Нора Робъртс
Разделени в смъртта (5)

Четвърта глава

Не му трябваше много време. Подобни неща никога не му отнемаха кой знае колко време. Имаше ръце на крадец — бързи, ловки и измамни — но тъй като ги използваше заради нея, би било грубо да ги подлага на критика.

Когато свърши, тежките врати се отвориха с плъзгане почти безшумно и разкриха студиото на Блеър Бисел.

И тук той разполагаше с прекалено голямо пространство. Изглежда му беше необходимо. Навсякъде се виждаше метал, дълги пръти, къси пръчки, купчини от кубове и топки. Подът и стените бяха покрити с нещо като огнеупорен материал, отразяващ безформените призраци на оборудването и творбите, върху които работеше в момента.

На продълговата метална маса се виждаха инструменти, които предизвикаха у Ив представата за средновековни мъчения. Инструменти, които режеха, отсичаха и сгъваха, предположи тя. А три големи цистерни, застопорени върху постаменти на колела, бяха разположени на различни места в стаята. По допълнителните приспособления и маркучите, които излизаха от всяка, тя стигна до извода, че бяха пълни с някакъв запалим газ и осигуряваха топлината, необходима за обработката на метала или каквото беше необходимо на хората, които правеха странни неща от метал с помощта на огъня.

Стената бе покрита със скици — някои бяха направени на ръка, други — на компютър. Тъй като едната отговаряше на странните извивки и острите върхове на творбата в средата на стаята, тя реши, че това са идейните проекти за произведенията му.

Независимо че свободното си време посвещаваше на жени, очевидно вземаше насериозно професията си.

Тя обикаля известно време около скулптурата в средата, преди да забележи, че бе във формата на ръка, изникваща от нагънат метал — протегнатите пръсти, сякаш отчаяно се опитваха да достигнат нещо.

Отново погледна скицата и прочете надписа в долната част.

„Бягство от ада.“

— Кой купува тези боклуци? — запита се тя.

— Колекционери — обясни й Рурк, загледан във висока, очевидно женска фигура, която, по всичко личеше, даваше живот на някакво същество, не съвсем човешко. — Корпорации и фирми, които искат да бъдат сочени като спомоществователи на изкуството.

— Не ми казвай, че притежаваш някои от тях?

— Всъщност, не. Неговите творби не… не ми говорят.

— Все пак това е нещо. — Обърна гръб на скулптурата и се запъти към информационния център, инсталиран в далечния край на помещението.

Погледна към металните прътове.

— Как вкарва и изкарва това? Та тези неща не могат да влязат в асансьора.

— Има друг асансьор към покрива. Там. — Той посочи източната стена. — Монтиран на негови разноски. Три пъти по-голям е от стандартния товарен асансьор. На покрива има хеликоптерна площадка и той пренася по въздуха творби и екипировка.

Тя го погледна.

— Не ми казвай, че това е твоя собственост.

— Частично. — Той говореше разсеяно, докато се разхождаше и изучаваше металните форми. — Това е нещо като конгломерат.

— Знаеш ли, в един момент става смущаващо.

Той вдигна вежди, въплъщение на самата невинност.

— Наистина? Не мога да си представя защо.

— Не би могъл. А, сетих се. — Тя дръпна нагоре ръкава на якето си и протегна ръка, при което гривната заблестя. — Ще си вземеш това, нали? Забравих, че я нося, когато отидохме на местопрестъплението. Пийбоди непрекъснато я разглежда, а се преструва, че не я гледа. Това ме притеснява, а ако я пъхна в джоба или другаде, вероятно ще я загубя.

— Знаеш ли — започна той, докато тя я разкопчаваше. — Хората обикновено носят бижута, за да бъдат забелязани от околните. Любуват им се, дори желаят да ги притежават.

— Точно затова хората, които се кичат с джунджурии, свършват ограбени.

— Това е вярно — съгласи се той и пъхна гривната в джоба си. — Животът е пълен с рискове. Ще приема това като моя начин да спася някой беден, глупав уличен обирджия да не свърши проснат на земята, а в гърлото му — опрян твоя ботуш.

— Дрън-дрън — промърмори тя и му се ухили.

Продължи да работи на компютъра със същите резултати, които бе получила от домашното устройство на Бисел.

— Защо един художник ще е толкова предпазлив, чак параноичен относно информацията си.

— Нека погледна и ще разбера.

Тя отстъпи назад и закрачи из студиото, за да усети стила на Бисел и да даде време на вълшебните ръце на Рурк да поработят.

Едно ниво под основния етаж имаше баня в бяло и червено, с вана с изкуствени вълни и същите екстравагантни хавлиени кърпи, каквито Рурк харесваше. Спалнята също беше подредена добре. Малка, отбеляза тя, но с всички удобства. Бисел бе обичал удобствата.

Матракът, пълен с гел, беше дебел и мек, покривката на леглото — хлъзгава, черна и секси. Едната стена бе облицована с огледала, което й напомни за антрето в дома му, за спалнята и банята в него.

Обичал е да се оглежда и да се гледа, когато е с жена. Его, нарцисизъм. Разглезен и уверен. Имаше миниатюрен информационен център до леглото, блокиран, както и останалите.

Разсъждавайки върху това, тя отиде до тесен шкаф с три чекмеджета и започна да рови. Резервно бельо, както и работни дрехи.

И, а, най-долното чекмедже беше заключено. Не само Рурк можеше да се справя с такива неща, помисли си тя, когато извади джобно ножче.

Атакува старомодната ключалка, успя да проникне в нея и изсумтя доволно, когато тя подаде. Тя отвори чекмеджето. Дори нейните цинични очи, които бяха виждали какво ли не, се разшириха от учудване.

— Свети боже.

Заразглежда сатенени юзди, кадифени камшици, кожени ремъци, колекция изкуствени пениси, която говореше, че е познавач. Имаше шишенца със забранено вещество, известно като Заека, топки, пълни с гел, превръзки за очи, безброй задвижвани с батерии играчки и механизми, всякакви пръстени за пениса и зърната на гърдите.

И още. Още доста неща, която тя не бе съвсем сигурна, че знае за какво служат.

Изглежда Бисел е вземал насериозно не само работата си, но и игричките си.

— Устройството не е блокирано, лейтенант. То е… — Рурк се отдръпна, след като надникна и видя какво разглежда Ив. — Така, така, така, какво имаме тук?

— Чекмеджето на удоволствията. Този пенис не само пулсира, вибрира и се уголемява, но и предлага изпълнение на пет популярни мелодии по избор.

Той се наведе до нея.

— Не може да си го опитала толкова бързо.

— Перверзник. Пуснах го, за да видя. Тук се разсипаха и някакви незаконни вещества.

— Виждам. О, гледай колко забавно. Неговата и нейната виртуална реалност. Може би бихме могли… — Ръката му се протегна да вземе подходящите очила, но го плеснаха.

— Не.

— Толкова си стриктна. — Той прокара пръст по коляното й. — Можеш да бъдеш стриктна и с мен по-късно. — Изви вежди, когато вдигна чифт ремъци. — Това вече го имаме.

— Престани. И не пипай нищо тук. Казвам го съвсем сериозно. Трябва да запиша тези глупости. Дори чекмеджето цар на всички удоволствия не е причина този приятел да блокира компютрите си, да заключи чекмеджето в силно охранявани помещения. Той…

— Казах, че устройството не беше блокирано. — Той я потупа по коляното и се изправи, съпротивлявайки се на желанието си — макар че беше трудно — да отмъкне някои от източниците на удоволствия, просто така, за забавление. — Изпържен е.

— Какво, по дяволите, разбираш под „изпържен“?

— Изпържен, изпечен, претрепан, убит, мъртъв.

— Знам какво означава „изпържен“, искам да кажа — по дяволите. — Тя скочи и затвори с ритник чекмеджето. — Кога? Можеш ли да кажеш кога? Кога и как?

— Беше професионално и опитно изпържен.

— Какво означава това?

— Просто дънната платка е била унищожена, така че всички данни са заличени. Първото ми предположение беше за много коварен вирус. Възможно е да е бил записан на диск, използван за заразяване, после изваден, когато задачата е била свършена.

— Можеш ли да определиш дали данните първо са били изтрити?

— Трудно, но можем да опитаме.

— А дали ще можем да извлечем нещо? Да открием какви данни е имало там, непокътнати?

— Още по-трудно.

— Те са там. Винаги остават там, независимо какво се е случило. Знам го от Фийни.

— Е, това не е сто процента вярно. Ив, има група от технотерористи. Те се наричат Групата на Страшния съд.

— Знам кои са. Прославени хакери, обичат да проникват в системи, източват каквото могат, изстискват данните. Имат блестящи, смахнати мозъци и голяма финансова поддръжка.

— Малко повече от прославени — поправи я той. — Те са виновниците за свалянето на няколко частни совалки, защото са отклонявали данни от въздушния контрол. Откраднали са няколко шедьовъра и преднамерено са увредили други в Лувъра, като са блокирали охраната им. Убили са двайсет и шест служители на изследователска лаборатория в Прага, като са саботирали системата им, прекъснали са достъпа им до въздух и са запечатали вратите.

— Казах, че са смахнати. Какво общо може да има това с един „изпържен“ компютър в студиото на мъртвец?

— През последните няколко години те работеха върху вирус от този тип. С широки възможности, преносим. Действието му не се изразяваше просто в съсипването или кражбата на данни, а в елиминирането им и то широкообхватно. В мрежа, за да се разпространява.

— Колко широкообхватно?

— Теоретично в сидирома на работещ в мрежа компютър може да се пъхне диск — дори в мрежа със защита и блокиране, с детектори за вируси и елиминатори на бъгове — и да се запишат всички данни от тази мрежа, после да се развалят компютрите. На офис, на сграда, на корпорация. На цяла държава.

— Не е възможно. Дори охранител на средно равнище открива вируси и бъгове и затваря мрежата, преди да е заразена. Не можеш да записваш нищо без проверка от „Компюгард“. Домашни устройства като това, добре, можеш да направиш всичко, преди охраната да те е засякла. Малки оперативни мрежи, може би. Може би дори със защита на „Компюгард“ на място. Но нищо повече от това.

— Теоретично — повтори той. — И тази групировка има репутацията, че разполага с изключително способни хора, които работят върху този проект. По данни на Интела вирусът е почти завършен и може да работи.

— Как разбра за това?

— Имам някои връзки. — Той вдигна леко рамене. — Така се случи, че „Рурк индъстрийз“ има държавна поръчка — поръчка с Код „червено“ — да разработи и създаде програма, която да блокира и защитава от тази потенциална заплаха.

Тя приседна на единия край на леглото.

— Ти работиш с правителството? Нашето?

— Ако под това разбираш американското, да. Всъщност това е цял конгломерат. САЩ, Европейският съюз, Русия и няколко други засегнати райони. Поръчката е към поделението „Секюркомп“ на „Рурк индъстрийз“, а целият научноизследователски отдел също работи по това.

— А Рива Юинг работи в научноизследователския отдел в поделението „Секюркомп“ на „Рурк индъстрийз“.

— Така е. Ив, казах Код „червено“, това е най-високото равнище на класификация. Не е нещо, което би могла да обсъжда със съпруга си на вечеря, гарантирам ти.

— Защото ти не го правиш с мен ли?

В погледа му проблесна раздразнение, после угасна.

— Защото тя е професионалист, Ив. Нямаше да работи това, ако имах някакво съмнение. Тя не разпространява информация.

— Може би не. — В нейното съзнание съвпадението беше просто връзката между точките. — Но е съвсем възможно някой да няма същото доверие в нея, каквото имаш ти. Това несъмнено добавя интересен ъгъл на разсъждение върху нещата.

Тя стана от леглото и започна да обикаля стаята.

— Отпиши го този, нали? — каза тя разсеяно и посочи към мини информационния център. — Технотерористи. Какво общо може да има флиртуващ скулптор на метал с технотерористи — освен работата на жена си? Ами да, ако са открили, че могат да го използват, да го убият заедно с любовницата му и да натопят съпругата му? Разбира се, ако жена му влезе в кафеза с присъда за две убийства първа степен, това може да блокира изследванията и развойната дейност на програмата за унищожаване на вируса.

Погледна към Рурк, за да получи потвърждението му.

— До известна степен, но не е кой знае каква пречка. Тя оглавява проекта и още няколко други класифицирани проекти, но разполага с много компетентен екип. Всички данни за проекта ще останат заключени в къщата. Нищо няма да бъде изнесено навън.

— Сигурен ли си в това? Абсолютно сигурен?

— Разбира се. Компютърът е съсипан със същия метод. — Тъй като той имаше същото цинично отношение към съвпаденията както Ив, угрижеността му започна да отстъпва пред гнева. — Да не би да мислиш, че по някакъв начин Бисел е стигнал до данни, които имат отношение към програмата и е бил убит заради това?

— Подходящ момент да започнем. Дали той или Фелисити някога са посещавали Рива на работа?

— Не знам, но ще разбера. Никога не биха могли да получат достъп до лабораторията — не и до тази лаборатория — но има райони, достъпни за посетители, затова ще се погрижа. Освен това лично ще прегледам охраняването на проекта и назначения персонал по сигурността.

Тя познаваше този леден, овладян тон на гласа му.

— Няма смисъл да се притеснявам, преди да съм разбрал дали има изтичане на информация. Просто трябва да действаш изпреварващо. Ще поискаш да разговаряш с Рива и да я притиснеш как съпругът й може да е разбрал нещо за проекта.

— Както казах, подходящ момент да се започне.

— Може да разговаря с мен по-свободно.

— Със своя шеф? С мъжа, който я е наел, плаща й и й е поверил отговорности по Код „червено“? И защо?

— Защото я познавам, откакто учеше в проклетия университет — обясни й той донякъде нетърпеливо. — А ако тя ме излъже, ще го разбера.

— В случая ти си нает от електронния отдел — напомни му тя. — Ти искаше тази задача и я получи. Струва ми се, че можем да те използваме в тази област. Трябва да се обадя да натоварят цялата тази електроника. И искам галерията и студиото да бъдат претърсени. Това обаче ще отнеме малко време. Ще ти дам десет минути с нея, после е моя.

— Ще ти бъда благодарен.

— Не, няма. Още си ядосан.

— Поне съм вежлив.

— Ако тя е издала информацията… — Тя вдигна ръка, за да предотврати машиналния му отказ. — Ако тя е издала информацията, доколко за пробива си виновен и ти?

Той искаше цигара, а тя му отказваше тази малка слабост от принципни съображения.

— Виновен съм и отговорността е моя. Ще понесем удар и то силен. Очакват ни няколко други договори. Ако понеса този удар, преценявам, че седемдесет процента — и това е оптимистичният сценарий — ще бъдат прекратени.

Тя не можеше да изчисли реалната стойност на седемдесет процента от очакващите го договори. Милиони? Милиарди? Много по-голяма обаче щеше да бъде загубата за гордостта и репутацията му. Затова лицето й остана сериозно.

— Означава ли това, че ние няма да можем да получим необходимата помощ?

Той наклони глава, после я бутна с пръст по корема.

— Ще се справим някак си. Заделил съм нещичко за черни дни.

— Да бе, няколко континента, предполагам. Точно както си представям, че твоята репутация ще устои, ако се случи нещо. Ще устои — повтори тя, след като той не каза нищо. — И мога да се обзаложа, че бързо ще уговориш запазването на повечето от чакащите проекти.

Първият пристъп на гнева бе укротен.

— Доста голямо доверие ми имате, лейтенант.

— Голямо доверие в ирландската ти хитрост.

Тя извади комуникатора си и се обади от Отдел „Електронна обработка на информацията“ да дойдат да вземат отделените находки. Влезе в студиото откъм спалнята в момента, в който Пийбоди дойде от галерията.

— Взех показанията — наистина дългите, подробни, драматични показания на Маккой. Поради което току-що изпих одобрено от здравните власти хапче за страхотния си главобол.

— Къде е тя?

— Пуснах я. Възнамерявала да се просне на леглото в апартамента си и да се отдаде на сълзите, предизвикани от надигащата се вълна на мъката. Това беше цитат. Използвах стандартния поток от думи, докато тя бръщолевеше — добави тя и се оживи значително, когато Рурк излезе. — Тя е на двайсет и една, както каза. Все още работи върху обучението си по изкуство и театър, голяма изненада. Работи тук през последните десет месеца. Не е регистрирана за престъпления. Родена е в Топика. — Тя направи опит, но не успя да потисне прозявката. — Извинявай, била е фермерска кралица през първата година в гимназията, друга изненада. Тук се е преместила на осемнайсет, за да посещава Колумбийския, с непълна стипендия. Изглежда чиста и зелена като пшенично поле в Канзас.

— Във всеки случай я обвини за втора степен.

— Нея?

— Ще ти попълня документа по пътя. Със собствен транспорт ли дойде? — попита тя Рурк.

— Да. Ще те следвам.

— Чудесно. Тъй като си цивилен консултант на електронния отдел, свържи се с Фийни и го информирай.

— Да, лейтенант. — Той смигна на Пийбоди, докато влизаха в асансьора. — Изглеждате уморена, детектив.

— Съсипана съм. Колко е… четиринайсет. Дванайсет часа по часовник, без минутка сън. Не знам как го прави.

— Просто се съсредоточи — нареди й Ив. — Ще ти дам един час на разположение в стаичката в централата след това.

— Цял час. — Пийбоди се предаде и отново се прозя. — Боже, и това трябва да ми стигне.

 

 

Когато паркираха пред сградата на Каро, сънливите очи на Пийбоди отново бяха нащрек.

— Технотерористи, кодове „червено“, правителствени съюзи. Боже, Далас, направо зашеметяващо. Прилича на шпионска афера.

— Прилича на убийство, а в моргата има две тела.

Когато излезе от колата, портиерът, облечен в елегантен ловно зелен костюм със златни ширити, се приближи:

— Госпожо, съжалявам, но не можете да оставите колата тук. Има обществен паркинг на две пресечки на запад, на…

Той отстъпи, сепнато се изпълни с внимание като новобранец, изправен пред генерал с пет звезди, когато Рурк се приближи и се присъедини към тях.

— Сър! Не са ми казали да ви очаквам. Тъкмо информирах тази жена, че нейната кола нарушава правилата за паркиране.

— Това е съпругата ми, Джери.

— О, извинете, госпожо…

— Лейтенант Далас — процеди тя през зъби. — Поради това колата ми е полицейско превозно средство, което означава, че ще остане там, където съм я паркирала.

— Разбира се, лейтенант. Ще се постарая да не бъде докосвана.

Той забърза към вратата и я отвори тържествено.

— Обадете се, ако имате нужда от нещо — предложи услугите си портиерът. — Дежурен съм до четири.

— Всичко е наред. Беше ми приятно да те видя, Джери.

— Винаги е удоволствие за мен, сър.

Рурк отиде направо до автоматизирания панел за охрана — от двете му страни имаше две високи вази, пълни с полирани златни есенни цветя.

— Защо аз да не го направя и да спестя време?

Без да чака потвърждение, той постави дланта си на панела и веднага получи отговор.

Добър ден, сър! — произведе компютърът със същия ентусиазъм, плод на задоволство, както Джери, портиерът. — Добре дошли! Какво мога да направя за вас?

— Информирайте госпожа Юинг, че съм тук заедно с лейтенант Далас и детектив Пийбоди. И отворете асансьора.

Да, сър. Приятно посещение.

Рурк ги поведе към три сребристи врати на асансьор.

— Осемнайсети етаж — поръча той.

— Предполагам, че това е една от твоите сгради.

Той се усмихна на Пийбоди.

— Да, така е.

— Готино. Значи ако някога имам пари за инвестиране, може би ще ми дадеш някои указания.

— С удоволствие.

— Да, като ченгетата, които имат инвестиционни фондове. — Ив поклати глава.

— Просто започваш да спестяваш по малко от всяка заплата — обясни Пийбоди. — После намираш точното място, на което да ги вложиш, така че да увеличиш спестеното. Нали?

— Точно така — съгласи се Рурк. — Само ми кажи, когато станеш готова, и аз ще ти намеря дъга, под която да заровиш гърнето с парите.

Той направи жест с ръка, когато вратите се отвориха на осемнайсетия етаж:

— Дами.

— Ние сме на дежурство. Това ни прави ченгета, а не жени. — Ив обаче излезе напето покрай него и се запъти към вратата на апартамента в източния ъгъл.

Тя се отвори, преди да си е направила труда да натисне звънеца.

— Има ли някакви новини? Има ли развитие? — Каро се овладя и притаи дъх. — Съжалявам. Заповядайте. Защо не седнем в дневната?

Тя отстъпи, за да ги пропусне в просторния апартамент с изглед към реката. Двойка дивани в наситено синьо бяха подредени в частта за разговори, имаше и красиви лампи с обсипани с полускъпоценни камъни абажури и лъщящи маси.

Женската подредба според Ив си личеше по издутите цветни възглавнички на диваните.

Във вазите имаше свежи цветя, привлекателни малки прахоуловители и книги — от онези със страниците — подредени на лавиците.

Беше се преоблякла, забеляза Ив, домашни дрехи, които тя винаги си бе представяла, че са подходящи за Каро. Както ризата, така и панталоните бяха бронзови, елегантно ушити.

— Какво мога да ви предложа?

— Кафе би било чудесно — отговори Рурк, преди Ив да е успяла да отхвърли предложението. — Ако не те затрудняваме.

— Разбира се, че не. Ей сега ще дойда. Моля ви, седнете. Чувствайте се удобно.

Ив почака, докато Каро излезе.

— Това не е светско посещение, Рурк.

— Тя трябва да прави нещо, нещо нормално. Има нужда от миг спокойствие.

— Наистина е красиво — наруши тишината Пийбоди. — Това място. Просто, елегантно, от класа. Всичко си е на мястото. Всичко е като нея самата.

— Каро е жена с ненатрапчив, но несъмнен вкус. Тя е изградила живот, който отразява собствения й стил и желания — и го е направила сама. Нещо, което трябва да се уважава — каза той на Ив.

— Аз я уважавам. И я харесвам. — И съм респектирана от нея, помисли си тя. — А ти знаеш, че не мога да допусна това, когато става въпрос за работа.

— Не, но можеш да го добавиш в преценката.

— Ако се държиш свръхпредпазливо и отбранително, това няма да свърши работа.

— Просто те моля да бъдеш внимателна с нея.

— Аз пък планирах да я набия.

— Ив…

— Моля ви, не се карайте заради мен. — Каро влезе с поднос в ръка. — Ситуацията, в която се озовахме, е много трудна. Нито се нуждая, нито очаквам специално отношение.

— Нека я взема. — Рурк пое таблата от нея. — Трябва да седнеш, Каро. Изглеждаш ми изтощена.

— Не е много ласкателно, но несъмнено е вярно. — Тя се насили да се усмихне, докато сядаше. — Способна съм обаче да се оправя с трудностите, лейтенант. Не съм крехка.

— Никога не съм ви смятала за крехка. По-скоро за страховита.

— Страховита — усмивката й грейна. — Не съм сигурна обаче, че това е ласкателно. Вземете вашето силно кафе, същото е и на Рурк. А вие, детектив?

— Предпочитам го по-леко, благодаря.

— Трябва да говоря с дъщеря ви — започна Ив.

— Тя си почива. Тероризирах я с успокоителен чай преди два часа. — Когато сипа кафе, Каро стисна устни. — Тя скърби за него. Част от мен изпитва гняв, че тя може да скърби за него при създалите се обстоятелства. Тя обаче не е крехка. Не съм отгледала крехко дете. Но е засегната от това — от всичко. И изплашена. И двете се страхуваме.

Сервира кафето, после чиния с тънки златисти сладки.

— Сигурно имате някакви въпроси, които искате да зададете на мен. Не може ли първо да разпитате мен, да й оставим още малко време да почива?

— Кажете ми какво беше мнението ви за Блеър Бисел.

— Какво е било мнението ми преди онази нощ? — Каро вдигна чашата си с красив флорален мотив. — Харесвах го, защото дъщеря ми го обичаше. Защото по всичко личеше, че и той я обича. Така й не одобрих докрай, както се надявах да бъде, избора на дъщеря си на партньор, което звучи… удобно при създалите се обстоятелства, но това не го прави по-малко вярно.

— Защо? Защо не го харесахте толкова, колкото сте се надявали?

— Това е добър въпрос и е трудно да му се отговори конкретно. Когато тя се омъжи, си представях, че ще обичам съпруга й както любим син. Но не стана така. Намирах го за приятен, забавен, тактичен и интелигентен. Но… студен. Някъде вътре в себе си, студен и резервиран.

Тя остави чашата си, без да отпие.

— Надявах се да имам внуци, когато те бъдат готови. А тайната ми надежда, която никога не съм споделяла с Рива, беше, че когато дойдат внуците, ще открия тази обич към Бисел.

— А неговата работа?

— Сега трябва да бъда честна, нали? — За миг нещо проблесна в очите й. — Никога преди не съм могла да бъда честна. Творбите му са абсурдни, понякога дръзки и много често неприлични. Изкуството често трябва да е изненадващо и дори непристойно, струва ми се. Но аз съм по-традиционна в своите вкусове. Той обаче печелеше много добре.

— Рива ми прави впечатление на привързан към града човек. Какво прави тя в къща в Куинс?

— Той я искаше. Голяма къща в неговия стил. Признавам, че сърцето ми се сви задето трябваше да се премести толкова далече. Винаги сме били много близки. Баща й остана извън нашия живот, когато тя беше на дванайсет.

— Защо?

— Предпочиташе други жени. — Каза го без всякаква нотка горчивина. Без, помисли си Ив, следа от нищо. — Изглежда дъщеря ми я привличат същия тип мъже.

— Тя е живяла още по-далече от вас в друг момент — когато е работила за Сикрет сървис.

— Да. Трябваше да разпери криле. Много се гордеех с нея — и изпитах голямо облекчение, когато подаде оставка и започна да се занимава с научни изследвания. По-безопасно е, поне така си мислех. — Устните на Каро се разтрепериха. — Колкото може по-голяма сигурност за моето момиче.

— Рива говорила ли е с вас някога за работата си?

— Хм? О, от време на време. Често се оказвахме включени, всяка по своя линия, в едни и същи проекти.

— Обсъди ли тя с вас проекта, върху който работи сега?

Каро пак вдигна чашата си, но Ив забеляза бързото разширяване на зениците й.

— Мисля, че Рива участва в няколко проекта в момента.

— Вие знаете за кой от тях говоря, Каро.

Този път между веждите й пролича лека линия от объркване и тя отправи бърз поглед към Рурк.

— Нямам право да обсъждам който и да било разработван проект в „Рурк индъстрийз“. Дори с вас, лейтенант.

— Няма проблем, Каро. Лейтенантът е запозната с Код „червено“.

— Разбирам. Аз съм посветена в някои подробности на проекти с такова равнище на класификация. Като секретарка на Рурк асистирам при срещите и преглеждам договорите, оценявам персонала. Това е част от задълженията ми. Затова да, знам за проекта, който Рива ръководи.

— И двете сте го обсъждали?

— Рива и аз? Не. Не бихме разговаряли за това, още по-малко за подробности по него. Когато имаме Код „червено“, всички данни — устни, електронни, холографски — всички файлове, бележки, всичко постъпващо отвън, остава на високо равнище. Този проект не съм обсъждала с никого досега, освен със самия Рурк. В офиса. Става дума за глобалната сигурност, лейтенант — каза тя с неприкрито неодобрение в гласа. — Не става за разговор на кафе.

— Не го захващам, за да направя по-сочни сладките.

— Тези сладки са страхотни — започна да бърбори Пийбоди и си спечели една намръщена физиономия от Ив. — Обзалагам се, че ги вземате от пекарната.

Каро леко се усмихна.

— Да, така е.

— Когато бях дете, вкъщи винаги имахме пресни сладки. Сега, когато сме големи, майка ми пак купува от тях. Навик — каза Пийбоди и пак отхапа. — Сигурно сте имали от тях, когато Рива е била дете.

— Да.

— Предполагам, че особено, след като сте отглеждали детето си сама, искате винаги да сте близо до нея — тогава майките стават още по-внимателни.

— Вероятно. — Сковаността в гласа и тялото на Каро, започна да изчезва. — Въпреки че винаги съм се опитвала да й давам известна независимост.

— Все още се притеснявате, както казахте. Както по време на работата й в Сикрет сървис. Вероятно сте се тревожили, както всички майки, когато ви е казала за сериозните си намерения към Блеър.

— Да, малко. Все пак тя беше голяма жена.

— Майка ми все повтаря, че колкото и големи да сме, тя ще бъде винаги наша майка. Разследвахте ли Бисел, госпожо Юинг?

Каро започна да говори, после се изчерви и се загледа през прозореца.

— Аз… тя е мое собствено дете. Да. Срам ме е да кажа, че го направих. Знам, че вие казахте специално да не го правя — обърна се тя към Рурк. — Смятах го за необходимо, въпреки че възразихте.

— Все пак организирах две нива.

— Да, разбира се. Разбира се, че го направихте. — Ръката й политна към лицето, после се отпусна в скута. — Тя беше ваш служител, в крайна сметка. — Каро въздъхна. — Знам, че сте го направили. Трябваше да защитите себе си, собствеността си.

— Не мислех само за себе си, Каро, или за собствеността си.

Тя се протегна и докосна ръката му.

— Не, знам го. Но знам също, защото помолих — по-точно настоях, всъщност — да не отивате по-далече от това. Заклех се, че и аз самата няма да го направя. Че няма да се намесвам по този задкулисен начин в живота на дъщеря си. После го направих. Пълна проверка. И използвах и ваши ресурси. Ужасно много съжалявам.

— Каро. — Той вдигна ръката й, целуна пръстите й нежно. — Знаех за всичко, което предприемаш. Нямах проблем с това.

— О! — Тя се разсмя нервно. — Колко глупаво от моя страна. Забележително.

— Как си могла да го направиш, мамо? — В стаята влезе Рива. Гледаше с празен поглед, косата й бе в пълен безпорядък след съня. — Как си могла да постъпиш така зад гърба ми?