Кольо Георгиев
Сънища наяве (11)

Проклятието

На художника Ив. Кожухаров

Тия работи Ганчо ги знаеше, ако и да е просто свинарче. Знаеше ги не по-зле от Ради, макар той да му е чорбаджия… Срещнел ли в гората гладен човек, да му дадял хляб. Амчи ще му даде я! И не просто да му дадял, а да го заведял в коптората на свинарника и да го нахранел на скрито, защото гладният се вардел от хората, тия, дето сега скитат из горите, са един особен чешит. Ганчо сам се сещал какви са… Амчи сеща се, ами!… Защото гладният човек бил лошав човек, гладът на лошо подучвал човека, пък Ганчо стока има в ръцете си, сто свине са това, затуй… Ще се стискаш за един комат, ама ще си изядеш хляба за цял живот — и тъй понякога става… Гладният, като му причернее за един комат, живот може да затрие, без окото му да мигне, затуй… Та си отваряй зъркелите на четири — каза, — да не ти досвидее хлябът, хляб пак ще ти донеса, дай му, ако ти поиска, покани го в коптората да се нахрани на скрито, коптората, кажи, е празна, чорбаджията тая заран дойде да ми донесе храна и си отиде, не се опасявай, кажи, чорбаджията дойде и си отиде, чак след два дена пак ще дойде, той на два дни, кажи, идва само да ми донесе ядене и си отива. Тая заран дойде и си отиде, пък в коптората, кажи, разни работи за ядене имам, кисело мляко, кажи, имам цяла рукатка, лук имам, сирене се намира, попара, кажи, можем да си направим, огън да стъкнем, всичко, кажи, можем да правим в коптората, там, кажи, никого няма, чорбаджията дойде и си отиде, той идва да ми донесе ядене на два дена, сега в коптората никого няма, кажи…

Чорбаджията даде заръката и си тръгна, но чак когато се потули сред дърветата по пътеката за село, Ганчо си позволи да му възрази. Ганчо не е някой неблагодарник, че да спори с чорбаджията си, дето от улицата го прибра и хляб му даде, и покрив, и чирак го направи… А добри хора може да има много, може да има много хора, дето ще те погладят по главата и ще кажат какво хубаво дете си, да те окаят, че си сираче, ама само чорбаджията, само чичо Ради го попита има ли де да спи и го поведе после за ръката от чакалнята на гара Търговище и го прибра у дома си… Ако и да му каза железничарят, че Ганчо се напикавал… Спи, бако, на цимента всяка нощ и ти, пък ще те видя, като, ти изстине кръстът, няма ли да се напикаваш… Че и по три пъти на нощ… Не само ще се подмокриш, но друго билям ще направиш. Но чорбаджията не обърна внимание на железничаря, ами поведе Ганчо за ръката и го заведе в къщи на село, билет за влака му купи, окъпаха го, нахраниха го, на креват го сложиха да спи и чорбаджията му каза, че за свое дете ще го има, ако е послушен и не пипа, което не му е позволено… Защо не се напика нея нощ, като му беше топло на кръста? А? Дрънка си железничарят, защото му е широко край врата, спи си на креват, топли си кръста… Да легне поне една нощ на голия цимент, пък като се подмокри двайсет и пет пъти, тогава да приказва, ама не ляга, знае само да пъди Ганчо от чакалнята като куче, та Ганчо трябваше да влиза през прозореца и за да не го видят отвън, завираше се под пейката и спеше на голия цимент… Ам-ма!… Я чорбаджията като го прибра, като го нахрани, като го сложи на креват и му хвърли дори завивка… Ама чорбаджията тоя път не случи, като каза, че гладният човек бил лошав и като му причернеело за един комат хляб, можел да затрие живот… Ганчо не е някой неблагодарник, да вземе да спори с чорбаджията, не е на всекиго работа да спори с чорбаджията си и Ганчо никога не спореше, в негово присъствие не си позволяваше дори мислено да му възразява, защото той не го е прибрал да спори с него, но като си сам, спори с когото си искаш, той няма да знае и няма да ти каже, че си някой неблагодарник… Не случи за гладния чорбаджията… Защото железничарят да не беше нещо гладен! А кой всеки ден ядеше хляб и сирене в градинката зад гарата и си пиеше чешмена водичка? А кака му гладна ли беше? Гладна, ама за… А хазяинът на Ганчо и майка му гладен ли беше, че им изхвърли багажа на пътя? А? Ще ми разправя той… Защо ще изхвърля багажа баш, когато на Ганчо майка му умря и когато Ганчо се върна в дъжда от погребението и нямаше къде да се прибере, и остана под стряхата? А Ганчо, като беше гладен и мокър и като му беше мъчно за майка му, дето умря предния ден, защото я ухапа змия, като копаеха царевица на хазяина, и като му беше тежко, и като беше гладен, лошав ли бе, че молеше хазяина да го пусне в плевнята само да преспи, а той не го пусна? А? А кака му, като не беше гладна и си седеше в къщи, и Ганчо като забеляза, че прозорецът им още свети, и повика, тя излезе ли? И Ганчо като чу, че креватът изтежко изскърца, и разбра, че мъжът й си ляга, и пак повика, и кака му тогава се обади през прозореца, а не излезе, а?… И като чу, че Ганчо скимиче като кученце под дъжда, и излезе, й като излезе и не го попита защо плаче, а какво имало, и се върна, и му донесе порязаница хляб като на просяк, и Ганчо й хвърли хляба, макар че цял ден не беше ял, а? Тя какво направи? А? Попита ли го къде ще иде, къде ще спи, ами си подсмърчаше на сушинката, за да не събуди мъжа си, а той си къртеше на кревата, топлеше си кръста, пък Ганчо отиде на гарата и стоя в чакалнята, но като мина и последният влак, железничарят почна да мете и попита Ганчо къде щял да пътува, като нямало до сутринта влак, и го изпъди от чакалнята, и я заключи, та Ганчо влезе през прозореца и спа под пейката и се напика, а?… И не напсува железничаря, и никого не напсува, макар че всички заслужаваха да ги напсува и ги прокълне, но не ги прокълна, и чорбаджията не случи тоя път, като каза, че гладният човек бил лошав човек. Не е лошав гладният, а му е криво и му се плаче, много му се плаче, и му е тежко, че хората не ги е еня, че му се плаче много, и какво му е тогаз лошавото и страшното на гладния, като му се плаче, и Ганчо не се страхуваше никак от гладния в гората, дето чорбаджията му заръча да го нахрани, ако го срещне, и ще го нахрани, само да го срещне, пък ако ще пушка да има, ако ще бомби да има, ако ще с ножове и ками да е окичен целият… Ганчо съвсем не му се плаши и чорбаджията напразно го подучваше, като срещнел гладния, да си пуснел сълзите, пусни, кай, сълзи и два реда сополи, аз съм, речи, сираче, баща си не помня, майка нямам, свинарче съм, речи, на един човек в селото, майка ми, речи, я ухапа пепелянка, пък близки си нямам, сестра ми ме изпъди, защото не съм угоден на мъжа й, сега съм свинарче, речи, на един човек в село, той ме прибра по милост, речи, и се грижи за мен като баща, храни ме и ме облича, речи… И плачи, не си спастряй сълзите, той нищо няма да ти направи, ти си дете още, сакато съм, речи, ръката си покажи и му подай хляб, не чакай той да ти поиска, и за коптората му подхвърли, че в нея никого няма, и го заведи в нея, да не ни видят, речи… И да не се изтървеш да кажеш, че съм те подучил да му приказваш тъй, от себе си го казвай, за да ти повярва, да не рече, че и други знаят и нещо клопка му кроят, и тогава няма от какво да се плашиш, на дете той няма да посегне.

Ще посегне той, ама… Ама знае ли какво ще го сполети после???… Знае ли той какво го очаква, ако Ганчо го прокълне? Има ли той хабер какво става, като прокълне прокълнат човек, има ли той хабер, че Ганчо е прокълнат и може да прокълнава?… Ръката?… Дясната?… Вижда ли той, че трите пръста ги няма? Къде са? Не са се родили с Ганчо, затова ги няма. А защо не са? А защо палецът е чаталест и с два нокътя, и защо на Ганчо децата му викат Чатала, и по-големите го караха да им дава чест с чаталестия пръст, и Ганчо като не им даваше, искаха да го бият, но не можеха, макар да беше и по-малък, и по-слаб от тях, защото ги ръгаше с чаталестия пръст и им го завираше в устата и очите, и те бягаха само като ги докоснеше с тоя пръст? Сеща ли се той защо? Защото е прокълнат, прокълнат, преди още да се роди, прокълнат от майката на майка си, от бащата на майка му, от роднини и от всички, защото майка му искала без баща да го роди, като го родила — я прокълнали, — от срам в земята да потънеш, очите ти от плач да изтекат, господ с нишан копелето ти да бележи, та всички, като го видят, да те заплюват, а него отдалеч да го обикалят… И го избикаляха, защото знае ли какво ставаше, ако не го избиколят? Какво стана например с жената на файтонджията, която го срещна пред пощата, и Ганчо, без да я види, й пресече пътя? Ганьо, каза тя, върни се, дете, нищо зло от теб не съм видяла, пък сънувам ли те, срещна ли те, все нещо лошо ще ме постигне!… И като отиде в пощата да види защо я викат, дадоха й телеграма, че майка й била болна, пък излезе, че била умряла, но нарочно писали, че уж само била болна… Я!… Ясно ли е защо го заобикалят? Защото, като си прокълнат, и без да искаш да прокълнеш, злина можеш да докараш само като пресечеш пътя на някого, ако кихнеш даже, само с поглед даже… Я!… Пък ако искаш, света можеш да затриеш, кажи на някого: „Окото ти да изтече!“, и стига — ще го гледаш после да се препъва кьорав; кажи на някого: „Като червей да се гърчиш“, и стига — ще се разболее като две и две — четири… Я! Каквото речеш, можеш да направиш на хората и на животните даже, защото и те носят душа, щом ги боли, но досега Ганчо никого не е прокълнал, защото на него хубаво ли му е, като е прокълнат, и защото прокълнеш ли веднаж, не можеш да си възвърнеш проклятието назад и човек си остава тъй, както си го наредил в яда си… Я? Дядо му и баба му, после като му се радваха, преди да умрат, и като му думаха: „Умно ни е момчето, послушно ни е момчето, хрисимо ни е момчето, работливо ни е момчето“, възвърнаха ли си проклятието? Изникнаха ли му на Ганчо пръстите, оправи ли се чаталът?… Ще се прави, ама подир после, и затуй човек трябва да мисли с главата си и да не си отваря много-много устата, че отвори ли я веднаж, изпусне ли си яда веднаж, връщане назад няма… Затуй Ганчо вардеше хората от себе си, затуй ги избикаляше, особено като е ядосан — ти може да си ядосан, хората какво са ти виновни, — и стискаше зъби… А му е идвало някой път да отвори една уста, че да изреве като вол, че да викне: „Прокълнавам те!“, но овреме се сеща какво ще последва и захапва език… особено пък край прасетата! Кат рекат някой път да му правят въртели из гората, като ги хване някой път бесът и бръмнат всяко на различна страна, и ни от викане вземат, ни от завръщане, и като го разкарват по цял ден, та на Ганчо душа и крака не му останат от търчане, и като го надуе Ганчо да изреве: „Проклевам ви, гадове мръсни!“, и а-ха, а-ха… Но досега повече от едно „про“ от устата му не е излизало, най-много до буквата „к“ е стигал и е спирал. Ама разбират ли тия животни, предрича ли им нещо, какво ги очаква, но както щръклеят, изведнъж мирясват, сбарабаряват се, вървят едно до друго като коледари, грухтят си кротката, абе сякаш не са същите прасета… Но цаката е това „про“ и особено „к“-то — изклокочи ли ти в устата истинската, можеш да бъдеш спокоен… Като го хване някой път шубето в гората и го попъпли страх — я му се счуе нощно време, че нещо дебне, нещо се таи, нещо драще по вратата, Ганчо си дава кураж с това „про… ккк“. То му е като заредено оръжие, дето остава само да натиснеш петлето; като кривак, дигнат във въздуха — остава само да го стовариш… Изречеш ли думата изцяло, оръжието е гръмнало, тоягата е стоварена… Ей него ден, кога заровиха майка му и хазяинът изхвърли багажа му, и сестра му не го прие заради мъжа си, темерутина, а оня калпав железничар го изпъди от чакалнята и после изплещи, че Ганчо се напикавал… ей тогава това „про… ккк“ му се въртеше на крайчеца на устата и Ганчо все се чуди как не го изтърва, като му беше толкова криво и като всички те заслужаваха да ги прокълне, щом са такива едни, ама съвсем никакви… Но не им се е разминало, а!, да си имаме уважението… Ганчо прощава, ама има мярка!… Един ще сгази лука някой ден! Ганчо търпи, търпи, ама… Ще има един да избаучи на умряло, но да видим кой ще е! Един ще има да си оплаква животеца, но да видим кой ще е „късметлията“, дето ще кацне на мушката… То няма да е винаги само „про… ккк“, „про… ккк“… а!, да се разберем!

Дотука спряха мислите на Ганчо, който, след като изпрати чорбаджията си, тръгна из гората да дири стадото — иззад едно дебело мешово дърво неочаквано изскочи гладният. Ганчо се сепна и се изплаши, но не чак толкова, че да не се сети за своето „про… ккк“. Тихичко — само на себе си!… Е, ти можеш да държиш пушка, ама Ганчо не е с голи ръце, така че… Но в поведението на непознатия нямаше нищо заплашително; пушката му служеше повече за опора, отколкото за заплаха, види се, единият му крак беше нещо повреден, защото го държеше подгънат и стоеше само на другия. Непознатият беше много мършав и приличаше на болен, по хлътналите бузи и очи Ганчо позна, че е от гладните, ама от много гладните, значи не е лошав и опасен. Ганчо не почака непознатият да му изпроси хляб, а бръкна в торбата и извади комата и захлупците със солта и чубрицата. Досрамя ли го, какво, непознатият мълчаливо отказа, но докато Ганчо прибираше назад хляба, той не откъсваше поглед от торбата и на два пъти преглътна и облиза устните си. Тогава Ганчо му каза, че в коптората няма никого, ако иска, да отидат в коптората на скрито, тя е близко и е празна, чорбаджията — обясни му Ганчо — идва тая заран да донесе храна и си отиде, той идва на два дена и си отива и сега в коптората няма никого… Непознатият му направи знак да тръгне към коптората, но остана до дървото и не мръдна от мястото си, докато Ганчо не изчезна сред дърветата… Ганчо знаеше, че той ще дойде, ама първо да се увери с очите си, че Ганчо не го лъже за коптората, и нека си проверява, щом може да търпи на глада и се съмнява в Ганчо, макар че лъжците се познават по очите. И наистина той дойде, но чак след час ли, час и половина ли, дойде в коптората, където Ганчо го чакаше с трапеза, подредена върху сандъчето за дрехите му. Влезе, като се опираше на пушката си, огледа всеки предмет, задържа поглед върху чувалите, които чорбаджията беше докарал, за да ги напълнят с жълъди, и като накуцваше, доближи сандъчето и седна на земята с пушката между крака. Ганчо го покани и каза, че ще му направи и попара, водата вече шушне на огнището, ала непознатият не бързаше да се храни, а все се оглеждаше и ослушваше… После сложи пушката на земята, за да не му пречи, и започна да яде, както яде само много гладен човек: бързо, без да дъвче много-много, сякаш се боеше, че ще го хванат за ръката и кажат „стига ти толкова“; твърдите залъци издуваха гръкляна и повдигаха мъжеца му и Ганчо, като гледаше как трудно преминават, започна да преглъща на сухо, за да му помага… Непознатият омете яденето, Ганчо му сложи още, но скоро той взе да се насища, защото започна да дъвче по-продължително и да се усмихва — демек прощавай, братко, че гълтам като пуйка, но много съм гладен, две не виждам, срам не срам… Какво ще се срамува, Ганчо ако не ги разбира тия работи, кой ще ги разбира, Ганчо ако не е гладувал, кой е гладувал, кой е преглъщал, като гледа другите да ядат, и кой после, като му натрупаха ядене в къщата на чорбаджията, посягаше с двете ръце едновременно и се задави, та трябваше да го тупат по гърба и да му дават вода… В тая работа срам няма… Непознатият въздъхна издълбоко, протегна се и се потупа по корема — беше се нахранил вече, но Ганчо му поднесе паница попара… Тогава чак непознатият попита Ганчо как се казва и Ганчо му описа кой е, що е, като премълча само, дето е прокълнат и дето се напикаваше, когато спеше под пейката на цимента. Непознатият слушаше внимателно и дори тъжно и Ганчо реши, че може да му признае и за напикаването, и за другото, но не сега, а като се опознаят, защото такива работи на всекиго не се признават… Ганчо го подканяше да изсърба попарата, докато не е изстинала, и непознатият гребна с лъжицата, ала когато я поднесе към устата си, ръката му замръзна във въздуха, очите му се изцъклиха от ужас, той полегна и се присегна към пушката си, но както беше полегнал, върху му изневиделица се стовари едно човешко тяло, което изскочи зад гърба на Ганчо, дето бяха струпани чувалите. Нападателят беше повлякъл чували след себе си и един още покриваше гърба и главата му, та Ганчо не можеше да разбере кой е човекът, но при боричкането чувалът падна и Ганчо позна чорбаджията си… Ганчо тракаше със зъби от страх, докато двамата мъже пъшкаха на земята и се боричкаха, но скоро чорбаджията надделя, изви ръцете на непознатия, притегли с крак въжето, което лежеше наблизо до вратата, и започна да опасва с него тялото на непознатия. Ганчо се съвзе и каза на чорбаджията, че това е гладният, това е гладният, ва чичо Раде, дето ми заръча да го повикам и нагостя, остави го ва, той не е лошав, но чорбаджията продължи да опасва тялото на непознатия, който повърна… Чорбаджията извика на Ганчо да му подаде кърпата, но не се избърса с нея, а взе да я натиква в устата на непознатия. Ганчо хвана ръцете на чорбаджията, защото искаше да му обясни, че тоя човек е гладният, аз го повиках, ва чичо Раде, той сам нямаше да дойде ва, той щеше пак да си отиде, но чорбаджията с един ритник събори Ганчо на земята. Ганчо се изправи веднага и замоли чорбаджията да не връзва непознатия, недей, ва чичо Раде, недей, че ще си помисли, че съм го излъгал ва, но чорбаджията го перна през устата и му разкървави зъбите. А в това време непознатият се гърчеше на земята под тежестта на чорбаджията, хъркаше, защото кърпата го душеше, и Ганчо нема̀ сили да гледа мъките му и да понася погледа му и се спусна връз чорбаджията си, за да го отмести, и развърже непознатия. Чорбаджията псуваше и отблъскваше с ръце и крака Ганчо и не му даваше да приближи. Отчаян от безсилието си, Ганчо изскочи от коптората, сякаш там можеше да камери помощ, и почна да вика с пълен глас: „Олеле, майчице!… Олеле, божке!“ Но чорбаджията изхвръкна след него, закри устата му с шепа, хвана го през кръста и го внесе в коптората… Ганчо се намери на земята до вързания, а чорбаджията взе да го опасва със свободния край на въжето.

„Ти що правиш тъй, ва чичо Раде? Какво ти направихме, че ни връзваш? А?“ — изпъшка Ганчо под тежкото коляно на чорбаджията.

Чорбаджията обаче не го слушаше, а продължи да стяга ръцете и краката му: стягаше с все сила, затискаше безжалостно гърдите му с коляно и не го беше еня, че ще продъни гърдите му, че гладният ще се задуши.

„Ама чичо Раде, аз ще те прокълна ва, недей тъй, че после късно ще е, ва чичо Раде!“ — каза Ганчо.

Но думите му не направиха никакво впечатление на чорбаджията: зачервените му, издраскани до кръв бузи не побледняха след заканата, очите му не премигнаха от страх — той стана и като триеше с ръкав потта от лицето си, се огледа. Погледът му се задържа върху чувалите, в които беше се крил, той се наведе, избра един по-скъсан и го раздра. Ганчо се сети, че чорбаджията се кани да затъкне и неговите уста, за да не може Ганчо да му се моли за вързания, за да не му надума, че е лъжец, от дърт циганин по-голям, да не му надума, че като му е дал хляб и покрив, пък да не мисли, че може да мами хората и после да ги мъчи и души като джелатин, да не може да му каже, че той като знае да лъже и мами, пък други друго могат, че той като е силен и може да извива ръце, пък други друго могат да му направят, такова да му направят, че после да си оплаква животеца мръсен!

Чорбаджията тръгна към Ганчо с парчето чувал, което мачкаше на топка.

— Тъй значи, а! — извика Ганчо, като бързаше да изпревари чорбаджията си. — Устата ми ще затъкваш, а! Пък тогаз аз те прокълнавам!… Копелетата ти с нишан Господ да ги бележи!… Дето ги видят, отдалеч да ги избикалят, който те срещне, в мутрата да ти плюне… По корем да се влачиш… Очите да ти изтекат! Като червей да се гърчиш… На гроба ти кучета да пикаят!…

Чорбаджията напъха парцала, преди Ганчо да изрече цялото проклятие. Но най-главното беше изречено и Ганчо се остави да му затъкнат устата, защото наум той можеше да нареди още хиляда проклятия и никой не можеше да му затъкне ума, и никакво угризение не можеше да го спре да прокълнава, защото чорбаджията си ги заслужи, хиляда проклятия са му малко даже. Сега сам да си тегли последствията…