Кольо Георгиев
Сънища наяве (14)

Лека нощ, татко

На Йонка и Марьо

У дома е много тъмно, татко. Вечер не смеем да палим лампата, пък и да искаме — не можем, в кооперацията не ни дават газ. Мама прати днес Косето да купи — и Косето, татко, вече работи, но нали си е още глупавичко, мама му пише бележка, ако го проводи някъде при хора; от кооперацията Косето се върна с празно шише, а на бележката пишеше: „Купете си газ от болшевишка Русия“. И сега стоим тримата на тъмното; и тримата сме на кревата, но не се виждаме и сякаш сме съвсем, съвсем сами — мама още по видело затули прозореца с черга. Мама не ще да ляга, защото я страх да заспи; на мене ми се спи, но тя иска да съм буден, за да има жив човек, с когото да размени дума, щом се преплаши. А Косето си спи. Ти нали го знаеш — задрямва с кокошките. Все си е такова. И нали е глупаче, нищо не разбира. Спи на мама в скута, сякаш и в тъмното го виждам как е лапнало пръстчето си и го смуче. Да е да го погъделичкам и да го попитам, както ти го питаше: „Абе пале, толкова ли ти е сладък пръстът, дай и на мене да го близна един път“, но мама не дава да се шукне, за да не подушат в коя стая сме, да мислят, че ни няма, че сме измрели…

Мама все плаче, татко. И сега плаче; пази се да не разбера, за да не се уплаша, но аз я усещам: тя си задържа дъха понякога толкова дълго, че ме хваща страх да не е умряла. Плаче не както по-рано със сълзи, защото сълзите й вече пресъхнаха, а хълца, хълца и после си задържа дъха. Мама вярва, татко, на хорските приказки, че са те убили. Аз й казвам, че не са те убили, защото ти си все пред очите ми и все си разговарям с тебе, когато поискам, и ти ми отговаряш, и гласа ти чувам, а нима, ако си убит, ще те виждам и ще разговарям с тебе? Ето, и сега искам да си при нас и ти влизаш в стаята, както си влизаше винаги, когато се върнеше от работа, и смешно почваш да душиш, за да се сети мама, че си гладен като вълк, и ако не сложи веднага софрата, ще ни изхрускаш тримата, като почнеш от Косето, защото неговите кокалчета са най-крехки и най-сладки. Косето ти се плаши, защото не разбира, че се шегуваш, а после те мрънка да го дигнеш до тавана, но го е страх и се държи за врата ти, не смее да се пусне. И мене ми се ще да ме дигнеш, но съм много голям и не ми прилича.

— Слуша ли днеска майка си? — ме питаш.

— Слушах я, татко. Нека тя каже.

— Защо тя да казва? Щом ти ми казваш, достатъчно е, аз ти вярвам. Разправи сега каква работа свърши, с какво оправда хляба си!

— Аз, татко, днес орах. След училище мама запрегна биволиците и отидохме на нивата. Мама дойде само да снеме плуга от колата и после се върна, защото в къщи я чакаше друга работа. Слънчогледът ни стои неочукан, кокошките и прасето го ровят и пилеят; мама не смогна да го очука сама, на чуканка не смеят да ни дойдат, а и с надница никой не се съгласява да помогне, защото Васил Общинаря привиква всеки, който се завърти край нас, и го заплашва: Ако — казва — оня ти е много мил, да те пратим при него. Живи — казва — да изгорят, никой да не е влязъл в двора им! Васил Общинаря, татко, все клечи и слухти край нашия плет, аз го виждам и се каня да му пукна тиквата с някоя буца, но мама ме спира, защото щели да арестуват и мене. Кога мама я няма наблизо, подучвам Косето да замеря, него поне ще ги е срам да арестуват, но колко е силицата на Косето, пък и бучките му — муха с тях не можеш уби…

Мама ме остави да ора и ми каза:

— Ти вече, синко, си ни и орачът, и връзвачът, и баща за Косето. Свърши твоето детство, ще забравиш игрите и палуванията.

А вечерта, като се върна да ме прибере и видя, че не съм изорал и една леха, ме наби.

— Боже, боже — викаше, — на кого ме остави баща ти, на тебе ли, дето за нищо не си способен…

Тя ме би и мене ми беше много мъчно, идеше ми да умра, но не й се сърдя никак. Защото тя не знаеше, че виновна беше Караманка. Защо ли я глезим тая биволица? Аз вече ще й викам Карамана. Тя, татко, си е все същото цвете: млечна е, но си е инат и ти хубаво щеше да сториш, ако я беше продал, както й се заканваше, и не беше послушал мама да я оставиш заради млякото й. Ти сам знаеш защо продаде конете, пък и биволиците може да не са чак толкова лошо нещо, ако не са като Карамана. Щом мама ни остави сами на нивата, Карамана се тръшна на брезната и не помръдна. Не беше уморена — бяхме изорали само две-три брезни, от инат го направи. Оставих я да полежи, викам си, ще се дигне сама. Не. Почнах да я моля с добро, да й приказвам като на човек:

— Добре — викам — полежа, наложи си волята, видяхме; ставай сега да орем. Ние — викам — с тебе къща трябва да храним.

А тя опъва шия, блещи зъркелите си, пъшка — вижте ме значи, искам да стана, но не ми стигат сили — и лежи. Сръгах я с остена — гърчи се, но не се изправя. Намерих се в чудо: слънцето се качва, а ние — само с две-три брезни. Сложих на два разкрача пред нея сено — викам си, лакомията й ще я подлъже, но тя пак само опъва шия, върти глава и се сърди, дето не съм й поднесъл сеното под муцуната. Тъй ли — викам, — ти знаеш, но и аз зная: наложих я хубавичката с остена, но и това не помогна. Отиде си денят, докато се въртях край това проклето животно. Тогава изневиделица изникна чичо Въльо Горския. Прати ме да събера от боклуците по-сух сламорляк и като му донесох няколко стиски, поръси с тях биволицата и дорде разбера какво мисли да прави, драсна кибрит и подпали Карамана. Гори, татко, пращи и пак не иска да се надигне. Но когато пламъкът я обхвана от всички страни, рипна и повлече плуга. Да видиш после как се оре! Беше опърлена и миришеше на коладник. Едва тогава почнах да ора истински, но деня си беше отишел и мама ме завари само с една леха и ме наби. А като й разказах за Карамана, мама се разплака на глас, почна да ме милва и да нарежда:

— Започнаха, синко, сирашките ти тегла. Синко, синко…

И аз си поплаках малко, но не защото ме би, а дето ми вика, че съм бил сирак. Пък аз не съм сирак, татко, но мама е повярвала, че ти си убит, и никак не мога да й втълпя, че съвсем не си убит, щом те виждам жив и си разговарям с тебе…

А мене, татко, откак те няма, взеха много да ме бият. Днес ме би оная дъртачка Божковска, дето се кълчеше и преструваше едно време, когато не й вземаше пари за млякото; ти нали казваше, че учителите трябвало да се тачат като светии, защото тяхната добрина нямала равна в света… Хубава светица излезе Божковска! Сега нали не смее да идва за мляко, а друг надали ще се намери в селото да й даде без пари и една капка, та сякаш аз съм виновен и все ще измисли да ме напляска за нещо. Отзаран ме би, защото съм забравил да сложа дата на домашното си, и ми зададе да напиша тая дата за другия ден триста пъти, отделно от новото домашно.

— Госпожице — викам й, — нека да не я пиша триста пъти, защото следобед ще ора и няма да има кога.

А тя ме зашлеви през устата с опакото на ръката си.

— Тази уста — каза — да не знае много и да не отговаря. Ако имаше кой да затваря устата на баща ти, нямаше да стигне дотам!

— Какво е виновен — викам й, — госпожице, баща ми?

— Млък! — крещи. — Той ако беше порядъчен, нямаше да го арестуват.

— Татко е наковладен — казвам.

— Ще мълчиш! — заповяда. — Наковладен. Мене защо не ме наковладят?

— Защото — казвам — ковладят най-добрите хора.

Щях да й наговоря много работи, но тя ме изгони от час. И по-добре, защото отидох да ора по-рано, само Карамана да не беше ми погаждала оная мизерия.

Много е тъмно у дома, татко — с пръст да ти бръкнат в окото; отвън не се чува нищо, селото като че ли е измряло и живи сме само тримата и си чакаме реда и ние. И оня, дето се върти сега край къщата, сякаш ще дойде да ни прибере и нас. Нека да си поприказваме още, татко, така не ме е страх от нищо. Пък той да си чука на прозореца и се преструва на нелегален, та да му дадем хляб и храна, и после, като се хванем на въдицата му, да те мъчат, задето си прибирал нелегални. Той не може да ме подмами, колкото и да си преправя гласа, защото гласа на истинския нелегален аз го познавам. На тебе нищо не съм казвал, и на мама също, но той, самият нелегален, ми забрани. Защото, каза, ха си продумал, ха си запалил чергата на майка си и баща си. Разбрах го що за човек е още тогава, макар че се престорих на мъничък. Сега ще ти разправя как стана работата, но ти не ми се сърди, че не те послушах, когато ми забрани да се качвам на сеновала, защото уж дъските между гредите били разместени и щял съм да хлътна в обора и се пребия. Знаех, че дъските са разместени, а има и изгнили между тях, но аз стъпвам винаги върху гредите. Ако ми беше казал направо, щеше да е по-добре, но ти си мислил, че ако ми довериш за нелегалния, ще се раздрънкам веднага. Да не съм глупав да се раздрънкам, та после да те мъчат в полицията, и мама да я мъчат, пък ние с Косето да останем съвсем самички двамата. Мене, татко, на парчета да ме направят, няма да продумам за нелегалния…

Как стана: отидохте на нивата и ни оставихте с Косето сами. Като ошетахме, заиграхме се на криеница. Дойде Косевият ред да жуми; аз изправих ритлата о стената на сеновала и се качих горе. Тогава видях нелегалния: той спеше върху едно чердже и дори не се събуди и нямаше да разбере, че съм го видял, ако не кихнах. Нали ме знаеш — лъхне ли ме на сено, кихам на скъсване. Помниш ли, като бях малък, как ми се смеехте, дето не можех да кажа „р“, как ме караше да река револвер, революционер, а аз само ги развалях със свое то хрускаво „л“ и как, като ме заведе веднъж на ливадата, почнах да кихам едно след друго, езикът ми се заплете нещо и тогава изговорих, без да искам, това пусто „р“ и после на връщане от ливадата разлайвах по тъмно кучетата с моето „р“, защото се боях, че ще го забравя… Кихнах, нелегалният се стресна, взе да опипва под възглавето си, но се съвзе и ме повика при себе си с пръст. И все държеше пръст на устата си. Накара ме да седна при него на черджето: искаше да ме заприказва, но не му идеха думи и ми се усмихна. И аз му се усмихнах. После ме попита шепнешком как ми е името, на колко съм години, в кой клас уча, получавал ли съм девет на колене… А през това време Косето се дереше, че уж ме виждало къде съм скрит, плюеше на дирека, викаше да съм се покажел… Видяло ме! То дори не погледна към сеновала и на ум не му мина, че съм там. А ние си приказвахме с нелегалния по география, той ми задаваше въпроси за държавите като учител и ме потупа по гърба, като му отговорих, че най-голямата държава на света е Русия. После попита какъв съм щял да стана, като пораста, и като отвърнах, че искам да стана като него, той опули очи.

— Ти — дума — за какъв ме вземаш, че искаш да станеш като мене? Аз съм един апаш, ето, завари ме на сеновала тъкмо когато исках да задигна нещо.

— Ти не си — рекох — никакъв апаш, не ме баламосвай, не виждаш ли, че на сеновала няма нищо за крадене.

— Но аз — дума — щях да обера къщата ви, чаках само да излезете на пътя с братчето си.

— Ти — рекох, — ако си крадец, щеше ли да избереш нашата къща, когато се познава, че в нея няма нищо за крадене. После — рекох — не виждам ли, че лежиш на черджето от гостната, дал ти го е някой от нашите.

Той разбра, че не може да ме баламоса, и каза:

— Ами ако те питат за мене, какво ще речеш?

— Нищо.

— Нито на майка си, нито на баща си?

— На никого — рекох.

И тогава ми каза, че ако съм се изтървял пред някого, щял съм да подпаля чергата ви, и ме проводи да играя с Косето, и заръка да гледам, ако край къщата се завъртят непознати хора, да кихна няколко пъти. Аз веднага кихнах, нелегалният ме потупа и ми се усмихна и после отидох при Косето.

Татко, ето го оня! Върви на пръсти, но стъпи на плочата под прозореца, дето хлабуца, препъна се и се опря на стъклото с ръка. Да го счупи, че да си отрежа ръката, макар! Чука! Съвсем лекичко. Мама опъна още по видело черга на прозореца, за да не се забелязва отвън нищо, но аз сякаш го виждам и през чергата. Прилича ми на лудата Пена — помниш ли как мама пищеше, като я зърнеше, залепена на прозореца! И как Пена се кискаше и ближеше стъклото. Значи е разбрал в коя стая сме: всяка вечер замръкваме в разни стаи, но той, види се, чука наред по всички прозорци. Мама спира да диша, тя много му се плаши.

„Како, преструва си гласа оня, пусни ме, имам да ти дам важни нареждания, няма вече полиция, аз проверих: не ме оставяй на пътя, после другарят ти ще ти се кара“. Той чака, ослушва се, пак почуква, пак се ослушва, тъпче под прозореца, но ние не шукваме. Ето, отива си вече. Няма тука балами, мискинино. Мама още не смее да диша; след малко ще се съвземе, ще почне да хълца. Нека си поплаче, страшното нали мина!

Той не ще ме подлъже вече, както първия път — една седмица след като те арестуваха. Беше си докарал гласа като на нелегалния, ама същинския нелегален. Искаше хляб, бил много гладен. Аз се затирих към долапа и извадих една порязаница: дожаля ми за него, рекох си, кой знае колко дена не е турял къшей в уста. Ти може да ми се разсърдиш, но аз чух веднъж, като си продумахте с мама, че нелегалният идвал една нощ у дома, но не посмял да влезе, защото му се сторило, че някой дебне край къщата, и се върнал. А три дена не бил ял нищо — изкарал само с бучка захар и шепа киселици. Помниш ли кога си приказвахте с мама? Бях легнал във вашата стая, докато запалите лампата, но ме усетихте, аз се преструвах на заспал. Дожаля ми за нелегалния, та като чух гласа на оня, помислих, че е истинският, и рекох да му изнеса хляб, а мама ме хвана, затули ми устата и чак когато оня се махна, каза:

— Къде се бе затирил с хляба?

Аз чак тогава се сапикасах.

— Исках — рекох — да нахраня кучето.

— Искаш — рече мама — с глупавия си акъл да окачиш въжето на баща си. Не ти ли идва наум, че тоя е от полицията? Че иска да разбере дали са влизали и излизали у нас разни хора? И какво куче те е патило, къде имаме куче ние?

Бях забравил съвсем, че нашия Арап го убиха. Една заран, след твоето арестуване, дойдоха кметът, Васил Общинаря, чичо Въльо Горския и един от града — мама каза, че той бил с тия, дето те арестували. Кметът излъга, че имало оплакване — нашето куче уж лаело много и не давало на съседите да спят, та трябвало да се очисти. Мама се разплака — нали знаеш, че тя много го обичаше и дори му викаше „моето дете“. Арап сякаш разбра защо са дошли чуждите хора и почна да се крие зад мама и да лае, и особено Васил. Него много го мрази и все го подушва край плета. Васил направи цялата работа.

— Въльо — вика, — тегли куршума на тоя гад!

А чичо Въльо се дърпа, подава пушката си на Васил и вика:

— Не е по комшийски да го убивам аз, един плет ме дели от тез хора. Пък и на животно досега не съм посягал. Една кокошка не съм заклал, питайте когото искате от село, ти, Василе, поне знаеш.

Цивилният от града изгледа чичо Въльо.

— Ти — казва — много милостив си бил бе! Пък властта ти е дала в ръцете пушка. Ако ти излезе в гората шумкарин, и той ли ще ти дожалее или ще му дадеш оръжието си?

Чичо Въльо смънка нещо, но не посегна на кучето. Уби го Васил. Стреля му два пъти, Арап се гътна, стана, но едната му страна увисна и той се завали. Мама му взе главата в ръце и почна да реве на глас и да нарежда:

— Василе, Василе, сега няма кой да ти пречи да клечиш край плета… Ти ще ни бъдеш вместо куче, ти ще вардиш къщата. Излайвай от време на време, да ти хвърлям по един комат…

Мама рева цял ден и хората помислили, че тогава научила, дето си бил убит. А ти не си убит, ти си жив, аз зная, защото как иначе ще те виждам и ще разговарям с тебе, ако си убит?

Мама и сега плаче в тъмното. Когато оня се отлепи от прозореца, тя тогава се отприщва. По-рано й думах да не реве, но тя, горката, няма сили да се сдържа и вече не й казвам нищо. Така, като поплаче, се уморява и както си хълца, заспива седнала. Ето, укроти се вече. Сега ще я заваля полекичка на кревата, ще й подложа възглавница. Лягам до Косето и аз… Татко… ела… има място и за тебе… Легни… Вземи ми краката между коленете си… стисни ги… и да спим двамата, както веднаж… помниш ли?

Лека нощ… татко…