Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (6)

Глава шеста

Филип слезе по голямата стълба на къщата, сутрешното слънце блестеше през огромните прозорци и се рефлектираше от черно-белия мраморен под. Той спря на последното стъпало, за да даде възможност да минат двама градинари, които носеха цветя.

Балът на Лавиния бе тази вечер и това беше вечерта, когато щеше да поиска ръката й. Идеята предизвика чувство на празнота в него.

Отегчен и равнодушен той обикаляше стаите на огромната къща, чудейки се къде ли са отишли всички. Нямаше следа от Лавиния или от който и да е. Виждаше се само сновящата напред-назад прислуга, разнасяща сребърни прибори и купища ленени покривки. Той направи знак на минаващ лакей и попита за домакините.

— Мис Лавиния и мис Бюмонт са с благородната лейди, оглеждат нещата за вечерта, сър. Лорд Сесил е на лов с приятели.

— Ами останалите? — попита Филип. — Те къде са?

Младият лакей весело се засмя.

— Сър Джонатан, сър Хари и мис Виктория? Те току-що отидоха към конюшните. Ужасният Триумвират, така наричат себе си.

Усмихнатият млад мъж направи съобщението, сякаш то бе голямо остроумие и Филип се подразни.

— Чух за това — каза кратко той, поглеждайки неодобрително лакея.

Няма да е лошо да поязди. Ще бъде като сбогуване със свободата преди сгодяването си за Лавиния. В главата му изникна неканена мисъл, че ще е забавно да прекара деня с омайната мис Ларкин и да види как тя ще се справи с присъствието му, дали се сърдеше още и ако се сърдеше как ще го обясни на Феъфилд и Хари?

Филип се усмихна с перверзно задоволство при тази мисъл и забърза през още мокрите от росата зелените площи.

Хари и Джонатан бяха вече яхнали конете си, когато той пристигна и се изненадаха.

— Погледни, Джонатан — викна Хари. — Изгубеният ни приятел от Лондон. Мислиш ли, че Лавиния го е освободила днес?

Филип се опита да не обръща внимание на коментара.

— Лавиния е много заета със соарето и едва ли ще забележи отсъствието ми. Да. Ще яздя с вас.

Хари му се усмихна изпод украсената с пера триъгълна шапка.

— Великолепно. Момче! — извика той на минаващ край тях коняр. — Доведи кон за маркиза, побързай.

След малко Виктория излезе в двора на конюшнята. Тя умело водеше тъмнокафявата си кобила, която се вдигаше на задните си крака. Виктория спря щом видя Филип, който се готвеше да яхне черен арабски кон.

Почувства, че се изчервява. Проклет да е! Какво правеше тук? Не може да има намерение да язди с тях. Не би го понесла, след като се бе държал така гадно с нея. Ето го, изглеждащ ужасно красив, усмихвайки й се арогантно.

— Виждаш ли, Виктория — викна Хари. — Триумвирата си има гостенин. За днес е успял да се откъсне от Лавиния.

Виктория пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— Какъв късмет за нас — прозвуча безразлично гласът й. — Но сега ставаме четирима. А четирима едва ли могат да се наричат триумвират.

— Тогава да се прекръстим, — предложи Джонатан, усмихвайки й се с обожание в погледа. — Какво могат да бъдат четирима, Хари?

Хари се замисли.

— Злобната Четворка? Не… Отвратителната? Не, Виктория е много красива за такова име. Лекомислената, може би? И това не, твърде дълго бяхме лекомислени. Филип напоследък изглежда страшен, какво ще кажете за Ужасяващата Четворка? Не, игривата е по-добре, мисля. Да, така става.

— Тогава да остане Игривата Четворка — обяви Виктория, усмихвайки се на Хари, без да поглежда Филип, който беше направил отегчена физиономия. Конят играеше под нея и тя дръпна юздите.

— Филип — обърна се Джонатан невинно към него, — това не е ли кобилата, дето ти направи синьото на бузата?

Филип премести бавно поглед от игривата кобила нагоре към красивата фигура на Виктория и срещна зелените й очи.

— Да, наистина е тя — отговори с едва забележима ирония. — Точно тя е.

С удоволствие видя, как руменина плъзва по бузите й под деликатната воалетка на шапката й.

— Вероятно сте надценили познанията си за конете — дръзко забеляза Виктория. Тя насочи коня към алеята напред. — Да тръгваме, ако ще яздим — нареди тя.

— Казано като от уста на кралица — направи й комплимент Феъфилд, махайки паднал кичур от челото си. — Да я наричаме ли Титания? Тя е като кралица на феите.

Виктория се намръщи.

— Мисля, че се разбрахме да не се занасяме, Джонатан. Нека за днес бъдем Игривата Четворка. — Тя удари с петите кобилата и препусна.

Всички я гледаха с възхищение, грациозна и красива в черен костюм за езда, малка триъгълна шапка с воалетка, закрепена стабилно върху бухналите й червени къдрици. Изглеждаха, като едно същество с коня.

— По дяволите, толкова е красива — възхити се след нея Хари. Никой не помисли, че става въпрос за коня.

— Най-красивото майско цвете — изрази се поетично Феъфилд. — В сравнение с нея Лондонските госпожици изглеждат като… повлекани.

— Много ми се иска да мога да я взема със себе си за сезона — добави Хари с копнеж в гласа. — Тя ще постави на нокти обществото, толкова е естествена и забавна.

Филип го погледна остро.

— Предложихте ли й? Мисля, че момиче в положението на мис Ларкин ще бъде щастливо да ви стане метреса.

Още докато го изричаше, почувства ревност от такава вероятност.

И двамата го погледнаха шокирани.

— Скъпи, приятелю — каза възмутено Хари, — тя никога не би приела такова абсурдно предложение. Намеренията ми бяха съвсем порядъчни, исках да отседне при леля Агустина, а тя дори не се замисли. С нетърпение чакала да отиде в глупавата си ферма при безбройните си братя.

Филип се замисли върху това, докато яздеха бавно по сенчестата алея.

— Сигурен ли си, Уинстън? Може би тя очаква по-добро предложение?

Феъфилд го погледна възмутен и понечи да му отговори, но Хари го прекъсна.

— Да нямаш предвид, че иска да се ожени? Да си хване богат мъж? Бедни приятелю, прекарваш много време с Лавиния и Роземунд. Не, нашата Вик няма такова намерение, за голямо мое съжаление.

Филип погледна към дъното на алеята, където беше спряла Виктория, за да ги изчака.

— Хайде — подвикна тя нетърпеливо. — Размърдайте си мързеливите коне.

Този път и Филип се засмя.

 

 

Те яздиха надалеч сред природата, дишаха чистия въздух, спориха, смяха се и Филип се почувства отпуснат.

Виктория им изпя кръчмарска песен, в която се разказваше за един мъж, който се напил така здраво, че сбъркал коня с жена си. Всички се смяха.

Джонатан им издекламира поема за красотата на природата, Хари обърна очи към небето и изказа предпочитание към изпълнението на Виктория.

Към обяд навлязоха в открито пространство сред гората, където малки пеперуди летяха във високата трева и над гроздовете лилаво попадийно цвете с отворени петнисти чашки. Виктория хвърли шапката си на земята, легна до нея и обяви, че мястото е идеално за почивка.

— Много е топло за юни — коментира Хари, разполагайки се под едно дърво.

— Махни си глупавата шапка, щом ти е топло — посъветва го Виктория.

Хари я погледна ужасен.

— Скъпа моя, един джентълмен не би трябвало да язди без шапка.

— Колкото и да се поти, така ли? — попита Виктория. — Колко глупаво. Монсиньор маркиза не носи шапка. Той разумен ли е или просто не е джентълмен?

Тя бързо погледна Филип, който изглеждаше изненадан от закачката й. Той не носеше шапка и слънцето грееше в гъстите му черни коси.

Джонатан седна във високата трева до Виктория и извади бутилка вино от сакото си.

— Ето, Хари, дано ти помогне, остави и за останалите.

Филип седна срещу двамата, опирайки гърба си на дънера на стар дъб, откъдето се виждаше добре Виктория, изтегнала се, като дете на тревата. Тя се надигна и се опря на лакти, като преди това бутна шапката на Джонатан върху тревата.

— Ето и Джонатан стана разумен. Нямаш нищо против, нали Джонатан?

— Нямам против, Вик. Вземи и сърцето ми, ако искаш. — Феъфилд й се усмихна нежно и щастливо, думите му съвсем не бяха казани на шега.

— Не благодаря — отговори Виктория, — имам едно и то ми създава достатъчно грижи.

— Колко е жестока, нашата Цирцея — забеляза Хари, пийвайки си от бутилката.

— Цирцея! — прихна Виктория. — Не беше ли тя прелъстителката, която превръщала мъжете в прасета?

— При Хари това очевидно се сбъдва — посочи Феъфилд. — Той не само лочи като прасе, но и се капе като прасе, вижте му ризата.

Филип се разсмя с другите, когато Хари започна да ругае, поглеждайки капките червено вино върху снежнобялата риза.

— Камериерът ми ще се разсърди не на шега — протестира Хари протягайки бутилката към Феъфилд, който пийна доста преди да я предаде на Филип.

— Стига си се оплаквал, Хари — заповяда Виктория.

— Ако ни бяха приятни такива приказки щяхме да си поканим Лавиния. — Едва изрекъл последните думи, той започна да се извинява. — Ох, прости, Филип. Нямах намерение да съм груб. Не може човек да очаква всички момичета да са като Виктория.

Маркизът се засмя непринудено и щастливо и сърцето на Виктория трепна като криле на птица.

— Не — съгласи се нежно той, — не могат всички да са весели като мис Ларкин. За най-голямо съжаление.

Виктория обърна глава, смутена от тъжната нотка в гласа му. Днес беше съвсем различен, щастлив и внимателен, а не студен и арогантен, като тогава.

— Но не можете да я наричате мис Ларкин, Филип — каза Хари. — Това е първото правило на Ужасния Триумвират. Никакви титли и официални имена. Тук сме Хари, Джонатан и Виктория, ако предпочиташ наричай я Вик.

Филип пак се усмихна и отпи от бутилката. Усети виното в гърлото си хладно с дъх на лято и плодове. Всичко бе забравил на това спокойно и красиво място — Лавиния, замъкът, бързо свършващите пари. Той подаде бутилката на Виктория. Тя отказа.

— Не, благодаря. Предпочитам вода.

— Вода ти прилича… Виктория.

Страните й пламнаха, но Филип изглеждаше толкова любезен и весел, като че споделяше тяхна си тайна и тя му се усмихна.

Хари легна и се загледа в синия безкрай на небето.

— Какво небе! — извика щастливо той.

Беше хубав ден, помисли Виктория, оглеждайки пейзажа наоколо — зелени дървета покриваха нежно търкалящи се хълмове докъдето погледа ти стига, в далечината се виждаха острите върхове от кулите на черква, прашен път, виещ се през ливадите далеч напред, като хвърлена кафява панделка. Филип си свали сакото и започна да си навива ръкавите, след това се облегна удобно на дънера. Виктория гледаше здравите кафяви ръце и се мъчеше да не мисли за тях — обхванали талията й, притиснали я до себе си. Чудеше се какво го правеше толкова дяволски атрактивен. Може би косата, черна и гъста или начина по който падаше от панделката, с която беше привързана отзад на врата. Тя го гледаше очарована от формата на устните му и потръпна от нахлулия спомен. Погледна очите му, сини с гъсти мигли, видя че я гледа и се обърна.

— Защо се наричате Ужасният Триумвират? — изведнъж попита той, наклони се напред и опря ръце на колене.

Всички се спогледаха предпазливо.

— Защо… защото сме трима — предложи Джонатан.

Филип вдигна недоверчиво вежди.

— Това за триумвират ми е ясно. Но какво бихте могли да направите, за да се обявите за Ужасния?

— Да му кажем ли? — попита Хари, отваряйки лениво едното си око.

— Не, няма да казваме — твърдо каза Виктория, — защото Филип ще си каже, че сме… ужасни.

Филип помисли колко приятно звучи името му, произнесено от леко дрезгавия й приятен глас, за разлика от насечения правилен говор на Лавиния.

— Трябва да ми кажеш — каза й той, — или няма да танцувам с теб тази вечер.

Сърцето й прескочи при мисълта, че ще танцува притисната до него и за първи път помисли, че бала на Лавиния може да не е досаден, както си представяше.

— Разкажи Хари — капитулира тя.

Хари се изправи и важно се изкашля.

— Случи се на следващия ден след пристигането ни тук. Отидохме да пояздим и се отбихме да пийнем по чаша бира в „Три Краунс“…

— Някои пиха повече от една — погледна го с укор Виктория.

— Тихо Виктория, иначе и аз няма да танцувам с теб. Както и да е, пристигнахме там и един абсолютно отвратителен тип започна да ни досажда. Миришеше гадно и…

— Пияницата на града — прекъсна го Виктория, — и Етел ни разказа, че той…

— Коя е Етел, моля? — попита я Филип, усмихвайки се.

— Етел е жената на кръчмаря и тя ни каза, че този пияница ще гори в ада. Женен бил за почтена, много работлива жена. Изпил всичките й пари, започнал да я бие и после тя… тя умряла.

— Той я убил? — попита Филип ужасен.

— Всъщност не — призна Виктория. — Умряла от пневмония. Но след смъртта й намерил много пари скрити под дюшемето. Жена му ги скрила там от него, сега той изпивал парите и се надсмивал над покойницата.

— Много ми харесва начина, по който ви разказвам историята — обади се Хари, но Виктория продължи.

— Всички бяхме на мнение, че той е отвратителна крастава жаба. Когато вечерта се връщахме от езда, видяхме го заспал пиян до една ограда на пътя. Какво мислиш, е видял до себе си, когато се е събудил?

— Не мога да сетя — отговори Филип. — Кажи ми.

Очите й светеха.

— Паметникът на жена си. Изправен до него, като че сам е пристигнал от гробището.

Тримата приятели прихнаха като видяха каква физиономия направи Филип.

— И как успяхте да го направите? — попита той.

Виктория се засмя с дрезгавия си смях.

— Много лесно. Гробището се виждаше от мястото, на което бяхме и Хари каза, че се чуди как жена му не е станала от гроба, а ние решихме да…

— И така, ние взехме паметника и го донесохме — довърши Хари. — Всъщност паметникът беше много лек и…

— Не, не беше — възрази Виктория, удряйки го със снопче трева. — Паметникът беше много тежък.

— Мога да свидетелствам, че Виктория е права — каза Феъфилд. — Хари ти не участваше в носенето, само направляваше операцията. Всъщност аз и Виктория свършихме всичко.

Филип се опита да си ги представи — сериозния млад граф, арогантния бъдещ херцог и на вид ефирната млада девойка, мъкнещи паметник от гробището.

— Не мога да го повярвам, да отидете в гробище и да откраднете паметник — каза той клатейки глава. — Ами ако някой ви беше видял?

Хари направи обидена физиономия.

— Не го изкарвай толкова… толкова…

— Ужасно? — подсети го Филип.

— Ето виждаш ли? — каза му през смях Хари. — Ние наистина сме ужасни.

Хари изобщо не звучеше засрамен и Виктория се засмя.

— Странното е — призна Феъфилд, — колкото и глупаво и детинско да изглежда сега, когато го правехме ни се струваше, че е най-смешното нещо на света. Никога не бях правил такова нещо през живота си.

— Аз съм правила много такива неща — призна си Виктория с безсрамна усмивка. — Затова ме изпратиха тук. Братовчедката Абигейл трябваше да ме научи как се държи една лейди, а Лавиния да ми въздейства с примера си.

— Напълно са се провалили, слава богу — провъзгласи Хари, вдигайки във въздуха празната бутилка.

— Върви по дяволите, Хари — каза му добродушно Виктория. — Тази вечер ще се държа толкова прилично, че всички ще паднат.

— Да не си посмяла дори да си го помислиш — умолително каза Филип. — Толкова скучна ще станеш, ако решиш да се държиш прилично.

Виктория мислеше, че никога не е прекарала така хубаво и се чудеше, защо иска да се връща у дома.

— Това е най-веселото ми лято — като ехо повтори мислите й Джонатан. — Никога не съм се смял толкова през живота си.

Хари се изправи на крака.

— Достатъчно се излежавахме. Не ти ли трябват часове, за да се приготвиш за бала, Вик?

— Откъде да зная? Никога не съм била на бал до сега и най-вероятно отново никога няма да отида.

Хари вдигна учудено вежди.

— Знаеш ли поне какво ще облечеш?

Виктория се изправи и започна да чисти полата си от трева.

— Нещо, което Лавиния не харесва вече, предполагам. Мери ще реши.

— Колко е доверчива — обърна се Хари към Филип и Джонатан. — Представяте ли си Лавиния да се довери камериерка да й избере рокля за бала.

Тримата мъже се засмяха. Тя видя, че Филип изглежда най-много се забавлява от разговора и сърцето й се сви. Вероятно ме сравнява с Лавиния и си мисли колко съм недодялана. И за момент, с цялото си сърце пожела да е самоуверена и елегантна лейди, прекарваща дните си в уроци и грижи за външността си.

Филип я сравняваше с братовчедка й, но по съвсем друг начин. Мислеше, колко е искрена и неразглезена и колко му е забавно в нейната компания и колко суетна е Лавиния. Тя непрекъснато му говореше за роклята, която ще облече на бала, за бижутата, които ще носи, за цветята с които ще украси салона и дали музикантите от Лондон ще дойдат навреме. Филип наблюдаваше как Виктория отвързва коня си, как му говори нежно с дрезгавия си глас, опряла страната си на муцуната му.

Хари и Джонатан яхнаха конете и заспориха кой от двата коня е по-добрия.

— Стига сте се дърлили — скара им се тя, — просто вижте кой пръв ще стигне моста.

— Съгласен — каза Феъфилд, двамата благородници препуснаха, вдигайки облаци прах по пътя.

Виктория погледна нервно към Филип, който се изправи и тръгна към нея. Днес й се струваше съвсем различен, без сако с открехната на врата риза и с разрошени от ездата коси, осезаемо чувстваше силата на мускулестото му тяло.

Тя набързо яхна кобилата, избягвайки втренчения му поглед, когато той вече беше застанал до нея.

— Моля те, Виктория — обърна се към нея той. — Почакай за момент.

Изненадана от нежния тон на гласа му, тя погледна надолу. Очите й се спряха на фино очертаното аристократично лице и той се усмихна в отговор на предпазливото й изражение.

— Дължа ти голямо извинение, мадмоазел — каза просто той. — Аз направих грешна преценка и съжалявам за това. Държах се много грубо и глупаво. Всъщност сте мила и свежа, като пролетта и аз не бих могъл да си спомня за по-добре прекаран ден в живота ми.

Той нежно докосна ръката й, смарагдовия пръстен заискря на слънцето. Допира й подейства омайващо, като прегръдката от предишния ден.

Филип я погледна открито и мило.

— Извинен ли съм?

Виктория потърси очите му и видя, че не лъжат. Погледна надолу към ръката, покрила нейната и се чудеше на чувството разляло се по тялото й от тази нежност.

— Разбира се, проклет глупак такъв — отговори тя, искрящият смях в гласа прикриваше нервността й. — Извинен си.

Той й се усмихна толкова чаровно и сияйно, че тя потръпна въпреки топлото слънце. Без да мисли вдигна ръка и пръстите й, сякаш по собствено желание, погалиха лицето му.

Филип се обърна и притисна устни в нежната длан.

За момент останаха неподвижни, чуваше се само жуженето на пчели и чуруликането на птички, очите им заключени едни в други.

Виктория се чудеше дали той чува биенето на сърцето й.

Филип стоеше обладан от желание, изписано ясно на лицето му, съзиращ чувствата си рефлектирани в открито й красиво лице.

Тя пое въздух и попита.

— Да тръгваме ли, монсиньор? — леко произнесе тя, опитвайки се да прикрие трепета на гласа си.

Филип тръгна към коня си.

— Както желаеш, сладка Виктория — отговори той и невинната ласка накара сърцето й отново да запрепуска в гърдите.

— Как бих искала да не ходя на бала тази вечер — изведнъж възкликна тя, опитвайки се да запълни неловкото мълчание. — Ще се чувствам отвратително.

Филип яхна с лекота коня й се засмя на недоволното й изражение.

— Искаш ли да ти кажа нещо? — попита той. — Под секрет, разбира се. Аз ще се чувствам по същия начин. Ненавиждам тези неща.

Виктория го дари с топла усмивка и те насочиха конете към прашния път. Яркото слънце и зелените поля изглеждаха по-ярки и красиви от всякога и тя с радост поемаше дъха на топлото лято.

— Хайде да се надпреварваме — предложи тя, поглеждайки пустия път пред тях, сръга коня с шпорите си и полетя напред.