Нора Робъртс
Разделени в смъртта (13)

Дванайсета глава

Рурк влезе в къщата и видя Ив да седи на стълбището, обхванала главата си с дланите. Усети надигането на тревога в корема си, докато бързаше към нея.

— Какво не е наред? Какво се е случило?

Тя издиша шумно и мъчително към края.

— Мейвис.

— Ах, господи! Бебето ли?

— Всичко това е свързано с бебето. Поне така мисля. Какво знам аз? Тя дори не си беше сложила червило. Какво трябваше да направя?

— Мисля, че ще бъде по-добре да започнем отначало. Аз ще бъда пръв. Всичко наред ли е с Мейвис и бебето?

— Трябва да е така. То мръдна.

— Къде? — Той се усети и вдигна очи към небесата. — Изкара ми ангелите. Значи е почувствала как се движи бебето? Това не е ли добре?

— Тя мисли така, значи трябва да е добре. — Ив го погледна. Той все още държеше ръката й и изучаваше нейното лице. Чакаше.

Всичко беше толкова нормално, ако не чувстваш — а тя чувстваше — тази неуловима промяна на ритъма. Точно сега нещата между тях не бяха съвсем нормални и може би никога вече нямаше да бъдат такива. Но и двамата бяха готови да претендират за противното.

Преструвката, че няма нищо недоизказано между тях, бе странно ужасяваща.

Но тя беше готова да се крие зад нея не по-малко от него, сякаш това бе всичко, което притежаваше.

— Тя беше много разстроена и плачеше, когато се прибрах — продължи Ив. — Смята, че няма да се оправи с детето, защото собственото й детство е било тежко или нещо подобно. Страхува се, че няма да знае какво да прави или как да се чувства. Изплака си очите.

— Чувал съм, че това е съвсем нормално за бременните жени. Плачът. Предполагам, че е малко уплашена. Трябва да е доста страховито, ако мислиш за целия процес.

— Добре, аз не искам да мисля, това е сигурно.

Той пусна ръката й и се отдръпна съвсем малко от нея. Така тя разбра, че и той го почувства.

Нарече се страхливка, но после изхвърли тази мисъл от съзнанието си.

— Във всеки случай тя почти се успокои и после бебето направи, каквото направи там вътре, и тя отново си беше щастлива. И фактически почти летеше, когато си тръгна, за да каже на Леонардо.

— Добре тогава, защо седиш тук и изглеждаш нещастна?

— Тя ще се върне.

— Хубаво. Ще се радвам да я видя.

— Ще доведе Трина. — Гласът на Ив се издигна с почти цяла октава, докато сграбчваше ризата на Рурк. — И техните инструменти за изтезания.

— Разбирам.

— Не, не разбираш. Те не се нахвърлят върху теб със странни, остри сечива, нито разпръскват неизвестни субстанции върху лицето и тялото ти. Не знам какво ще ми направят, но каквото и да е, аз не го искам.

— Едва ли е толкова зле, колкото го представяш, но ти можеше — с пълно основание — да използваш работата си като извинение и да отложиш всичко за известно време.

— Не можах да се преборя с нея. — Тя отново отпусна глава в дланите си. — Тя ме накара да капитулирам с това нейно голо лице. Колко често си виждал Мейвис без грим и червило?

Той съвсем леко погали косата й.

— Никога.

— Именно. Очите й са целите подпухнали и червени… и блестящи. А коремът й се издува напред. Тази малка бяла издутина, стърчаща напред. Какво трябваше да направя?

— Точно каквото си направила. — Той се наведе, за да я целуне по главата й. — Ти си добра приятелка.

— По-добре да бях кучка. По-лесно и емоционално по-удовлетворително е да бъдеш кучка.

— И ти си толкова добра в това. Всъщност моментът е подходящ, за да запаля отново грила за барбекю.

— Не мога да повярвам, че ме ритна, когато съм паднала.

— Сега съм му сложил дръжка. Упражнявах се тайно. Ще хапнем бургери. Те са най-лесни.

Тя можеше да му каже, че е обядвала бургер, но тези думи щяха да придадат твърде силен блясък на онова, което бе преглътнала в „Синята катерица“.

— Просто искам да работя — оплака се тя. Но това беше проформа. Идването на гости можеше да им се отрази добре, да се отрази добре на цялата ситуация.

Да поддържа илюзията, че всичко тук е нормално.

— Просто искам да прекарам обикновена вечер в работа по коварните и убийствени заговори на ООО и чуждестранните технотерористи. Прекалено ли е да се иска нещо подобно?

— Разбира се, че не, но животът ще ти попречи. Искаш ли да ти разкажа как Фийни и аз се справихме в Куинс?

— По дяволите, по дяволите! — Тя размаха ръце и почти удари Рурк по брадичката с юмрук. — Виждаш ли? Тази история така ме обърка, че дори не си спомних какво става със собствения ми случай. Къде е Фийни?

— Остана в Куинс да надзирава премахването на някои от скулптурите. Те са конфискувани. Ти беше дяволски права за бръмбарите.

Виж как ме гледаш, помисли той. Опитваш се да прочетеш мислите ми. За да не се налага отново да разговаряме. Какво ще правим по въпроса? — запита се Рурк.

— Открихме шест скулптури — три вън и три вътре — в които имаше бръмбари. — Той се усмихна. Усмивката не стигна до очите му, но все пак се усмихна. — И много секси технология. Ще бъде забавно да разглобя едно от устройствата за анализ, когато го измъкнем от метала.

— Очи или уши са бръмбарите?

— И двете. Според предварителното изследване те използват сателитна връзка. Няма съмнение, че който е наблюдавал и подслушвал знае, че сме ги намерили.

— Добре. — Тя се отблъсна с ръце и стана на крака. — Ако Бисел е шпионирал собствената си жена за ООО, те вече знаят за нашите ходове. Днес имах среща с един заместник-директор.

— Така ли? — Той го изрече много тихо и студено и от думите му по гърба й полазиха тръпки.

— Да. И ако Бисел е преминал на другата страна и е работел за нея, макар аз лично да не виждам кой знае какви разлики между страните тук, те ще се сблъскат. Аз ще се оправя с това — заяви тя без никаква преструвка. — Аз ще се оправя с това.

— Несъмнено. Нямам намерение да ти казвам как да се оправяш с това — добави много внимателно той. — Можеш ли да кажеш същото?

— Не е същото. — Тя се отдръпна назад като жена, усетила, че се плъзга в пропаст. — Нека просто поставим нещата на масата. Да се концентрираме върху същността на проблема.

— С удоволствие. Какъв е той?

— Разследването. Да го направим горе и да се информираме взаимно.

— Много добре. — Той докосна лицето й, после се наведе и леко допря устните й със своите. — Засега ще правим онова, което е най-нормално за нас. Ще се качим горе, ще поговорим за убийството, след което ще хапнем с приятели. Устройва ли те?

— Да, устройва ме. — Тя направи усилие и отвърна на целувката му. После се изправи на крака. Разкърши рамене. — Така е по-добре. Брифинг и бургер. Това държи ума ми далеч от Трина и нейната ужасна чанта с фокуси…

Понеже той искаше тя да се усмихне, нуждаеше се от нейната усмивка, Рурк прокара пръсти по ръката й, когато тръгнаха нагоре по стълбището.

— С какъв аромат крем за кожа очакваш да те намаже Трина?

— Млъкни. Просто млъкни.

 

 

— Това е живот — заяви Макнаб, докато поемаше глътка тропически въздух.

— Ние не живеем. Ние разследваме. Няма да има живот, докато не изпълним служебната цел на пътуването.

Той вдигна глава и започна да я разглежда зад стъклата на сините си слънчеви очила.

— Прозвуча точно като Далас. Намирам го за странно възбуждащо.

Тя го сръга с лакът, но не вложи в жеста кой знае какво.

— Отиваме право в „Уейвс“ и ще разпитаме Дизел Мур за Картър Бисел. Ще минем през жилището на Бисел и ще говорим с всички негови съседи или приятели.

— Сега звучиш като шеф. — Той я потупа приятелски по задника, в момента покрит с тънки летни панталони. — И това ми харесва.

— Хвърлил си ми око, но аз съм от Отдел „Убийства“. — И боже, с какво удоволствие изрече тя тези думи. — Така че аз командвам това преследваческо парти. И нареждам първо да свършим работата, а после… да живеем.

— Чух. Но трябва да си наемем транспорт.

Той плъзна поглед по редицата моторолери, заключени с вериги пред една барака до хотела им. Те бяха разноцветни и весели като цирков парад и плачеха за туристи.

Пийбоди се ухили.

— И аз чух.

 

 

„Уейвс“ бе свърталище, сместено в стара дървена сграда в една от по-негостоприемните улици на Кингстън. Двамата се загубиха два пъти или се престориха, че са се загубили, докато бръмчаха с моторолера по тесните улици, а островният бриз галеше градските им скули. След кратък разгорещен спор, те се договориха той да кара на отиване, а тя — на връщане. На Пийбоди й бе не по-малко приятно да язди моторолера с ръце около кръста му, отколкото щеше да й бъде и когато сама щеше да го управлява.

Но когато навлязоха в по-бедната и по-негостоприемна част от града, тя бе щастлива, че оръжието се намира под лятното й сако.

Пийбоди забеляза три незаконни сделки с дрога и мерна как двама наркомани се друсаха на една веранда. Когато лъскава спортна кола ги задмина и шофьорът я погледна с тъмните си, опасни очи, почти й се прииска да носеше униформата си.

Тя също го погледна и демонстративно постави ръка върху оръжието си.

— Кофти тръпка — заяви Пийбоди в ухото на Макнаб, когато колата даде газ и изчезна в странична улица.

— О, да. Тук наказанията за незаконни неща са твърди като члена на тийнейджър, но изглежда на никой не му пука в тази част на града.

Там имаше секс магазини и клубове и улични лумпени, които продаваха същата стока. Гледката не беше особено привлекателна. Тя дочу гърмяща музика от няколко врати, но екзотичното й очарование се изгуби в скучните и непрекъснати покани на уличните проститутки и портиерите.

Пийбоди помисли, че туристите могат да стигнат дотук, но освен ако не търсят секс, незаконни сделки или нож в гърба, бързо ще се измъкнат отново.

Паркираха моторолера пред мизерния малък бар и докато Макнаб използваше веригата, която му дадоха, за да го заключи за една улична лампа, Пийбоди се огледа наоколо.

— Ще опитам нещо — каза тя. — Може да се наложи да ме подкрепиш.

Тя избра двамата млади мъже — единият черен, другият бял — които седяха на една веранда и пушеха Бог знае какво от черна лула, която си подаваха един на друг. Подготвяйки се, тя избра най-студената си физиономия на ченге и крачейки важно, стигна до тях. И не обърна внимание на предупредителното изсъскване на Макнаб зад гърба й.

— Виждаш ли онзи моторолер?

Черният се ухили и дръпна бавно и продължително от лулата.

— Имам очи, кучко.

— Да, изглежда и двамата имате. — Тя прехвърли тежестта си на другия крак и използва лакът, за да отвори якето, така че да се покажат полицейската значка и оръжието. — Ако искате да ги запазите в черепите си, няма да ги отмествате от онзи моторолер. Защото като се върна и той не е там, където го оставих, и то в същото състояние, колегата ми и аз ще ви открием като болни кучета. И докато той набива онази тръба в задника ти — обясни тя на белия, показвайки зъбите си, — аз ще извадя очите на твоя приятел — задник. С палци.

Белият оголи зъби.

— Хей, майната ти.

Стомахът й малко се сви, но и тя показа страшната си зъбата усмивка.

— Виж какво, ако говориш така, няма да спечелиш хубавата награда, която съм ти приготвила в края на нашето състезание. Ако моторолерът е там недокоснат, когато се върна, няма да замъкна грозните ви задници в кафеза за притежаване и употреба на наркотици и ще ви дам нова лъскава десетачка.

— Пет сега и пет после.

Тя прехвърли поглед върху черния.

— Нищо сега и нищо по-късно, освен ако не ми харесаш. Хей, Макнаб, какво се случва, когато нещо не ми хареса?

— Не мога да говоря за това. Получавам кошмари.

— Направете си услуга — предложи Пийбоди. — Спечелете десетачката.

Тя се обърна и закрачи бавно към бара.

— Пот ми тече по гърба — процеди Пийбоди с ъгъла на устата си.

— Не си личи. Ти дори ме уплаши.

— Далас щеше да им подхвърли нещо повече, но аз помислих, че и това е доста добро.

— Страхотно, бейби. — Той отвори вратата и отвътре ги удари вълна студен въздух с миризма на дим, алкохол и човешка плът, която нямаше нищо общо със сапуна и водата.

Слънцето още не бе залязло и бизнесът бе вял. Все пак имаше групички посетители, струпани около масите или наведени над бара. Върху тясна платформа, служеща за сцена, някакъв развален холографен оркестър свиреше лошо реге. Образът на барабаниста избледняваше и движението на устните на певицата не беше в синхрон с думите на песента, напомняйки на Макнаб за зле дублираните видеофилми, които братовчедка му Шийла толкова харесваше.

Маратонките му без пръсти издаваха тихи всмукващи звуци, докато пресичаше лепкавия под.

Мур работеше на бара. Изглеждаше малко по-слаб и доста по-измъчен, отколкото на снимката от личната карта, която те разглеждаха. Прическата му бе особена — някаква експлозия от черни конски опашки, на която Макнаб се възхищаваше. Те отиваха на махагоновия цвят на лицето, а кожата му блестеше от пот въпреки включения климатик.

Ядосаните му черни очи преминаха върху Пийбоди и Макнаб така, сякаш ги оцениха като екип. Той пъхна някаква подобна на кал бира в ръцете на клиент, след което използва парцала си за бара, за да избърше блестящия си под светлината на приятна синя лампа гръден кош.

Излезе иззад бара и сви татуираните си устни.

— Платил съм за месеца, значи идвате тук да ме изръсите за още един депозит. Майната ви.

Пийбоди отвори уста, но Макнаб я настъпи, за да я накара да замълчи.

— Ние не сме местни ченгета. Местните си имат фонд за оцеляване, но ние нямаме нищо общо с това. Фактически, с удоволствие ще внесем нещо в личния ти фонд, ако разполагаш с информация, която го заслужава.

Въпреки че очите й искаха да се разширят и завъртят, тя запази неподвижно изражението на лицето си. Никога преди не бе чувала този студен и изпълнен с лека досада тон в гласа на Макнаб.

— Когато ченге ми предлага пари, обикновено намира начин да ми одере кожата за това.

Макнаб извади двайсетачка от джоба си и я постави под ръката си върху бара, като не сваляше поглед от Мур.

— Няма лъжа.

Парите ловко изчезнаха като в магически фокус.

— За какво плащаш?

— Информация — повтори Макнаб. — Картър Бисел.

— Гаден кучи син. — Някой удари с юмрук в далечния край на бара и поиска проклетото обслужване. — Млъкни, копеле! — отвърна му Мур. — Когато откриете проклетия Картър, искам да го застрелям. Дължи ми две хиляди, без да споменавам неприятностите, които преживях, докато се оправях сам с това място, след като той реши да замине на шибана почивка.

— От колко време държите заедно бара? — попита го Пийбоди.

— Достатъчно дълго. Виж, имахме преди това бизнес… можеш да го наречеш корабоплаване. Решихме да отворим това малко заведение тук и всеки да плаща своя дял от наема. Картър има глава за бизнес. Справяхме се добре. Изпадаше в запои от време на време. Човекът обича ром и дрога, а когато притежаваш подобно място, не е трудно да ги имаш. И понякога не се показваше за по два дни, но аз не съм шибаната му майка, така че какво? Той изчезва, следващия път аз изчезвам. Става.

— Но този път… — подкани го Макнаб.

— Този път просто го няма. — Мур измъкна бутилка под тезгяха, наля нещо кафяво и гъсто в ниска чаша, след което го погълна. — Взе две хиляди от оборотните средства, което почти ги ликвидира за целия месец.

— Без предупреждение?

— Никакво. Той все говори за големи неща. За големи неща и луксозен живот, да се сдобием с хубаво заведение. Картър е пълен с такива глупости. Винаги отива да направи големия удар, но никога няма да го постигне, защото е дребна риба. С достатъчно ром може да разправя такива работи безкрайно и как на брат му се паднал целият късмет.

— Срещал ли си се някога с брат му? — попита Пийбоди.

— Не. Смятах, че си измисля, докато не видях онзи албум със снимки и изрезки, който Картър държи в жилището си. Пълен с медийни съобщения и други глупости за брат му художника.

— Имал е албум за брат си?

— Да, пълен с боклуци. Не знам поради каква причина, защото разбрах от начина, по който Картър говореше за него, че го мрази и в червата.

— Споменавал ли е някога, че ще отиде в Ню Йорк, за да се срещне с него?

— Глупости. Картър говореше за много пътувания и срещи с всякакви хора. Празни приказки.

— Чувал ли си го да споменава Фелисити Кейд?

— Ммм. Лъскава блондинка. — Мур облиза устни. — Страшно парче. Идвала е насам два пъти.

— Не се обиждай — отбеляза любезно Пийбоди, — но този бар не прилича на място, в което подобна жена може да прекара много време.

— Човек никога не знае какво става в главата на такова готино парче. Такива няма защо да ги пъдя. Дойде една вечер и се заигра с Картър. И не се наложи да играе много дълго. Но не успя да му завърти главата. Той обикновено се хвали с жените, които сваля. Обича да мисли, че е страшен сваляч. Но за тази мълча като риба. Беше някак потаен. — Мур сви рамене. — Това за мен е без значение. Имам си собствен живот.

— Тя дълго време ли беше с Картър?

— Откъде, по дяволите, мога да знам? Тя идва два пъти. Излизаха заедно. Понякога той си вземаше два свободни дни. Ако мислите, че е заминал с тази жена, грешите. Няма начин тя да го приеме за по-дълго време.

— Той имаше ли някакъв друг бизнес, друга жена, с която да е заминал?

— Преживял е всичко това с местните. Той чукаше жени, когато имаше възможност. Но не се задържаше за дълго при никоя. Ако е имал някакви тайни връзки, не ме е допускал до тях. Но аз щях да чуя във всички случаи. Това е малък остров.

— Малък остров — съгласи се Пийбоди, след като приключиха с Мур. — Няма много места, в които да се скриеш.

Тя излезе навън и забеляза с удоволствие, че моторолерът е на мястото си и очевидно недокоснат.

— Плати на тези типове.

— Защо трябва да им плащам?

— Оставих ги на пост.

Макнаб замърмори, но им хвърли една десетачка, преди да отключи моторолера.

— Ти се справи наистина добре с онази работа за изнудването. — Тя искаше да го ощипе признателно по задника, но реши, че няма да изглежда професионално. Тези неща можеха да почакат. Вместо това яхна моторолера. — Щастлива съм, че се измъкваме от това място преди мръкване.

— Ти и аз заедно, Ти-боди. — Той очевидно не мислеше толкова за професионалната им репутация, защото я ощипа по задника, докато се качваше зад нея. — Да потегляме.

 

 

Картър Бисел живееше в двустайна барака, която едва ли превъзхождаше палатка, издигната върху смес от пясък и натрошени раковини. Според Пийбоди това жилище все пак притежаваше известна привлекателност заради близостта му до плажа, но същата тази близост го превръщаше в лесна мишена за тропическите бури.

Тя можеше да види къде са добавени кръпки, както и да заключи от увисналия въжен хамак, че Картър е предпочитал да прекарва свободното си време люлеейки се, вместо прекалено да се тревожи за поддръжката на жилището си.

Туфи бодлива плажна трева се подаваха между черупките на раковини. Стар и напълно ръждясал моторолер беше заключен с верига за мъртва палма.

— Изобщо не прилича на Куинс — отбеляза Макнаб, като ритна настрана счупена бутилка. — Може и да е превъзхождал брат си с гледката към океана, но останалата част от битовите условия са го поставили много назад в класацията за братско съперничество.

— Когато гледаш това, разбираш, че наистина би могъл просто да напусне ей така. — Пийбоди извади ключа, който бяха взели от местното полицейско управление. — Всичко, което виждаме, говори, че е неудачник.

— Но не казва какво е търсила тук Фелисити Кейд.

— Може би са искали да го използват за организацията. Човек не би очаквал в такова място филиал на ООО или терористична клетка. И точно в това може да е имало смисъл.

Тя отключи вратата, която изскърца при отварянето. Вътре беше задушно и горещо. Забеляза как огромно насекомо се скри в сенките и трябваше да прехапе устни, за да сдържи писъка си. Не беше голям фен на пълзящите твари.

Пийбоди включи осветлението и откри, че не работи. Двамата с Макнаб извадиха джобните си фенерчета.

— Имам по-добра идея. Почакай малко.

Тя си наложи да не тръгне назад към вратата от страх, когато той я остави сама. Почти можеше да чуе как паяците плетат своята паяжина. Освети с фенерчето си всекидневната.

Вътре имаше само диван. Една от възглавниците му бе експлодирала и от скъсания плат се подаваше някаква сива гъба от пълнежа. Нямаше килими, нито картини. Върху каса, служеща за маса, стоеше самотна лампа без абажур. Но екранът за забавления беше нов, последен модел и както тя забеляза след кратък оглед, закрепен здраво за пода.

Не особено благонадежден човек, реши тя. В допълнение към характеристиките мърляч и негодник.

Кухнята се намираше край едната стена на всекидневната. Плот, затрупан с кутии от храна за вкъщи, миксер, евтин автоготвач и замърсен мини хладилник. Тя точно отвори хладилника, за да изследва съдържанието му от домашна бира, някаква мъхната тръба, която можеше някога да е била кисела краставичка и един лимон с размери на топка за голф, когато Макнаб пристигна с моторолера.

Фарът осветяваше ярко всичко вътре.

— Добра идея — реши тя. — Странна, но добра. — Отвори единствения шкаф и намери три чаши, две чинии и отворен плик със соев чипс.

— Знаеш ли, финансите му не са били за завиждане, но е имал достатъчно пари, за да живее по-добре от това. — Тя се обърна, докато Макнаб оглеждаше под възглавниците на дивана. — И можеш да се басираш, че не всичките му пари са били декларирани.

— Сигурно не е успявал да ги задържи. Широки пръсти. Харчил ги е за жени и дрога. — Той вдигна малък плик с бял прах, който извади от повредената възглавница.

— Как са пропуснали местните това?

— Не са си направили труда да огледат внимателно. Аз се питам защо го е оставил.

— Защото е бързал и е смятал да се върне… или не е тръгнал доброволно. — Тя тръгна към спалнята. — Докарай моторолера.

Леглото не беше оправено. Но Пийбоди забеляза, че чаршафите са първокачествени. Те пасваха на устройството за забавление повече от останалото обзавеждане в къщата. Малкият гардероб съдържаше три ризи, два чифта панталони и скъсан чифт гумени сандали. В скрина имаше четири чифта боксерки, дузина тениски и пет чифта шорти.

Имаше комуникатор, но той бе изключен. Информационното устройство стоеше на пода и имаше вид на преживяло няколко войни. Пийбоди остави Макнаб да си играе с него, докато самата тя претърсваше миниатюрната баня.

— Няма четка за зъби, но има половин туба с паста — извика тя оттам. — Няма четка за коса или гребен, но има шампоан. Още един комплект чаршафи… уф, бейби, много вонят… напъхани в коша за пране заедно с мухлясала хавлиена кърпа.

Тя излезе оттам.

— Изглежда, че е взел няколко най-необходими неща, но преди да го направи е имал компания. Женска компания, която е заслужавала чистите, луксозни чаршафи.

— Какво правиш? — попита разсеяно Макнаб.

— Вземаме чаршафите за лабораторно изследване. Той е застлал с тях леглото, но то не е оправено. Това ми говори, че са били използвани. Говори ми за секс, така че по тях може да има малко ДНК.

Той изгрухтя и продължи да работи с компютъра.

— Ще ти кажа какво още липсва тук, освен четката му за зъби и гребен. Няма албум за брат му. Това е интересно.

— Интересно е и това. — Той се завъртя, докато не се озова с лице към нея, а фарът на моторолера осветяваше лицето му. — Наистина е интересно, че устройството е изгоряло. И изглежда е било инфектирано със същия вирус, както и останалите в Ню Йорк.

 

 

В Ню Йорк Ив крачеше в заключения кабинет на Рурк със сигурния си комуникатор, нагласен на режим „уединение“, докато слушаше доклада на Пийбоди. Предполагаше, че все още е възможно някой да копира предаването въпреки заключването на кабинета и многото нива на сигурност, но това щеше да отнеме време и усилия.

— Ще упражня силен натиск върху местните — съобщи тя на Пийбоди. — И ще ти осигуря разрешение да транспортираш всякакви предмети от онова място, които сметнеш полезни за разследването. Може да отнеме няколко часа, но ще се погрижа ти и тези предмети да пътувате на сутринта. Стой там. Пак ще се свържа с теб.

Тя прекъсна предаването, след което закрачи отново, докато преценяваше как най-добре да задвижи машината.

— Бих предложил — обади се Рурк, — да ги върне частен самолет, като по този начин бъде заобиколена местната полиция.

Тя се намръщи, но обмисли предложението.

— Не, не искам да ги заобикалям. Така ще е необходимо малко повече време, но нещата ще останат чисти. Когато всичко излезе наяве, а аз дяволски сигурно ще се погрижа това да се случи, искам всичките ни действия да са кристални. Ще започна с дипломатична игра с местния полицейски шеф и ако това не свърши работа, ще го прехвърля на Уитни. Но трябва да свърши. Какво им пука, че ще измъкнем оттам повредена информационна станция и няколко чаршафа?

— Тогава ще те оставя да се оправяш с това и ще се върна при нашата компания. Малко месо на скара трябва да те подготви за бъдещите изпитания.

— Не ми напомняй. Не харесвам начина, по който Трина ме фиксира с поглед.

Той деблокира заключването и я остави сама. И щом отново го включи, тя седна зад работната си станция. Помисли, че може да остане тук цяла нощ. Заключена, в безопасност, далеч от всякаква козметика. С достъп до храна, питие, комуникации. Щеше да бъде и… успокоително да се скрие и да поработи отново в уединение.

Тогава помисли за Мейвис, която бе дошла преди двайсет минути със сияещия Леонардо.

Ив реши, че във времена като тези да останеш сам не е нищо друго, освен приятен и далечен спомен.

Включи комуникатора и се подготви да смаже колелата на машината.