Нора Робъртс
Разделени в смъртта (11)

Десета глава

Облечена в надиплена розова нощница, с внимателно гримирано лице и сресана коса, тя се беше нагълтала с хапчета, после бе легнала на леглото сред планина от красиви възглавници и червено плюшено мече.

Миришеше на младост, на цветя и можеше погрешно да бъде взета за заспала, ако очите й не бяха широко отворени с втренчен поглед, вече замъглен от смъртта.

Бележката лежеше на леглото до нея до върховете на пръстите на ръката й, с единствен странен ред, написан с драматичен, разкривен почерк върху евтина, рециклирана хартия.

„Няма светлина, няма живот без него.“

Празното шишенце от хапчетата стоеше на нощното шкафче до чаша с хладка вода и една-единствена роза, лишена от всичките й бодли.

Ив разглеждаше стаята и реши, че розата подхожда на розовата нощница и белите завеси, на поставените в рамки плакати на фантастични пейзажи и ливади. Стаята изглеждаше подредена, макар и прекалено женска, въпреки многобройните използвани хартиени кърпички, натрупани като сняг върху пода до леглото, останките от половин килограм разтопен сладолед „Греховен шоколад“ и половин бутилка бяло вино.

— Какво ти е впечатлението? — попита Ив Пийбоди.

— Изглежда, че си е устроила голям пир, изпълнен със самосъжаление. Вино и сладолед за утеха, океан от сълзи. Сигурно е използвала виното, за да се навие за хапчетата. Била е млада, глупава и театрална. Комбинацията я е довела до самоунищожение, защото е останала сама.

— Да, така изглежда. Откъде може да е взела хапчетата?

С ръка в ръкавица, Пийбоди вдигна шишенцето, за да разгледа зелената пластмаса без надписи.

— Това не е с рецепта. Черен пазар.

— Прилича ли ти на човек, който би имал връзки на черния пазар?

— Не. — И въпросът накара Пийбоди да се намръщи, изучавайки по-внимателно стаята и тялото. — Не, но има периферни дилъри, които обслужват колежите и артистичните кръгове. А тя се е движила и в двете среди.

— Така е, така е. Възможно е. Сигурно е действала бързо, но от кратката ни по-ранна среща аз бих я определила като импулсивен тип. И все пак…

Ив обиколи стаята, влезе в малката баня и оттам в тясната всекидневна с нейната мини кухня. Там имаше много финтифлюшки и още репродукции с романтична тематика по стените. В малката мивка нямаше чинии, нито разхвърляни дрехи наоколо. Нямаше други изхвърлени кърпички, освен в спалнята.

Тя забеляза, прокарвайки пръст по масата, че няма нито прашинка.

— Мястото наистина е чисто. Странно е, че някой толкова потънал в мъката си се самоубива и в същото време почиства така щателно.

— Може винаги да си е било чисто.

— Възможно е — съгласи се Ив.

— Или може би е лъснала мястото точно както е направила със себе си, преди да се самоубие. Една от моите пралели натрапливо оправя леглото си всяка сутрин веднага след ставане, защото ако се гътне и умре, не иска някой да помисли, че е мърлява домакиня. Някои хора имат такива странности.

— Така, значи тя намира хапчетата, купува си розова роза. След това пристига вкъщи, почиства всичко и се издокарва. Седи плачеща на леглото, яде сладолед и пие вино. Пише бележката, после изгълтва хапчетата, ляга и умира. Може да е станало точно по този начин.

Пийбоди изду бузи.

— Но вие не мислите така и аз чувствам, че пропускам нещо наистина очевидно.

— Единственото очевидно нещо е едно мъртво двайсет и една годишно момиче. И на пръв поглед прилича на самоубийство, предизвикано от любовна мъка.

— Точно както убийството на Бисел и Кейд приличаше на мотивирано от ревност.

— Хайде сега, Пийбоди. — Ив пъхна палци в предните си джобове. — Да не искаш да кажеш?…

— Добре, тръгвам по тази линия на разсъждение, но ако това, както и двойното убийство, е удар на ООО или терористите, какъв е мотивът?

— Тя познаваше Бисел. Беше негова любовница.

— Да, но бе и отхвърлено дете. Ако е знаела нещо, свързано с работата на Бисел или с Код „червено“, нещо каквото и да е важно, аз ще си изям собствената лъскава и нова детективска значка.

— Склонна съм да се съглася, но може би някой друг не е мислил така. Или може би това е било просто почистване. Факт е, че съществува връзка между нея и Бисел, ето защо няма да третираме това като ясно самоубийство. Ще започнем с тялото, след което искам мястото да се претърси щателно. Как се казва жената, която я е открила?

— Дийна Хорнбок, съседка от отсрещното жилище.

— Проучи я. Искам да знам всичко за нея, преди да я разпитам. Нека полицаят да я държи в апартамента й и да я контролира.

— Отбелязано.

— Свържи се с хората от „Местопрестъпление“ и с Морис. Искам той лично да работи по нея. И искам екипа от „Местопрестъпление“ да претърси това място до последната молекула.

Пийбоди се спря на вратата.

— Вие наистина не мислите, че тя се е самоубила.

— Ако го е направила, ще си изям собствената и вече не толкова лъскава лейтенантска значка. Да се хващаме за работа.

 

 

Нямаше следи от борба, нито доказателства за нападение или нараняване на тялото, които биха посочили употреба на сила. Но Ив и не очакваше да ги открие. Момичето бе умряло малко след три през нощта. Безболезнено, тихо. Безсмислено, помисли Ив.

Комуникаторите й бяха настроени на работен режим, макар че бяха изключени малко след полунощ. Когато ги включи отново, Ив откри, че последното предаване е входящо — от Дийна от другата страна на коридора в апартамент 2100 и съдържаше много сълзи и симпатия.

„Идвам, бе казала Дийна. Не трябва да си сама в такъв момент.“

Много сълзливи благодарности, след което връзката прекъсна.

Но информационното устройство не искаше да стартира. Можеше да се хване на бас, че е инфектирано. Какво би могла да има една глупава студентка по изкуствата в информационното си устройство, което да разтревожи ООО или технотерористите?

Когато приключи с целия оглед на тялото и банята, тя се премести във всекидневната, където Пийбоди работеше с екипа.

— Прибират я в найлонов чувал за транспортиране. Съмнителна смърт. Информирай ме накратко за Дийна Хорнбок.

— Студентка, неомъжена, двайсет и една годишна. И тя изучава театрално изкуство с профил сценичен дизайн. Поработила е доста над биографията си. Живее тук от година. Преди това е живяла в общежитието на „Сохо театрални студии“, където се е преместила от дома си в Сейнт Пол, обитаван от нея, майка й и втория й баща. Има един по-малък брат. Липсва криминално досие, само един инцидент с прекратени пълномощия като зонален отговорник по отдиха на осемнайсетгодишна възраст. Плаща си наема навреме. Говорих с хазяина.

— Добре.

— Маккой също не дължи наем, въпреки че е плащала непосредствено преди последната дата. Платила го е вчера по електронен път в шестнайсет часа, трийсет и три минути.

— Да? Наистина е акуратно да платиш месечния си наем, когато планираш да се самоубиеш. Да видим какво ще каже приятелката й.

Дийна Хорнбок беше потресена, но сдържана, седеше на плюшено червено кресло и отпиваше непрекъснато от бутилка с вода. Тя бе слаба, забележителна черна жена с огромни кехлибарени очи и малка татуировка с чифт червени крилца върху лявото слепоочие.

— Госпожице Хорнбок, аз съм лейтенант Далас, а това е детектив Пийбоди. Трябва да ви зададем няколко въпроса.

— Разбирам. Наистина ще се опитам да помогна. Не знаех какво да направя. Наистина не знаех и затова изтичах навън и започнах да викам някой да се обади на полицията. Предполагам, че някой го е направил. Просто седях вън в коридора, докато пристигна офицер Нали.

— Как влязохте в апартамента на Клои?

— О, аз имам ключ. Тя също има ключ от моя апартамент. Всяка една от нас спокойно влизаше в апартамента на другата. Трябва ли да ви го дам? Ключът?

— Ще ви бъда благодарна. Ще го вземем, преди да тръгнем. Защо не ми разкажете какво се случи?

— Добре. — Тя пое дълбоко въздух, изпусна го и се почеса по лицето. — Та, така. Върнах се от лекции и реших да видя какво прави тя. Беше толкова разстроена от смъртта на Блеър. Направо съсипана, нали разбирате? — Дийна въздъхна дълбоко. — Просто влязох направо вътре. Когато я оставих предишната вечер, обещах да намина този следобед, затова не си направих труда да почукам или нещо подобно. Просто влязох вътре и извиках, че съм пристигнала.

— Вратата заключена ли беше?

— Да. Когато тя не отговори, аз влязох в спалнята. Щях да се опитам да я уговоря да излезем или поне да отидем в моя апартамент. Да я развеселя. Боже! — Тя разтри с едната ръка разкошните си очи и пое няколко дълбоки глътки въздух.

— Трудно е да го кажа — успя накрая да промълви. — Отново е пред очите ми.

— Разбирам.

— Влязох вътре. Видях я на леглото. Отначало не разбрах, просто не ми мина през ума… Казах нещо като: „О, стига, Кло.“ Казах нещо подобно… — Гласът й започна да прекъсва. — „Исусе, стига, Кло.“ Малко нетърпеливо, предполагам, защото всичко бе толкова… изкуствено и драматично. Бях й малко ядосана, докато се приближавах към леглото. И тогава…

— Не бързайте — прошепна Ив, когато Дийна отпи една безкрайна глътка от бутилката с вода.

— Очите й бяха отворени. Втренчени и отворени, а аз все още не разбирах. В продължение на секунда не можах да схвана. Сякаш част от мозъка ми бе изключена. Виждала съм мъртвец преди. Прабаба ми. — Дийна избърса една сълза. — Тя живя с нас известно време и една нощ почина в съня си. Аз я намерих на сутринта, така че съм виждала мъртвец и преди. Но не е същото, когато си млад и не го очакваш.

Ив помисли, че никога не е същото.

— Вие докоснахте ли я, или нещо подобно?

— Мисля, че я докоснах по рамото или по ръката. Мисля, че протегнах ръка да я пипна, защото не разбирах как може да е мъртва. Но тя бе студена. Боже, кожата й беше студена и аз разбрах. Тогава изтичах навън и започнах да викам.

— Седнала сте в коридора и сте останала там до идването на офицер Нали.

— Да, точно така.

— Вие или някой друг да е влизал в апартамента преди идването на офицера?

— Не. Просто седях пред вратата й и плачех. Някои хора излязоха от апартаментите си и ме попитаха какво става. Отговорих, че е мъртва. Казах, че Клои е мъртва, че се е самоубила.

— Добре. Разговаряла сте с нея снощи.

— Обадих й се, когато се прибрах. Работя върху сценографията на една пиеса в Уест Енд. Знаех, че този период е много тежък за нея. Поговорихме малко, след което отидох да я видя. Останах до около единайсет. Имах лекция рано на другата сутрин, а тя каза, че ще си ляга. За да се спаси в съня — така се изрази. Тя изрича подобни неща, но не смятах, че възнамерява… — Дийна се пресегна, за да хване ръката на Ив.

— Офицер Далас. Никога нямаше да я оставя сама, ако бях разбрала какво искаше да каже. Никога нямаше да й позволя да го стори.

— Вие не сте виновна. Била сте добра приятелка. — И защото виждаше как вината я измъчва, тя не поправи Дийна за своя чин. — Как беше апартаментът?

— Моля?

— Питах се в какво състояние се намираха стаите снощи, когато сте била там.

— О! Мисля, че беше много подредено. Клои обича реда. Отначало плачеше много и хвърляше различни неща.

— Имахте ли нещо за ядене или пиене?

— Пийнахме малко вино. Аз занесох една бутилка и изпихме може би половината.

— Сладолед?

— Сладолед ли? — Дийна премига с насълзени очи. — Не, не помислих за това. Но щеше да бъде хубаво, ако се бях сетила.

— Вие ли измихте чашите от виното?

— Чашите ли? Ах, не. Не се сетих. Бях уморена, а тя бе изтощена от плач. Просто оставихме всичко във всекидневната.

— А не в спалнята?

— Не, седяхме на пода във всекидневната. Само два часа. Може би ако бях останала с нея…

— Искам да ви помоля да погледнете тази бележка. — Ив извади розовия лист от плика за доказателства. — Това ли е почеркът на Клои?

— Да. — Дийна затвори и стисна очи. — Да, едър и впечатляващ, това е Клои. Но тя грешеше. Имаше живот и без него. Винаги има още живот. И, за бога, това нямаше да доведе доникъде. Беше само фантазия.

— Срещала ли сте някога Блеър Бисел?

— Не. — Тя извади салфетка и издуха носа си. — Тя наистина го пазеше в тайна. Дори не знаех за него. Искам да кажа, знаех, че има някой и че този някой е женен, но тя не ми каза името му, нито нещо повече за него. Каза, че се е заклела да мълчи. С най-тържествена клетва. — Дийна леко се усмихна. — Съвсем в нейния стил е да каже: „Тържествено се заклех.“ Това и фактът, че разбираше как аз не гледам на него като на любовта на живота й, както тя смяташе, обяснява защо не ми е разказвала много подробности за него. Не знаех името му, нито дали той бе човекът, за когото работеше на непълен работен ден в галерията, докато онова не се случи. Искам да кажа, след като жена му го уби и тя ми съобщи за това снощи.

— Значи никога не е идвал тук.

— Не, идвал е. Поне аз мисля, че е идвал. Ние с Клои си имахме сигнал. Ако някоя от нас беше заета с нещо и не искаше друга компания — ако ме разбирате правилно — ние закачвахме тази розова панделка върху дръжката на вратата. Идеята бе нейна. Доколкото знам — и съм доста сигурна, че в противен случай щях да разбера — през последните няколко месеца тя не се срещаше с никого, освен с художника. Розовата панделка се появяваше на вратата горе-долу веднъж седмично.

— Тя обикновено изключваше ли комуникаторите си, когато имаше гости?

— О, да. Такава беше Клои. Не искаше нищо от външния свят да нарушава атмосферата.

— Да сте чула или видяла нещо, след като я оставихте снощи?

— Веднага си легнах. Бях изпила две чаши вино, пък и цялата тази емоционална атмосфера. Бях грохнала от умора. Не чух нищо, докато алармата не ме изстреля от леглото в шест и половина тази сутрин.

— В колко часа излизате за лекции?

— Около седем и четвърт. Горе-долу.

— Забелязахте ли нещо тогава?

— Не, нищо. Помислих да изтичам и да погледна Клои, но прецених, че ще бъде… — Гласът й отново затрепери. — Помислих, че ще спи… а аз и без това бързах, така че излязох и отидох на лекции.

— Разбирам, че не ви е лесно и ви благодаря за отговорите на всички въпроси. — Тя започна да се надига, после седна отново, сякаш току-що си спомни нещо. — О, когато преглеждах съобщенията на комуникатора, забелязах едно колие, което тя носеше, докато разговаряше с вас. Сърце на верижка, мисля. Красиво. Играеше си с него, докато разговаряше.

— Медальонът ли? Мисля, че художникът й го подари преди два месеца. Тя никога не го сваляше. Беше много сантиментална.

 

 

— Върху тялото нямаше медальон — отбеляза Пийбоди, когато се върнаха обратно в апартамента на Клои.

— Не.

— И никакъв медальон не бе намерен в жилището.

— Вярно е.

— Значи е вероятно този, който я е убил или накарал да се самоубие, да е взел медальона.

— Той липсва с абсолютна сигурност. Хората слагат разни неща в медальоните, нали?

— Разбира се — снимки, кичури коса, проби ДНК.

— Ако Бисел й го е дал, възможно е в него да е имало нещо повече от романтичен спомен.

— Ще трябва ли да си изям лъскавата нова значка?

Ив поклати глава.

— Това не означава, че тя е знаела какво притежава. Но се хващам на бас, че е загинала заради него и заради съдържанието на информационното устройство.

Пийбоди се замисли и огледа всекидневната.

— Тя е изчистила и подредила… или някой друг го е направил. Не разбирам защо някой би измил чашите за вино на съседката си или би почистил жилището. Ако го е направила тя, имала е причина. Очаквала ли е някого? Това означава, че сигурно са й се обадили, но няма никакъв запис на нито един от комуникаторите.

— Няма запис, който се показва. Информационното устройство не работи. Възможно е някой да й е изпратил имейл.

— Значи трябва екипът на Отдел „Електронна обработка на информацията“ да прегледа по-внимателно устройството и комуникаторите.

— Добро предложение.

— Сградата разполага с елементарна охрана, но те трябва да прегледат записите от предишната вечер, както и за обаждане на номера за спешни случаи 911.

— Аз ще го уредя.

— Можем да осъществим всички тези контакти, докато зареждаме телата си с храна. В края на краищата, вие пропуснахте шоколадовата си пауза.

— Не ми напомняй. — Не беше необходимо да вдига поглед, за да разбере, че устните върху лицето на Пийбоди започват да се свиват. — Добре, ще ядем. И без това трябва да премисля някои неща.

 

 

Ив не би могла да каже защо реши, че в „Синята катерица“ ще намери нещо, подобно на храна. Цялото меню бе пълно с такива названия, които нямаха и далечна прилика с храната. Може би имаше нужда да се докосне с нещо до предишния си живот или да се потопи в спомените за това как седи до някоя от лепкавите маси, полуосветена от някой Зомби, докато Мейвис подскача на сцената и крещи своите песни.

Или може би, помисли тя, докато разглеждаше соевия бургер в чинията си, просто искаше да умре.

— Няма да ям това — измърмори Ив и все пак отхапа от бургера. — Нищо от него не идва от естествената вселена.

— Разглезила сте се. — Пийбоди се трудеше с видимо удоволствие върху пилешкото и чипса. — Месо от истински крави, истинско кафе, кокоши яйца и всичко останало.

Ив се намръщи и отхапа отново от бургера. Сега вече можеше да каже защо избра „Катерицата“. Искаше да докаже на себе си, че не е разглезена.

— Има една, която си пийва от кафето на автоготвача в офиса ми винаги, когато й скимне.

— Разбира се, това е първата степен от правилото за раздяла. — Пийбоди размаха парче чипс, който имаше някаква далечна прилика с цвета на морков. — Аз се разглезвам от връзката си с вас. Или може би става дума за втора степен, защото Рурк ви изпраща кафето. Значи вие сте първа степен. Но тъй като сте омъжена…

— Млъкни и яж.

Очевидно е, помисли Ив, че понеже яде мистериозната субстанция, набедена да бъде заместител на месо, плесната между две тухли от някакъв вид хлебен сурогат, тя не е разглезена.

Човек свиква с навиците си, това е всичко. И понеже Рурк настояваше за говеждо месо и други естествени хранителни продукти, тя бе свикнала с тях. И сега дори не забеляза разликата. Храната просто я имаше, подобно на стол или картина на стената, която дори не поглеждаше…

Защото беше ежедневие. Тя извади комуникатора си.

— Фийни — Лицето му изпълни нейния екран. — Дано връзката е добра.

Ив забеляза, че косата му, колкото и да я подкъсяваше, стърчеше на всички страни като таралеж. Тя заключи, че с каквото и да се занимава той, работата му не спори.

— Трябваш ми, за да отведа цивилния и магическите му пръсти до Куинс. За да разглоби тези скулптури.

— Искаш да разглобим скулптурите ли? Все още не си открил очи и уши в къщата, нали?

— Накарах две момчета да я проверят отново.

— Изкарай ги навън, а вие с Рурк влизайте вътре. Скулптурите, Фийни. Тя не би се сетила за скулптурите. Рива не би ги проверила, защото той ги докара. Изобщо не би се сетила за тях, а те са твърде вероятно място. Разглобете ги.

— Добре, добре. Малко разнообразие ще ми се отрази добре.

— Накарай Рурк да говори с нея, за да разбере дали е работила на някое определено място у дома си, освен в офиса. Или дали е разговаряла с него или с някой друг за „Секюркомп“. Когато локализираш тези места, концентрирай се върху произведенията на изкуството — доколкото ги има — в този сектор.

— Разбрах. Ще оставя Макнаб да поработи върху тази подробност тук. Момчето е достатъчно младо и малко разочарование няма да го убие.

Ив прибра комуникатора.

— Приключвай с това — нареди тя, кимвайки към чинията на Пийбоди. — Връщаме се във Флатайрън, за да разглобим недовършените творби на Бисел.

— Държите се така, защото казах, че сте разглезена, нали?

— Никога не знаеш от какво ще ти кипне, нали? Аз мисля за друго. Клои няма нищо от произведенията на Бисел в апартамента си. Не би ли помислила, че може да го е изнудила да й подари нещо? Някой малък екземпляр от работата на любовника й? Тя е влюбена в него или поне така смята, тя изучава изкуство, работи в неговата галерия, но не притежава образец от неговия гений.

— И мислиш, че този образец е последвал нейния медальон.

— По пътя ще се свържем с Дийна и ще разберем.

 

 

Ив стоеше в ателието с ръце на хълбоците, докато разглеждаше сложните извивки и плетеници от метали, образуващи скулптурите.

— Добре, заблудих се. Разглобяването ще изисква специални инструменти. Имаме ги тук, но използването им е друга работа.

— Аз всъщност знам как да използвам някои от тях.

— Защо това не ме изненадва? — Ив обиколи най-високата от скулптурите. — Работата е там, че ако ги разрежем, разтопим или просто взривим, ще повредим или унищожим устройството. Ако наистина има устройство. И ще ни трябва помощта на електронния отдел или някой от онези удобни скенери, за да проверим.

— Екипът ги провери.

— Басирам се, че стандартната проверка не ги открива. Както и по-щателната. Виж, пълната проверка е друго нещо. Този тип е продавал тия боклуци по целия свят. В корпорации, частни резиденции и дори в правителствени сгради.

— И ако имат подслушвателни устройства, това е доста коварен начин за снабдяване с информация.

— Ммм. — Ив продължи да обикаля, разглеждайки. — Не мисля, че те са хабили неговия талант. Според мен има смисъл. Логично е. Басирам се, че би им харесало да поставят една от скулптурите в някоя от компаниите на Рурк. Но за беда той не харесваше работата на Бисел и дори влиянието на Рива не помогна. Но това вече няма особено значение, тъй като те й сложиха бръмбар.

— Може да прозвучи параноично, но мислиш ли, че сега някой ни наблюдава?

— Може би. — И Ив широко се усмихна за всеки случай. По дяволите сигурността, заключването и тихата работа. Тя се надяваше да гледат. Беше време за ръкопашен бой. — Ако ни наблюдават, ще е по-добре да се покажат и да играят на открито. Освен ако не са хленчещи страхливци плюс копелета убийци и перверзни воайори. Аз ще разглобя тези. Затваряме етажа, докато го направя. Така че по-добре да гледат внимателно, докато още имат възможност.

Тя повика асансьора и влезе вътре.

— Пийбоди, не ми харесва, че Картър Бисел е в неизвестност. Искам да го намерят.

— Ще сритам местните.

— Направи го. Лично.

— А?

— Отиди там, говори с местните полицейски власти, разпитай партньора му и всички, които го познават. Осигури ни профил за брата. Има причина, поради която Фелисити се е срещнала с него. Искам да знам тази причина.

— Да замина за Ямайка? — Гласът на Пийбоди се покачи с три октави. — Заминавам за Ямайка?

— Една от нас трябва да остане и да работи оттук. Можеш да получиш тази информация там максимум за четирийсет и осем часа. Не искам да скачаш гола над вълните.

— А мога ли да скачам над вълните с подходящ бански костюм… в продължение на един час, да кажем.

Ив трябваше да употреби значителни усилия, за да не затреперят устните й.

— Не искам да чувам нищо подобно. Особено след като изпращам Макнаб с теб.

— О, боже мой. Сънувам най-хубавия сън.

Добре, може би не успя напълно да потисне усмивката си.

— Можеш да тръгнеш веднага, щом Фийни го освободи. Това не е островна ваканция.

— Съвсем не. Но сигурно ще мога да изпия едно питие в кокосова черупка — в съответствие с обстоятелствата, лейтенант — тъй като ще разпитвам собственика на тики бар.

— Те ще те наблюдават. — Усмивката на Пийбоди изчезна след думите на Ив. — Който е отговорен за цялата тази работа ще разбере, когато се качваш на самолета и когато той отлети. Ще знаят хотела ти, какво ядеш на вечеря и какво имаш в кокосовата черупка. Помни това и бъди нащрек.

— Изпращате Макнаб с мен, за да ми пази гърба.

— За да си пазите гърбовете един на друг. Не очаквам някой да ви нападне, но не очаквах и някой да нападне Клои Маккой.

— Никой не би могъл, Далас.

— Това винаги може да се очаква. — Очите на Ив бяха студени и безизразни, когато излезе от асансьора във фоайето и се обърна, за да освободи асансьора. — И ако предполагах такава възможност, тя нямаше да е мъртва.

 

 

Ив отпрати Пийбоди да приготвя багажа си и отиде в моргата. Когато пристъпи вътре, Морис точно обличаше защитния си костюм.

Той имаше приятен златен загар, а три цветни топчета се клатушкаха от плитка на слепоочието му. Това й напомни, че току-що се бе завърнал от почивка.

— Приятно е да те видя отново в окопите — поздрави Ив.

— Завръщането ми няма да е пълно без посещение от любимото ми ченге по убийствата. Ти ми изпрати три трупа за точно толкова дни. Това е голямо постижение дори за теб.

— Да поговорим за новия.

— Не съм стигнал още до нея. Даже моите възможности са ограничени. Изпратила си я с най-висок приоритет. И понеже става дума за теб, предполагам, че бедното младо същество наистина е с предимство. Съмнителна смърт. — Той погледна надолу към Клои. — Но за мен смъртта е винаги подозрителна. Повикаха те за евентуално самоубийство?

— Да, но аз не налапвам тази въдица.

— Няма следи от насилие. — Той оправи очилата си и се наведе ниско долу. Ив чакаше, докато Морис изследваше с очите и шублера си тялото, след което разгледа резултатите и образа върху своя екран. — Няма прободни рани, нито от удари. Тя ли е писала бележката?

— Да, доколкото успях да разбера.

— И е била сама в апартамента си. В леглото?

— Да. Дисковете на охраната не показаха никой друг, освен живущите, да влиза в сградата. Няма отделна охрана на всеки етаж.

— Добре, аз ще я отворя и ще видим това, което ще видим. Искаш ли да ми кажеш какво търсиш?

— Искам да разбера какво е погълнала или какво са й дали да погълне. Количеството, силата и времето му на действие. И искам бързо да го науча.

— Това мога да направя.

— Какво ще кажеш за токсикологичните данни от другите две тела. Бисел и Кейд?

— Момент. — Той отиде до своя информационен център и извика файловете. — Току-що са пристигнали. Изглежда, че и двамата са си позволили по около сто милилитра шампанско — френско, превъзходна реколта. Последното им хранене е било три часа преди смъртта… много изискано. Черен хайвер, пушена сьомга, сирене бри, ягоди. В тялото на жената няма забранени или други химически субстанции. Слаби следи от афродизиак при мъжа.

— Правили ли са секс?

— Със сигурност са правили. Поне са загинали във весело и удовлетворено състояние на духа.

— Потвърдено ли е оръжието на убийството?

— Да. Кухненски нож с назъбено острие. Намереният на местопрестъплението съответства на нанесените рани.

— Шоков удар и намушкване.

— В този ред — съгласи се той. — Няма рани по крайниците при самозащита. Малко кожа под ноктите на жената, която е от другата жертва. Заключение — малко страстно драскане, много слабо, по време на любовните конвулсии. Правили са секс и по следите от електрошоковата палка може да се предположи, че са го правили повторно, когато са били извадени от строя. Някой им е бил много ядосан.

— Сигурно. — Тя погледна назад към Клои, просната върху каменната маса — бяла, гола и студена. — Някои хора биха помислили, че се е отървала лесно.

— Но ние знаем, че не е така. Ще имам грижата за нея.

— Можеш да ми се обадиш вкъщи веднага, щом получиш резултатите. Морис, ще кодираш двойно файловете на тези тримата, нали? И не позволявай на никой друг да работи с тях.

В очите му зад дебелите стъкла проблесна интерес.

— Става все по-интересно.

— Да, фактически, аз ще се върна и ще взема данните, когато приключиш. Не ги изпращай.

— Сега съм направо заинтригуван. Защо да не ти ги донеса? По този начин ще можеш да ми предложиш малко от чудесното вино на Рурк, докато ми обясняваш нещата.

— Става.

 

 

Той успя да си купи време и пространство. Това беше важното. Нищо не вървеше точно по плана му, но поне можеше да мисли трезво. Можеше и щеше да запази главата си и да мисли трезво.

Мислеше трезво и при случая и с Клои Маккой, нали? Свърши работата както трябва.

Но полицията не вярваше на инсценировката. И в това нямаше смисъл. Никакъв проклет смисъл.

Не би могъл да им връчи по-симпатичен пакет, даже да го бе завързал с някаква проклета панделка.

Пот се стичаше по гърба му, докато обикаляше внимателно подбраните стаи, които засега бяха негов затвор и убежище. Не можеха да го свържат с убийствата и това бе най-важното. Това беше приоритет номер едно.

С останалото щеше да се оправи. Просто се нуждаеше от още време.

Значи всичко бе наред, засега всичко бе наред. Намираше се в безопасност. И щеше да открие начин да се измъкне.

Имаше малко пари — твърде малко в сравнение с обещаното, но все пак тази малка сума му осигуряваше известно пространство за дишане.

И независимо колко влудяващо беше всичко това, част от него бе много вълнуваща. Той беше звездата от собствения си филм, който създаваше по пътя си. Не беше това, за което го вземаха баламите, о не, в никакъв случай.

Той дръпна от цигарата с марихуана — една малка награда — и се почувства като господар на света.

Ще направи това, което трябва да направи, и ще бъде умен. Внимателен и умен.

Никой не знаеше къде се намира или че това е той.

Щеше да остави нещата такива.