Кольо Георгиев
Сънища наяве (2)

Милите мамини косици

Заговореше ли се в село за женска хубост, все някой ще каже за мама:

— Който не е виждал Гането, не знае що е хубост…

Всичко й беше хубаво на мама: и очите, и веждите, и ръцете, и гласът й, ала най-хубавото беше косата й — жълта-жълта, мека като коприна, сплетена в дълги и де бели плитки, чиито краища мама разчесваше на два бухкави пискюла. Когато вървеше из къщи, все прихващаше косите си, защото нашето коте дебнеше да ги закачи с нокти и си поиграе с тях…

Която и жена да се спреше с мама, ще опипа косите й и ще каже:

— Мари, Гане, с какво ги миеш тия коси, че ги правиш тъй лъскави и меки, тпю, тпю, да не ти е уроки!

— С какво ги мия, с чешмена вода ги мия — отговаряше мама.

— Откъде я наливаш тая вода, че и ние оттам да си налеем? Кажи, ма, Гане, треви ли им вариш, мажеш ли ги с нещо?

— Много ми остава време от работа главата си да дигна, та за треви да мисля — отговаряше мама…

И право казваше, че ги мие само с вода. Най-напред тя ги разплиташе и разресваше — косите руйваха и в тях лицето й се смаляваше, а снагата й изтъняваше. Мама ставаше тъй красива, че чак ме дострашаваше. Но много се мъчеше с косата си — като се намокреха, косите се сплитаха във възли и тя плачеше от болка, когато трябваше да ги оправя с гребена. И често се заканваше да ги отреже някой ден.

— Не мога да им слугувам — оплакваше се тя, — причернява ми, кога дойде време да се мия.

— Хората очите им изтичат, като ти гледат косите, а ти… — упрекваше я баба.

— Няма да гледам аз хората. Ще ги отрежа, та да ми светне.

— Пък аз тогава главата ти ще отрежа — заканваше се баба.

— Ще ги отрежа, ще видиш, че ще ги отрежа.

— Не ги давам — намесвах се и аз. — Те са мои.

Мои, защото ако на мама причиняваха мъка, на мене носеха само радост…

Заспал съм, да речем, а на мама й трябва да ме прати да й свърша бързо някоя работа. Мама няма да ме сбута или да ме извика, а ще седне на крайчеца на кревата, но тихо, леко като самодива, за да не скръцне, и с мекото пискюлче на косата си ще почне да ме гали по лицето. Аз усещам докосването на косата й някъде отвътре, откъм сърцето си. Оттам попъпля нагоре някакъв гъдел, който затопля гърдите ми, прелива през шията ми и почва да трепти в миглите ми. Събуждам се, но не отварям очи, защото искам мама да ме гали с пискюлчето. Но тя по миглите ми разбира, че вече съм буден, и тихо шепне:

— Хайде, чедо, стани да ти заръчам нещо, че аз няма кога.

Аз продължавам да се преструвам на заспал.

— Хайде, чедо — моли ми се тя, — хайде да изтичкаш до кооперацията, че солта ми се е свършила.

Ако тази сол я вардеше стоглава ламя и кооперацията се намираше на края на света, пак щях да скокна и да препусна с мамината заръка…

Като заплачех, само мамините плитки можеха да пресушат сълзите ми. Меките пискюлчета бяха по-силни от всякакви молби, утехи и заплахи. Мама ме вземаше в скута си, защото тогава аз бях малък, и гладеше лицето ми, ушите ми, носа ми и аз се разсмивах от гъдела. И всичко ми минаваше…

И по-хубава игра от тая да държа плитките на мама като поводи, а мама да се подчинява като послушно конче на подръпванията за мене нямаше. Понякога, като я хванех за плитките, тя казваше:

— Остави ме, мойто момче, че шетня ме чака. Други път ще играем. Като съм по-свободна.

Но тя рядко биваше свободна и аз не я пусках. Ако дръпнех едната й плитка, а мама тръгнеше в противоположна посока, аз бързо потеглях другата и тогава излизаше така, че мама все пак отиваше, накъдето аз й заповядвах. Или пък направо си втълпявах, че тя върви по посоката, която аз съм искал, но по погрешка съм дръпнал не тая плитка, която е трябвало. Както и да е — това не е толкова важно, важното е, че аз държах мамините тежки, меки и дъхави коси…

Дъхави!… Нямаше нито градинско, нито полско цвете, дъхаво като мамините коси. Когато ме вземаше да спя при нея, а това се случваше честичко, защото тате работеше по чужди села, аз хващах двете й коси и гушех лице в тях. Аз дишах мама. А приспиваше ли ме отделно, пак завирах нос в пискюлчетата на плитките й и не я пусках, дорде не заспя.

— Искам да подъхам — казвах аз, когато мама се опитваше да стане.

— Че ти не си малък, бе чедо — казваше тя. — Докога ще ми дъхаш косите? Утречко, като пораснеш и те оженим, пак моите коси ли ще дъхаш?

— Твоите — отговарях аз.

— И таз хубава! Ами нали жена ти ще ми оскубе косите.

— Пък аз ще я набия!… — успокоявах аз мама.

— Ха пусни ме, че и на мене ми се спи. Както седя, ще се катурна.

— Искам още да подъхам — казвах аз.

И не я пусках…

Един ден мама замина на гости при тате и обеща да ми донесе армаган сламена шапка. Аз й заръчах да ми я купи с кордела и на корделата да пише „Дръзки“ — името на онова малко българско корабче, дето победило един голям турски параход. Едно момче от нашето село имаше такава шапка и на мене тя ми харесваше много. Мама обеща и аз с нетърпение зачаках нейното завръщане.

Вечерта, когато тя си дойде, не бях в къщи, а като научих, лудо препуснах към дома. Пред къщи, седнала на едно столче, заварих баба разплакана.

— Не ми ли е купила сламена шапка? — попитах разтревожен, защото реших, че баба плаче само защото съм останал без армаган.

— Купила ти — изхълца баба.

— Мама къде е?

— В стаята. Иди да я видиш. Майка!…

Втурнах се в стаята. Мама седеше на кревата. Като влязох, тя дигна глава. Аз се дръпнах назад.

Мама беше отрязала косата си. Нейните дълги, тежки плитки лежаха на скута й — с пискюлчетата им се боричкаше котето.

— Ела, бе, чедо — каза мама и опипа кревата. Зад гърба й изшумоля хартия. В нея беше огъната сламена шапка с кордела, на която със златни букви пишеше „Дръзки“. — Ела да ти я премеря. Мама не е забравила какво й заръча нейното момче.

Тя подаде сламената шапка, но аз не помръднах от мястото си.

— Ти не си ми майка — казах аз.

Тази жена с подрязани коси, с дълъг гол врат нямаше с какво да погали лицето ми, когато трябваше да ме изпрати до кооперацията… Какво щях да дишам, преди да заспя, ако ги нямаше пухкавите дъхави пискюлчета?…

— Ти не си мойта майка… — казах аз.

— Как да не съм? — попита с разтреперан глас тя.

— Ей тъй, не си!

— И на мен не си дъщеря — каза баба, която влезе в стаята. — Мойта дъщеря не беше такава оскубана кокошка. Боже! Туй човек без сърце трябва да е, да се реши на такова нещо. Да се лишиш от хубостта си. Долна работа!

— Я иди в града да видиш как всички жени ходят подрязани — възрази мама. — Всичките ли са долни? Рахата си гледат хората.

— Долна работа — отряза баба, грабна косите на мама, прегърна ги и пак се разплака. Краят на плитките ме шибна по лицето.

— Мамините косици — изхленчих аз.

Баба ме хвана за ръката и ме изведе навън.

Дълго седяхме пред къщи с нея. Тя въздишаше от време на време, а аз си мислех за мама. Като си я представях с подрязани коси, с дълъг гол врат и съвсем сама в стаята, не зная защо, дожаля ми за нея. Искаше ми се да отида при мама, тя да ми сложи сламената шапка на главата, да й оправи корделата, да ме попита сърдя ли й се, а аз да отвърна „не“.

Но тя сама дойде. Постоя права, сякаш чакаше да й кажем нещо, но ние не продумахме. Тя присегна, взе плитките от баба, прикрепи ги зад ушите си и леко се наведе, за да види докъде й стигат.

— Като не ме искате такава — въздъхна тя, — ще ги оставя да ми порастат отново. Ще ме признаеш ли за майка тогава? — усмихна ми се тя.

Аз я погледнах в очите и казах:

— Тогава — да!