на пълен психиатричен преглед от психиатъра на отдела и ще наредите на адвокатите си да отворят целия ви архив. Целият, включително този на съпруга ви. Ако има някакви кодирани записи във вашия или неговия архив, вие ще им възложите да ги отворят.

— Нямам никакви кодирани записи — измърмори Рива.

— Вие сте работила в Сикрет сървис. Не е възможно да нямате кодирани записи.

Тя се обърна и очите й бяха разфокусирани като на жена, която живее в някакъв сън.

— Права сте. Съжалявам. Ще им възложа това.

— Същото се отнася и за вашия архив — обясни Ив на Каро.

— Защо нейния? — Предишното негодувание бе забравено, когато Рива скочи в защита на майка си. — Тя не е замесена.

— Тя е свързана с вас, с жертвата и с проекта.

— Ако смятате, че може да е изложена на опасност, тя трябва да получи защита.

— Погрижил съм се за това, Рива — заяви Рурк и Каро го погледна бързо и с изненада в погледа.

— Можеше да го споменеш — измърмори тя и после въздъхна. — Но аз няма да споря. И незабавно ще се погрижа за упълномощаването на адвокатите.

— Добре. Междувременно и двете помислете и си спомнете всички разговори, които може да сте водили с всяка от жертвите или с когото и да било относно работата. Особено относно този Код „червено“. Ще поддържаме връзка.

Ив тръгна към вратата, но Рурк се забави за момент.

— Починете си малко и двете. Ако трябва, вземете утре свободен ден, но ви очаквам на работа вдругиден. — Той погледна Ив. — Имаш ли нещо против, лейтенант?

— Не. Това си е твоя уговорка.

— Благодаря ви, лейтенант. Детектив. — Каро отвори вратата. — Надявам се и вие малко да си починете.

— Ще стигнем и до това.

Ив изчака, докато се качиха в асансьора и потеглиха надолу, преди да заговори на Пийбоди.

— Предчувствието ти, че Каро може да е проверявала Бисел, беше добро. На какво се основаваше?

— Тя ми направи впечатление на педантична жена… и старателна майка. Не харесваше особено Бисел.

— Това го знам.

— И така, тя не го е харесвала много, но обича дъщеря си и иска тя да притежава каквото желае. Все пак, би пожелала да се увери, че той е такъв, за какъвто се представя. Трябвало е да го провери.

— И го е проверила достатъчно щателно, за да прецени, че е бил прям. — Ив кимна. — Добро заключение… дори ако си достигнала до него с помощта на бисквитите.

— Хей, бисквитите наистина си струваха.

— Това постижение ти стига за целия ден. Върви вкъщи да подремнеш.

— Сериозно ли говориш?

— И се яви в домашния ми офис точно в седем.

— Ще навия часовника да ме събуди.

Тя погледна към цветните маратонки на Пийбоди.

— Това не би ме изненадало.

— Мога да поработя още два часа, ако все така ще пришпорвате нещата.

— Никой от нас няма да помогне на разследването, ако заспиваме прави. Нека продължим свежи на сутринта.

— Вземи колата ми — предложи Рурк и очите на Пийбоди едва не изскочиха от главата и не се залепиха върху маратонките й.

— Наистина ли? Какво е това, ден на любезност към Пийбоди ли?

— И да не е, трябва да бъде. Ще ми спестиш необходимостта да наредя да ми я докарат, тъй като бих искал да пътувам с лейтенанта.

— Добре, готова съм да ти направя всяка дребна услуга.

Той й даде кода на колата и развеселен проследи с поглед как бавно се отдалечава. После тя си позволи малък буги танц около шикозната червена спортна кола.

— Знаеш ли, тя няма да отпътува направо към дома си, поне не веднага. — Наблюдавайки щастливия танц на Пийбоди, Ив постави юмруци на ханша си. — Ще я изкара на магистралата или на автострадата, ще форсира онзи невероятен двигател и ще свърши някъде в Ню Джързи, обяснявайки на някое пътно ченге робот, че самата тя е ченге и изпълнява някаква задача. После ще я карумне обратно към града, пътните ченгета роботи отново ще я спрат, а тя ще им пробута същата история.

— Какво означава „карумне“?

— Това е звукът, който издава твоята движеща се играчка. Ка-руум. После, когато свърши смяната на Макнаб, той ще я придума да му позволи да изкара колата, пак ще ги спрат и ще се наложи да си показват значките. И ако някой от пътните полицаи роботи предаде данните на колата по радиото, теб ще те глобят и ще трябва да обясняваш защо регистриран на твое име автомобил се използва от двама видиотени градски детективи.

— Звучи весело. Влизай, лейтенант. Аз ще карам.

Тя не възрази. Безсънието бе притъпило рефлексите й, а трафикът започваше да става натоварен.

— Ти се държа сурово с Рива — отбеляза той, докато отдалечаваше полицейската кола от бордюра.

— Ако подходът ми не ти харесва, напиши някое проклето оплакване.

— Не че не ми харесва. Тя се нуждаеше от твоята строгост. И когато стъпи на крака, ще уважава това отношение. И сама ще го прилага спрямо теб.

Ив се протегна с удоволствие и затвори очи.

— Това не ме притеснява.

— Не би трябвало. Мисля, че ще я харесваш повече, когато започне да те притиска.

— Не съм казала, че не я харесвам.

— Не си, но я смяташ за слаба, а тя не е. — Той прокара леко длан върху косата на Ив. — Мислиш я за глупава, а тя не е. Всъщност е потресена на всички нива и оплаква мъж, за когото знае, че не го заслужава. Всъщност оплаква една илюзия. И смятам, че това може да бъде много болезнено.

— Ако ти свършиш гол и мъртъв с друга жена, аз ще танцувам румба върху трупа ти.

— Ти не можеш да танцуваш румба.

— Първо ще взема уроци.

Той се разсмя и разтри с длан бедрото й.

— Можеш да го направиш като нищо, не че някога ще имаш тази възможност. Но същевременно ще скърбиш.

— Няма да ти предоставя това удоволствие — измърмори полузаспала тя. — Ти, измамен, шибан мачо.

— Ще плачеш в тъмнината и ще викаш името ми.

— Наистина ще викам името ти и ще питам: Как са нещата в Ада, скопено копеле? — и ще се спукам от смях.

— Исусе Христе, Ив, аз те обичам.

— Да бе, да. — И тя се ухили. — После ще изхвърля всичките ти скъпоценни обувки в машината за рециклиране, ще измъкна модните ти костюми и ще ги изгоря в празничен огън, и ще изритам Съмърсет по кльощавия задник вън от къщата ми. След което ще организирам парти, на което ще изпием всичкото ти безценно вино и уиски. И след това ще наема двама… не, трима от най-откачените професионалисти да дойдат при мен и да ми доставят наслада.

Когато усети, че колата е спряла, тя отвори очи и забеляза втренчения му поглед.

— Какво има?

— Току-що разбрах, че доста си мислила по въпроса.

— Не, всъщност не. — Тя разкърши рамене и се прозина. — Всичко това ми хрумна изведнъж в пакет. Къде да сляза?

— Приемам, че ще ти трябват трима, за да бъдеш задоволена, понеже така си свикнала през последните две години.

— Да, ти би си помислил това. Добре, след оргията ще започна с твоите играчки. Първо, аз бих… — Тя замлъкна, присвивайки очи, докато фокусираше погледа си през прозореца на колата. — Смешно е, но това не прилича на Централното управление.

— Можеш да работиш от къщи и да планираш оттук паметника ми. След като и двамата се понаспим.

Той слезе от колата, заобиколи и отвори нейната врата, защото тя не помръдваше.

— Не съм актуализирала доклада си и не съм се обадила на командира.

— Което също може да бъде свършено оттук. — Той просто се пресегна, вдигна я и я нарами.

— И ти смяташ всичко това за мъжествено и секси, нали?

— Смятам го за целесъобразно.

Тя реши да се престори на заспала, когато той прекрачи прага на къщата. По такъв начин поне нямаше да се наложи да говори със Съмърсет. Но когато дочу дразнещия звук на гласа му, прииска й се да си запуши ушите.

— Ранена ли е?

— Не. — Рурк я намести върху рамото си, докато започна да изкачва стълбището. — Просто е уморена.

— Самият ти изглеждаш уморен.

— Така е. Нали ще задържиш през следващите два часа всички съобщения, които не са спешни? И всичко останало, което не представлява приоритет за още час след това.

— Ще го направя.

— После трябва да разговарям с теб по няколко въпроса. Дотогава поддържай ниво на пълна охрана и стой в къщата.

— Много добре.

Тъй като отвори едното си око, тя зърна угрижената гримаса на Съмърсет, преди Рурк да завие на горната площадка на стълбището.

— Той участва ли в този Код „червено“?

— Знае твърде много за доста неща. Всеки, който се втренчи в мен, ще проучи и него. — Той затвори с крак вратата зад себе си и отиде до леглото, за да я хвърли върху него.

— Предполагам, че изглеждаш изморен. — Тя наклони глава, докато изучаваше лицето му. — Но почти никога не ти личи.

— Сваляме обувките.

— Сама мога да си сваля обувките. — Тя отстрани ръцете му. — Оправяй се със собствените си обувки.

— Ах, да, чифт от скъпоценните ми обувки, обречени скоро да попаднат в рециклиращата машина.

Трябваше да признае, че той притежава страхотно чувство за хумор.

— Ако не внимаваш къде стъпваш, приятелче.

Тя свали обувките си, якето и кобура на оръжието, след което се плъзна в леглото.

— Ще спиш по-добре без дрехи.

— Бръмват ти разни мухи, когато съм гола.

— Скъпа Ив, бръмват ми мухи, когато облечеш екипировката за борба с безредиците. Нуждая се само от малко сън.

Тя се измъкна от джинсите и блузата, и после му направи подигравателна гримаса, когато той се плъзна под завивките до нея и я привлече до себе си.

— Хич да не ти хрумва за приятни движения.

— Тихо. — Той я целуна по темето и се сгуши до нея. — Заспивай.

Понеже й бе топло, удобно и главата й почиваше върху идеалната възглавница на рамото му, тя го направи. И в секундата, в която я усети да се унася, той я последва.

 

 

Как можаха нещата толкова да се объркат? Как всичко се разпадна, когато беше планирано толкова безупречно и прецизно? И осъществено, припомни си той, докато се криеше в мрака.

Той бе направил всичко правилно. Абсолютно всичко. И сега се криеше зад заключените врати и спуснатите завеси на прозорците, страхувайки се за живота си.

Собственият му живот.

Имаше някаква грешка. Това трябваше да е причината. Нещо някъде бе сбъркано. Но не беше логично.

Той се успокояваше с бавни глътки уиски.

Не бе допуснал грешка. Отиде в червеникавокафявата сграда точно навреме. Със защитена кожа и дрехи, предпазени от тънкия, прозрачен лабораторен костюм, а косата му бе покрита със стерилизирана шапка. Не би трябвало да има никаква следа вътре в къщата.

Той провери домашния робот, за да се увери, че е изключен за през нощта. След това се качи на втория етаж. Боже, как биеше сърцето му. Страхуваше се, почти се страхуваше (поправи се той), че те ще успеят да доловят силното му бумтене през шума на музиката и собствените им стонове, докато се чукаха.

Той държеше в ръка електрошоковата палка, а ножът лежеше в калъфа на колана му. Харесваше начина, по който калъфът се удряше по бедрото му. Бе като очакване.

Хвърли се бързо и безпогрешно според плана. Точно както се бе упражнявал. Един удар между лопатките и с първата половина от работата бе приключено. После може би, само може би, се поколеба за част от секундата. Може би се загледа в очите на Фелисити и улови ужаса в тях миг преди да удари с палката между онези красиви гърди.

Но след това не се поколеба. Не.

Сега ножът, извадена от кожа стомана с тихо секси свистене.

После убийството. Първите му убийства.

Трябваше да признае, че това му хареса. Много, много повече, отколкото бе очаквал. Усещането за проникващия в плътта нож и топлата плиснала кръв.

Толкова първично. Толкова значително.

И така той размишляваше с лекота, докато уискито успокояваше нервите му. Толкова е лесно, когато веднъж започнеш.

Сетне подреди сцената и беше много, много внимателен. Толкова внимателен и прецизен, че едва приключи, когато Рива пристигна и алармата му тихо прозвуча, за да сигнализира, че тя е започнала да изключва охранителната система.

Но той остана спокоен, остана хладнокръвен. Тих като сянка, помисли това с известна гордост, докато я чакаше да влезе в стаята.

Ухили ли се, когато тя стигна до леглото, бълвайки огън и жупел? Може би го направи, но то не се отрази на изпълнението му.

Едно бързо пръсване с анестетика и тя загуби съзнание.

Тогава той добави няколко важни щриха. Истински гений. Довлече я в банята, за да остави отпечатъци от пръстите й върху мивката, и размаза малко кръв върху блузата й. И помисли, че ножът, забит в матрака, говореше сам за себе си.

Значи това бе Рива, в края на краищата.

Той бе оставил входната врата открехната, точно по плана, когато си тръгна. Тя трябваше да бъде в безсъзнание достатъчно дълго, за да я открие охраната при рутинната проверка. Добре, добре, може би това беше малко погрешно пресметнато. Не използва спрея достатъчно дълго или прахоса малко време с допълнителните щрихи.

Но даже това не би трябвало да има значение. Обвиниха я. Блеър Бисел и Фелисити Кейд бяха мъртви, а тя бе единствената заподозряна.

Досега той би трябвало да бъде далеч. Банковите му сметки се пръскаха по шевовете от свежи пари. А вместо това бе един белязан човек.

Трябваше да се измъкне. Трябваше да се защити.

Тук дори не бе в безопасност. Не и в пълна безопасност. Но можеше да поправи положението, осъзна той, и седя, докато облаците страх и самосъжаление започнаха да се разсейват. И същевременно трябваше да разреши известна част от проблема с финансовото изнудване.

После щеше да се справи и с останалото.

Още малко време за размисъл и щеше да се справи с всичко. Вече по-уверен, той стана, за да си налее още уиски и да планира следващите си стъпки.