Кольо Георгиев
Сънища наяве (10)

Пушката

Дядо ходеше на пръсти из къщи и докато слагаше в торбата това-онова за ядене и препасваше патрондаша, гледаше да не се шукне. Но на излизане дървените стъпала ни издадоха: баба ни усети и подаде глава от мазата.

— Къде пак навири тая пушка? — скара се тя.

— Селските кучета налетели гроздето, ще ида да очистя някоя и друга гад — каза той, като избягваше погледа на баба.

— Изтрепа вече свраките и гаргите, останаха само кучетата. Я ги виж какво се въртят на орляци на орляци, къш, къш! — размаха ръце тя към големия бряст в двора, по клоните на който винаги имаше свраки и гарги. — Яйца от тях не сварвам да прибера, пилетата ми отнесоха едно по едно. Гръмни им де, чакаш да задигнат и мен ли?

— Теб няма да задигнат — успокои я дядо.

— Аслъ и туй трябва да стане! Гръмни им де, стигай са ми грацали!

— Ще хабя барут и сачми за твоите свраки и гарги — каза дядо. — Нямам си аз друга работа!…

Той не скъпеше твърде барута и сачмите, но гаргите и свраките по клоните на бряста не намаляваха и не минаваше ден баба да не се оплаче, че отново са й направили поразия. Често се чуваше да пропуква дядовата пушка и сякаш от небето се отлепваше нещо и падаше върху къщите. Където и да се намирах, хуквах към дядови, за да видя какво е утрепал; заварвах го да обикаля с пушката в ръка, да шари с поглед по земята, сякаш жертвата бе игла. Но освен някое перо, което не се разбира кокоше ли е или сврачешко, на двора, метен всяка заран от баба, не се намираше нищо. Той се задържаше край дръвника, взираше се в ръждивите петна от кръвта на заклана кокошка и отминаваше, като за по-голяма сигурност разравяше пръстта с носа на цървула си. А на сърдитите и присмехулни упреци на баба, от погледа на която не убягваше безполезното търсене по двора, той отговаряше, че претрепал една беладжийка, видял как й клепнало крилото и сигурно тя пирпили някъде из дерето, но не му се ходело да я търси…

Сега, както и след такава стрелба по свраките и гаргите, баба каза:

— Само дето данука й плащаш на тая пушка! Един път поне да си ударил нещо!

— Амчи като не ми изскача нищо, мари! — засегна се дядо. — Кутсузлук! Ти знаеш ли какво е за един ловец кутсузлукът?

— Само по теб ходи кутсузлукът! Другите все намерят да чукнат нещо, ти — кутсузлук!

— Амчи не ми изскача нищо, мари! Как да ударя, като не ми изскача?

— Не ти изскачало! Вземи тогава, че я махни тая пушка, да не ти се смеят хората!

Докато дядо се препираше с баба, аз все го побутвах по крака да вървим; съдбата на оръжието, което предизвикваше постоянните упреци и насмешки на баба, съвсем не ми бе безразлична и аз много държах пушката да остане да виси на гвоздея в собата. Дядо бе обещал да ми я подари, като порасна, и аз толкова бях свикнал с мисълта, че съм притежателят й, че не я наричах иначе, освен моя.

Побутван от мене, той слизаше от стъпало на стъпало, като не оставяше без отговор нито една бабина дума, и когато се намери на плочите, тръгна към пътната вратичка. Поехме към лозята и бързахме да се отдалечим, за да сме недосегаеми за бабините приказки. Но и двамата чувствувахме в гърба си погледа й.

— Вири я, вири я, да те видят всички! — настигна ни бабиният глас. — Що ли не й прибереш парите, ако се намери някой будала, или не я хвърлиш в двора на най-големия си душманин!

Дядо се сниши, сякаш да не го засегнат думите на баба, окашля се и замижа.

— Бабина ти акъл! — каза той с добродушно пренебрежение.

Но той не смееше да ме погледне, защото се притесняваше заради бабините приказки, макар че на подобни сцени присъствувах не за пръв път. И не за пръв път недоумявах от дядовата свитост; да е дядо и мъж, на това отгоре да има пушка и да позволява на баба да го взема на подбив! За мене пушката бе сила и аз не си представях друг по-внушителен знак на авторитет, власт и независимост от нея. Аз не бях я докосвал, камо ли да съм гърмял, но стигаше ми да спомена за нея пред децата, и всяко омекваше, дори най-големите и най-силните, и се стремеше да спечели моето приятелство. А обещаех ли на някое дете да гръмне с бъдещата ми пушка или да разпростра над него закрилата й, получавах в замяна покорство, дружба и верен съюзник. Бе чудно, че дядо, собственикът на оръжието, ставаше най-свит, когато го държеше в ръце или го носеше на гърба си; тогава гледаше да се изплъзне незабелязан от баба и да заобиколи отдалеч всеки задал се насреща му селянин…

Наистина пушката бе стара, с една само цев, но все пак бе пушка, тя гърмеше. Вярно е, че на някоя сватба, когато дядо, пийнал и развеселен, дигнеше тъмната цев и опушваше с барут въздуха, варакосаният лук върху пръта, забучен на момината порта, оставаше да лъщи на слънцето, ако някой хлапак не свареше да го обрули просто с камък, докато дядо се прицелваше отново. И все пак пушката не бе безобидна. Предишният й собственик заради нея бе загубил сина си: син му отишъл на лов, влязъл в дълбок трап да прибере застреляна яребица, но не могъл да излезе самичък, та подал пушката на приятеля си и държейки цевта й, почнал да се катери по отвесния бряг; но някаква клонка закачила спусъка на пушката, тя изгърмяла и убила на място ловеца. Като си спомнех подигравките, на които се подлага дядо заради нея, мислех си, че хората напразно забравят тая случка. С потъмнялата си цев, претрит ремък и нащърбено ложе тя се преструва на безобидна, притаява се и само дебне да покаже злодейската си сила. Тъкмо това ме караше да се плаша от дядовото оръжие и аз не се доближавах до него дори когато не бе заредено…

Вървяхме по пътеката между лозята. През целия път дядо мълчеше и аз не посмях да го заговоря, за да не привлека нежелани очи към нас. Но хора в лозята нямаше: по това време те бяха или по къра, или край вършачките за грозде, идваха или рано сутрин, или късна вечер, и то само когато пътят им минаваше край лозята.

Крачех след дядо и нарочно изоставах. При всеки подозрителен шум изпитвах страх; щеше да изскочи някое куче, дядо щеше да дигне пушката и го убие, преди да съм се подготвил. Макар да ми се искаше много да присъствувам на стрелба, бях решил да се скрия, за да не видя как дядо ще убива кучета. И по-скоро от желание да предупредя нищо неподозиращите кучета, отколкото от любопитство, попитах с висок глас:

— Дядо, само хората ли мислят или и други?

— Кои други? — изсумтя той.

— Например пушката — казах аз, макар да знаех, че въпросът ми е глупав и детински.

— Те, хората, дето имат мозък, не мислят, че пушката. — отвърна дядо. — Пушката само гърми, тя не мисли, хората трябва да мислят.

— И убива, нали?

— Ще убива ами, нали затова е пушка.

— А ти защо не убиваш? — продължавах да питам аз и да се оглеждам.

— Ама ти, ако ще ми дрънкаш като баба си, вземай пътя за село! — скара ми се той и посочи с ръка да се връщам. — Ама ха! Сега зарад вас да взема да убивам всичко, което ми изскочи!

— Но нали се оплакваш, че нищо не ти изскача? — казах аз.

— И по-добре, че не ми изскача, пък ти като ще знаеш много — хайде, дърдорковци не ми трябват!

Той продължи по пътеката, а аз го следвах мълчешката и от разстояние. Вече нямаше нужда от моите предупреждения, защото излязохме на една нива, която отделяше дядовото лозе от другите, и кучетата щяха да ни усетят сами.

Нивата бе покрита с висока, чиста и неогазена стрън, заплетена от дебели като бодлива тел къпини. Търсех следата на дядовите цървули и стъпвах внимателно, за да не се убода и издера, защото бях бос. Изведнъж в краката ми изшумоля нещо и аз отскочих: две малки животинки, прилепили хълбоци едно в друго, се натискаха в земята.

— Дядо! — извиках с разтуптяно сърце аз. — Ела да видиш какво има!

— Зайчета има, какво друго ще има! — клекна той над животинките.

Торбата му увисна, той я отметна на гърба си и ги хвана за ушите; зайчетата не направиха никакъв опит да побягнат, само наведоха муцунки, когато дядо посегна към тях, и покорно се оставиха в ръцете му. Те бяха гладки, мекички, съвсем беззащитни и видът им ме караше да притрепервам от умиление. Дядо ги дигна за ушите и те повисваха във въздуха, подгънали смешно крачета.

— Таквиз животинчета нито да ги ядеш, нито да ги дереш — каза без съжаление той. — Къде ли митка майка им, та ги е изоставила самички?

Преди дядо да изрече тия думи, от синора, обрасъл с едър бъзак, изскочи майката. Тя направи голям скок и бягайки лъкатушно, прекоси нивата толкова бързо, че се мярна по жълтата стрън като избледняло слънчево зайче. Но не се скри, а се изправи на задните си крака на другия край на нивата. Застанала в „слуш“, зайката следеше всяко наше движение и показваше с позата си не само че не се бои, но че има и намерение да ни попречи, ако намислим да й отнемем рожбите. Когато дядо сложи на земята двете зайчета и се надвеси над тях, майката приближи с няколко скока, спря недалече и пак се изправи: изведнъж, сякаш отгатнала у нас лоши намерения, почна да описва кръгове, като постепенно ги стесняваше, да изтичва до другия край на нивата, да се връща отново и някак странно да бие земята със задните си крака. Кръговете около нас толкова се стесниха, че аз сега притиснах в краката на дядо: наистина необикновена бе гледката, когато заек не само че не показваше страх от хора, но искаше той самият да ги сплаши.

Дядо въртеше глава и следеше с очи зайката.

— Мили ли са ти? — поклати добродушно глава той. — Майка си, майка! На̀ ти ги, и да се благодариш, че си ме срещнала, кога е забранен ловът. И да не хойкаш, ами да си вардиш дичата!

Той побутваше зайчетата с ръка към майка им, но те се притискаха към земята и не искаха да помръднат. А зайката сякаш обезумя: доближаваше ни съвсем, отскачаше назад, стрелваше из нивата и отново се връщаше. Дядо се изправи.

— Ха де! Ха де! — недоволно каза той. — Ха бела де!

В думите му звучеше предупреждение, но разтревожената майка не им обърна внимание и храбро се изправи срещу дядо.

— Мар махни се, мари! — извика сърдито той. — Ще те простра, мари! Ама ха!

Дядо притреперваше, аз чувствувах това по краката му, в които се притисках.

— Къш, мари глупачко! — замахна той ръка. — Къш, че както отдавна не съм удрял!… Хайде, не ми слагай грях на душата. Къш! Къш де!

Той й се молеше като на човек. Аз съвсем не разбирах чувствата му — молбата, която звучеше в гласа му надигна у мене смут от нещо страшно, пред което дядо бе безсилен.

— Защо прави така, бе дядо! — изхленцах аз.

Дядо не ме чу. Той тършуваше нервно из джобовете си, тупаше се по гърдите, сякаш търсеше нещо, примижаваше, пристъпваше от крак на крак — така правеше винаги, когато го догневеше силно, най-често на баба, и когато викаше, преглъщайки: „Кажи още една дума и да видиш какво ще стане“…

Сега той не рече нищо, а измуши светкавично глава от ремъка на пушката, дигна я и гръмна. Зайката се преметна във въздуха и се просна в стрънта.

— Намери ли си го! — извика злорадо той и тръгна към убития заек.

Малките зайченца, сякаш разбудени от гърма, заподскачаха по дирята на дядо. Той хвана зайката за задните крака, издигна я във въздуха, измери я с очи и внимателно я сложи на земята. Зайчетата обиколиха майка си, подушиха муцунката й и се свряха под корема й. Върху гладката й козина бяха избили кървави капки. Дядо ги изтри с длан и избърса ръка в крачола си.

— Видя ли сега какво направи? — каза глухо той. — Думах ти аз, молих ти се, ама слушаш ли ти! Сега какво ще ги правим твоите сирачета?

Той взе зайчетата, изправи се и избърса с ръкав потта от челото си. Погледът му за миг се задържа върху мене и на лицето му се изписа учудване: сякаш се изненада, че заекът бе застрелян пред моите очи. Той виновно се усмихна и с тая усмивка като че ли искаше да каже: видя ли каква я направихме двамата с тебе…

— Защо го уби, бе дядо? — продумах аз.

В отговор той мръдна безпомощно рамене, постоя надвесен над застреляното животно като над мъртвец, после пусна зайчетата и рязко тръгна към ореха в лозето, като държеше пушката за цевта с две ръце. До дънера на дървото той отметна с лакът торбата, която висеше отпреде му, и с все сила замахна. Във въздуха лъснаха бели трески от ложето на пушката. Дядо замахваше, отмяташе в движение торбата, за да не му пречи, биеше дървото, докато в ръцете му остана само цевта.

И дорде трошеше пушката, мърмореше:

— Като е за човек — не отърваш! Като е за заек с малки — улучваш! Като е за друго — не те търси! Аз теб за другаде те имам!…

Когато нямаше какво повече да троши, дядо захвърли цевта и тя изчатка в колищата на лозето. Той бързо се върна при зайката, взе малките, намести ги в шепите си и наведен над тях, закрачи по пътеката към село.