Нора Робъртс
Разделени в смъртта (4)

Трета глава

Тя очакваше да види къща от предградията на средно равнище. Домът на Юинг и Бисел беше няколко нива над средното. Представляваше съвсем съвременна бяла кутия с аеродинамична форма, поставена върху друга кутия зад ограда от рециклиран камък. Много стъкло и остри ъгли.

Входът беше от същия рециклиран камък, оцветен в наситено червено. Имаше декоративни дървета и храсти, които надвисваха върху портата, а също няколко странни метални скулптури, които тя приписа на Блеър Бисел.

Ала къщата й създаде впечатление за студена и по-претенциозна, отколкото ако имаше позлатени орнаменти.

— Юинг знае как да гарантира сигурността си — коментира Пийбоди, след като се бяха консултирали с адвокати, за да могат да минат от вътрешната страна на стената. — Причудлива бърлога, стига да си падаш по тия неща.

— Ти не си ли падаш?

— Уф. — Пийбоди направи гримаса, докато минаваха по алеята от червен камък. — Подобна архитектура ми напомня за затвор и не мога да разбера дали държи хората вътре, или — навън. И изкуството също.

Тя спря, за да разгледа тумбеста метална форма с осем дълги и тънки крака и продълговата триъгълна глава с лъщящи зъби.

— Имаме много художници в семейството — продължи Пийбоди. — Двама работят главно с метал и някои от произведенията им са странни. Но те са… интригуващо странни и обикновено забавни или трогателни.

— Трогателен метал.

— Да, наистина. Но това — предполагам е кръстоска между куче пазач и паяк. Пълзящо е и малко зло. Ами това?

Тя посочи друга скулптура. Това, Ив го видя, когато се приближи повече, бяха две фигури, вплетени една в друга. Мъжка и женска, което ставаше очевидно, когато човек видеше хиперболизирано удължения пенис, оцветен в пурпурно. В края бе източен като връх на нож и беше на около три сантиметра от женската фигура.

Тя беше, забеляза Ив, извита назад в миг на страст или ужас, дългите лъскави къдрици на косата й се спускаха надолу.

Бяха без лица, само форми и чувства. След миг тя реши, че чувството не беше нито романтично, нито сексуално. Просто чувство за насилие.

— Ще кажа, че вероятно е бил талантлив, а дори талантът може да бъде болен.

Тъй като не се чувстваше комфортно, тя се отдалечи от фигурите и приближи вратата. Дори с кодовете и достъпът, който Рива бе осигурила, й отне известно време и притеснение, докато се озове вътре. От вратата се влизаше в нещо като преддверие с боядисани стъкла на тавана, а на пода имаше лъскави плочки в морскосиньо.

В средата на пространството се виждаше фонтан, който бълбукаше от водата, която се изсипваше под налягане от устата на въртящи се фигури на полуриби-полухора в малкия басейн.

Стените бяха облицовани с огледала, които отразяваха фигурите им десетки пъти. Стаите бяха разположени кръгообразно, към тях се отиваше през широки, правоъгълни отвори без врати.

— Това не й подхожда — каза Ив. — Предполагам, че той е избрал мястото и обзавеждането, а тя се е съгласила.

Пийбоди погледна нагоре, за да разгледа кошмарните скулптури на птици, които висяха във въздуха. Сякаш кръжаха над някаква храна.

— А вие какво мислите?

— Аз също не подхождам на мястото, където живея.

— Това не е вярно.

Ив вдигна рамене и внимателно заобиколи фонтана.

— Не го приех, когато се нанесох там. Е, не е като това място. Красиво е и е удобно за живеене, също така е уютно. Но това бе домът на Рурк. Все още е повече негов, отколкото мой, но и така става.

— Тя наистина го е обичала. — Мястото накара Пийбоди да потрепери и тя не го скри. — Ако е живяла тук, защото той е искал, значи наистина го е обичала.

— И аз мисля така — съгласи се Ив.

— Ще намеря кухнята, за да потвърдя, че оръжието на убийството е било взето оттам.

Ив кимна и в ръка с плана, който й бе начертала Рива, се отправи по стълбите нагоре.

Спяла е, мислеше си Ив. Чула е звънеца на вратата. Станала е и е проверила дисплея на охранителната система. Видяла е пакета.

Спря се до панорамен прозорец, който гледаше към украсената с камък и метал градина. Нищо живо, размишляваше тя. Нищо реално.

Станала е, продължи да си мисли тя, слязла е по стълбите и е излязла навън, за да прибере пакета. После е взела скенера, проверила е съдържанието му за експлозиви. Внимателна, предпазлива жена.

Внесла е пакета вътре.

Ив влезе в спалнята и видя първите признаци на живот в къщата. И там имаше огледала, сребристите им плоскости бяха монтирани на едната стена, други оформяха двойна врата. Леглото, широко като каньон, беше неоправено, нощницата беше хвърлена в единия ъгъл. Вратата на единия гардероб беше отворена — гардеробът на Рива, забеляза Ив, когато погледна натам.

Отворила е пакета, седнала е на леглото, когато краката са й изневерили, представяше си Ив. Разглеждала е снимките, отново и отново, а мозъкът й се е опитвал да асимилира видяното. Изучавала е разписките. Отишла е до центъра за данни в другия край на стаята и е пъхнала дисковете.

После е крачила из стаята, Ив бе сигурна. Това е, което е направила. Крачила е, ругала е, изтрила е няколко сълзи от гняв. Хвърлила е нещо чупливо.

И отбеляза с известно задоволство парчетата стъкло в далечния ъгъл.

Добре, вече е дошло време за действие. Облякла се е, събрала е инструментите. Разработила е наум план, гневейки се и проклинайки.

Трябвало й е — колко? — час, даже повече. От момента на отваряне на пакета до излизането.

Ив отиде при телефона в спалнята и пусна всички записи за последните двайсет и четири часа.

Имаше едно от Фелисити, което беше от четиринайсет часа.

„Здрасти, Рийв, знам, че си на работа, но не бих искала да те безпокоя там. Исках само да знаеш, че имам среща с гадже довечера. Надявам се да се видим в петък или в събота. Ще ти разкажа подробности. Бъди добро момиче, докато Блеър го няма. Или ако не бъдеш, разкажи ми всичко. Чао!“

Ив стопира картината и разгледа Фелисити Кейд. Богата, стилна, привлекателна, помисли си Ив. Блондинка, розова, с ясно очертани скули и пухкави, съблазнителни устни. Очите й бяха толкова сини, почти лилави, с малка черна бенка откъм външния край на лявото око.

Ив би се обзаложила, че е платила много пари за лицето си.

С обаждането се прикриваше. „Не ме търси довечера, имам среща с гадже. По случайност това е съпругът ти, но това, което не знаеш, не ме засяга.“

Или поне си е въобразявала така, когато е направила бъбривото си обаждане.

А в тези очи имаше такъв поглед — изгаряща възбуда, която говореше на Ив, че Блеър Бисел вероятно вече беше с нея — просто извън обсега на камерата на видеотелефона.

А когато той се бе обадил вкъщи в седемнайсет и петнайсет, Ив забеляза, че той много внимава на дисплея да не се вижда нищо друго, освен лицето му. Очите му, котешко зелени, бяха сериозни, усмивката му — уморена, както и гласът му.

Тя разбираше защо Рива се беше влюбила в него, разбра го много по-ясно от видеотелефона, отколкото от личната му карта, която Ив беше изучила. Като се добавят и тези лениви мимики на лицето, този протяжен, секси глас, и направо си падаш в нокаут.

„Хей, бейби, надявах се вече да си се прибрала. Трябваше да се обадя на джобния ти телефон. Много съм замаян от пътуването и смяната на времето. Ще затварям, няма да можеш да ме намериш. Току-що успях да си легна, за да поспя. Ще се опитам да ти се обадя, щом се събудя.

Липсваш ми, бейби. Знам, че и аз ти липсвам.“

И той си бе покрил задника и си бе осигурил свободна нощ за игрички с креватната му приятелка.

Освен това беше нехаен. Дързък. Поне такъв щеше да изглежда, ако тя му вярваше по-малко. Ами ако беше проследила обаждането — както щеше да направи Ив. А ако беше превъртяла и бе решила да замине за там, където той бе казал, че ще бъде?

Ами ако се бяха случили десетките неща, които разкриват тайната връзка на измамния съпруг?

Вместо това свърши мъртъв. Защото някой друг беше следил, някой друг беше наблюдавал и чакал подходящия момент и място.

Но защо?

— Комплект прибори за готвене — съобщи Пийбоди, когато влезе. — Липсва ножът за хляб.

— Дали това е ножът за хляб в нашия плик с доказателствата?

— Да, лейтенант, той е. Проверих също така регистрацията на автоготвача. Като че ли Рива Юинг е поръчала само пилешко и градинска салата в деветнайсет и трийсет снощи. Преди това е имало двойна порция пшенични вафли и чаша кафе в седем и трийсет вчера сутринта.

— Значи те са закусвали заедно, преди той да замине на тази мнима командировка, а тя да тръгне на работа.

— Регистрациите на охранителната система също показват, че Рива Юинг е влязла сама в осемнайсет и дванайсет минути. А звънецът на вратата се е чул, както твърдеше и тя малко след двайсет и три часа. Излизането й да прибере пакета и връщането й в къщата след сканирането също показва това.

— Свършила си доста работа.

Пийбоди се усмихна.

— Ние, детективите, правим каквото можем.

— Няма да можеш да експлоатираш званието си още дълго.

— Изчислих, че имам още поне месец, през който мога да споменавам моя детективски статут най-малкото три пъти дневно. След това млъквам.

— Забележително. Искам да взема дисковете от охранителната система и от видеотелефона и да ги занеса в електронния отдел. Ако Рива е била натопена, онзи, който го е направил, знае за охранителната система колкото нея.

— Вие казахте „ако“. Имате ли някакви съмнения?

— Винаги има място за съмнения.

— Добре, така мислех и аз — и това всъщност не ме успокоява, но има място за съмнение. Ами ако тя е направила така, че да изглежда като натопена? Това би било хладнокръвно и рисковано. Но също така много интелигентно.

— Да, така е. — Ив започна методично да преглежда чекмеджетата на бюрото.

— На вас вече тази мисъл ви е минала.

— Пийбоди, ние, лейтенантите, винаги мислим.

— Но вие не вярвате на това.

— Погледни го по следния начин. Ако го е направила, значи се е провалила. Случаят пада право в ръцете ни. Не ни остава нищо друго, освен да архивираме докладите и да чакаме да се стигне до проследяването. Но ако тя казва истината, ние държим в ръцете си истинска, жива мистерия. Аз, по дяволите, обичам загадките.

Тя взе всички дискове в пликове за доказателства, за да ги гледа в Централното управление, прибави хартиени кубчета за бележки и нещо като разкъсан телефонен указател.

— Вземи кухненския комплект — подкани я Ив.

Претърсиха банята, всички шкафове и гардероба. Не намериха нищо интересно, освен нещо, което Пийбоди нарече маймунско секс бельо.

Разделиха се в кабинетите — Ив реши да претърси този на Блеър.

Той беше взел, отбеляза тя, по-добрия. Беше с изглед към каменната градина — тя предположи, че той е искал така. Там имаше дълго кожено канапе с цвета на светло кафе, зад него имаше стена с огледала и кът за забавления, в който можеха да се видят всички най-модерни играчки.

Това беше, помисли си тя, повече стая за игра на вдетинен мъж, отколкото работно помещение. А когато тя провери устройството за данни, установи, че то изобщо не работи.

Тупна го с опакото на ръката си — обичайният начин да се справя с непокорни машини.

— Казах, компютър, включи се — повтори тя и отново прочете името си, каза чина си и номера на значката, за да преодолее стандартните пропускателни кодове.

Екранът остана празен, а устройството — тихо.

Интересно, помисли си тя, докато обикаляше около него сякаш беше заспало животно. Какво имаше там, което той не искаше жена му да види?

Без да откъсва поглед от устройството, тя извади комуникатора и избра Фийни.

Лицето му на хрътка бе загоряло от неотдавнашната му ваканция в Бимини. Беше се върнал преди два дни и Ив се надяваше скоро да избледнее. Беше… разстройващо да гледа Фийни с тен.

Искаше също косата му да порасне. Докато бе отсъствал бе подстригал непокорната си побеляваща рижа коса мъчително късо. Все едно носеше малък, пухкав шлем.

Като се прибави и характерния след отпуск блясък в кафявите му очи с падащи надолу ъгълчета, направо я заболя главата.

— Здрасти, хлапе.

— Здрасти, изпълни ли молбата ми.

— Веднага. Вече определих времето и извършителя.

— Аз стигнах още по-далеч. Домашният компютър на мъртвеца. Изглежда сериозно го е кодирал. Не мога да го пробия.

— Далас, понякога ти не можеш да включиш дори автоготвача си.

— Това е мръсна лъжа. — Тя тикна пръст в домашния компютър. — Нуждая се от достъп до данните и от записите от видеотелефоните и от центровете за данни. Трябва да се изследват и анализират всички дискове от охранителната система.

— Ще изпратя екип, който да свърши това.

Тя замълча за миг.

— Просто така? Аз дори не си получих ругатнята?

— В прекалено добро настроение съм, за да ругая. Сутринта жена ми ми направи палачинки. Никога не ми стигат. Аз съм шибаният герой на цялото ми семейство. Ти ми подхвърли за Бимини, Далас, а аз се досетих, че ще жъна похвали през следващите шест месеца. Дължа го на теб.

— Фийни, когато се усмихваш така, изглеждаш малко страшен. Затова престани.

Усмивката му стана още по-широка.

— Не мога. Аз съм щастлив човек.

— Събрах толкова работа за отдела ви, че мога да затрупам теб и цял екип за дни напред.

— Звучи добре. — Той почти запя: — Готов съм за истинско предизвикателство. Човек се отпуска, докато седи на плажа и смучи кокосово мляко по цял ден.

Това трябва да спре, единствено тази мисъл се мотаеше в главата й. И то незабавно.

— Случаят е за затвора — отбеляза тя и показа зъбите си. — Вече предявих към заподозряната обвинение за две убийства първа степен. Използвам времето и парите на ведомството, за да обърна случая с хастара нагоре.

— Звучи ми забавно — рече той с весела нотка в гласа. — Радвам се, че ме повика.

— Мога и да те намразя така, Фийни. — Тя избърбори бързо адреса и прекъсна връзката, когато той започна да мънка.

— Направи добро — промърмори тя, — да ядеш лайно. Пийбоди! — Изкрещя Ив. — Сложи лепенки на всички електронни приспособления и носители на данни за анализ. Уреди два дроида да пазят домовете и запечатай, след като хората от електронния отдел влязат и излязат. И побързай. Трябва да отидем да разгледаме галерията и студиото на Бисел.

— Ако сега сме партньори, как щях сложа всички лепенки? — извика Пийбоди. — И изобщо ще ядем ли някога? Работим без почивка шест часа и кръвната ми захар пада. Усещам го.

— Просто си раздвижи задника — изстреля обратно Ив, но се усмихна. Поне все още работеше с човек, който знаеше как да ругае.

 

 

Тъй като оценяваше този факт и си спомни, че тя самата не е яла от предишната вечер, тя едновременно паркира пред 24/7 и позволи на Пийбоди да отиде да купи нещо, което да хапнат пътьом.

И двете имаха нужда да спрат да работят за два часа, за да поспят. Тя обаче искаше да огледа работното място на Блеър — и преди всичко да прибере цялата електроника и дисковете от охранителната система.

Защото това бе причината да мисли за сигурността. Единственото, което превръщаше Рива в реална мишена. Убийствата преднамерено я изваждаха на преден план. Освен ако нямаше лична причина тя да бъде превърната в мишена — и Ив щеше да проучи тази възможност — причината бе професионална.

А професионалният мотив срещу Рива щеше да засегне и Рурк. Затова възнамеряваше да действа бързо и да прибере в Централното управление колкото е възможно повече неща, преди да премине на следващия етап.

Пийбоди бързо се върна с огромен хартиен плик.

— Взех сандвичи — тя се отпусна отново на седалката, сумтейки.

— Какво, за целия екип ли?

— И други провизии.

— Да не би да отиваме на сафари?

С известно достойнство Пийбоди измъкна акуратно затънат сандвич и го подаде на Ив.

— Напитки и пакет соев чипс, плик със сушени кайсии…

— Сушени кайсии в случай, че слухът за Армагедон е верен.

— И малко шибани бисквитки. — Лицето на Пийбоди се сгърчи в нещо като гримаса. — Гладна съм, а когато вие сте във вихъра си както сега, може да не видя отново храна, докато не стана кожа и кости. Знаете ли, не е задължително да ядете. — Чу се шум от разгъването на хартията на нейния сандвич. — Никой не е тикнал пистолет в слепоочието ви.

Ив надзърна иззад сандвича си и видя нещо, което имаше претенциите да произхожда от прасе. Достатъчно добро беше.

— Ако е вярно за Армагедон, надявам се, че тези бисквити съдържат шоколад под някаква форма.

— Може би. — Малко успокоена, когато Ив караше с една ръка и ядеше от сандвича си, Пийбоди отвори пепси-кола и я постави в гнездото за напитки.

Когато Ив наближи Флатайрън Билдинг, Пийбоди беше унищожила сандвича и доста чипс. В резултат на това до голяма степен настроението и енергията й се възстановиха.

— Тази е любимата ми сграда в Ню Йорк — отбеляза тя. — Когато се преместих тук, един ден се разхождах, за да снимам местата, за които бях чела. Това беше на първо място в списъка ми. Най-старият небостъргач в града.

Ив не го знаеше. А и не си падаше по подобни тривиалности. Май се бе възхищавала на уникалния му триъгълен стил понякога, но съвсем разсеяно.

За нея обаче сградите просто съществуваха. Хората живееха или работеха в тях, а те заемаха пространството и създаваха силуета на града.

Тя реши да не се опитва да паркира на „Бродуей“, тъй като тук купонът никога не свършваше. Вместо това зави по двайсет и трета и паркира.

Следващото слизане или качване щеше да предизвика ругатни, но тя сложи табелата „На дежурство“ и излезе.

— Бисел е наел площ на горния етаж.

— Боже, първокласно е.

Ив кимна, докато вървяха към входната врата.

— Прегледах финансите му, можел е да си го позволи. Очевидно тези метални лайна, които е правил, са отивали при едри риби. Освен това има своя собствена галерия, купува и продава произведения на изкуството.

— Връзката му с Фелисити Кейд?

— Очевидно. Тя му е била клиентка, според Рива. Така че тя е купувала както от Блеър, така и от Рива — и тя е убедила Рива да отиде на онази изложба, където Рива се е запознала с Блеър.

— Мило.

Ив погледна Пийбоди с разбиране, докато прекосяваха фоайето.

— Точно така. Прекалено мило, за да ми хареса. И защо според теб Фелисити събира любовника и приятелката си?

— Може би още не са били любовници. Или може би тя не е знаела, че от тяхната връзка ще излезе нещо сериозно.

— Може би. — Ив премина край охраната и използва кода, който Рива й беше дала за достъп до асансьора за горния етаж. Вместо вратите да се отворят, компютърът избръмча предупредително.

Вие нямате право на достъп до този асансьор. Моля, върнете се при охраната и/или гишето за информация за инструкции как да стигнете до официалния вход за галерия „Бисел“. Този асансьор е само за частни нужди.

— Може би ви е дала грешен код — предположи Пийбоди.

— Не мисля така.

Ив отиде до главния охранителен пункт.

— Кой последен е използвал този асансьор?

Младата намусена жена в черно присви устните си.

— Моля?

— Не се притеснявайте — каза й Ив и извади значката си. — Просто отговорете на въпроса.

— Ще трябва да потвърдя легитимацията ви. — Все още надуто тя сканира значката на Ив и провери идентификацията й. Когато тя се потвърди, жената отмести настрани устройството за проверка. — Това във връзка със случилото се с господин Бисел ли е?

Ив само се усмихна.

— Моля?

Жената само се намуси и взе книгата с регистрациите.

— Самият господин Бисел е последният, който е използвал асансьора. Той стига право до студиото му. Неговите служители и клиенти използват онзи вдясно. Той отива в галерията.

— Имате ли кода за асансьора до студиото?

— Разбира се. Според изискванията всички наематели записват кодовете за охрана и достъп при нас.

— И какъв е?

— Не е разрешено да даваме тези данни, не и без съответното разрешение.

Ив се питаше дали ако набута значката си под високомерния нос на жената, това ще послужи като съответното разрешение. Вместо това тя хвърли на бюрото бележника си и той се удари в екрана.

— Това става ли?

Жената отново се обърна към информационния център, набра някаква сложна поредица от цифри. После погледна екрана, след това — Ив.

— След като го имате, защо си правите труда да ме питате?

— Не сработи.

— Разбира се, че ще сработи. Просто не го правите както трябва.

— А защо не ми покажете как трябва?

След въздишка жената направи знак на сътрудничката си.

— Наблюдавай станцията — сопнато нареди тя и се понесе към асансьорите на тънките си като косъм токчета.

Набра кода и когато стигна до същия резултат като Ив, повтори набирането.

— Не разбирам. Това е кодът. Той е регистрираният. Охраната на сградата проверява всички кодове за достъп два пъти седмично.

— Кога е била последната проверка?

— Преди два дни.

— Колко време ще отнеме дешифрирането му?

— Нямам представа.

— Има ли начин в студиото да се влезе през галерията?

Очевидно претърпяла неуспех, тя се върна при своята станция, където извади плана на горния етаж.

— Има. Има черен вход между двете. И аз имам кода му за достъп.

— Който, представям си, е толкова верен, колкото и кодът за асансьора. Дайте ми го все пак.

Докато вървеше към асансьора за галерията, Ив позвъни на Рурк.

— Нуждая се от теб във Флатайрън Билдинг — каза тя в мига, в който Рурк се обади. — Галерия „Бисел“ на горния етаж. Кодовете за асансьора, който води право в студиото му, са били променени, затова не мога да вляза. Ще се опитам да мина през вратата между галерията и студиото, но предполагам, че и този код ще бъде блокиран.

— Няма значение. Ако някой нарочно го е подменил, използването на оригиналния код може да предизвика друго блокиране. Тръгвам.

— Какво толкова е имал Бисел в студиото си, че не е искал жена му да го види? — зачуди се Пийбоди.

— Нещо не се връзва — Ив поклати глава. — Нищо в досието му не показва, че е разбирал толкова много от охрана. Само запознат с охраната човек би променил кода, без охраната на сградата да подуши. И то човек, който рискува да има връзка с приятелката на съпругата си направо под носа й? Защо го прави? Заради секса, разбира се, но също и заради тръпката. Защо мъж, който се стреми към тръпката, взема такива предохранителни мерки за мястото, където работи? Какво общо има едното с другото?

Тя слезе от асансьора и се озова в място, пълно със скулптури и картини. В средата на слабо осветеното помещение на пода седеше жена, която ридаеше безутешно.

— Боже — рече Ив тихо, — мразя, когато това се случва. Поеми я ти.

Доволна, че й е възложена конкретна задача, Пийбоди се приближи към жената и клекна на пода до нея.

— Госпожице.

— Затвориха ни. — Тя стенеше, закрила лице с ръцете си. — Заради смъ-смъ-смъртта.

— Аз съм детектив Пийбоди. — При създалите се обстоятелства тя се опита да не демонстрира задоволството си дори при самото изричане на тези думи. — Това е партньорът ми, лейтенант Далас. Проучваме смъртта на Блеър Бисел и Фелисити Кейд.

— Блеър! — Тя направо изкрещя името му и се хвърли с лице на пода. — Не, не, не, той не може да е мъртъв. Не мога да го понеса.

— Съжалявам, моментът е труден за вас.

— Не мисля, че ще мога да продължа напред! Цялата светлина, целият въздух си отидоха от този свят.

— О, Исусе Христе. — Това вече беше прекомерно и Ив се приближи, хвана жената за ръката и я постави отново да седне. — Кажете ми името си, каква е връзката ви с Блеър Бисел и причината, поради която сте тук.

— К-к-к…

— Преглътнете го — рече рязко Ив — и го изплюйте.

— Клои Маккой. Управлявам галерията. И съм тук, тук, защото… — Кръстоса ръце върху сърцето си, сякаш се опитваше да го задържи вътре. — Ние се обичахме.

Едва бе стигнала възрастта, която й позволява да си купи законно питие в бар, прецени Ив. Лицето й бе съсипано, подпухнало и измърсено, големите й кафяви очи все още бързо изпомпваха сълзи. Косата й бе мастиленочерна и падаше по раменете й над две свежи и дръзки гърди, прикрити с чиста черна риза.

— Имали сте интимна връзка с Бисел.

— Ние се обичахме! — Тя разпери ръце, после обви с тях тялото си плътно. — Имахме духовна връзка. Били сме създадени един за друг от първия си миг. Бяхме…

— Чукахте ли се, Клои?

Грубостта на израза постигна това, към което Ив се стремеше, и сълзите магически се пресушиха.

— Как смеете? Как смеете да принизявате нещо толкова красиво? — Тя вдигна брадичка, която въпреки че трепереше, стоеше толкова високо, че почти сочеше тавана. — Да, ние бяхме любовници. Сега, когато той е мъртъв, моята душа също е мъртва. Как е могла да го направи? Тази ужасна, отвратителна жена? Как можа да отнеме живота на толкова добър, искрен, идеален човек.

— Толкова добър и искрен, че е спял с приятелката й и с една от неговите служителки? — мило отбеляза Ив.

— Бракът му бе свършен. — Клои извърна глава, загледа се в стената. — Беше само въпрос на време да приключи законно и ние да бъдем заедно на светло, вместо на тъмно.

— Колко сте годишна?

— На двайсет и една, но възрастта не означава нищо. — Тя хвана с ръка медальона с форма на сърце на шията й. — Сега съм стара колкото времето, стара колкото скръбта.

— Кога за последен път се видяхте с Блеър?

— Вчера сутринта. Срещнахме се тук. — Със свободната си ръка оправи едната си вежда, а с другата продължаваше да глади малкото златно сърце. — За да се сбогуваме, преди да тръгне в командировка.

— Това изглежда е същото пътуване в града, по време на което се е приютил за два дни при Фелисити Кейд?

— Това не е вярно. — В подпухналите й очи се появи израз на бурно несъгласие. — Не знам какво се е случило, но Блеър несъмнено нямаше такава връзка с госпожица Кейд. Тя беше клиент, нищо повече.

— Аха. — Това бе най-любезният отговор, който Ив можеше да измисли. — Колко дълго работите тук?

— Осем месеца. Най-виталните осем месеца в живота ми. Започнах да живея едва, когато…

— Съпругата му идвала ли е тук?

— Рядко. — Клои стисна устни. — Преструваше се, че се интересува от работата му пред хората. Но когато бяха насаме, беше критична и това изчерпваше енергията му. Разбира се, тя нямаше проблем, когато харчеше парите, които той печелеше с потта на душата си.

— Така ли? Той ли говореше това?

— Той ми казваше всичко. — Тя се удари по гърдите, ръката й стисна в юмрук медальона. Сърце, което биеше до сърце. — Между нас нямаше тайни.

— Значи сте имала кода за достъп до студиото му?

Тя отвори устните си, които отново се изпънаха, преди да заговори.

— Не. Художник като Блеър имаше нужда от усамотение. Никога не бих го нарушила. Естествено, той отваряше вратата, когато искаше да сподели нещо с мен.

— Добре. Значи вие не бихте могла да знаете дали има посетители?

— Той работеше сам. Необходимо му беше, за да твори.

Глупачка, помисли си Ив. Глуповата, лековерна и вероятно нищо повече от обикновена играчка за Бисел. Беше започнала да се обръща, когато асансьорът се отвори отново, а Клои обгърна с ръце краката на Ив.

— Моля ви, моля ви! Трябва да ми позволите да го видя. Трябва да ми позволите да се сбогувам с моето сърце. Нека отида при него. Нека докосна лицето му за последен път! Трябва да ми позволите. Трябва.

Ив видя Рурк да извива вежди в почуда от нелепата сцена, на която стана неволен свидетел. Ив се приведе и освободи краката си от ръцете на Клои.

— Пийбоди, погрижи се за това.

— Разбира се. Хайде, Клои. — Пийбоди вдигна плачещото момиче. — Нека плиснем малко вода на лицето ви. Блеър би искал да сте силна. Бих искала да ви задам някои въпроси. Той би желал да ни помогнете, за да възтържествува справедливостта.

— Ще бъда! Ще бъда силна заради Блеър. Независимо колко е трудно.

— Знам, че ще бъдете — промърмори Пийбоди и пусна Клои пред себе си през един свод.

— Втората, по-младата, гарнитурата към основното ястие — обясни Ив, преди Рурк да я е попитал.

— Ах!

— Да. Ах! Не мисля, че тя знае нещо, но Пийбоди ще й извади душата с памук и ще разбере, ако тя знае нещо.

— Питам се дали за Рива ще е по-лесно, ако знае какво отвратително копеле е мъжът й. Адвокатът й я е измъкнал под гаранция. Трябваше да е с белезници, но е навън. Ще остане при Каро, докато всичко се изясни.

Той разгледа внимателно широката двойна входна врата, която заемаше по-голямата част от стената, а както се разхождаше, я потупа леко.

— Стомана, армирана, мога да се обзаложа. Чудно ми е за какво му е била за подобно място.

— И аз това си мисля.

— Хм. — Той отиде до таблото на охранителната система. — Фийни ми се обади малко преди ти да се свържеш с мен. Всъщност бях на път да тръгна към Централното управление, когато ти ми даде тази интересна задача.

След като извади кутия с малки инструменти от джоба си, Рурк избра един и отстрани таблото.

— Изглежда е прекарал много хубаво със семейството си в Бимини.

— Има тен. Усмихва се непрекъснато. Не съм съвсем сигурна, че не са го заменили с дроид.

Рурк издаваше не съвсем доброжелателни звуци, докато измъкне от другия си джоб малко електронно устройство.

— Какво е това?

— О, просто нещо, с което си играя. Подходящ момент да го изпробвам на практика, така да се каже. — Той го свърза с клавиатурата, почака докато премине бибипкането и отблъсна Ив внимателно, когато тя се приближи и надникна през рамото му.

— Не ме притеснявай, лейтенант.

— Какво става?

— Всякакви неща, които ти не разбираш, и само ще се подразниш, ако се опитам да ти обясня. Най-простият начин е да ти кажа, че се скачва… като машина. И съблазнява устройството на Бисел да разкрие всички тайни. Това не е ли интересно?

— Какво? По дяволите. Можеш ли да измъкнеш кода, или не?

— Не знам защо изобщо търпя тези обиди. — Той погледна през рамо, право в тревожните й очи. — Може би заради секса. Колко унизително може да е това. Слаб и уязвим съм като всеки мъж.

— Да не се опитваш да ме ядосаш?

— Скъпа, това изобщо не е усилие. Онова, което научих чрез моята прекрасна нова играчка е точно кога този код е бил променен. И, струва ми се, ще го намериш за интересно, както ми се стори и на мен, защото е направено почти по същото време, когато някой е удрял с ножа в тялото на Блеър Бисел.

Очите й проблеснаха и се присвиха.

— Грешка възможна ли е?

— Не. Едва ли е могъл да го направи сам.

— Едва ли.

— Нито неговата също толкова мъртва любовница, както и жена му. Или също така, убиецът му.

— Но аз мога да се обзаложа, че който го е направил, е знаел, че той е мъртъв или че умира. Знаел е, че жена му е в капана. Това би трябвало да е друг етап на цялата кървава вакханалия. Пусни ме да вляза.