Кольо Георгиев
Сънища наяве (6)

Човек на изкуството

Казват, че радостите, както и нещастията, се водят ръка за ръка и не идват сами никога…

Когато се връщах от училище по жежка пладня и търсех окъселите сенки на дуварите, защото бе толкова горещо, че земята пареше и през сандалите, аз съвсем не бях настроен да мисля за радости; представях си, че баба ще ме посрещне със стомната и ще ме тирне на чешмата за студена вода, сетне, върнал се не върнал от чешмата, ще ме прати на дръвника да сека дърва за пещта, че тестото изтекло от нощвите, подир туй ще ми посочи с очи дерето и ще трябва да си пърля ръцете из копривата, защото прасето е прегладняло и проглушило с квиченето си ушите й…

И така цял ден и за игра я остане, я не остане време…

Тези мисли ме отклоняваха винаги от най-прекия път към дома; аз се повлякох по сенките, като постоянно се спирах и озъртах с надежда да стане нещо, което да ме отърве от следобедните ми задължения. Но в такова работно време в село не оставаше жива душа и аз срещнах само сюрия патици, отпуснали до земята криле от жегата, да се клатят към дерето и едно куче с полепнали по козината му репеи да лихти и търси дебела сянка.

А във въздуха миришеше тъжно на напечени керемиди и кирпичи…

И тоя път трябваше да се връщам чак от другия край на селото и да разлютявам душата си с яд на баба. Ако баба поне ми обещаеше нещо, мислех си, никоя работа нямаше да ми тежи толкова. Но когато и да съм й се помолил, тя все ми отговаряше:

„Нищо не мога да ти обещая, един лев за цяр нямам…“

Но аз не й исках лев, исках нещо друго, което може да се придобие и без пари, какво точно — не умеех да й обясня, а и тя не се опитваше да ме разбере.

„Мене — казваше тя — никой нищо не ми обещава и пак бъхтя. Не искам да се учиш на подкуп от малък…“

А тя имаше с какво да ме възнагради. Ни най-малко не бих завиждал на децата, че си играят сред училище по поляните, а аз се въртя по цял ден да помагам из къщи, ако знаех, че след като свърша работата си, баба ще рече:

„Сега ти давам да си поиграеш с дядовия си часовник“.

Но тя много рядко изричаше тия думи и когато не бях пред очите й, час по час надничаше в стаята, дето висеше на един гвоздей часовникът, за да провери дали не съм го взел в ръцете си.

Дядовият часовник бе необикновен и не приличаше на другите, които съм виждал; той поразяваше с размера и формата си, с червеникавожълтия цвят на метала, от който бе направен, та дори и със счупената си голяма стрелка, закована, откакто го помня, все на цифрата осем… Дядо го купил в Америка и това била единствената печалба от работата му на строежа на някаква железница. Когато го купувал и се пазарял, продавачът сложил часовника на земята и три пъти се завъртял на пета върху него. „Ето каква стока ти продавам“ — казал той. Часовникът бил ненадминат по здравина. Веднъж дядо се счепкал с някакъв американец, който почнал да запрята ръкави и да вика: „Бокс, бокс!“, а дядо грабнал една лопата, почнал да налага и да вика: „Такъв бокс знам аз“; тогава американецът запратил по дядо железен лост. Лостът го ударил с острото в корема и дядо сигурно щял да бъде промушен, ако в джоба му не се намирал часовникът; лостът отскочил, а часовникът продължил да си цъка… Продължил да цъка и когато на войната дядо бил разкъсан от снаряд.

Щом докоснех часовника или го наблюдавах скришом от баба, пренасях се в светове, от които ни отделят океани, в които се лутат седмици и месеци големи параходи, в далечни земи, населени от странни хора, в градове, местности, реки, край които има един непознат и непонятен живот, който щеше да остане приказен и недействителен, ако не потвърждаваше неговата реалност тежкият, големият, издутият като захлупци жълт дядов джобен часовник. При тоя часовник преставах да чувам и виждам околния живот и изпитвах чувства, които не можеха да предизвикат никакви приказки и книжки.

И особено ми се искаше да съм до часовника или да го държа в ръцете си в такива дни на самотност, когато селото бе безлюдно, когато баба, заглавикана в работата си, не отронваше дума, а ако я заприказвах аз, веднага ми напомняше какво още има да се върши. И ми ставаше много мъчно, че дядо е убит. Ако беше жив, той непременно щеше да ме вземе на парахода и щеше да ме разведе из Америка.

Вече наближавах нашата къща, когато ми скимна да наобиколя кръчмата; там се водеха разговори за войни и пътешествия, за пожари, катастрофи, зверове, убийства и какво ли не още, от които ние, децата, винаги успяваме да уловим някоя поразителна подробност, преди кръчмарят да ни е прогонил, защото той никак не обичаше да висим по прозорците и се пречкаме на вратата на заведението му; по това време едва ли някой би се заседял в кръчмата, но аз не можех да не мина оттам, преди баба да ме е затворила в къщи за цял ден.

Пред кръчмата, нахлупил на чело сламена шапка, стоеше собственикът й, Гъмзата, и се прозяваше, като в края на прозявката тракаше със зъби като вълк, сякаш искаше да изплаши един селянин с коса на рамото, който заничаше в стената до самата врата на кръчмата. Селянинът разглеждаше забоден с габъри плакат, на който бе нарисуван грамаден мъж, гол до кръста, върху чиито рамене бе положил предни крака огромен бик. Гледката бе поразителна: човекът не само издържаше тежестта на животното, не само не се смущаваше от близостта на страшните му рога, но се усмихваше и с усмивката си сякаш казваше: това е дребна работа, на какви още неща съм способен аз!

В долния край на плаката с червен молив бе написано:

„Довечера в читалището ще изнесе представление прочутият Стив! Най-силният и ловък мъж на Делиормана и Добруджа! Неповторими номера, които могат да се видят само срещу един лев. Не изпускайте случая!“

Селянинът поклати глава и бутна загледания настрани кръчмар.

— Гъмза, а бе, туй на ръка ли е нарисувано или е путрет — попита той.

— Разбира се, че е путрет — каза кръчмарят и тръкна с пръст плаката. — Ако е нарисувано с ръка, ще се изтрива — обясни той и показа пръста си, по който нямаше никаква следа от боя.

— Че как така го е изправил тоя бик на два крака като мечка? Туй животно, то как се изправя на два крака?

— С команда — отвърна кръчмарят. — Тия хора командуват всякакви животни: мечки, кучета, змии, слонове, крокодили… Такъв като него възкачва мечка на филуступед и я кара да се вози. Имат едни маймуни, дето са ги научили да пушат като цигани. Да видиш само как се целуват. Само като му каже на животното една дума!

— Че животното разбира ли от човешки думи, бе? — усъмни се селянинът.

— Кучето не разбира ли?

— Разбира, като му кажеш „циба“ или му покажеш тоягата.

— Тоя е човек на изкуството — каза кръчмарят.

— А? — не разбра селянинът. — Как човек на изкуството?

— Ей тъй. Гьозбояджия. Фокусти-мокусти, малко гимнастика, малко циркаджилък… И тъй нататък.

— Брей! — учуди се селянинът. — И с това си изкарва хляба?

— Той не го прави само за хляба — каза Гъмзата. — Ти да имаш неговите ръце и сила — пара ще трошиш. Виждаш ли го какъв е як: бик човекът ти дига, камък да стисне, вода ще пусне. Ама него парата не го блазни. Орисницата го е орисала да прави на хората забава и развлечение. Такъв човек и гладен да го държиш — пак това ще прави. Не го интересува ни дом, ни жена, ни нищо… Дай му на него да скита и да забавлява народа!

— Брей! — слиса се селянинът.

— А бе ти от небето ли си паднал? — сопна се отегченият кръчмар. — Ти на панаири не си ли ходил, в цирк не си ли влизал. Брей, ах, ох… Сякаш в гората живееш!

Селянинът сигурно имаше да пита още, но Гъмзата хлътна в кръчмата и не се показа навън повече. Аз си тръгнах: трябваше да се прибирам в къщи, защото левът, срещу който можеше да се види човекът на изкуството, се намираше в бабината ракла, а тя не обичаше да бърка в нея.

Всичките ми мисли завладя човекът на изкуството: не бях ходил на цирк, но бях чувал, че на панаирите могат да се видят неща, които и насън не се присънват. Но това, дето каза кръчмарят, надмина всичко, което бях чувал; без дори да затварям очи, си представях един грамаден мъж, който с крака стои на земята, а с глава опира в небето; той подритва по-малките баири като къртичини, прекрачва върхове и гори и от време на време накланя глава, за да не си изцапа челото с кирливите облачета по небето; виждах го сред буреносни облаци, които се блъскат с него и като от кремък изчаткват светкавици, които човекът на изкуството отпъжда като мухи.

А в краката му се умилкват страшни зверове, които почват да се тътрузят по земята и да скимтят жално, щом той ги погледне в очите. И човекът на изкуството върви между земята и облаците, усмихва се и пее… И гладен. Това за глада не ми се побираше в главата: не бях си и помислял, че на земята може да има същества, безразлични към глада. А той — да. Човекът на изкуството!

Достраша ме да мисля повече за това свръхестествено същество и хукнах презглава към дома: сякаш от бързината на моя бяг зависеше дали по-скоро ще видя необикновения гостенин на селото. И още от вратата извиках:

— Бабо, довечера в читалището ще представлява човек на изкуството!

Но тя се отнесе твърде равнодушно към новината.

— Човек на изкуството, ба! — повторих аз. — Дето усмирява всякакви животни и…

— Я бягай да клъцнеш дърва за пещта! И после — чуваш ли как квичи прасето? Оглуши ме, да опустей макар…

Не исках да си губя време за обяснения — баба, все едно, нямаше да разбере нищо; хукнах да изпълнявам заръките й. До вечерта върших всичко без подкани и заплашвания и без нито една преструвка, че съм се убол на трън, или съм си изкълчил я крак, я ръка, каквито друг път измислях безброй, за да се отърва от работа. За послушанието си получих толкова похвали, че щом споменах за левчето, баба ме погледна само и без да пророни дума, се качи в горната стая, откъдето скръцна капакът на старата ракла.

— Заслужи! — каза тя, когато се върна. — Заслужи. Де да ми бе така послушен винаги…

И когато ми пъхна в ръката левчето и ме потупа по рамото, там, дето усещах да ми никнат криле, баба изрече думи, след които иди и кажи, че радостите не се водели:

— Ако ти се иска — рече, — поиграй си малко с часовника. Доволна съм от теб днеска.

— Ама може ли, бе бабо? — не повярвах аз.

— Щом ти казвам, значи може — потвърди тя и ме заведе в гостната стая. Баба изтри ръце в престилката си, откачи часовника от гвоздея и внимателно го сложи в шепите ми…

Още една такава радост, и тя нямаше къде да се побере в сърцето ми. Но аз не си представях да има друга такава радост…

Вечерта не дадох на никого да ме изпревари в читалището: бях пръв сред първите — повечето ученици и деца, които станаха слушатели на обясненията ми какво е човек на изкуството. Моите описания така поразиха въображението им, че когато звънецът удари три пъти, те всичките, противно на навика си друг път да се навират в самата сцена, се сбиха за най-задните редове и притихнаха в очакване на необикновеното. Чергата, заместваща завеса, започна да се движи по скърцащия тел и аз прекъснах обясненията си и с премаляло сърце се свих на един стол: очаквах настъпилата тишина да се разтърси от гръмотевичен трясък и сред ослепителната светлина на сцената да се появи човекът на изкуството и от стъпките му да се разлюлее земята. Това трепетно очакване не премина и когато човекът на изкуството се появи, вървейки на ръце; той обиколи тясната сцена няколко пъти и като спря по средата й, спусна тялото си на присвити ръце, така че брадата му опря в пода, после издаде напред лицето си, за да го види публиката, и скочи на крака. Опънал ръце надолу край тялото си, той постоя неподвижно срещу салона; гърдите му се издуваха в тежко дишане, лицето му бе зачервено, а вратните му жили подути. После седна, прихвана с ръце двата си крака и ги надяна на врата си; подир туй пусна единия си крак и се изправи на него…

Не изтървах нито едно от движенията му и неволно се напрягах да открия на кого ми прилича той; но когато в съзнанието ми се избистриха чертите на общинския разсилен, тръснах глава, за да отпъдя мисълта за това нелепо сходство: разсилният бе вече застарял селянин с набръчкано лице, малко попрегърбен и макар да се славил на младини с големия си ръст и сила, бе все пак всичко на всичко един разсилен, а тоя на сцената бе човек на изкуството.

Но сходството бе толкова голямо, че двата образа се сляха в един и аз се свивах на мястото си, сякаш човекът на изкуството можеше да ме посочи с пръст и да каже пред всички:

— А, значи ти така мислиш за мене!

Ала той бе зает с фокусите си и не погледна нито веднъж към мястото ми. На масата, която слугата му подаде иззад кулисите, той сложи бирено шише, върху него — дъска, качи се върху масата и застъпил от двата края дъската, почна да се хлъзга върху шишето, като едновременно събу панталона си. Той направи и други интересни фокуси, но аз знаех, че това още не е нищо, че има да се случи нещо необикновено, което ще разкрие свръхестествените качества на човека на изкуството. И когато той обяви: „Сега следва изпълнение на силов номер“, аз потреперах и си казах „Почва!“ Човекът на изкуството посочи с пръст шест-седем момчета и ги повика на сцената. Те се свиваха на столовете си, но окуражавани и сръгвани от родителите си, отидоха при човека на изкуството, който се разхождаше по сцената и разчупваше снага. Когато всички повикани деца се скупчиха при единия край на сцената, притискайки се едно в друго като подплашени пилци, човекът на изкуството ги раздели на две, застана помежду им, опъна ръце на височината на раменете си и като намести крака и поприклекна, каза на момчетата да се наловят и увиснат на ръцете му като на лост. Момчетата се наловиха едно по едно, но щом увиснаха, ръцете на човека на изкуството се скършиха в раменете. Той повтори фокуса, но ръцете му пак се прекършиха от тежестта на момчетата. Тогава той ги огледа и отстрани две по-тантурести, но и тоя път не можа да удържи опънати ръцете си. Човекът на изкуството наведе глава, сякаш обмисляше нещо, после неочаквано грабна едно от децата и го заподхвърля във въздуха все по-високо и по-високо. Момчето, глътнало език, отначало не издаде звук, но после се разврещя, майка му скочи и тръгна към сцената, като викаше:

— Остави го, бре! Ще го осакатиш, бре! Него ли баш намери за маймунджилъците си!…

Човекът на изкуството дочака селянката, подаде й синчето, като го тупна по задника, поклони се, каза: „С това представлението завърши, благодаря за посещението“, и изтегли чергата пред себе си.

Посетителите опразниха тесния салон, развеселени от тревогата на майката, която държеше в ръце синчето си като малко бебе, а то смъркаше сополите си и не знаеше да се срамува ли или да се гордее от участието си в представлението…

Преди да изляза от салона, реших да надникна зад чергата: струваше ми се, че може би сега, когато той, човекът на изкуството, е скрит от погледите на хората, ще приеме своя необикновен, свръхестествен образ. Повдигнах леко чергата: човекът на изкуството бе седнал на един стол по средата на сцената и бършеше с кърпа потта от гърдите и врата си, а слугата разглеждаше запушалката на биреното шише, върху която се бе плъзнал с дъската човекът на изкуството.

— Хей, момче — каза човекът на изкуството, щом ме зърна. — Ти къде живееш?

— Наблизо… тука… — преглътнах смутен аз.

— Я да ме водиш да пренощувам у вас — каза той. — Аз ще си платя. Тука в това село нямало къде човек да преспи.

— Заведи го, заведи го! — каза слугата. — И аз щях да те прибера, нали е за една нощ, ама жената е болна и къщата е разхвърляна, та не сме за пред чужди хора.

Човекът на изкуството не дочака отговора ми и нахвърли набързо багажа си в един ожулен куфар; поведох го по тъмните улици. От двора на една къща излезе селянин с фенер — грамадната сянка на човека на изкуството се залюля по дуварите и изпълни нощта; фенерът се скри, а тъмнината сякаш стана по-гъста. Стана ми страшно: струваше ми се, че ако се извърна, няма да видя гостенина.

— В тая къща, чичо — казах за кураж, — живее онова момче, дето го подхвърля.

— А — обади се той. — То май много се уплаши.

— Абе така да те подхвърлят до тавана…

— Нямате вие тук условия, момче. Това, вашето, сцена ли е? Колко декара ниви имате?

— Не зная… А на различни животни можеш ли да им заповядваш?

— За тая работа трябват условия, момче, пространство и кафези. Близо ли сме до вас?

Бяхме стигнали нашата къща.

Докато мама и баба шетаха и приготвяха вечеря, а тате изтича в кръчмата за бира, двамата с гостенина седяхме сами. Той се бе облакътил на масата и подпираше с шепи едрото си лице, прорязано с дълбоки бръчки. Когато откъм кухнята се зачуеха стъпки, той извръщаше глава към вратата и после бавно и тежко отместваше поглед по стената. Забелязах, че той задържа очи върху висящия часовник, и казах:

— Това е дядовият часовник чак от Америка… Продавачът се завъртял на пета отгоре му и на часовника нищо не му станало… а веднъж един американец ударил дядо с желязо в корема, но на дядо нищо не му станало, защото часовникът го предпазил…

— Златен ли е? — попита той, когато смело откачих часовника от гвоздея.

— Жълтее, пък не знам златен ли е, сребърен ли е — каза баба, която влезе с паница пържени яйца. — И златен да е, ама като ми го няма човека. Виси си тъй на стената.

— Личи си, че е американска направа — подруса гостенинът в шепа часовника. — Каквото пипнат, правят го един път. Те и германците, каквото направят, правят го един път.

— Ти ходил ли си с параход в Америка? — попитах аз.

Искаше ми се да разкаже нещо много интересно, нещо необикновено, което да ни накара да ахнем от почуда.

— Където съм ходил, стига ми — поклати глава той.

— А в Германия?

— Манга харта либертата, вас ист дойч арбайтен — отвърна той и приятелски ми смигна. — Това е на германски език.

— Кажи нещо на друг език! — примолих му се аз.

— Пополо романа паезе джорно синьоре…

— Влашки — каза баба. — Моя човек в Тутракан го затриха.

— Не е влашки, а италиански — поправи я гостенинът.

— Хайде, оставете човека да се нахрани — каза тате, като сложи няколко бирени шишета на масата и ме отмести за раменете настрани. Но аз останах в стаята — не ми се искаше да изтърва нищо от разговора на гостенина.

Ала той се нахвърли върху яденето и не продума. Късаше големи къшеи от порязаницата и ги натикваше с пръст дълбоко в устата си. Виждаше се как набързо сдъвканите хапки слизаха надолу през гръкляна му, когато ги гълташе. Тате преместваше филиите по-близо до гостенина и от време на време казваше:

— Храни се! На каквото си ни заварил. Ха наздраве!

И чукаше дъното на биреното шише о масата.

Яйцата свършиха, гостенинът изпи на един дъх бирата си, въздъхна и като забеляза погледа ми върху себе си, каза:

— Сега върви да спиш, а като станем утре, ще ти покажа фокуси и ще ти разправя много интересни работи за различни държави.

— Ама да не излъжеш? — зарадвах се аз.

Тате ме избута от стаята, пожела лека нощ на гостенина и ние го оставихме сам. Докато мама раздигаше леглата в другите стаи, тате стоеше пред вратата на гостната и всеки път, когато се изшумолеше или изтракаше, слагаше пръст на устата си и тихо шиткаше…

Тая нощ плувах в океани с големи параходи, разговарях с някакви пременени и засмени хора, които ми приказваха на непознати езици, но аз им разбирах всичко, само дето не можех да им отговоря, та повтарях все „бокс, бокс“… А човекът на изкуството ме повдигаше над главата си и викаше да гледам във водата, където плували големи като парахода риби, но аз не виждах нищо друго, освен отражението си, сякаш бях надвесен над дълбок кладенец. После ме караше да се хвана в опнатата му ръка, завърташе се около себе си толкова бързо, че ме обхващаше ужас, като усещах, че ръцете ми се потят, плъзгат, докато останех да се държа с връхчето само на един пръст… И после падах дълго, дълго и тъкмо когато с примряло сърце чаках да се пльосна на земята, силните му ръце ме подхващаха, аз политах отново нагоре, а под мене човекът на изкуството пляскаше с ръце и се смееше. И от високото виждах като от съвсем близо лицето му: младо, красиво, озарено от чудесна усмивка. И когато се намерех в ръцете му, бързах да го попитам, преди да съм изхвърчал нагоре:

— Чичко, ти нали си човек на изкуството?

Събудих се толкова внезапно, така рязко, че се почувствувах като наистина паднал отвисоко; бе съмнало съвсем и виждах как в черчевето на прозореца стъклото потрепва от тряскането на врати. Из къщи и по двора се носеше сърдитият глас на тате и неговото „мошеник“. Тая дума бе единственото му оскърбление и за хора, и за животни, само че когато бе много сърдит, той слагаше ударението върху последната сричка.

Измъкнах се от леглото и се сблъсках с тате.

— Ти заслужаваш — каза той ядосано — да ти изкъсам ушите, дето ми домъкна снощи оня мошеник. Сега да тръгваш да го търсиш и докато не се върнеш с часовника на дядо си — в къщи за тебе място няма!

Вратата на гостната стая бе отворена, леглото на гостенина стоеше нераздигнато, както си бе от вечерта; на стената стърчеше гол гвоздеят, на който, откакто се помня, висеше часовникът.

Излязох пред пътната врата и огледах всички посоки.

Както всеки ден, както всяка заран, по пътя за нивята скрибуцаха коли, раздигаха прахоляка чарди, край чешмите тракаха менци, от училището се носеше звънът на звънеца, а на двора у дома баба кълнеше прасето…

И сякаш нищо не се бе случило.