Кольо Георгиев
Сънища наяве (12)

Адска бомба

На Емил Илиев

Една вечер кметският наместник свика в общината неколцина селяни, които смяташе за най-доверени, и им съобщи, че в Дъбравата бил забелязан шумкарин. Изказа се предположение, че след престрелката край село Гологинци той се залъчил от другите, а възможно и да е ранен или болен, защото селянинът, който го видял, каза, че съмнителният едва влачел крака и почивал на всеки две крачки… Кметският предложи незабавно да се изпрати потеря с местни сили и наличното оръжие, но предпазливите селяни възразиха да не се бърза и рискува, защото кой може да знае дали шумкарите не са пуснали тоя човек нарочно, за да подмамят хората на властта от селото и да ги пречукат в гората. По-разумно е, казаха те, да се извика от полицейския участък или от гарнизона въоръжена сила, после, казаха те, ако провалим работата, нали нас ще ни държат отговорни… Пък и сигурни ли сме, че полицията не следи тоя човек, че не е нагласила клопка — нали ако се намесим на своя глава, ще вземем да разбъркаме някоя добре скроена акция на полицията или войската? Други пък направо си казаха, че се съмняват в съобщението на селянина, когото всички познаваха като страхлив за сто заека — ако се вярваше на досегашните му донесения за видени и срещани партизани, в горите трябваше да има повече шумкари, отколкото дървета… При такива разногласия, разбира се, не беше възможно да се вземе каквото и да е решение; липсваше най-опитният в тия работи човек, който да отреже: така ще стане, така ще бъде! Тоя човек беше Ради Карадушев, баджанакът на кметския, най-богатият човек в селото и затова най-слушаният и най-умният. От два дена Ради го нямаше в село, а от къщи не знаеха къде е: в града ли или на свинарника, който държеше в близкия балкан. Но тъкмо когато кметският се канеше да разпусне събранието, вратата се отвори и неочаквано влезе Ради. Той постоя прав, послуша, сбръчкал чело от досада, защото веднага прецени, че в разсъжденията на селяните има повече страх, отколкото здрав смисъл, и им каза да вървят да поят и хранят добитъка си, след което те бързо наскачаха и се измъкнаха доволни. Ради задържа само младия учител, който също беше извикан от кметския, но през всичкото време мълча, навел глава.

Младият учител настоя да освободят и него, защото в къщи чакал брат му — отбил му се само за една нощ, връщал се в отпуска от казармата и бързал за село. Но Ради го хвана за рамото и почти насила го спря. Той изчака да заглъхнат и последните стъпки в коридора на общината и изгледа и двамата загадъчно.

— Баджанак! — каза той на кметския. — Докато вие тук си чешете езиците имало ли е, нямало ли е шумкарин в Дъбравата, аз го спипах!

— Ти си правиш майтап! — не повярва кметският. — Ами нали те няма от два дена?

— Няма ме за вас. Да хукна да разправям, че съм тръгнал да ловя шумкарин ли? Два дена го дебна на свинарника и го спипах накрая.

— Не мога да повярвам, баджанак! Ти си правиш майтап.

— Като ти го домъкна утре заран, ще видиш правя ли си майтап.

— Ама жив ли е? — попита някак посърнал младият учител.

— Жив ами! За какво ми е умрял? Умрелият ще ми каже ли кой от селото хрантути шумкари? Сега тоя ще ми отговори кои нашенци са забъркани в кашата, мислиш, моят нос нищо не подушва?

— Ти си правиш майтап! — продължи да повтаря кметският, изумен от неочакваното съобщение.

— Сега не е време за дълги приказки — каза Ради. — Трябва да се действува. Аз мисля тъй: ти, баджанак, намираш един кон и даскала заминава в участъка да предупреди. За три, три и половина часа е там. Но да изпратят само двама полицаи, толкова стигат. Да не се юрне насам някоя тайфа? Пък през туй време аз ще хапна набързо в къщи и през пряката пътечка — обратно на свинарника. Оня съм го оставил на Ганчо.

— Ти си правиш майтап! Как ще го оставиш на Ганчо, бе? На кой Ганчо? На твоето свинарче ли?

— Не се тревожи, баджанак — подхили се Ради. — Аз и двамата така съм ги вързал, така съм ги оплел с въжа, че и Господ не може ги развърза.

— Ама да не би и Ганчо? — не разбра кметският. — А? И той ли е замесен?

— Не е, не е — разсея догадките му Ради. — Ганчо само ми го подмами на гюмето… Пратих го в гората, казвам му: Ганчо, моето момче, ако видиш някой изпаднал човек и той ти поиска нещо за ядене, доведи го да се нахрани в коптората на свинарника, аз си заминавам на село… Уж на село, пък — в чувалите! Лежа и не мърдам, мравките ми издълбаха месата: не смея нито да шавна, нито да се окашлям. Оня абдал поскита из гората и ми го докара накрая… Като се наяде шумкаринът, като му се придрема — хайде, Раде, сега да те видим какво можеш: един юмрук по главата, въжата около тялото, кърпата в устата — и толкоз му трябваше, хайде. Тъй стават те, тия работи, баджанак. Ама е жив, дойде на себе си, знам аз колко да си отпусна юмрука. Щях да пратя Ганчо да ви извести, пък аз да вардя, но тоя абдал така се преплаши, че нямаше да намери селото. Какво да правя — хайде и него пових с въжата, затъкнах му и на него устата и тъй ги оставих двамцата един до друг да се блещят. Сега слушайте и двамата: баджанак, даскале — езикът зад зъбите! Никой нищо не бива да узнае до сутринта! Даскале — обърна се Ради към младия учител, — ти на коня, пък аз през поляната. Сутринта ви чакам на мястото.

Кметският посъветва баджанак си да не тръгва нощем сам за свинарника — гора е, не се знае какво ще срещне по пътя си, но Ради остана непреклонен: той се боеше да не би полицаите, ако го преварят, да му отнемат петдесетте хиляди лева, които властта даваше за заловен или убит партизанин. Навечеря се, провери дали младият учител е потеглил за полицейския участък и по тъмно тръгна свинарника.

За голяма изненада, когато на сутринта полицаите пристигнаха в свинарника, за да заберат заловения партизанин, Ради все още не беше пристигнал. Освободиха свинарчето. То каза, че чорбаджията изобщо не се е връщал, и побягна като отвързано зверче в гората. Полицаите се посъвещаваха и накрая решиха единият да остане при арестанта, а другият да се върне по пряката пътека за село и да провери какво се е случило с Ради. В гората не го намери — на пътеката дори нямаше скорошни следи от човешки стъпки, но когато излезе на мерата над селото, чу някой да стене. Мина на пръсти още няколко крачки и какво да види. Ради лежи по гръб до един храст и плаче.

Ради усети човешки стъпки и изрева:

— Помо-ощ! Има ли тук някой? Помо-ощ!

— Раде, по-кротко бе, не викай, чувам те! — озърна се полицаят към гората. — Тук Саздов, от участъка. Какво ти е, що лежиш възнак? Да не си пиян?

— Саздов, братко! — извика Ради. — Не съм пиян… Съм зареден с адска бомба… Помогни, от теб зависи.

Полицаят се закова на място.

— Какво приказваш ти, бе? — стресна се той. — Отде си взел такава бомба?

— Адска! Ела по-наблизо да ти обясня, силици не ми останаха, Саздов, да чакам спасение, ела.

— И оттук се чуваш добре. Е, и какво казваш?

— Бомба… Снощи, като се връщах за свинарника — започна да обяснява Ради, — изневиделица из тъмното… двама души скочиха отгоре ми… Нещо пребрадени, нещо маскирани, да не се познават… Двама… Яки… Гътнаха ме… Вързаха ме… Заредиха ме с адска бомба… Заради шумкарина… каза единият… Ха съм мръднел, ха съм експлодирал… И да не съм мръднел, пак щял съм да гръмна след двайсет и четири часа… Чуваш ли ме, Саздов?

— Продължавай, продължавай… Ама тя, адската бомба, има часовников механизъм — сети се полицаят.

— Има! — потвърди Ради. — Цъка като будилник. Колко стана часът?

— Осем и половина.

— Ама тази вечер или утре заранта?

— А, ама ти нещо май… Не виждаш ли, че свети слънце?

— Нищо не виждам — изпъшка Ради. — Осем и половина ли? Ама какво правиш още, бе Саздов? Помощ чакам бе, помощ!

— Без паника! — каза полицаят. — Помощ ще ти се даде.

— Ама кога? Като гръмна ли!

— Дай най-напред да се ориентирам в положението. Вързан ли си?

— Оо-ох! — изпъшка Ради. — Докато се ориентираш, аз ще се възнеса. Вързан съм… И двете ръце, и двата крака… С канапи. Ако мръдна — да взривя адската. И да не мръдна, пак същото. Те ми казаха.

— Какво още ти казаха? — попита полицаят.

— Забравих. Каза ми единият, че е написано на бележката, тя е забодена на пазвата ми.

— Прочети какво пише!

— Не мога да си надигна главата, защото съм вързан и през шията. Ела да прочетеш!

— Абе аз съм ходил на училище само до третьо отделение, и то като бях съвсем малък — смотолеви полицаят.

— Разтичай се бе, Саздов! — ревна в отчаяние Ради. — Доведете грамотни хора, може тъкмо в бележката да е казано как да ме спасите… Олелеее! Зачести да цъка машинката.

Полицаят бързо се изтегли назад.

— Слушай! — рече той. — Решавам така: ще прескоча в село да видя какво ще правим. Трябва да се извика от околийското или от гарнизона някой спец да те разминира, тая работа не е за всекиго. Засега дръж на това положение!

Полицаят не дочака отговора на Ради и запраши към село, като се ослушваше дали няма да чуе взрив или над главата му да изпищи куршум. Случаят с Ради му подсказваше, че тука е пълно с партизани и опасни хора, които не си поплюват… След час-два той се върна на поляната заедно с кметския, младия учител и неколцина селяни. Щом още отдалеч чу гласа на кметския, Ради се развика:

— Баджанак! Дойдохте ли бе?

— Дойдохме, баджанак — отвърна му от доста голямо разстояние кметският, защото полицаят ги спря, за да не би да взривят по невнимание бомбата — той още по пътя им обясни как се зареждат тия бомби и ги предупреди, че тревата наоколо сигурно е оплетена с жици, свързани с механизма. — Тука сме — продължи кметският, — ама ще стоим надалеч, за да не те взривим. Докато сме надалеч, можеш да бъдеш спокоен, нищо няма да ти се случи.

— Затуй ли дойдохте, за да стоите надалеч? Да гледате само как ще изгърмя ли? — изпъшка отчаян Ради.

— Не, няма да гледаме, баджанак — успокои го кметският. — Ние сме много хора, бъди спокоен, горе главата.

— Не мърдай главата! — предупреди полицаят. — Не опъвай канапите!

— Много ли ще има да чакам още? Кога ще дойде оня човек? Колко стана часът?

— До взрива има бол-бол време да дойде и да си отиде — осведоми го полицаят. — Цъка ли онова нещо още?

— Все цъка. Оглушах от него.

— Нека си цъка спокойно — посъветва полицаят и обясни на другите: — Още като ми рече, че нещо му цъка, разбрах, че е адска бомба. Пък ако е болшевишка — значи е голяма. Те ги изпращат чак от Русия, за да хвърлят влакове с тях. Една само прави на трески цяла композиция. А на човек — и дирята му не можеш откри. Превръща се на въздух.

— На моабет ли се събрахте, бе баджанак? — изстена Ради, като се убеди, че нищо не се прави за спасението му. — Не се търпи повече.

— Спокойствие, баджанак! Знам, че не ти е лесно, но гледай да заспиш, така времето минава по-неусетно.

— Ела ти на моето място да заспиш!

— Не бива да мърдам, баджанак, тревата е оплетена с жици, в твой интерес е да не шаваме много-много.

— Бележката още ли си е на мястото? — осведоми се полицаят.

— Причерня ми на очите, не я виждам, но шумоли.

— Нека си седи така!

— Господин полицай! — намеси се младият учител. — Може би трябва да се прочете? Наистина…

— Ако е за четене, даскале, мисля, че между нас неграмотни няма — прекъсна го важно полицаят. — Ще изчакаме спеца. Ако взривим бомбата, знаеш ли, че тук няма да остане цял човек, за да докладва какво е било и как е станало.

След предупреждението на полицая и дума не можеше да става да се предприеме нещо — трябваше да се чака. И те чакаха, докато най-после специалистът пристигна на кон, отпъди публиката още по-назад и се зае да разпитва каталясалия Ради.

— Пострадавшият! Отговаряй на въпросите ми точно. Една грешка и отиваш по дяволите. И не само ти. Къде е заложена бомбата?

— Под дрехата.

— На кое точно място?

— На коремното място.

— Чувствуваш ли тежестта й? На колко килограма я преценяваш?

— Десет ли ще е, двайсет ли, но много ми тежи. Чак ме задушава.

— Не можеш ли по-точно да определиш килограмите.

— Нямам кантар на корема си… Тежи като камък, ама от големите.

— Извънредно крупен калибър, супер — каза специалистът. — Освен канапите, нещо друго да забелязваш?

— Имам тежест на шията. И под мишниците. Нещо ме прихваща през гърдите като каиш и сякаш едни шипове са забодени в месата ми.

— Съвсем непозната система — констатира специалистът. — Ще трябва да се извика човек от Шуменския гарнизон. Аз съм оръжейник, през редовната си служба съм пипал механизми, но с такива не съм имал работа. Пратете човек в Шумен. Мен ме хванаха на пътя, аз съм в запас от петнайсет години.

Ради не чуваше разговора, но бездействието го разтревожи още повече.

— Започвате ли? — попита той.

— Ще се наложи да почакаш — отвърна запасният оръжейник.

— А не е ли възможно туй нещо да се изтощи като акумулатор на радио? — попита Ради. — Защото вече май не цъка… Не може ли така някак си да е изветряло?

— Това е адска машина, а не стъргана ряпа, че да изветрее. Хората намират снаряди и куршуми чак от турското робство, дето петстотин години са лежали в земята, и като ги чукнеш по капзата, гърмят, та пушек се дига, ти…

От обясненията на запасния оръжейник Ради направо полудя и почна да бръщолеви глупости: викаше баджанака си да му изтриел потта от лицето, защото ослепял от потта, искаше вода или да му направят сянка, но щом му се стореше, че някой пристъпва, почваше да крещи никой да не приближава, за да не взриви случайно адската бомба. Баджанакът му, безпомощен като другите, не намираше с друго да го утеши, освен със съвети да заспял, за да не се измъчвал. Благодарността на Ради за тия съвети бяха само дърти попръжни и обиди. И едва когато оръжейникът предупреди, че бомбата може да се взриви и от сътресението на въздуха, Ради млъкна, а и хората, дошли уж на помощ, преминаваха на шепот или направо мълчаха. Оръжейникът и полицаят се посъветваха и казаха на кметския, че не остава нищо друго, освен да се доведе човек от гарнизона в Шумен; но това беше невъзможно. Времето до взрива нямаше да стигне за отиване до Шумен и връщане.

Пак се намеси младият учител:

— Докато си губим времето в безплодни разговори — каза той, — ще изтървем всяка възможност да спасим човека. Нямам вече сили да гледам как се мъчи. Трябва на всяка цена да се прочете бележката.

Без да чака съгласието на полицая, младият учител тръгна смело към Ради; останалите се спуснаха кой към дърво, кой към камък или яма — само за част от секундата поляната се опразни. От прикритията си те не виждаха нищо, но тревожно напрягаха слух: всички очакваха да се разнесе страшен взрив и изровената земя от поляната да ги погребе живи.

Но вместо от взрив въздухът се разтресе от виковете на Ради:

— Пуснете го веднага! На моя отговорност! Аз съм насреща с имота и авторитета си! Не се бавете нито минутка. Баджа-а-анак!

— Не прави сътресение, бе баджанак! — замоли му се кметският, скрит в една яма. — Тук сме, ще те оправим. Гледай да заспиш, моля ти се!

Когато се чуха наблизо стъпките на младия учител, залегналите не повярваха на очите си, че се връща цял. Но от благополучното завръщане на младия учител повече ги изненада съдържанието на бележката, която той донесе.

— Слушайте и да решим какво да правим — каза той. — Чета:

„Първо — адската бомба ще избухне точно двайсет и четири часа след поставянето й на обекта. Второ — животът на предателя може да се изкупи само със свободата на заловения партизанин. Трето — в случай, че задържаният бъде освободен, предателят ще бъде разминиран. Условие: околността да бъде очистена от полиция, съгледвачи и любопитни. Държим под око всяко дърво и всяка трапчинка. Смърт на фашизма, свобода на народа!“

Изненадата беше толкова голяма, че дълго никой не пророни дума. Само гласът на Ради цепеше въздуха:

— Баджанак! Саздов! Пуснете момчето моментално! То не е лошо момче, макар че е висшист… Подлъгано е, то ми призна… Пуснете го на моя отговорност… Аз съм го заловил, аз имам право да се разпореждам с него…

Възможността за спасителен изход, за който се говореше в бележката, окопити присъствуващите. Кметският наместник каза, че условията веднага трябва да се изпълнят; заради някакъв си кльощав шумкарин, на туй от горе и жалък висшист, който не се знае дали е истински шумкарин, нехристиянско е да се жертвува един човешки живот и да се оставят сираци три деца. Ради има заслуги пред държавата и неговият живот трябва да се цени… Той е раняван през войната на Завоя на Черна, дава хляб и препитание на толкова сиромаси, селото има полза от него, защото като на богат човек думата му се чува чак в София, и т.н. Полицаят обаче отказа да се съгласи: заловеният в никакъв случай не бивало да бъде освободен доброволно, защото полицията щяла да се изложи, а тя не е за това, за да се излага. Не го разколеба и заключението, че това е равносилно на смъртта на Ради — големия патриот. Срещу неговия живот, изтъкна той, и ние ще вземем един живот и държавата няма да е в загуба. После, каза той, ако се съглася аз, колегата няма да се съгласи — кой ще му запуши устата после? Ако е за запушване на уста, отвърна кметският, баджанакът ще му запуши устата с една шепа пари. Колко? — заинтересува се полицаят.

— Баджанак! — провикна се незабавно кметският. — Колко ще дадеш, за да затъкнем устата на полицая?

— Петдесет хиляди!

— Ама тя не е една.

— И на другата толкоз.

— Ами тоз човек, дето го разкарвахме? — застъпи се полицаят за запасния оръжейник.

— Ах, оставете ме мен за накрая, аз съм лесен — каза скромно оръжейникът.

— Баджанак! — повика пак кметският. — И трета има.

— И на нея колкото на другите. Скубете ме, като съм ви паднал натясно, скубете, нищо да не остане от мен. И на заловения, ако иска, ще му дам, само по-скоро… Аз съм сега тъкмо за скубане…

Неочакваното възнаграждение не заглуши обаче напълно гласа на полицейската съвест.

— Длъжни сме — каза той разсъдливо, — от една страна, да спасим живота на тоя хубав човек. От друга пък, дали не мамим държавата?

— Вижте какво — зае се да обясни младият учител. — За една партизанска глава държавата се бръква с петдесет хиляди лева. Вие получавате наведнъж сто и петдесет. Колкото за цели три. Но вие не ги вземате от нея, а от Ради. Губи ли държавата поне един лев?

— Така — да! — съгласи се полицаят. — Но да мамим държавата, не съм съгласен. Така — да!

Оттук нататък събитията, тласкани от енергичните действия на полицая, се развиха със светкавична бързина: преди да се пръснат от поляната, всички дадоха клетвена дума да запазят случилото се в пълна тайна. Реши се на началството от участъка да се докладва, че бил заловен не партизанин, а обикновен нарушител, който влязъл в гората да насече контрабандно дърва. Полицаят, съпроводен от младия учител, замина за свинарника, за да освободят заловения. Другият полицай веднага се съгласи. Засечка обаче се получи там, където най-малко се очакваше: партизанинът отказа да си отиде в гората. „Аз — заяви той на слисаните полицаи — държа да бъда застрелян открито, а не в гърба. Имам мъжество да погледна смъртта в лицето…“ Уверенията на полицаите, че го пускат на свобода, останаха напразни. Наложи се да пратят в коптората младия учител да увещава партизанина, него всъщност за това го и доведоха, знаеха, че партизанинът по̀ ще вярва на цивилен. Ако полицаите не се бяха отдалечили и бяха видели погледите и думите, които си размениха партизанинът и младият учител, щяха да онемеят от изненада.

— Не се опитвай да разбереш всичко! — пришепна младият учител на изумения партизанин. — Време за подробни разговори няма, най-важното е, че си спасен. Веднага излизаш и тръгваш. До утре заранта никой няма да те преследва.

— Не ми е ясно твоето участие! — каза партизанинът.

— После ще си изясниш… И ще поменуваш братока, негова е идеята… Излизай, да не правим впечатление. Посока — пладнищата, там ще чакаш. Господин полицай! — извика младият учител. — Оръжието му?

— Да се измита с него! — нареди Саздов.

— Има си хас да го пуснем и с оръжие — възрази другият полицай.

— Нали дърварин сме хванали, бе амсалак! — сопна му се Саздов.

След няколко минути, когато партизанинът се скри между дърветата, тримата му изпращачи въздъхнаха с облекчение, погледнаха се в очите, потриха доволни ръце и се спуснаха към село. Операцията още не беше завършена. Но най-трудната й част отиде вече в миналото.

В това време на поляната се намираше само кметският, за да раздумва и успокоява Ради. Въпреки настойчивите съвети на кметския, баджанак му не можа да заспи, а когато взе да се свечерява и приближава съдбоносният миг, отново го обзе отчаяние; разплака се, започна да моли кметския да не го оставя сам в тъмното, но кметският устоя мъжествено на увещанията и при светлината на първите лампи в селото остави баджанак си насаме с неизвестната му съдба… В общината завари останалите. Полицаите бяха вече взели мерки никой да не се показва от къщи навън; в тяхна помощ придадоха няколко групи нощен караул, за да се следи за движението на хората.

Към осем и половина — девет вечерта напрежението у посветените в тайната нарасна до последен предел. Часовниците се нагорещиха, защото се държаха само в ръка. Когато стрелките стигнаха фаталната черта, всички затаиха дъх. Но взрив не се чу. Слава богу, въздъхнаха чакащите, Ради е спасен, имал щастие да живее втори живот. Но радостта се оказа преждевременна, защото Ради не се завърна. Чакаха го час, чакаха го два, излязоха на края на селото, ослушваха се, взираха се, но нищо не се чуваше, нито виждаше. Към тревогата за съдбата на Ради се прибави засилващото се подозрение за страшна измама. Особено измамени се почувствуваха полицаите — те нито си изпълниха дълга, нито пък щяха да получат обещаните пари.

И когато новият ден разпръсна с лъчите на изгряващото слънце и последната надежда, полицаят, който пръв се съгласи да се освободи партизанинът, рече, стискайки зъби:

— Видяхте ли сега защо казвах, че шумкарите трябва да се избиват и на парчета да се режат?

— Абе кога си рекъл това, аз не съм чул — поклати глава вторият полицай, — ама не виждам какво ще се оправдаваш пред началството, дето пусна шумкарина.

Погледите, които си размениха двамата полицаи, предвещаваха страшна свада. Навреме се намеси младият учител, който цяла нощ неотлъчно се намираше при тях.

— Да не бързаме с изводите — каза той спокойно. — Да идем на оглед на самото място, там ще намерим правилния отговор.

Двамата полицаи, кметският и младият учител бяха посрещнати от лобната поляна с мъртва тишина. Пръв младият учител забеляза, че Ради лежи на същото място. Полицаите, обърнати към гората със заредени автомати, направиха знак на младия учител да установи какво е положението. Те напрягаха слух, но не чуваха нищо друго, освен леките предпазливи стъпки на учителя. Кметът, седнал на земята, бършеше сълзите си — той чакаше тъжната новина, че с баджанак му е свършено. Не е взривен, но навярно е заклан като гергьовско агне.

— Бай Раде — разнесе се в тишината гласът на младия учител, — жив ли си?

— Не съм! — отвърна едва-едва зареденият с бомбата.

— Как тъй не си, когато говориш?

— Аз мога да си говоря и пак да съм умрял.

— Идва ли нощес някой да те разминирва?

— А?

— Какво стана с адската бомба? Още ли е на старото място?

— Не я усещам вече… Нищо вече не усещам… Аз съм един безчувствен труп.

— Ами туй нещо, дето се показва под палтото ти, какво е?

Двамата полицаи и кметският веднага залегнаха и покриха главите си с шепи.

А в това време младият учител се наведе и измъкна изпод дрехата на Ради една най-обикновена, червена, добре изпечена и тежка… тухла. Докато полицаите и кметският се притискаха о земята и закриваха с шепи главите си, а Ради лежеше със затворени очи и дишаше тежко с напуканата си от жажда уста, младият учител гледаше ласкаво тухлата и се усмихваше под мустак.

Ако в тоя момент го наблюдаваха отстрани нечии очи и тия очи имаха способността да разчитат човешките усмивки, те щяха да прочетат думите, които се бяха изписали на устните на младия учител.

— Каква славна работа свърши, чудесна тухличке!