Нора Робъртс
Разделени в смъртта (17)

Шестнайсета глава

Ив не се изненада, когато застана над тялото на Джоузеф Пауъл, но беше бясна. Наложи да се потисне яростта си, да я потисне силно, преди да успее да замъгли съжденията й.

Той бе живял сам и това представляваше едно от многото удобства за неговия убиец. Беше мършав, с малко месо върху птичите кости и купа коса, подстригана късо около ушите и нагласена по някакъв начин така, че да се издига от главата му право нагоре в петнайсетсантиметрова корона, боядисана в електрик.

От огледа на жилището му личеше, че е обичал музика и соев чипс с вкус на сирене. Все още носеше слушалките си и в леглото заедно с него имаше отворен плик чипс.

Нямаше завеси на прозореца на спалнята, а само спусната синя като косата му щора. Тя блокираше достатъчно слънчевата светлина, потопявайки стаята в мрак, и пропускаше всички улични звуци, които бучаха по стъклото като надигаща се буря.

Той бе пушил малко марихуана заедно с чипса си. Тя видя остатъците от хартия и пепел в чинийката с форма на изумително надарена гола жена върху масата до леглото.

Още едно улеснение за убиеца. Човекът е бил дрогиран, в главата му е гърмяла музика и не е тежал повече от четирийсет килограма. Вероятно дори не е усетил удара от лазера, притиснат до сънната му артерия.

Малък късмет.

На стената срещу леглото висеше, закрепен с кабарчета плакат в естествен ръст на Мейвис Фрийстоун, изригваща във въздушен скок, с широка усмивка, изпълнена с радост. Беше облечена в нещо малко повече от усмивката й и нанесен на стратегически места блясък.

МЕЙВИС

НАПЪЛНО ИЗСТИСКАНА!

Тази гледка с висящата на мръсната бежова стена Мейвис, която се смееше надолу към мъртвия, накара Ив да се почувства невероятно тъжна и отвратена.

Поради присъствието на мъртвеца и защото знаеше, че трябва да възстанови самообладанието си, тя се отдръпна назад и остави Морис да извърши първоначалния оглед.

— Един лазерен удар — констатира той. — Пълен контакт. Ясно се виждат следите от изгаряне от оръжието. Няма друга видима травма. Няма признаци за борба или рани при самоотбрана. Нервната му система сигурно е била моментално извадена от строя. Моментална смърт.

— Трябва ми сигурно установяване на самоличността, Морис. Ако искаш, аз мога…

Той бързо се обърна към нея.

— Знам си урока. Знам какво, по дяволите, трябва да се свърши тук и не ми е необходимо ти… — Той затвори очи и вдигна и двете си ръце. Пое дълбоко въздух и шумно издиша. — И това беше толкова неочаквано. Съжалявам.

— Няма нищо. Разбирам, че ти се струпа много.

— Почти до гуша. — Той притисна с пръсти очите си. — Това наистина ми дойде малко множко. Някой е влязъл в тази стая и е убил това… момче, толкова безгрижно, колкото ти можеш да размажеш муха. Направил го е, без да го познава и без да изпитва някакви чувства към него. Сторил го е само за да премахне една малка бариера, която му е пречела да проникне в моя дом. Това наистина не е означавало нещо повече за него от обуването на обувки, за да не си удари палеца. Жертвата със сигурност е идентифицирана като Пауъл, Джоузеф. Само една минута ми трябва, Далас, за да се стегна и да бъда полезен на него и на теб.

Тя чакаше, докато той излезе от стаята.

— Пийбоди, искам да се оправиш с това. Огледай местопрестъплението, извикай „метачите“ и започни да чукаш по вратите на съседите. Аз трябва да стигна до Кулата.

— И аз трябва да съм там.

— Заповядаха на мен, а не на теб.

Пийбоди стисна челюсти.

— Аз съм ваш партньор и щом задника ви е подходящ за прашка, значи и моят става.

— Оценявам чувствата ти, колкото и странна да е метафората, но искам моят партньор да работи тук. Той се нуждае от теб — обясни тя, гледайки надолу към Пауъл. — Трябва да започнеш процедурите заради него и да помогнеш на доктор Морис. И ако те подготвят задника ми за прашка, Пийбоди, искам ти здраво да движиш това разследване, за да поддържаш реномето на екипа. Не те предпазвам, а разчитам на теб.

— Добре, ще се заема с това. — Тя пристъпи напред и застана до Ив над Джоузеф Пауъл. — Ще се погрижа за него.

Ив кимна.

— Виждаш ли какво се е случило тук? Разкажи ми.

— Той е влязъл през вратата. Знае как да преодолява сигурността, пък и тук няма кой знае каква сигурност за преодоляване. Няма камери, нито портиер. Избрал е Пауъл вместо Сибрески, защото Пауъл е живял сам и като санитар сигурно се е занимавал повече с документацията. Тук е било удобно да свърши работата и убиецът веднага се е заел с нея. Пауъл е в леглото, дрогиран или заспал — сигурно и двете. Той само се е навел надолу, притиснал е оръжието до гърлото му и го е убил. Хмм…

Тя бързо огледа стаята.

— Няма магнитна карта, нито лично удостоверение. Може да ги е взел и променил, за да ги използва. Ще проверим това. После просто е излязъл навън. Ще научим часа на смъртта, но вероятно е било вчера по пладне.

— Започни с това. Ще се върна в къщата веднага, щом мога. Морис може да поиска да уведоми роднините лично. Ако не…

— Аз ще се погрижа. Не се тревожете за нещата тук, Далас.

— Тогава няма да се тревожа.

Тя спря на излизане пред плаката на Мейвис.

— Не й казвай никога за това — нареди Ив и напусна местопрестъплението.

 

 

В лабораторията Рива работеше заедно с Токимото. Те рядко разговаряха и когато го правеха, то беше с някакъв съкратен компютърен жаргон, който само истински информационен магьосник можеше да преведе. Но през повечето време не си разменяха думи. Просто четяха взаимно мислите си.

Но тя не можеше да отгатне колко му се искаше да заговори и как част от съзнанието му, незаета с работата, формираше отново и отново думите и фразите.

Той си напомняше, че тя е изпаднала в беда. Току-що бе овдовяла и то оставена от мъж, за когото научи, че я е използвал. Тя бе уязвима и емоционално крехка. Това беше… отвратително — нали — даже да помисли да я доближи на някакво лично ниво в такъв момент.

Но когато тя се облегна назад с тиха въздишка на изтощение, думите просто изскочиха от устата му.

— Ти се преуморяваш. Трябва да си починеш. Двайсет минути. Разходка на чист въздух.

— Близо сме. Знам това.

— Тогава двайсет минути почивка няма да имат никакво значение. Очите ти са зачервени.

Тя успя да се усмихне накриво.

— Благодаря, че ми го каза.

— Очите ти са прекрасни. Ти ги измъчваш.

— Да, да, да. — Тя ги затвори с въздишка. — Ти дори не знаеш какъв цвят са. Освен, че в момента са червени.

— Сиви са. Като дим. Или мъгла в безлунна нощ.

Тя отвори очи и го зяпна.

— Откъде ти дойде това?

— Нямам представа. — Макар да бе поласкан, той реши да продължи. — Може би мозъкът ми е зачервен като очите ти. Мисля, че трябва да се поразходим.

— Защо не? — Тя го изучаваше, докато се изправяше на крака. — Разбира се. Защо не?

В другия край на стаята Рурк ги гледаше как излизат.

— Крайно време беше — измърмори той.

— Имаш ли нещо? — попита Фийни и почти скочи върху него.

— Не. Съжалявам. Мислех за нещо друго.

— Малко си отнесен днес, а, момче?

— Достатъчно съм концентриран. — Той се пресегна за чашата си с кафе, намери я празна и трябваше да се пребори с желанието си да я разбие в стъклената стена.

— Защо да не ти я напълня? — предложи услужливо Фийни, вземайки я от ръката му. — Точно щях и аз да си сипя.

— Благодаря ти.

След като свърши това, Фийни се върна и се завъртя на стола си до Рурк.

— Тя може да се оправя сама. Знаеш го.

— Кой би могъл да го знае по-добре? — Рурк взе инструмент, тънък като зъболекарска сонда, и деликатно почисти корозията. После, защото Фийни просто седеше и отпиваше от кафето, той остави отново инструмента.

— Притесних я, преди да излезе. Заслужаваше си го, боже мой, наистина си го заслужаваше. Но съжалявам за неподходящия момент.

— Няма да заставам между мъж и жена му. Тези, които го правят, обикновено излизат от ситуацията така, сякаш са били ръфани от подивели кучета. Ще кажа, че когато жената е в настроение да ми сготви мозъка за закуска, аз обикновено мога да се спася с цветя. Купувам ги от някоя улична продавачка и й ги нося вкъщи с голяма глупава усмивка на лицето. — Той седеше и отпиваше от кафето. — Цветя няма да свършат работа с Далас.

— В никакъв случай — потвърди Рурк. — И торба с диаманти от съзвездието Телец няма да свърши работа с нея, освен ако не я треснеш с тях по онова парче дърво, което тя нарича своя глава. Исусе Христе, тази жена ме съсипва. Непрекъснато.

Фийни не каза нищо в продължение на пет бучащи секунди.

— Виждаш ли, ти искаш да се съглася с теб. Да кажа нещо като „Да бе, тази Далас наистина е тъпачка.“ Но ако го направя, ще ми сриташ задника. Затова просто ще си пия кафето.

— Това много ми помага.

— Ти си умно момче. Знаеш какво трябва да направиш.

— И какво би трябвало да е то?

Той потупа Рурк по рамото.

— Да се унизиш — отвърна Фийни и премести стола си на безопасно разстояние.

 

 

Нещата не бяха приключили. Не, за бога, не бяха приключили и той сега се намираше в креслото на пилота.

Крачеше и обикаляше стаите си — стаите, с които толкова се гордееше, стаите, които отпразнува като единствено и напълно свои. Никой не знаеше за тях.

Е добре, никой жив не знаеше за тях.

Те представляваха идеално място за обмисляне на ходовете му. И за да се поздрави отново за добре свършената работа.

Синьокосият кретен беше просто детска игра. Абсолютна детска игра. Той попуши от цигарата с марихуана, за да поддържа енергията и ума си нащрек, тъй като скоро го чакаше работа — много лична работа.

Защитаваше се чрез стъпки, фази и пластове. И това самосъхранение бе най-важното. Бързата тръпка на убийството, на надхитрянето на онези, които биха го зачеркнали, бе приятно постижение, но не и най-важното.

Най-важно беше да си покрие задника, което и направи, и то по прекрасен начин, както сам се уверяваше. Ченгетата сега се намираха в задънена улица без труп, върху който да работят.

Следващата задача бе финансирането. А той все още не можеше да измисли докрай как да сложи ръце върху полагащите му се пари.

Спря, за да разгледа отражението си в едно огледало. Щеше да се наложи да промени лицето си и това не му харесваше. Обичаше лицето, което го гледаше от огледалото. Но жертви се налагаха за доброто на цялото начинание.

Щом веднъж приключеше работата си и завържеше някои стърчащи конци, той щеше да намери хирург, който да не задава прекалено много въпроси. Имаше достатъчно средства, за да плати, наистина ги имаше. И щеше да открие начин да се добере и до останалите, когато бъде в състояние просто да мисли, без всички тези усложнения, които изникваха по пътя му.

Значи това бяха нива едно и две. Но третото ниво беше отмъщението и той знаеше как точно да си върне този дълг.

Нямаше да позволи да го използват и предадат, нито да го правят на глупак.

Той просто щеше да се погрижи за бизнеса си.

 

 

Ив изчисти всичко от съзнанието си, с изключение на случващото се в момента и бъдещата си стратегия. Тя не сваляше поглед от целта, крачейки бързо към чакалнята пред сводестия кабинет на началник Тибъл. И се наложи да забави крачка, когато Дон Уебстър пресече пътя й.

— Махни се. Имам работа.

— Аз също. В същото място, същата работа.

Сърцето й подскочи. Уебстър работеше в Отдел „Вътрешни разследвания“.

— Не ми казаха, че „Вътрешни разследвания“ участва. Това е сериозно нарушение, Уебстър. Имам право да получа доклад от отдела.

— Не ти трябва.

— Не ми казвай какво ми трябва — изсъска тя. — Щом някой пуска взвод плъхове след мен, аз ще получа доклад.

— Взводът плъхове е на твоя страна. — Той хвана ръката й и после бързо я пусна, когато очите й се превърнаха в тесни цепки. — За бога, Далас, нямам нищо против теб. Дай ми една минута. Само една минута. — Той я насочи към близкия ъгъл.

— Само че бързо.

— Нека първо кажа, че в това няма нищо лично. Или да кажа, че няма нищо интимно. Не искам Рурк отново да се опита да превърне мозъка ми във вегетарианска яхния.

— Мога да го направя и без него.

— Разбрано. Аз съм тук, за да ти помогна.

— Да ми помогнеш за какво?

— Да сриташ задника на едно малко момченце от Отечествената.

Ив си напомни, че двамата с Дон имат своя лична история. Тази история включваше една-единствена нощ между чаршафите преди много години. И поради някаква причина, която никога не разбра напълно, тази единствена нощ бе влязла под кожата на Уебстър. Той изпитваше… нещо към нея, което бе сигурна, че Рурк му е избил от главата преди самата тя да го стори.

Затова предполагаше, че по тази линия са приятели по някакъв странен начин. Той бе добро ченге — с прахосани качества, според нея — в Отдел „Вътрешни разследвания“, но наистина добро ченге. И беше честен.

— Защо?

— Защото, лейтенант, „Вътрешни разследвания“ не обича външни организации да се опитват да се намесват на наша територия.

— Самият ти не обичаш да ни се месиш.

— По-полека, нали ще се успокоиш? Когато сме информирани, че ООО разследва някое от нашите ченгета, ние сме длъжни също да го разследваме. И когато това ченге излезе кристалночисто — като теб — ние по изключение отделяме от времето и ресурсите си. Когато някой отвън се опитва да превърне в мишена едно добро ченге, вътрешният отдел му предлага защита. — Той й се ухили. — Аз съм твоят рицар в блестящи шибани доспехи.

— Махни се. — Тя се отвърна.

— Не изхвърляй щита, Далас. „Вътрешни разследвания“ ще участва в тази среща. Просто исках да узнаеш позицията ми, преди да влезеш.

— Добре, добре. — Това не беше лесно, но тя потисна реакцията и негодуванието си. Сигурно щеше да се нуждае от цялата помощ, която можеше да получи. — Оценявам го.

Ив вървеше към кабинета на Тибъл с гордо вдигната глава.

— Далас, лейтенант Ив — представи се тя на униформената секретарка, застанала на пост отпред. — Явявам се по заповед.

— Лейтенант Уебстър, „Вътрешни разследвания“, явявам се по заповед.

— Един момент.

Това не отне много време. Ив пристъпи в кабинета на Тибъл точно преди Уебстър.

Тибъл стоеше до прозореца със скръстени длани на гърба и поглед към града долу. Ив го смяташе за добро ченге. Умен, силен и солиден. Беше се озовал в Кулата с помощ отвън, но тя знаеше, че политическата му ловкост го задържа там.

Бе висок и строен с късо подстригана коса и проницателно, тъмнокожо лице.

Тибъл заговори, без да се обръща и гласът му бе властен и авторитетен.

— Закъсня, лейтенант Далас.

— Да, сър. Извинявам се. Беше неизбежно.

— Познаваш агент Спароу.

Тя погледна към Спароу, който вече бе седнал.

— Срещали сме се.

— Седни. Също и ти, лейтенант Уебстър. Уебстър представлява тук „Вътрешни разследвания“. Командир Уитни присъства по мое настояване. — Той се обърна, огледа с ястребовия си поглед стаята и отиде зад бюрото си.

— Лейтенант Далас, изглежда, че ООО изпитва известна тревога заради природата на настоящето ти разследване, посоката, в която се движи то и твоите методи. Те поискаха чрез мен да спреш разследването и да предадеш всичките си бележки, информация и улики на заместник-директор Спароу, прехвърляйки по такъв начин случая под егидата на ООО.

— Не мога да изпълня това искане, началник Тибъл.

— Това е въпрос на глобална сигурност… — започна Спароу.

— Това е въпрос на разследване на убийство — прекъсна го Ив. — Четирима цивилни бяха убити в Ню Йорк.

— Четирима ли? — попита Тибъл.

— Да, сър. Забавих се заради откриването на четвърта жертва. Джоузеф Пауъл, общински служител, който работи по транспортирането и отстраняването в моргата. Партньорът ми и главен съдебен лекар Морис са на местопрестъплението.

— Каква е връзката с останалите убийства?

— Доктор Морис ми се обади тази сутрин, за да ме уведоми, че трупът, идентифициран като Блеър Бисел, е бил изваден от камерата за съхранение.

Спароу се наведе напред на стола си.

— Изгубили сте тялото? Изгубили сте ключов фактор в разследването и ти седиш тук и отказваш да ни го прехвърлиш?

— Трупът не е бил изгубен — отвърна спокойно Ив, — а изваден. Тайно. Такива неща попадат под вашата егида, нали, заместник-директор?

— Ако обвиняваш ООО, че е откраднала труп…

— Не съм отправила такива обвинения, а просто коментирах тайното естество на работата ти. — Тя бръкна в джоба си и извади едно микропроследяващо устройство. — С такива неща си играеш, нали? — Вдигна го високо във въздуха, като го държеше с палец и показалец и го обръщаше на всички страни. — Странно. Открих го в автомобила си — в официалната ми полицейска кола, която беше паркирана пред моргата. За глобална сигурност ли смята ООО следенето и шпионирането на офицер от нюйоркската полиция, докато тя изпълнява свещения си дълг?

— Това е деликатен въпрос и отвъд твоята…

— Електронно наблюдение над полицейски офицер, който не е обвинен или не е заподозрян в престъпление, или в престъпване на закона — намеси се Уебстър, — нарушава федералните и щатски правила за лична неприкосновеност, както и полицейските правила. Ако лейтенант Далас е заподозряна от ООО в престъпление или престъпване на закона, което налага гореспоменатото наблюдение, „Вътрешни разследвания“ би трябвало да се запознае с документацията, заповедта, обвинението и уликите, довели до наблюдението.

— Не знам за никакво такова наблюдение от страна на моята агенция.

— Това ли наричаш правдоподобно отричане, Спароу? — попита Ив. — Или то е просто една голяма, дебела лъжа?

— Лейтенант — обади се Тибъл тихо, но авторитетно.

— Да, сър. Извинявам се.

— Началник, командир, лейтенанти. — Спароу направи пауза и остави погледа си да огледа лицата им. — ООО желае да си сътрудничи с местните власти, прилагащи закона винаги, когато такова сътрудничество е възможно, но глобалните въпроси са с приоритет. Искаме лейтенант Далас да бъде отстранена от разследването и всички данни, отнасящи се към него, да ми бъдат предадени като представител на организацията.

— Не мога да изпълня това искане — повтори Ив.

— Началник Тибъл — продължи Спароу. — Аз ви връчих писмото с искането и пълномощията ми от нашия директор.

— Да, прочетох ги. Както прочетох и докладите и досието по случая, донесени от лейтенант Далас. И от двете четива намирам нейното за по-убедително.

— Ако това искане бъде отхвърлено, мога да получа федерална заповед за тези доклади и досиета, както и пълномощия за прекратяване на разследването.

— Нека спрем да говорим глупости, заместник-директор. — Тибъл скръсти ръце и се наведе напред. — Ако можехте да ги получите, щяхте да го направите, вместо да ни губите времето. Агенцията ви е затънала в калта на този случай. Двама от вашите са мъртви и се предполага, че те са използвали невинна цивилна без нейното знание или съгласие, за да събират информация от частен характер.

— „Секюркомп“ е в списъка на агенцията за наблюдение, началник Тибъл.

— Само мога да си представям какво има в списъка за наблюдение на агенцията ви. Независимо от това или от всякакви други законни причини, които можете да имате за този списък, Рива Юинг беше непростимо — и незаконно — използвана, репутацията й — опетнена, а животът й — преобърнат с главата надолу. Тя не е една от вас. Клои Маккой е мъртва. Тя не беше от вашите хора. Джоузеф Пауъл е мъртъв. Той не бе един от вас.

— Сър…

Тибъл просто вдигна пръст във въздуха.

— Преброих три жертви в сравнение с вашите две и тежестта е по-голяма от тази страна на оградата. Няма да принуждавам моя лейтенант да се отказва от активно разследване.

— По време на това разследване вашият лейтенант нелегално получаваше или използваше данни от ООО. Можем да повдигнем обвинения по този въпрос.

Тибъл разпери ръце.

— Свободни сте да го направите. Може да се наложи да повдигнеш обвинения и срещу командир Уитни и самия мен, тъй като и двамата получихме тази информация от лейтенанта.

Той остана седнал, но Ив забеляза как дланите му се свиха в юмруци. И заради начина, по който нещата се стичаха за него, тя не можеше да го обвинява, че иска да удари нещо.

— Искаме да научим нейния източник.

— Не съм длъжна да разкривам източника си.

— Не си длъжна — троснато изстреля думите Спароу, — но можеш да бъдеш обвинена, арестувана и дори е много възможно да загубиш значката си.

Колкото повече гняв и разочарование виждаше в него, толкова по-малко изпитваше тези емоции самата тя.

— Не мисля, че ще ме обвиниш, защото ако го направиш, това ще изглежда наистина зле за екипа ти. Медиите ще захапят някоя от мръсните малки игрички, които ООО е упълномощила Бисел да играе, и ще започнат да спекулират, че той е бил премахнат — той и партньорката му са били брутални убити от твоята организация, която в последствие грубо е натопила за това невинната и експлоатирана жена на Бисел. Те просто ще те разкъсат на проклети парчета.

— Бисел и Кейд не бяха санкционирани от ООО ликвидации.

— Тогава по-добре наистина се надявай, че ще открия отговори, които да потвърдят, че агенцията ти не е отговорна.

— Ти си проникнала в правителствени файлове — подхвърли й той.

— Докажи го — върна му топката тя.

Той понечи да заговори или по-вероятно, съдейки по физиономията му, да повърне, когато комуникаторът му избръмча.

— Съжалявам за прекъсването, но това е приоритетен сигнал. Ще трябва да го приема. Насаме.

— През вратата — упъти го Тибъл с ръка. — Там има малък кабинет, който можеш да използваш. — Когато Спароу затвори вратата след себе си, Тибъл забарабани с пръсти върху края на бюрото си. — Те могат да те обвинят, Далас.

— Да, сър, могат. Но не мисля, че ще го направят.

Той кимна и изглежда потъна в размисъл.

— Не ми харесва, че използват цивилни граждани в този маньовър. Не ми харесва, че поставят устройства, за да шпионират офицерите ми, заобикаляйки стандартите за лична неприкосновеност, почтеност и законност. Тези организации си имат своята цел и изискват определена степен свобода на действие, но всичко си има граници. Тези граници бяха нарушени с Рива Юинг и тя е гражданка на Ню Йорк и проклетите Съединени щати и като такава има право да очаква правителството й да се отнася справедливо към нея. Като такава тя заслужава всички усилия на тази полицейска сила. Аз те подкрепям, но те предупреждавам да приключиш бързо разследването. Те ще изпратят по-големи пушки от Спароу, за да те отстранят.

— Разбрано. Благодаря, сър, за подкрепата.

Спароу отново нахлу вътре и лицето му представляваше илюстрация на едва сдържан гняв.

— Свързала си се с медиите.

Ив си помисли, че Надин е действала бързо, и лицето й остана безизразно. Сега самата тя щеше да се опре върху малко правдоподобно отричане.

— Не знам за какво говориш.

— Дала си информацията за връзката на Бисел с агенцията на пресата. А също и за Кейд. Намесила си ООО в проклет медиен цирк, за да защитиш проклетата си кожа.

Ив бавно, много бавно се изправи на крака.

— Не съм давала нищо на пресата, за да защитя кожата си. В състояние съм да защитя сама собствената си кожа. Щом хвърляш такива обвинения, Спароу, по-добре се опитай да ги докажеш.

— Информацията не им е паднала от небето. — Той се завъртя към Тибъл. — След тази новина повече отвсякога е жизненоважно този офицер да бъде отстранен от разследването и нейните досиета по случая да бъдат предадени на ООО.

— Вниманието на медиите към ООО по никакъв начин не променя обстоятелствата на лейтенантската ми позиция.

— Лейтенант Далас изпълнява лична вендета срещу агенцията и използва това разследване, за да си отмъсти за случилото се преди двайсет години в…

— Млъкни. — Стомахът й потръпна. — Спри точно тук. Сър — обърна се тя към Тибъл, — помощник-директор Спароу иска да повдигне личен въпрос, който няма нищо общо с това разследване или с поведението ми като офицер. Аз бих искала да обсъдя този въпрос с него и да го разреша. И моля с най-голямото си уважение към вас, сър, да ми бъде предоставена тази възможност. Насаме. Командир… — Не изпускай възможността, заповяда си тя. Не изпускай възможността. — Командир Уитни е запознат с въпроса. Не възразявам той да присъства.

За момент Тибъл не отговори нищо, след което се изправи.

— Лейтенант Уебстър, да излезем навън.

— Благодаря, сър.

Тя използва времето, през което Тибъл прекоси стаята и излезе навън с Уебстър, за да се стегне. Но не успя съвсем да го постигне.

— Ти, кучи сине — обърна се Ив към Спароу. — Ти, кучи сине, ми хвърли това в лицето. Щеше да използваш всичко, което ми бе причинено — от него, от твоята скъпоценна агенция — за да постигнеш целта си.

— Извинявам се. — Той изглеждаше почти толкова потресен, колкото и тя. — Извинявам се искрено, лейтенант, че позволих на темперамента да замъгли разума ми. Инцидентът няма място тук.

— О, да, има. Можеш да си заложиш задника, че има. Чел ли си досието?

— Чел съм го.

— И си го преглътнал.

— Всъщност, лейтенант Далас, не можах съвсем да го преглътна. Вярвам в работата, която вършим и знам, че понякога са необходими жертви и се вземат решения, които изглеждат — които са — безсърдечни. Но не можах да открия никаква причина, никаква цел и никакво извинение за липсата на намеса в твоя случай. Съзнателно да се остави малолетна в тази ситуация… Това е било… нехуманно. Трябвало е да те измъкнат оттам, а решението да не променят статуквото е последвало лош съвет.

— ООО е знаело за твоето положение в Тексас? — попита Уитни.

— Те са го следили заради връзката му с Макс Рикър. Знаели са какво ми е причинил, подслушвали са стаята ни. Слушали са, докато ме е изнасилвал и докато аз съм го умолявала. Докато аз съм го умолявала.

— Седни, Далас.

Тя можа само да поклати глава.

— Не мога. Сър.

— Знаеш ли какво ще направя с тази информация, заместник-директор Спароу?

— Командир… — започна Ив.

— Седни, лейтенант. — Уитни скочи на крака и се извиси над Спароу. — Разбираш ли ти или твоите началници какво аз мога и ще направя с тази информация, ако продължаваш да тормозиш моя офицер или по някакъв друг начин се опиташ да попречиш на задълженията й или да опетниш нейната репутация? Това няма просто да бъде изпратено в медиите. Те ще бъдат наводнени с него. И ти ще бъдеш отнесен от приливната вълна на публичното възмущение. На агенцията ти ще й трябват поколения, за да се възстанови от юридическата неразбория и кошмара на връзките си с обществеността. Предай това на този, който ти държи каишката и не пропускай да му съобщиш от кого идва. Ако си готов да поемеш такава отговорност, продължавай в същия дух.

— Командир Уитни…

— Сега ще ти се прииска да си тръгнеш, Спароу — предупреди го Уитни. — Отивай си, преди да си изял боя заради нещо, което се е случило, когато все още си бил с биберон.

Спароу прекоси стаята, за да си вземе куфарчето.

— Ще предам тази информация — отвърна той и излезе навън.

— Ти трябва да се стегнеш, Далас.

— Сър. Да, сър. — Но тежестта върху гръдния й кош беше ужасна. В самозащита, тя се отпусна върху един стол и наведе глава между коленете си. — Съжалявам. Не мога да дишам.

Тя изчака, докато по-голямата част от тежестта се отмести и въздухът навлезе през гърлото й надолу в белия дроб.

— Стегни се, лейтенант, или ще се наложи да повикам медиците.

Тя се изправи на стола и го видя да кима.

— Помислих, че това ще свърши работа. Искаш ли вода?

Тя можеше да погълне цял малък океан.

— Не, сър. Благодаря. Разбирам, че може би трябва да бъде уведомен началник Тибъл за…

— Ако Тибъл трябва да бъде уведомяван за инциденти, които са се случили в друг щат преди повече от двайсет години, той ще бъде уведомен. Но според мен това си е личен въпрос. И мисля, че можеш да бъдеш спокойна, че ще си остане такъв. Ти изстреля първия залп с уведомяването на медиите. Сега в организацията ще бъдат достатъчно заети с опити да извъртат и да преживеят скандала. Няма да пожелаят да рискуват втори ураган. Ти вече си пресметнала всичко това.

— Да, сър.

— Тогава по-добре се връщай на работа и край на този въпрос. И ако е необходимо да изпържиш няколко призрака в хода на работата, това просто ще бъде хубава премия. — Той показа зъбите си в широка усмивка. — Истински хубава премия.