Кольо Георгиев
Сънища наяве (4)

Велможата не иска да плаче

В пиеската, която щяхме да изнесем, Матьо не получи роля. Той беше едър и много подхождаше за ролята на някой възрастен, а в пиесата такива роли имаше, колкото щеш, но учителят и дума не даде да се отвори за него. Защото Матьо се беше изложил като артист на едно утро.

За това утро на Матьо се падна най-късичкото стихотворение, което нямаше дори заглавие. Учителят каза, че стихотворението било написано сякаш тъкмо за Матьо.

Докато другите деца декламираха, Матьо непрекъснато шепнеше зад кулисите своето стихотворение от четири реда и предупреждаваше всеки, който се връщаше от сцената:

— Хей, ако засека, ще подсказваш! Чуваш ли? Сетне да не се разправяме.

Най-после дойде и неговият ред. Прежълтял от страх, той тръгна за сцената, но си блъсна главата в ръба на една кулиса и зашеметен от удара, възви към вратата за навън. Учителят го хвана за яката и го върна обратно. Матьо застана в самото дъно на сцената, дълго разтърква удареното място и не чу, че учителят му заповяда да отиде по-близо до публиката. Салонът утихна. Матьо се заобръща, като опъваше шия напред, ние зад кулисите в надпревара му подсказвахме, но вместо да започне стихотворението, той неочаквано се прекръсти три пъти. Всички прихнаха да се смеят. Засмя се и Матьо.

— Аз отново — поклони се той и излезе от сцената.

Един през друг почнахме да му припомняме стихотворението, а той ни гледаше така, сякаш ни виждаше за пръв път.

— Матьо, аз съм бе! — дръпнах го за ухото, но той само подсмъркна и каза:

— Сетне.

Учителят го натири отново на сцената. Матьо от вратата още викна с висок глас:

— Зайо Байо през друм бяга… — и се запъна. — Зайо Байо през друм бяга… — започна от началото той, но пак закъса.

— През друм бяга, цървул стяга… — шепнехме ние, но той сякаш оглуша, а и не се сети да се отмести по-близо до нас и да наклони малко глава.

— Зайо Байо през друм бяга… — захвана за трети път Матьо и млъкна.

— Е хубаво, разбрахме, че през друм бяга. Карай нататък, да видим какво е станало! — обади се един мъж от салона.

— Зайо Байо през друм бяга…

— Матьо, какъв беше този друм, това чудо? — обади се друг.

— Зайо Байо през друм бяга…

Публиката се смееше, та се късаше. Неколцина, дето седяха по-близо и чуваха какво шепнем на Матьо, почнаха да подсказват и те, но Матьо им се подхилваше, изпъваше шия напред да преглътне и повтаряше своето: „Зайо Байо през друм бяга“. И ни напред, ни назад… От салона продължиха да подвикват:

— Ще замръкнем с тоя Зайо Байо, бе!

— Абе обърнете плочата на другата страна!

Учителят присегна, издърпа Матьо от сцената и го плесна през устата:

— Ако е да напопържаш, ей такава уста отваряш, но като е за стихотворение, сякаш катинар има на нея.

Матьо се обърна към нас, сбръчка сърдито чело и каза:

— Защо сте таквиз, бе? Защо не подсказвахте?

Изчака да издекламират няколко деца и отиде при учителя.

— Нека кажа стихотворението, бе господин учителю! — примоли се той.

— Нали го каза, чухме те вече — бутна го учителят да стои настрани.

— Ами сега искам цялото да го кажа, бе господин учителю! — изхленчи Матьо.

Учителят отвори външната врата, изблъска Матьо в коридора и му заповяда да се пръждосва от училището, защото щяло да го сполети нещо. Матьо се разрева, но наскоро в коридора утихна и аз помислих, че си е отишъл в къщи. Но неочаквано отвън под един от отворените прозорци на салона се разнесе гласът на Матьо: „Зайо Байо през друм бяга, през друм бяга, цървул стяга“… Цялото стихотворение от край до край. На един дъх! Матьо спря, премести се под друг прозорец и пак, без да се запъва, издекламира своето стихотворение. Някои от публиката увиснаха на прозорците и почнаха да му ръкопляскат и да го хвалят:

— Браво, Матьо! Ти си бил цял артист, бе!

Поощрен от техните похвали, Матьо почваше да декламира отново и отново…

След утрото той ми каза:

— Ти разбра ли, че нарочно направих така, за да ядосам учителя. Ако поискам, аз мога да стана цял артист!

В края на краищата можех да повярвам, че от Матьо става артист, защото бяхме приятели, но учителят не искаше да повярва в такова нещо. На Матьо той вече не даде нито веднъж да декламира, а когато се играеше пиеса, възлагаше му само да пуска и да дига завесата. Матьо се беше уж напълно примирил със завесата и вече не настояваше да играе в представление, но този път поиска роля. Може би, защото учителят каза, че със събраните от представлението пари артистите ще отидат безплатно на екскурзия, а останалите ученици — само ако внесат пари. А може би и не само за това.

Работата е там, че които играехме в пиеса, още след раздаването на ролите и дълго след представлението помежду си оставахме такива, каквито бяхме в пиесата; цар, царски син, княз, велможа, царица, царкиня… Така се и наричахме един друг: царю, княже, велможе… В час е могло да се чуе такъв разговор например между царя и неговия верен велможа:

„Велможо, дай си гумата, че нещо сбърках…“

„Да има да вземаш, ваше величество. Баща ти да ти купи гума…“ И след това негово величество търка с пръст и стрелка с очи непокорния велможа.

Но, общо взето, отношенията дълго се запазваха такива, каквито бяха в пиесата: благородни, великодушни, изпълнени с кротост, взаимно уважение и интересни обръщения, което караше всички останали ученици да ни завиждат. Изглежда и на Матьо му се беше поревнало силно да стане я цар, я княз, я велможа или друг такъв някакъв големец, защото веднъж ми предложи, когато сме само двама, да си викаме „царю“ и „княже“, а аз не се съгласих, защото то не става току-тъй, защото само ти се е приискало… Но Матьо помисли, че съм недоволен, дето ще бъда княз, и бързо се съгласи той да стане княз, а аз — цар, на което, разбира се, аз пак не се съгласих и Матьо трябваше дълго да бърчи вежди, за да разбере защо това не става тъй… И пак не разбра.

Та сигурно такава беше причината, дето този път Матьо настойчиво поиска роля — омръзнало му беше да е син на един прост воловар, дощяло му се беше да смени малко ролята.

Но учителят не даваше. След свършване на часовете Матьо го изчакваше да си тръгне за къщи, понаждаше се подире му и почваше да хленчи:

— Нека и аз да играя някаква роля, бе господин учителю…

— За тебе роля в нито една пиеса няма — казваше учителят. — Да имаше роля на воловар, на тебе щях да я дам, но такива пиеси не са се сетили да пишат още.

— Ама нека и аз, бе господин учителю! — молеше се Матьо.

И след като учителят се прибереше в къщи, Матьо не го оставяше на мира. Пред къщата на учителя се издигаше една малка могилка и Матьо засядаше върху нея. От могилката до къщата имаше доста разстояние и Матьо не го заплашваше никаква изненада; а оттам дворът се виждаше като на длан. Щом Матьо зърнеше учителя пред къщи или по двора, почваше да вика:

— Нека и аз, бе господин учителю!

Гонеха го поред и учителят, и жена му, и чиракът им, но след като преминеше опасността, Матьо се връщаше на могилката и продължаваше да вика, докато мръкне. Веднъж на връщане от дюкяна, където мама ме прати за газ, чух някои в тъмното да казва на учителя:

— Даскале, дайте на това дете роля, че да се умири селото!

Една сутрин, преди още да е ударил първият звънец, в училището дойде Матьовият баща. Той натири стадото на поляната зад училището и зачака.

— Даскале — каза той, когато учителят приближи вратата, — амчи съжали го това дете. И то душа носи като другите. Амчи насън се стряска и плаче за роля, пък аз откъде да му я взема. Виж там нареди нещо. Амчи тъй де, като гледа другите деца, и на него му се иска.

— То ако ставаше само с искане, мене отдавна ми се иска да стана областен инспектор, но… — поклати учителят глава.

— Сега и ти си прав, ама моята работа, дето съм дошъл да те моля, е по-друга — каза Матьовият баща. — За тази работа не се иска нито да си паралия, нито да имаш вуйчо владика. Ще пуснеш детето да каже там две приказки като другите и да си отвземе. Амчи тъй де.

— Да го пусна, но като зная, че не две, ами една няма да може да каже!

— Че какво пък чак толкова? Да не е нямо детето! Език има хе такъв. — Матьовият баща показа на тоягата колко бил дълъг езикът на Матьо — чак една педя. — Пък и гърлото му — наспорил го господ. Ти сам знаеш, че всеки ден ти вика от могилата и не те оставя спокойно да си изсърбаш чорбата. Амчи тъй де, не е нямо.

— За нямо — не е нямо, но пипето му не сече. Пипето — сложи учителят пръст на челото и го завъртя. — Не възприема.

— Амчи ще го учиш, бе даскале, нали държавата за туй ти плаща. Амчи нали затуй и аз плащам на таз държава данъци. Като не приема, ще го учиш. Тъй де.

— Уча го, но… Много му дебела главата, не увира.

— Дебела зер! — заклати глава Матьовият баща. — Дебела ще е, щом не можа досега да я пукнеш. Амчи тъй бива ли, бе даскале? Не стига, дето ние с майка му в къщи го дъним за щяло и не щяло, че и ти. Хайде ние сме прости и неуки, но ти нали затуй си учил. С тихата и кротката, бе даскале. Амчи то е човек. Ей на, аз с говеда по цял ден се разправям, животното — то няма един грам мозък, но с тихата и кротката оправям се сам с толкоз скотове. Амчи тъй де.

— С тихата и кротката, ама като са ми тръснали на главата трийсе деца! — каза учителят и махна с ръка да се отдалечим, защото всички ученици се бяхме натрупали край оградата и искахме да чуем какво си приказват. Другите се разбягаха, а аз се притулих зад количката с вар, която чичо Доси докара сутринта, за да закърпи мазилката на училището.

— Пък да говорим без заобиколки — каза учителят, като извади часовника си и го погледна, — аз разбирам нещата така: което дете учи — да учи, пък което не възприема — да не се мъчи. Да си върви. Знае ли да си подписва името и да брои пръстите на ръцете и краката си — стига му. Патки ли ще варди, говеда ли ще пасе — не е моя работа.

— Тез приказки не ти приличат, даскале! — каза Матьовият баща и крачна пред учителя, който понечи да влезе в двора. И като тупна кривака, който досега държеше под мишница, каза: — Все нашите деца ли ще пасат говедата, бе даскале? Че кой баща и майка иска да чува и сутрин, и вечер гласа на чедото си да вика след хорските говеда? Амчи помогнете де! Като ни виждате затънали до гуша в тинята, не ни натискайте да потънем още, а подайте ръка! Издърпайте ни на чистото.

Учителят тръгна към вратата. Тръгна с него и Матьовият баща.

— И цял ден да приказваме, все това ще си е — каза учителят. — Този свят ние с тебе няма да го оправим. Има кой да мисли за него.

Матьовият баща почна да върти тоягата в ръцете си и аз помислих, че ей сега ще го цапардоса, но той я сложи под мишница и хвана учителя за ръкава.

— Аз съм един прост воловар, не ми забелязвай — каза той кротко. — Ама виж, измисли там нещо за моя, недей му счупва хатъра. Пъдар ли ще го сториш там, говедар ли, ти си знаеш. Ей и тоягата ще му дам. Ама да излезе там с другите деца, колкото да се залъже. И той е дете като другите. Недей го дели! Тъй де…

След този разговор току пред самото представление учителят каза, че е решил в пиесата Матьо да играе ролята на велможа. Имаше трима, учителят каза, че велможите могат да са и четирима. Техните роли бяха без думи. В едно от действията те трябваше да плачат с глас, когато на техния цар съобщят, че щерка му е отвлечена и омагьосана от вещица. Пък добри джуджета щяха да развалят магията и освободят царската дъщеря. Тогава велможите трябваше да се смеят и пак да плачат, но тоя път от радост. Едно от джуджетата бях аз. И моята роля беше без думи.

Велможите ги облякоха в дълги дрехи, ушити от хартия, сложиха им бради от вълна и им дадоха по един жезъл. Те се появиха на сцената, когато царят, узнал за нещастието на дъщеря си, извика:

— О, мои верни велможи! Елате да утешите един покрусен баща, изгубил най-свидното си — своето скъпо единствено чедо!

Матьо велможата вървеше най-напред и потупваше с кривака на баща си, защото не сколасаха да му направят жезъл. Но и с този тежък воловарски кривак Матьо беше истински велможа — горд и величествен. Той пристъпяше бавно напред, държеше главата си вирнато нагоре и не поглеждаше никого, сякаш наоколо нямаше жива душа. И аз, безсловесното джудже, горчиво завидях на приятеля си — струваше ми се, че след завесата и да съблечем книжните дрехи и отлепим брадите от вълна, Матьо ще си остане велможа завинаги, а аз ще бъда всичко на всичко едно джудже….

Велможите се наредиха от едната страна на царския трон и когато учителят им даде знак иззад кулисите, направиха дълбок поклон, до земята. Но като се изправяха, брадата на Матьо се отлепи и висна на бузата му. Велможите викнаха да плачат, а Матьо сложи кривака между краката си и се зае да лепи своята брада, като я плюнчеше. Но тя веднага увисна, щом Матьо дигна ръце като другите велможи и се накани да плаче. Матьо отново се зае с нея. Но той беше престанал да бъде вече гордият велможа.

— Матьо, плачи с другите — пришепна учителят.

— Амчи да си залепя брадата — извърна се той смутен към него.

— Плачи, плачи! — пришепна учителят отново, а Матьо натисна с все сила брадата си и я зачака да залепне.

Докато велможите плачеха, една жена, която седеше близо до сцената, попита съседката си:

— Туй с кривака кое е, мари, че не мога да го позная?

— На някои от преселниците от горната махала ще да е — отвърна й тя.

— Познаваш без боб — каза Матьо, като завъртя глава, но брадата, му съвсем се отлепи и падна на земята.

— Матьо бил, мари, господ да го убие. Как са го издокарали с тази роба! — каза първата жена. Матьо се ухили насреща й, забравил сякаш къде се намира.

— Бате Матьо, учителят вика да плачеш — каза едно момиченце, което се беше облакътило на сцената. Тя му стигаше почти до брадичката.

— Ти я се дръпни — бутна с крак Матьо ръката на момиченцето, — че виждаш ли го! — Той хвана кривака и понечи да се поклони с другите велможи, но току-що закрепената брада падна пак на земята. — Тц, тц, тц — зацъка Матьо.

Велможите продължаваха да плачат, а публиката започна да се смее. Почна да се подхилва и Матьо. Той огледа критически велможите и царя, после погледна към салона и се засмя наедно с публиката. Учителят отново пришепна:

— Матьо, плачи, ще те претрепя после!

Но Матьо, като се засмееше, никой не можеше да го спре, както не можеше никой да го спре и когато заплачеше. Учителят добре знаеше това и като видя накъде отива работата, присегна, хвана го за ухото и го издърпа зад кулисите.

— Ти защо не плачеш, бе дивак? — Сграбчи го той за шията с две ръце.

— Амчи не ми се плаче, бе господин учителю. Другите като се смеят, аз как да плача — почна да се оправдава Матьо, но учителят го зашлеви и бутна на сцената.

Заради Матьо царят и велможите бяха плакали два пъти повече, отколкото се полагаше, и замлъкнаха, като не знаеха какво да правят по-нататък. Но учителят не им казваше нищо: той се беше облегнал на стената със затворени очи и не мърдаше. В това време Матьо стоеше посред сцената, обърнат към публиката, и ревеше, спирайки само да си поеме дъх. Публиката умираше от смях.

— Матьо, престани вече! Стига толкова! — обади се най-после учителят, но Матьо продължи. — Престани вече, престани! — кресна учителят.

Матьо се извърна назад, но като видя, че учителят не ще го стигне с ръка, каза:

— А-а-а, пък защо ме биеш? Биеш ме, пък да не плача. А-а-а…

Като видя, че Матьо няма да престане, учителят го сграбчи и го изхвърли навън. Представлението продължи с трима велможи…