Кольо Георгиев
Сънища наяве (7)

Трябва да знаеш какво да искаш

Забелязал бях, че щом нещо силно ми се прииска, непременно се сбъдва. Открих това, когато веднъж минавах край Дечовата къща и видях над дувара им надвесения клон на дюлята с едри като два юмрука плодове. И понеже нямах подръка нито камък, нито прът, почнах да шепна: „Падни ми, дюлке, падни ми, дюличке, падни ми, дюлчице“, и една наистина тупна в краката ми.

От друг подобен случай се уверих, че някои неща наистина можеш да ги имаш, ако силно ги пожелаеш.

Една заран, тъкмо да тръгна за училище, тате каза, че чакал да му се отбие за съвсем малко негов приятел от войниклъка, когото нарече златен човек. Мене страшно ми се поиска да остана в къщи, защото не бях още виждал такъв човек. По пътя за училището се събрахме с Матьо, но аз не слушах какво той ми приказва, а си мислех, че трябва непременно да се случи нещо и аз да се върна в къщи. Беше паднал дъжд и тинята преливаше през цървулите, та и двамата с Матьо търсехме да стъпим на някоя плочка или камък. Наближавахме вече училище и аз започнах да се отчайвам, че няма да видя златния човек, и тъкмо тогава под краката ми неочаквано цвръкна една плоча и оплиска Матьо с тиня. Той помисли, че съм го оплискал нарочно и понечи да ме избута от плочата, та да цвръкнел и той върху мене. Но аз се подхлъзнах и паднах в тинята по гръб. Щях страшно да му се разсърдя, ако училищният слуга чичо Доси не ме спря още на пътната врата и не каза:

— Назад! Изкалял си се като бивол и ще ми намъкнеш сума мръсотия в училището. Мене ръцете ми се откъсват да чистя след вас. Марш при майка си да те изчисти. Аз ще кажа на учителя да не ти пише отсъствие.

Матьо не влезе в училището, а се върна с мене и почна да се моли:

— Хайде ти сега блъсни мене, аз как те блъснах! — И почна да се завира в краката ми.

Но аз не го послушах и Матьо взе, че самичък се гътна в калта. Да го видеше майка му — нямаше да го познае. Ала чичо Доси не само не обеща да го извини пред учителя, но му обърса една плесница, защото видя как стана работата. И ако Матьо не беше навреме побягнал, чичо Доси щеше да го накара да оближе ръката му, защото я окаля в Матьовата буза…

По едно време страшно ми се прииска да намеря пари, ала това не се сбъдна. Отначало търсех вината в себе си, защото, като ходя, не гледам в земята, а все се обръщам — баба казваше, че съм правел тъй, за да съм видел къде каква дяволия можело да сторя. Но и пък от гледане само в земята нищо не излиза. В нашето село имаше толкова старци и бабички, които ходят все наведени, гледат все в земята, но нито веднъж не се чу някой да е намерил пари. Сетне ми стана ясно, че с парите работата била съвсем друга. За да намериш пари, трябвало преди това някой да ги загуби, а в село такива хора май нямаше. Значи и да съм искал, колкото си ща, и да съм гледал в земята до припадане — все толкова, пари нямало да намеря никога.

Като премислих всичко това, почнах да разбирам, че преди човек да реши да поиска нещо, трябва да пресметне много ли му трябва то и възможно ли е да го получи. Има неща, които се сбъдват, ако ги поискаш силно, но от тях няма никаква полза, от някои има дори голяма вреда и здравата се загазва. Но за да разбера напълно това, трябваше да се случи следното.

Дечо лежа болен десетина дни, а като оздравя, похвали ми се, че през всичкото това време майка му го хранила само с кокоша чорба, с палачинки, намазани с мармелад, с мед и какво ли не още. И го поили само с лимонада, а веднъж дори му купили и бира, защото той поискал, но не можал да я изпие — много горчала. И докато боледувал, нито веднъж не му се скарали и не го побутнали дори с пръст.

Мене също ми се приискаха всички тези неща и реших, че непременно трябва да се разболея. Оказа се, че и на Матьо му се ядяла кокоша чорба и му се пиела лимонада и ние се сдумахме да се разболеем и двамата в най-скоро време. Матьо дори каза, че щом е тъй, по-голяма сметка има човек да е все болен…

Веднъж казах на мама, че съм болен и ми се яде кокоша чорба, но тя погледна, попипа челото ми и ме плесна отзад:

— Гладен Тошко за кокошка! — рече тя и ме натири на улицата да играя.

Аз не й се разсърдих, защото наистина не бях болен и от къде на къде ще ми дава кокоша чорба, щом съм здрав, но оттогава започнах да искам непрекъснато да се разболея. Веднъж наистина ме заболя глава и аз се оплаках на мама, че съм много болен. Тя пак попипа челото ми и каза, че то наистина горяло, но навярно от това, че цял ден съм ходел на слънце гологлав. След няколко дена почна да ме присвива и стомах и аз пак се оплаках на мама. Този път тя не ме сгълча, дори ме сложи в скутите си като малко дете, поглади ме по косата и каза:

— Само за болести няма да приказваш, че дяволът си няма работа!

Баба, като ме видя в мамините скути, поклати глава:

— Не те ли е срам бе, колчав мъж да седиш на майка си в полата! — Но тя не се сърдеше. Баба обичаше така да си приказва: самата тя често искаше да й седя в полата, защото преди да се родя, нямала късмет да друса на коляно мъжка рожба.

— Остави го, ма — каза мама. — От работа няма кога коляно да превием и да му се порадваме. Че той ми е малко дете още, нали, ма? — доближи тя лицето си до моето. Тя приготви устни да ми смръкне като на малко дете, но устните й си останаха сбрани, защото се вгледа в лицето ми.

— Нещо посърнал ми се вижда — каза тя на баба.

Баба приближи и ме погледна.

— Прежълтял е нещо, но… — Тя замълча, после ме поглади по главата и каза: — Като понамалее работата, че като се позавъртим в къщи, баба ще си угои внучето като коладниче. Позагладнял е.

Но за пилешка чорба мама и баба нищо не споменаха…

Един ден останах самичък в къщи — мама, тате и баба отидоха много рано на нивата, че да успеят да се върнат към пладне и засеят градината. Мене ме оставиха да вардя къщата.

Него ден разбрах, че най-после се сбъдна желанието ми да се разболея. Исках да метна въжето на един клон на ореха, за да си направя люлка, но така ми се зави свят, сякаш цял ден се бях люлял. Поседях под ореха, после отидох да се напия с вода, защото баба казваше, че на малките момчета, като им прилошеело — най-доброто лекарство било да се напият хубавичката с вода. Но ми прилоша още повече. Дотътрах се до сундурмата и легнах върху чергите, които мама беше прала на чешмата, но още не беше застлала.

Трябва да съм лежал доста, защото чух нашите да се връщат от нивата. Изглежда случило се беше нещо, защото, щом хлопна пътната врата, мама се разплака, а тате почна да я успокоява:

— Пак почваш отново. Човек толкова не се оплаква. Случилото се случило. Ние да сме здрави, крави, колкото щеш.

Изглежда беше станало нещо с кравата. Едната крава тате продаде, защото навремето подписал полица заради наш селянин, който заминал на печалба в Америка, но не се върнал да плати борча си. Заради него тате трябваше да плаща и кравата си отиде по реда.

— Защо все на нас се случват белите? — плачеше мама. — Да не сме прокълнати, че тоз господ все нас наказва, да го огосподя макар.

— Ти си затваряй устата, че той отгоре всичко чува! Ама ха! — чух гласа на баба.

— Нека слуша, нека, нека! — разплака се още по-силно мама.

Отгоре чувах как тя въздиша и сякаш я виждах да изтрива сълзите си с края на своята кърпа. И на мене ми стана жално и ми се доплака — най-жално ми ставаше, когато мама плаче.

— Ха стига толкоз — обади се и тате. — Не сме наказани от другите повече де. Какво да каже чичо ти, дето влакът уби и двата му коня, разпиля и каруцата му, че и на него без малко не видя работата. Ами хе брат му на баджанака: не му стигаше на човека сиромашията, че на кариерата от барута и очите си изгуби. Неговата да не е по-лека? Тя, сиромашията, е затова — да се тегли. На нас пък кравата ни се удушила сега. Крава се купува, но очи!… Ние да сме здрави, другото са бели кахъри — каза тате, за да утеши мама, но и той въздъхна.

Те седяха под сундурмата върху чувалите с влачени парцали, от които баба се канеше да тъче през зимата нови черги. Баба не даваше да се сяда върху парцалите, за да не се степали, но изглежда беше улисана, защото на мама и тате нищо не каза.

Стълбата за сундурмата заскърца. На вратата се появи баба, която в очите ми интересно се залюля, сякаш я виждах в разклатена мътна вода.

— Ти що си се излегнал по бяла пладня като турчин, бе? — скара ми се тя. Не й отвърнах нищо, защото не ми се приказваше. Тъй ми беше лошо, че и да посегнеше да ме бие, нямаше дори да мръдна. — Бре, какво ти е, бре? — извика тя, като се вгледа в мене.

По стълбата затопуркаха мама и тате. Те се надвесиха над мене, мама заопипва челото ми. Ръката й беше студена като лед и аз притреперах от нейното докосване, но ми беше приятно да чувствувам дланта й. Затворих очи, защото оная мътната вода пак се разклати и мене ми се зави свят, като гледах как всички се люлеят в нея.

— Туй дете наистина се разболя — каза жално мама и пъхна ръка в пазвата ми. — Гори като пещ. Тъкмо сега сме за болно. Божее-е — заплака тя отново.

— То, дето е тънко, там се къса — каза тате, промуши ръце под мене и ме пренесе в стаята. Сложи ме върху кревата, а мама свали горните ми дрехи и ме зави с юрган.

— Къде те боли, бе чедо? — надвеси се тя над мене. — А, чедо! Яде ли ти се нещо, пие ли ти се, кажи де?

Тъкмо сега беше моментът да кажа какво ми се иска и заради какво се разболях, но с голяма почуда разбрах, че не ми се яде и пие нищо; нито прехвалената кокоша чорба на Дечо, нито лимонадата му, нищо, нищо! Почувствувах се измамен от Дечо. Обзе ме страшен яд. Заканих се, че ако ми падне в ръцете, и майка му, и баща му не ще го отърват. Докато мислех за него, и той се яви. Понечих да скоча, но не намерих сили и паднах на възглавницата.

— Дайте ми го по-близичко! — развиках се аз. — Ще го науча аз него как се лъже!

— Детето бълнува — каза мама. — Изглежда много му е зле…

Все се надявах, че ако не днес, утре ще ми се прияде, но дните си течаха, болестта си вървеше, а мене не само че не ми се прияде, но ядене не исках да виждам. Чудех се как да предупредя Матьо, че Дечовите приказки излязоха лъжа, та да не се подмами по тях и той като мене, но Матьо сам се яви — пратила го майка му да ме види.

— И аз се разболях — каза Матьо, щом мама ни остави сами, — но се отказах. Няма сметка.

— Защо? — попитах аз.

— Защото не дават нищо! — каза Матьо. — Исках кокоша чорба, не дават, исках лимонада — не дават. Мама дума, че и да съм се разболеел не, ами душа да съм берял, пак нямало отде да ми вземат такива работи. Хич да не съм си правел устата. Боб, дума — здрав, болен, — боб! Като ми заприказва за боб, отказах се да съм болен. Няма го майстора!

Матьо не само че не обичаше боба, но се боеше от него. Лани през лятото техните чукаха боб, а ние се търкаляхме в бобената слама и на Матьо в носа му влезе едно зърно. Никой не можа да го извади, та го вадиха в едно близко село при някакъв войник санитар, който си дошъл в отпуска. Бобеното зърно покълнало в Матьовия нос, та войникът видял доста зор, докато го изчепка, а на Матьо едва очите му не изпъкнаха от болка. Оттогава Матьо не даваше дори да се говори за боб.

— На тебе дават ли ти? — попита Матьо.

— Дават, но не ми се иска — отвърнах аз.

— Ами! — не повярва Матьо.

Когато си отиваше, от другата стая чух Матьо да пита мама: на кого била лимонадата, дето стояла на прозореца.

— За Желязко съм я купила, Матьо — въздъхна мама, — но не иска да я пие.

— Ами че тя ще се развали — каза той.

— Как ще се развали, няма да се развали, ами… — каза мама.

— Ще се развали, ще се развали — каза Матьо. — Веднъж ние си имахме една лимонада, аз не я изпих, пък у дома дойде едно момче — то искаше да я изпие, пък ние не му я дадохме и сетне лимонадата се развали.

Мама помълча и после попита:

— Пие ли ти се лимонада?

— Ох-хо! — каза Матьо.

— Ха глътни си я тогава, пък аз ще му купя друга.

— Какво ще му купуваш друга — каза Матьо задъхан, защото изпи лимонадата, без да почива, — той вече да става. Стига е боледувал.

И на мене ми се ставаше, защото вече разбрах, че от боледуването няма никаква полза, но не ми достигаха сили дори да се държа на краката си. Като видели, че не отивам на подобрение, нашите повикаха от съседното село участъковия лекар, който беше голям пияница и когото рядко някой търсеше за помощ. Тъй му и викаха нашенци — Пиянков, и от никого не бях чувал истинското му име. Повикали него, защото да ме карат в града, не посмели, не съм бил за бутане, пък да викат лекар от града — не могли да съберат толкова пари.

Когато дойде да ме прегледа, Пиянков, както винаги, беше сръбнал. Той ме погледна отдалеч, от вратата, потупа мама по рамото, намигна й и направи знак с пръст да се приближи, за да й пришепне нещо. Мама наклони глава, но той каза с пълен глас:

— Госпожа, малкият си заминава. Но — горе главата!

Мама уплашено отвори уста да попита нещо, но я затули с ръка и се разплака.

— Госпожа — каза докторът, като отметна косите си назад, — бъдете достойна за вашата скръб! Малкият си отива! Пред вашите очи, госпожо, се извършва вечното превръщане от нещото в нищо. От земя сме направени, на земя ще станем! — дигна пръст той във въздуха, полюшна се и седна на стола, върху който мама беше оставила лимонада за мене. Шишето падна, докторът се намести на стола, а мама проплака:

— Господин докторе!…

— Спокойствие, госпожа — дигна той пак пръст, ухили се, след това се наведе и дълго драска с нокти по рогозката, докато напипа шишето.

— Разрешете! — каза той, после го оттули и стана: — Пия за вас, госпожа!…

Хвана ме яд, че аз боледувам, а пияният доктор смуче лимонадата ми.

— Лимонадата-а-а! — извиках аз и се надигнах на лакти.

Пияният доктор се ослуша, ухили се и каза:

— Малкият издава звуци. Интересно!…

На мене ми прилоша…

Положението ми станало още по-лошо и нашите се видели в чудо. В един дъждовен ден ме загънали в много дрехи, сложили ме в една каруца, над която опънали черга, и потеглили за града. От това пътуване нищо не помня, защото дойдох на себе си едва в кабинета на доктора. Той стоеше обърнат с гръб към мене и както се миеше, говореше на тате и мама:

— Прегледах малкия, ослушах го, както трябва, но самичък не мога да реша.

Докторът избърса ръцете си, тате му подаде пари, но той не ги пое, докато не сложи очилата си. После преброи парите и ги мушна в едно чекмедже.

— Отведете детето при доктор Донев и бързайте, защото минути решават въпроса — каза той.

Другият доктор ми се видя да е също като оня, при когото бяхме; и той имаше очила, и той преброи парите, които тате му даде, и той ги сложи в едно чекмедже, написа някаква бележка и тогава чак каза:

— Не сте сбъркали, като сте дошли при мене. Аз много хора съм дигнал на крака, да почна да ви ги изреждам, цяла година ми трябва. Вие от доктор Мушев ли идвате? Виждате ли, и той при мене ви е пратил. И той е добър доктор. Сега малкият е много зле, какво му е, да ви разправям, няма да ме разберете. Аз всичко тук съм написал в тази бележка, но ще идете с нея при хирург. И той трябва да си каже думата. Не губете време. Едно дете ли имате? Бягайте при хирурга! Вие доста сте позакъснели с малкия. Дано да не го изтървем!…

Тате пое бележката и почна да я сгъва.

— Само трима доктори ли сте в града? — попита той.

— Само трима. Защо питаш?

— Просто тъй — каза тате.

— А бе вие, селяните, големи тарикати се извъдихте, бе! — ритна докторът стола и почервеня като рак. — Я го гледай ти него! Ние се потим да спасим детето му, а той какви намеци ми подхвърля!

Мама хвана тате за ръката и той премълча.

— Потели се за детето ми — каза ядосано той, като ме изнесе навън. — Знам аз за какво се потят, ала, пусто да остане, намерили сте ме натясно…

Какво е било при третия доктор, не помня.

И след докторите пак не оздравях, та мама и баба повикали скришно от тате някаква катунарка, която по него време се въртяла из село, да ми побае. Тя баяла, гасила въглени в легена и казала, че вече всичко е наред, но трябва нашите да намерят круша некастрена, със сянка шарена и на неин клон да закачат риза необличана. Да повисяла там и после нашите да я приберели, за да ме облекат в нея. Тогава щял съм веднага да оздравея. Баба заела от съседите няколко лакти платно, ушила риза и я закачила на такава круша чак до гората. Но когато отишла да потърси ризата — не я намерила. Хората казали, че катунът същия ден, когато баба занесла ризата, се дигнал.

И все пак оздравях.

Баба и мама казваха, че съм оздравял не защото докторите и циганката помогнали нещо, а защото съм бил изпечен като сухия хляб, дето ядем, и защото сърцето ми било яко. Но те не знаят истината. А истината е такава: като се убедих, че да си болен няма никаква полза, защото на човек тогава нищо не му се туря в уста, реших, че трябва да оздравея. Но то не става просто така с едно голо само искане. Ако за да се разболееш, е достатъчно да се подмамиш по някаква си пилешка чорба или лимонада, за да оздравееш, трябва силно да пожелаеш нещо много, много по-хубаво. И аз отначало не разбирах това, но се сетих, като чух веднъж мама, тате и баба да говорят в другата стая, че били готови мило за драго да дадат, за да съм оздравеел. Най-напред ми мина през ума, че ако оздравея, тате сигурно ще ми купи един малък велосипед — видях такъв велосипед в една книжка, която мама ми разгръщаше, докато боледувах. След това си представих, че щом имам велосипед, няма да е лошо тате да ми купи и една устна хармоничка „пикола“, каквато видях на нашия сбор у едно непознато момче. Момчето — то беше от града — каза, че такава хармоничка, като я сложиш в шепи и почнеш да ги сближаваш и раздалечаваш, издава много жален глас — тъкмо за тъжни песни. Само че неговата хармоничка не свиреше, защото то я носеше в джоба си и тя се беше напълнила с трохи. Това същото гражданче имаше хубави панталонки с истински кожен колан, в който пъхаше ръка и се пъчеше като възрастен, и чорапи до коленете, на които висяха пискюлчета. Децата му се присмиваха заради пискюлчетата, но на мене те ми харесваха и сега аз реших, че тате непременно ще ми купи и панталонките, и чорапите с пискюлчетата, и кожен колан, в който и аз ще пъхам една ръка, а с другата ще държа пиколката. Като притурех към тези неща и едни сандали, ала сандали, които скърцат, като стъпяш, и като си представях, че съм се натъкмил с всички тези неща — просто не траях да лежа на кревата, а ми се искаше да скоча и да извикам: „Дайте ми нещата!“, и още по̀ не се траеше, защото, като питах нашите ще ми купят ли всичко, което поискам, те казваха веднага:

— Ти само оздравей! Останалото е наша работа.

— Ама аз съм здрав! — казвах аз, но никой не вярваше.

— Какво си здрав, ма! — казваше мама. — Я си виж вратлето, отъняло, отъняло, че ще се прекъсне чак.

И аз си знаех, че е отъняло, защото не можеше да ми държи главата, но съвсем не ми се чакаше.

— А кога ще оздравея? — попитах аз.

— Когато почнеш да ядеш. Щом почне да ти работи стомахът, значи здрав си. Само веднъж да проядеш! — казваше мама.

А мене все не ми се ядеше — просто не исках да виждам нищо за ядене и заради това ме беше страшно яд. Но след един страшен сън най-после ми се прияде — мама казваше, че съм спал непробудно цяла нощ и цял ден, — те с баба се преплашили и си продумали дали не трябва вече да пошетат, че най-лошото да не ги завари неподготвени.

През това вземе аз сънувах, че лежа в гроб, а върху гроба децата играят на „прескочикобила“. Аз им викам отдолу да се махнат, че пръстта страшно ме притиска и се задушавам, а те се правят, че не ме чуват. По едно време едно от тях легна върху гроба, прилепи ухо до пръстта и ококори очи.

— Абе той диша! — каза то на децата.

— Ами, диша! Преструва се! — каза друго. Аз познах гласа на Дечо.

— Не се преструвам — викнах аз, но от гърлото ми не излезе никакъв звук.

— Да вървим да ядем! — каза Дечо на децата и те хукнаха презглава към село.

— И аз искам да ям! — викнах аз, но Дечо се извърна, изплези ми се и каза: — Я си гледай там гроба!

— Абе искам да ям! — разплаках се аз отчаян, защото знаех, че Дечо няма да ми помогне. И усетих изведнъж, че ми стана леко, че пръстта вече не ми тежи, и аз почнах да се надигам. А Дечо, като видя, че ще стана от гроба, върна се, натисна с коляно гърдите ми и каза:

— Ще лежиш, няма да ставаш! Аз отговарям за тебе.

— Не искам — изпищях аз със сетни сили.

— Какво не искаш, ма? — прогони маминият глас страшния сън.

Отворих очи и не повярвах, че съм се спасил от Дечо.

— Дечо не ми дава да стана от гроба — изхълцах аз.

— Недей така, ма! — прегърна ме мама и сълзите й закапаха по лицето ми.

— Няма, няма! — притиснах се аз в нея и обвих шията й с ръце.

Мама стоеше до мене, сълзите й продължаваха да капят и да гасят моя страх. Постепенно се успокоих.

— Мамо — казах аз, — изпиха ли ми всичката лимонада?

— Има друга, чедо! — скочи мама зарадвана.

— Дай ми я, че знаеш ли как съм зажъднял!

Мама изтича навън, донесе лимонада и гръмна като пушка с нея. По ръката й потече жълта пяна.

— Друго иска ли ти се? — подаде тя шишето.

— Кокоша чорба има ли? — казах аз задъхан, като изпих лимонадата, без да си почивам. И усетих как червата ми се усукват от глад, та чак скърцат.

— Нямам готова, но ей сегичка ще клъцна пилето. То отдавна ми е захлюпено под тагара.

— Орехи, мед, чисто масло има ли? — запитах припряно аз.

— Всичко ще ти намеря, ти само кажи! — светнаха мамините очи. — Кое по-напред да ти донеса?

— Всичкото ми го тури тука — дръпнах аз края на юргана и разчистих място за яденето.

— И хля-яб! — викнах след мама, която изхвръкна из стаята и затопурка надолу по стъпалата. — Сух хляяб! — повторих аз, защото усетих, че от всичко най̀ ми се хрупаше сега суха коричка…

След това оздравях. Но този сън толкова ме наплаши, че с никакви кокоши чорби, с никакви лимонади, мед и други работи вече никой не може да ме подлъже да се разболея отново. Още докато лежах, реших твърдо никога повече да не искам такова нещо, от което се умира. Остави, дето там, в гроба, няма нищо за ядене. Но пръстта така здраво те затиска отгоре, че нито можеш да мръднеш, нито да се обърнеш на една страна, когато те заболи от лежане гърбът. А през това време децата си играят на „прескочикобила“, яздят магарета, плетат кошници, припкат по тревата — правят, каквото поискат, а ти лежиш по гръб. Никога!

На тоя свят най-хубавото нещо е да живееш, пък ако ще всеки ден да ядеш само сух хляб.