Кольо Георгиев
Сънища наяве (5)

Локуми, ябълки, любов

Да ми кажеше някой, че един ден ще се влюбя, щях или да му се изплезя, или да го набия, ако се случеше някое по-малко момче. Да си влюбен — това значи да станеш за смях пред хората. Аз познавах един такъв човек — ергенин от нашето село, влюбен в леля ми. Надвечер той дебнеше да се приберем в къщи и тогава доближаваше нашия плет и като зърнеше леля, хвърляше или ябълка, или локум, загънат в книжка. Веднъж се бях завъртял нещо край плета и той се зададе. Изглежда се припозна в тъмното, защото доближи плета и каза тихо:

— Денке, ти ли си?

— Аз съм ами! — престорих гласа си на лелиния и ергенинът хвърли през плета два локума и бързо-бързо се отдалечи. След този случай редовно вардех вечер край плета и ядях всичко, каквото той носеше за леля. А той носеше все вкусни неща, защото работеше в града, а там за ядене има работи, дето и насън няма да ти се присънят.

Един път локумът беше загънат в бяла хартия, на която пишеше: „… и притиснати един до друг, ние ще чувствуваме туптенето на нашите сърца…“ Другите думи бяха зацапани от локума и не личеше какви са, но и без тях ми стана ясно, че трябва да си много откачен, ако заради такова нещо хвърляш през вечер, през две локуми или ябълки.

Най-лошото обаче било това, че човек не усеща кога се влюбва, а докато се усети, той вече е станал за смях на околните. Това го разбрах, когато неочаквано се влюбих и аз.

Имахме урок по пеене и в час учителят ми направи бележка да не зяпам през прозореца, а аз изтърсих:

— Че аз не гледам Николина.

А истината беше, че от известно време гледах само Николина и колкото пъти зърнех момчето, което седеше до нея, толкова пъти се заканвах да го набия, щом удари звънецът. И не зная какво бях готов да направя, за да не се обръщат към Николина другите ученици. Когато момчето, с което седяхме на един чин, се зазяпваше в нея, почвах да го гъделичкам, да го щипя, а ако това не помогнеше, давах му дори да подържи моята острилка във формата на глобус. Острилката ми беше подарък от лелиния ергенин — той ми я донесе от града и ми каза, че ако съм си лягал вечер по-рано, щял съм да пораста голям юнак, а той щял да ми купи и други неща. За тази острилка ми завиждаше цялото училище и който подостреше молива си с нея поне веднъж, можеше да каже на някого с гордост: „Пък аз съм острил молив с глобуса, а ти не си!“…

После почнах да забелязвам, че ставам още по-смешен.

Учебната ни стая беше украсена с книжни гирлянди за Кирил и Методий. През междучасията момчетата подскачаха и се мъчеха да ги докоснат с ръка, но това се удаваше на малцина — само на тия, дето повтарят. Ние, по-дребните, стояхме настрани, изпълнени със завист. Сигурно не съм бил единственият, който е съжалявал за пръв път, че не повтаря отделението, защото в училище е нямало друг случай момчетата така възторжено да се възхищават от момчета, както при докосването на гирляндите. След такива възторзи горди се чувствуваха дори и учениците, които редовно получават двойки и ядат всеки ден пердах от учителя. А сред тях най-горд беше моят приятел Матьо, защото той дори не се засилваше, а само пресягаше с ръка и разклащаше гирляндите.

Веднъж на моя приятел му хрумна да съм скачал и аз. Опитах се да се измъкна, защото там беше Николина, а аз за нищо на света не исках да се излагам пред нея, но той хвана пеша на палтенцето ми и извика:

— Варда-а-а! Дребосъка настрани! — и почна да разблъсква момичета и момчета, за да ми разчисти място за засилване. Николина се приготви да ръкопляска и това се оказа достатъчно, за да повярвам, че нищо не ми струва да скоча дори до тавана. Но тая заблуда трая само един кратък миг: от твърдия под, върху който паднах по гръб, ясно се виждаше, че тая работа не е за моята уста лъжица. Доплака ми се от безсилие и срам и казах, поглеждайки към Николина:

— Ако повтарях отделението, щеше да видиш…

— Не мо-жеш, не мо-жеш! — започна да пляска с ръце тя, а след нея и другите момичета. Сега вече на всяка цена трябваше да докосна гирляндите — другото щеше да бъде позор. Станах, засилих се, но безуспешно. Повторих. След това потретих. Дочувах присмехулните забележки на сеирджиите, че краката ми били къси и от стол дори нямал съм да стигна гирляндите, но да се откажа да скачам не можех. По-склонен бях да повярвам, че краката ми ще пораснат за няколко минути, отколкото да преглътна срама.

— Ама като те пипна, ама като те пипна! — чух някакъв глас и ми се стори, че съм пипнал. Обърнах се към мястото, където стоеше Николина, и едва тогава забелязах, че децата са насядали по чиновете, че на Николина панделките подскачат от смях, а учителят стои до мене с дневника, готов да го стовари върху главата ми.

Аз знаех, че съм страшно влюбен вече, но се утешавах с това поне, че не исках да притискам никого до гърдите си, за да чувствувам туптенето на сърцето му. И въпреки това дойде редът на ябълките. Изглежда, любов без ябълки не може.

На нашия сбор тате ми даде един лев и каза:

— Завиждам ти, защото сега ти си най-богатият човек в света.

На поляната край село бяха наредени сергии. На едно място продаваха едри червени ябълки — по един лев парчето; на друго място продаваха розови локуми с орехови ядки — по левче парчето; на трета сергия бяха на редили пръчки с бонбонено петле на върха — и те по един лев; имаше и сергия, дето за един лев може да изтеглиш късметче и да ти се падне шоколад „крава“, люлките също струваха лев; и пищялките, и вафлите, и чашата боза, и гевречетата, нанизани на конец като гердан — всичко, всичко струваше само по едно левче. Щом моето левче се намираше в шепата ми, всичко беше мое. Ако го похарчех — всичко ставаше недостъпно. Реших за нищо на света да не харча левчето си. И тогава край сергията с ябълките се появиха Николина и братовчедка й. Хванати за ръце, те застанаха до сергията, а продавачът избра два едри плода и им ги поднесе.

— По една хубава ябълка на малките момиченца! Сладки са като мед! — той млясна и изтри с ръкав устата си.

— Сладки са, но не са за нас — каза Николина.

— За вас са, момиченца, за вас — каза продавачът. — Само за вас съм ги докарал. Вземайте ги по-бързо, че няма да се стърпя и ще ги изям.

Николина и братовчедка й се спогледаха.

— Как може спокойно да ги гледате? — попита продавачът. — Аз, дето ябълките са мои, като ги гледам, слюнки ми текат.

— И на нас ни текат, но нямаме парички — каза Николина.

Продавачът сложи ябълките на мястото им.

— Щом нямате парички, дръпнете се, че пречите! Тука са най-сладките ябълки-и-и! — провикна се той. — Нас-сам, народе, че не останаха-а-а! Сладките като мед ябълки-и-и!…

Николина и братовчедка й се отдръпнаха, но останаха да гледат ябълките.

Аз разбрах, че ще трябва да се разделя с левчето си.

Почаках, докато се махнат Николина и братовчедка й, и купих една едра ябълка. Тя беше много по-едра от ябълките на лелиния ергенин. Сигурно ги купуваше по две за лев, но тука такива нямаше.

Тръгнах зад Николина и братовчедка й и чаках да се разделят, за да подаря ябълката на Николина. Но те вървяха все заедно. Като нямах търпение, реших да разрежа ябълката на две половинки и по-голямата да дам на Николина.

Спрях ги и попитах:

— Ядат ли ви се ябълки?

— Стига да има кой да даде — каза Николина.

Извадих ябълката от джоба си, разрязах я на две половинки и ги скрих зад гърба си.

— Избирайте си по една ръка — казах аз.

Николинината братовчедка улучи ръката с по-голямото парче, но аз бързо размених зад гърба си парчетата. И все пак по-голямата половинка се оказа в ръцете на братовчедката. В бързината бях ги объркал.

Те захапаха ябълката, а аз се косях от яд. Какво ще си помисли за мене Николина!

— Твоето парче беше с червей — казах аз на Николинината братовчедка, като не можах да измисля друга отмъщение.

Тя огледа остатъка на ябълката и го лапна.

— Те, червеите, не са отровни — каза спокойно тя.

Николина, която дояждаше своето парче, спря да дъвче и смръщи чело.

— И в моята ли ябълка имаше червей? — попита тя, готова да я изплюе.

— Ако имаше червей, на тебе ли щях да я дам? — казах аз и си тръгнах.

Нарочно не се обърнах назад, защото ме достраша, че те са се спрели пред сергията с локумите, която беше съвсем близо, а аз вече нямах пари. На път за къщи разбрах, че след ябълките вече е дошъл редът и на локумите, представих си, че и аз минавам край Николининия плет, а братчето й варди като мене и с престорен глас вика: „Аз съм ами“, хвана ме яд, върнах се на поляната, намерих Николина и братовчедка й и ги набих.

Но от това не се промени нищо. В час продължавах да гледам само Николина, в междучасията да бия момчето, дето седеше до нея, а момчето, с което бяхме на един чин, постоянно държеше моята острилка и вече, ако някой искаше да подостри молива си, обръщаше се не към мене, а към него. Така повече не можеше да продължава, но какво да се прави, не знаех. Тогава неочаквано на помощ ми дойдоха тате, мама и баба.

Веднъж те разговаряха за леля и нейния ергенин и аз чух всичко през отворената врата. Мама и баба казваха, че тъй повече не бивало, че леля се натеглила.

— Я да вземем да им дигнем една сватба! — каза тате. — Само така работата ще се оправи. Така и двамата няма да се измъчват.

Щом със сватба работата се оправяла, и за мене друг изход нямаше.

Един ден причаках Николина след училище и й казах:

— Искаш ли да си направим сватба?

— Ама истинска ли?

— Какво ще си играем на шикалки! Истинска ами.

— Аз съм малка — отвърна тя.

— Че какво, като си малка?

— Да, но мама и тате няма да дадат.

— И на мене тате и мама няма да дадат, но няма да ги питаме. Ще си знаем само ние.

— А защо да си правим сватба? — попита Николина.

— Така и двамата няма да се измъчваме — обясних аз.

— Няма ли да ходим на училище тогава?

— Ще ходим, но няма да се измъчваме.

— Учителят няма ли да ни изпитва?

— А, може и да ни изпитва, но ние няма да се измъчваме.

— Тогава не ща — каза тя и си тръгна.

— Трябва да се оженим! — препречих й аз пътя.

— Защо пък? Като не искам…

— Искаш, не искаш — трябва да се оженим!

— Защо?

— Тогава никой няма да посмее да те бие.

— Само ти ме биеш.

— Няма да те бия вече, а другите — да посмеят само!

— Не ща — отряза Николина.

Аз извадих от торбата острилката си и почнах да я въртя из ръце. Тя беше последното ми оръжие.

— Не даваш да си остря молива с твоята острилка, пък…

— Вече ще я давам само на тебе, а другите — да имат да вземат. Нали ще си направим сватба?

— Не ща — каза Николина.

— На, вземи я за себе си — казах аз. Предварително бях се решил на тази жертва, но сега почувствувах колко тежка е тя и добавих: — Но щом ти я поискам да подостря молива си, ще ми я даваш. Нали ще си направим сватба?

— Няма — каза Николина.

— Добре, няма никога да ти я искам — побързах да заявя аз и подадох острилката.

— Даваш ми я, защото си я счупил — усъмни се тя.

— Ако е счупена, на тебе ли щях да я дам, ма? — чукнах я аз по главата с острилката.

Тя взе от земята една клечка и пред очите ми почна да остри. Клечка! Убеди се, че не е счупена, и каза:

— Тогава може.

— На сватбата ще я получиш — прибрах аз острилката.

На другия ден се събрахме на сватба в нашата градина. Бяхме аз, Николина, братовчедка й, моят приятел Матьо и едно съседско момче, което никой не беше канил. Но то се навираше винаги там, където най̀ не го искат.

Сватбата беше сиромашка, както лелината, без много-много дарове, хапване и сръбване. Даровете бяха няколко големи лопушени листа, които Николинината братовчедка затъкна под колана си като престилка, а Матьо забоде с тръни на ризата си вместо пешкир; неканеното момче също поиска дар, но като не получи, набра си само от дерето и се окичи от всички страни, сякаш беше най-големият сватбар.

Венчахме се под стария орех; неговите клони висяха до земята и отстрани не се виждаше нищо. Неканеното момче поиска да станело поп и да ни венчае, защото знаело как стават тези работи, но моят приятел не му даде дори да приближи. Той каза, че ще бъде всичко — и шафер, и кум, и поп, и свекър и каквото потрябва. Докато ни водеше към мястото на венчаването, той виреше нагоре една пръчка, гърмеше с нея и викаше, колкото му глас държи:

— Бре-бре-бре-е-епа! Па-ат! Па-ат! Па-ат! — и се обръщаше към съпровождащото ни отдалеч неканено момче: — Затули си ушите бе! — заповядваше му той. — Не отговарям, ако ти се пукнат тъпанчетата.

А после лапаше върха на пръчката, отмяташе назад глава и преглъщаше — пръчката играеше роля на бъклица.

Под ореха той ни строи с Николина, поднесе към очите си шепи и почна уж да чете евангелието, но само мърмореше под носа си и думи не произнасяше. Като свърши с четенето, дигна глава, прекръсти ни и тържествено произнесе:

— Венчава се раб божи… за рабиня божия… — и се ухили.

Неканеното момче, което стоеше настрани и се подсмихваше, забеляза:

— Най-напред ги попитай искат ли да се оженят, бе хей! Така ли се венчава?!

— Ти ли ще ме учиш, бе? — разсърди се Матьо, прицели се с пръчката и с едно само „пат“ го застреля. Николина възрази, че с един изстрел не се убивал човек, но Матьо заяви, че няма намерение да хаби патроните си, че неканеното момче е мъртво. Но от съвета му той се възползува.

— Раб божи — каза ми той, като смръщи чело, — искаш ли да се ожениш за рабиня божия Николина?

— Ако тя иска — и аз искам — заговори в мене мъжката гордост.

— Рабиня божия Николина — обърна се той към невястата и я перна през ръцете, защото тя се опитваше да залепи една топка от репей на ръкава му, — искаш ли да се ожениш за раба божи?

— Да даде най-напред острилката, тогава ще кажа — отвърна Николина…

— Ами ако я няма в мене — казах аз, макар че острилката беше в джоба ми. Матьо вече произнесе думите: „… венчава се раб божи… за рабиня божия“… и аз съобразих, че може да запазя острилката…

— А, така ли? — ядоса се Николина. — Тогава ожени се за себе си! Развалям сватбата! Тпю, тпю, тпю… — Тя понечи да избяга, но аз я задържах с две ръце и казах на приятеля си:

— Бръкни в джоба ми, виж да не е там случайно!

Николина получи острилката, насъбра клечки от земята и почна да ги подостря. Но Матьо я взе от ръцете й, захвърли ядосано клечките и я чукна с пръчката по главата:

— Казвай ма, искаш ли да се ожениш…

Този път тя не постави условия. Матьо събра главите ни и провъзгласи, че вече сме венчани.