Кольо Георгиев
Сънища наяве (3)

Всеки ще стане някакъв

Дълго ни подготвяха за посещението на областния училищен инспектор. В началото на всеки урок учителят ни обясняваше как трябва да посрещнем и изпроводим важния гост. От нас се искаше дружно да станем на крака, когато в стаята влезе инспекторът, да отвърнем на поздрава му, да седим мирно и послушно, докато учителят предаде урока си, да отговорим на въпросите на инспектора и когато той си тръгне, да извикаме „ура“. Въпросите не бяха трудни — трябваше да знаем кой е царя на България, кога сме били освободени от турско робство, как се казва областният управител, кои са враговете на България и какви искаме да станем, когато пораснем.

Щом човек е стигнал до второ отделение, той вече знае какъв ще стане в живота. Пък и учителят се беше постарал да ни подготви. След всяко изпитване на черната дъска той не забравяше да почука учениците по главата с кокалчетата на свитата си ръка и да каже: „Ти ще пасеш патките“, „От тебе само говедар ще излезе“, „И от тебе, като от баща ти, само орач става“, и т.н. Само на Матьо предричаше най-безрадостно бъдеще: „От тебе нищичко няма да излезе“, но Матьо не го беше еня и се усмихваше с широка добродушна усмивка, от която мърдаха щръкналите му уши, а кожата на челото заедно с косата слизаха чак до русите му вежди. Но по тези въпроси всеки от нас имаше собствено мнение, което не се покриваше с мнението на учителя.

Посрещнахме инспектора точно така, както учителят искаше. Отначало всичко тръгна добре, дори празнично. Тази празничност идваше от черния костюм на инспектора и бялата му яка, която превземаше очите със своята белота. И от усмивката на учителя, която много рядко виждахме. Неговата усмивка беше блага, такава усмивка можеше да се подари само на добри и послушни деца, тя ни внушаваше, че сме такива, и от това чувство се раждаше нашето стремление да бъдем такива, каквито усмивката на учителя ни правеше.

Първи изпитаха Дечо. Той отговори на всички въпроси на инспектора, както се полагаше, а като го попитаха какъв иска да стане, тържествено обяви:

— Аз ще стана учител!

— Много добре, мойто момче — похвали го инспекторът и посегна да го погали по косата. Но Дечо инстинктивно дръпна глава, сякаш се усъмни в добрите намерения на инспектора. Това движение на неговата глава ми напомни за нашата крава, която пред хомота все дърпаше глава настрани. Тате казваше, че предишните й стопани изглежда са я били с жегъла по главата, затова се плаши и дърпа. И Дечовата работа беше такава. Защото тъкмо на него учителят казваше: „Ти ще пасеш патките“, и го удряше по главата и по-често, и по-силно от другите, защото Дечо беше негов син и учителят поне в този случай не се боеше, че ще идват да му се карат, задето бие. Другите може да са останали изненадани от Дечовия отговор, но аз — не. Същата сутрин Дечо ме дръпна настрани и ми довери своето решение.

— Като ме питат днес какъв искам да стана, знаеш ли какво съм намислил да отговоря? — попита ме той.

— Не зная — отвърнах аз.

— Учител — каза многозначително Дечо.

— Защо пък учител?

— Защо ли. Защото тогава никое дете няма да посмее да ме бие, пък аз ще бия, което си поискам.

След Дечо изпитаха Матьо. Матьо повтори първо отделение, повтаряше сега и второ, беше най-едър от всички и затова седеше на последния чин. Сигурно защото беше най-голям и все ухилен, инспекторът го забеляза и каза:

— Я стани, ти, момченце, от последния чин!

Матьо скокна с готовност, а усмивката на учителя изчезна. Той почна да чупи ръце и наведе глава.

— Я кажи да чуем кой славен български цар управлява сега нашата държава?

Матьо се заоглежда, ухили се, но не отговори.

— Кой е този там на портрета? — помогна му инспекторът, като посочи рамката над черната дъска.

Това беше цар Борис трети, същият, както на двадесет и петдесетолевовите монети: гологлав, плешив, обърнат на една страна. Казваха, че го имало и на столевовите монети, но аз не бях виждал такива.

— Този ли? — погледна Матьо към рамката. — Той е нашият цар.

— А как се казва нашият цар? — попита инспекторът.

— Цар се казва.

Инспекторът поклати недоволно глава, а Матьо седна на чина си.

— Стани, стани, момченце, аз не съм ти разрешил още да седнеш — каза инспекторът. — Не е добре един български ученик да не знае своя цар. Нашият цар, добре да запомниш, се казва цар Борис трети!

— Да, трети беше — потвърди ухилен Матьо.

— А сега да ми кажеш кога България е била освободена от турско робство?

— Това не сме го учили — отвърна Матьо. Сякаш помнеше какво сме учили.

— А знаеш ли кой е нашият областен управител?

— Ъкъ — поклати отрицателно глава Матьо.

— Не се отговаря „ъкъ“, а „не“ — поправи го инспекторът.

— Добре — съгласи се Матьо.

— А знаеш ли кои са враговете на българската държава?

— Ох-хо — завъртя глава Матьо. — Турците.

— Защо?

— Защото хич не ги обичам. Мразя ги тези гаджали. Мога да ги избия всичките, ако имам едно оръдие.

— А кои други врагове още знаеш?

Матьо безпомощно повдигна рамене.

— Не знаеш — сви устни инспекторът. — Учителят не ви ли е разказвал това, дето те питам?

— Разказвал е, но аз не мога да заповням — призна Матьо.

— Как така не можеш да запомняш? И не се казва заповням, а запомням — поправи го инспекторът.

— Че то все там — каза Матьо.

— Не е все там и ти трябва да слушаш учителите и по-възрастните. А сега да ми кажеш какъв ще станеш, като порастеш? Мислил ли си?

— Ами чи как?

— Ха кажи да видим какво си намислил!

— Аз ще стана улуар, като пораста.

— Какъв, какъв? — не разбра инспекторът.

— Улуар.

Инспекторът извърна глава към учителя и той нещо му пришепна на ухото, като се наведе, защото беше два пъти по-висок от инспектора. Инспекторът извади бяла кърпичка и я размаха пред лицето си.

— А-а, воловар. Я, момче, повтори думата „во-ло-вар“.

— У-ло-вар — заклати глава Матьо в такт със сричките.

— Во-ло-вар — повтори инспекторът.

— У-ло-вар — предпазливо изговори Матьо, като гледаше в очите инспектора и повтаряше движението на устните му.

— На тебе баща ти какво работи, бе момче?

— У-ло-вар — произнесе сричка по сричка Матьо.

— А дядо ти какъв беше?

— У-ло-вар.

— От тебе и воловар няма да излезе — изпъшка инспекторът.

— Защо пък? — наивно попита Матьо, но инспекторът му даде знак да седне на чина и измърмори:

— Само дето търка чиновете на държавата.

Следващият бях аз.

Като слушаше отговорите ми, инспекторът доволен клатеше глава, а учителят се радваше. Казах и за Освобождението, и за враговете на България, и за областния управител, и то не така само с две думи, а с подробности. Инспекторът дори изпляска с ръце от изненада, след като казах името на областния управител и добавих, че той е героят от Каймакчалан. Така пишеше на една книжка, на чиято корица беше нарисуван нашият областен управител, облечен като офицер, да размахва сабя, а край него да се търкалят заклани много, много вражески войници. Учителят веднъж ни чете тази книжка и каза, че областният управител бил велик българин. Бях запомнил и едно стихотворение, написано от самия областен управител, и го издекламирах. То завършваше така: „Българийо славна, геройска земя, за теб ще се бия кат черна ламя; Българийо скъпа, с любовта си жарка бих се жертвал за теб с дъщеря си Дарка…“

— Много добре, отлично — похвали ме инспекторът и като огледа цялото отделение, каза: — Деца, така трябва да отговаря един ученик. Поучете се от вашето приятелче и следвайте примера му. А сега — обърна се той към мене и най-приятелски ми се усмихна — кажи да чуем всички какъв искаш да станеш, като порастеш!

— Комунист! — отговорих аз.

— А? — наведе глава към мен инспекторът и сложи длан зад ухото си.

— Комунист — повторих по-силно.

— Не може да бъде — дръпна се назад инспекторът, после се изсмя на глас, но сякаш се сепна от собствения си смях и започна да бърка из джобовете си. Оттам се изтърси връзка ключове. Учителят се наведе да ги дигне, но като се изправяше, удари главата си в чина, изохка и ха да замахне с ключовете върху мене, но се овладя и ги подаде на инспектора. А той, вместо да ги сложи обратно на мястото им, взе да ги увива в кърпичката си и после почна да се изтрива с нея.

Аз знаех, че на тях няма да им стане приятно, но така бях намислил да отговоря. Предишния ден мама ме изпрати за боза в дядовия дюкян. Срещна ме бате Велин, мой братовчед, когото бяха изключили наскоро от гимназията, и ме спря. Не бяхме се виждали отдавна, той учеше в града, а през лятото ходеше да работи в тухлената фабрика и не се връщаше в село. Та той ме попита:

— Като порастеш голям, какъв ще станеш?

— Бозаджия — казах аз. Тъй бях решил, защото обичах много бозата и завиждах на дядо, че си пие, когато и колкото иска, и главното — без пари.

— Никакъв бозаджия — каза бате Велин. — Ти, като порастеш, трябва да станеш комунист!

— Защо?

— За да биеш думбазите.

— Е, щом е за биене на думбазите, там съм.

Близо до дома живееше думбазинът Ради Карадушев, който не ме пускаше да минавам пред дюкяна му. Оградата пред дюкяна му беше съборена на няколко места и хората си минаваха направо, където им е удобно — на тях Ради нищо не думаше, но мене, колчем видеше, все ме погваше и замеряше, с каквото попадне. Мразеше тати, защото на кооперативни събрания го наричал мошеник и пладнешки разбойник, а на мене си го изкарваше.

Щом се съгласих, бати Велин клекна и накриви шапката ми наляво.

— Комунистите носят шапките си наляво. И ти така да я носиш!

Не бях свикнал да нося наляво шапка, струваше ми се, че ще падне и затова поизкривих врат да я крепя. Дядо забеляза това и дори попита да не съм изкълчил врата си, но аз не казах истината. Щеше да му домъчнее, че се отказвам от бозаджилъка и кой знае, може би нямаше вече да ми разрешава да гледам, като меси бозата. Същия ден на път за училище Ради пак ме подгони и аз окончателно реших, че връщане назад няма — ще бъда комунист, пък каквото ще да става.

Инспекторът и учителят се споглеждаха и мълчаха, сякаш глътнаха езици. От задния чин се обади Матьо:

— Господин учителю, искам, като пораста, и аз да стана като Желязко.

Учителят тръсна глава и тръгна със свити юмруци към Матьо. Но от предния чин се обади и Дечо:

— Тате, нека и аз стана като Желязко.

Той пък да не чуе нещо. Сякаш, като стане комунист, баща му ще му разреши да бие Ради Карадушев. Та те са първи приятели и дето седнат, дето станат, все са заедно. Учителят не стигна до чина на Матьо, защото едно след друго и другите деца се разграцаха, че и те искали да станат като мене.

— Млък! Млък! Ще ви изскубя главите като на пилета — разкрещя се той. — Млък, нехранимайковци с нехранимайковци!

— Вие не сте за учител! Вие сте за пъдар! За говедар! Вашето място не е тука! — развика се и инспекторът и тръгна срещу учителя. — Какви са тези безобразия! — размаха той ключовете пред лицето му.

Но не се сбиха. Инспекторът навярно се уплаши, защото учителят беше навел глава като бодлив бик и сякаш се канеше да се нахвърли с рогата си. Инспекторът хукна към вратата, като викаше:

— Не, аз няма да допусна…

— Моля ви да ме изслушате — спусна се след него учителят.

Зад вратата дълго се чуваха гласовете им, а след това всичко утихна — сигурно бяха влезли в учителската стая. Ние седяхме и не знаехме какво да правим.

Матьо дойде на моя чин.

— Дечо няма да го вземем с нас — каза той. — Ще си бъдем само ние двамата с тебе.

— Какво ще си бъдем? — попитах аз. Разбира се, Дечо — в никакъв случай! Но и Матьо едва ли подхождаше. И той повтори, че иска да стане комунист, защото, каквото видеше у мене, искаше да го има и той.

— Ама такива, дето ти каза.

— Комунисти ли?

— Ох-хо — завъртя глава Матьо.

— Пък ти знаеш ли какво значи, като искаш да станеш такъв! — попитах го аз.

— Охо-хо — пак завъртя глава Матьо!

— Кажи, като знаеш!

— Знам, но няма да ти кажа. Ти кажи, щом толкова знаеш!

Училищният слуга чичо Доси влезе в стаята, изгледа ни и викна:

— Да се измитате, че като се развъртя, не зная какво ще стане. По-скоро!

Грабнахме торбичките си и тръгнахме да излизаме. А Матьо остана насред стаята и попита:

— Чичо Досе, а кога ще викаме „ура“?