Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (14)

Глава четиринадесета

Лондон, 1789 година

Мери беше стиснала здраво под ръка Виктория, като си пробиваха път през навалицата по улиците. Тълпата ги буташе и се препъваха в контета и джебчии, честни търговци и нахални прислужнички, просяци и адвокати, всички забързани по собствените си дела.

Шумът по улиците беше почти оглушителен, превозни средства задръстваха улиците, безкрайна процесия от какво ли не, като се започне от луксозни каляски и се стигне до селски каруци.

Над тях отвориха прозорец и без предупреждение на тротоара пред тях плисна съдържанието на нощно гърне. Виктория изруга тихо, заобикаляйки мръсотиите и повдигайки внимателно полата си.

— Ще ви кажа, мис — възмущаваше се Мери. — Без съмнение това е най-мръсното място, на което съм била през живота си.

Виктория се засмя, но нямаше хумор в смеха й.

— Когато се върна у дома, никога няма да се оплаквам от свинарника. Виж, Мери, продавач на ябълки. Мислиш ли, че можем да си позволим и да купим малко?

Мери провери мизерното съдържание на джоба си.

— Само това са парите ни. Трябва да си намерим работа днес, мис, или ще останем на улицата.

Господ да ни пази, помисли Виктория, ритвайки боклука пред себе си. От три седмици бяха тук и независимо, че хотелчето, в което бяха отседнали, беше твърде далеч от луксозно, струваше скъпо, с допълнителни пари за чисти чаршафи и топла вода. И с целия си стаж, като камериерка пет години, Мери не можа да си намери работа без препоръчително писмо. Виктория също.

Струваше им се, че са извървели хиляди километри от пристигането си тук. Тръгваха от улиците с дървета от двете страни и площадите на богатия Уест Енд и стигаха кръчмите с пържена риба, доковете и борсата, където бяха налепени обяви за работа на определени за това места. Търсеха медицински сестри, детегледачки, камериерки, наемни кочияши, шивачки и градинари.

Но изглежда никой, освен натруфените съдържателки на публични домове, търсещи розовобузести свежи момичета, не искаше да ги наеме.

— Ето пристигнахме — каза Виктория. — Петикот Лейн. Сега ще вземем някакви пари, Мери.

Какво беше истинското име на Ийст Енд стрийт, Виктория не знаеше. Беше преименувана в даден момент от историята на града в памет на многобройните търговци на стари дрехи, които се събираха да продават стоката си там.

Виктория се промушваше през тълпата, оглеждайки сергиите и мечтаейки си да може да надникне из сергиите за антикварни книги.

Дрезгавите гласове на лондонските търговци звучаха грубо и пискливо в ушите й, като грачене на чайки. Викаха и пропяваха умолително и примамливо към минувачите, за да ги спрат и да купят от тях.

— Ето — твърдо каза Виктория, сочейки куп втора ръка дрехи. Коприна и сатен се развяваха от миришещия на море бриз. Мъжът, който председателстваше това изложение, представляваше комична фигура не по-висока от Мери. Сякаш, за да компенсира значителния недостиг на сантиметри във височината си, той беше нахлупил седем шапки една върху друга, планина от разноцветни панделки, ширити и щраусови пера се вееха над кръглото му сбръчкано лице.

Мери погледна недоверчиво съсухрената фигура.

— Щом казваш, мис.

Виктория решително се насочи натам и спря пред него.

— Виж — каза тя без предисловие и постави пред него вързоп с дрехи.

Мъжът подсвирна от възхищение, когато ръцете му прехвърлиха предложените рокли, опитните му очи оцениха бродираните рози върху розовата копринена рокля, тафтената подплата и венецианската дантела на роклята с цвят на жълти нарциси, фините тигели и тънката като паяжина тъкан на бялата, богато украсени зелен сатенен колан.

Бледите му очи се преместиха на чакащите пред него момичетата, елегантно облечената червенокоса девойка и нисичката в униформа на камериерка, застанала плътно зад нея и наблюдаваща го с кръгли подозрителни очи.

— Изневерил ви е късмета, мис, така ли? — съчувствено попита той. — Дошли сте да продадете тези красоти? Добре, няма защо да ходите на друго място, милейди, стария Тимоти ще ви предложи най-добрата цена в Лондон.

— И най-големите глупости, ако искате да го слушате — додаде продавачката до него, като сортираше във вързопи купчините вехтории.

Виктория се изсмя силно.

— Каква цена ще ми дадеш, Тимоти? — попита тя, без да се смущава и го дари с най-красивата си усмивка.

— От провинцията направо тук — подхвърли той хитро, наслаждавайки се на дрезгавия й смях. — Рози по бузите и дъх на сено по косите. Дълъг път сте изминали, милички.

Виктория пак се засмя.

— Моля, Тимоти, каква цена ще ми дадеш?

— За роклите? — попита той намигайки. — Един паунд.

Продавачката до него изсумтя.

— Аз не съм глупачка и няма да можеш да ме обереш — сърдито му отговори Виктория, показвайки най-накрая възмущение и напрежение. — Това тук струва тридесет пъти по толкова и имам нужда от пари.

Старецът почувства страха в дрезгавия й глас и се вгледа по-внимателно в смарагдовите й очи.

— Добре, розичке. Ще се разбера с теб. Виждам, че са фини неща, достойни за херцогиня, но и аз трябва да си изкарвам прехраната. Ще ти дам по паунд за всяка рокля и се кълна в гроба на майка си, няма да вземеш повече никъде в Лондон.

Продавачката пак изсумтя.

— Никога не е имал майка, кучи син.

Страните на Мери пламнаха и Виктория пак се разсмя, когато Тимоти се обърна към несговорливата си съседка, купчината шапки от главата му се залюля заплашително.

— Виж какво щеше да направиш! Не говори така пред дами. Те не са свикнали на такъв език и…

— Аз не съм никаква дама — опита се да протестира Виктория, но Тимоти промени атаката си.

— По-добре изобщо без майка, отколкото скитница с цялото си имущество на гърба — завърши победоносно той. — Сега дай да приключим сделката — прибави той, хващайки розовата рокля и разпростирайки я върху купчините коприни, кадифета и дантели на сергията.

— Плати им честно, Тим. — Имаше достойнство в гласа, който се обади и Виктория сепнато се обърна, за да види кой говори.

За секунда й се стори, че е Гарет, толкова си приличаха на височина и излъчване. Но не, само кестенявите му къдрици я накараха да помисли така. Това лице беше по-изпито и сурово, очите му бяха студено сиви. Усмихна се на Виктория е усмивка на познавач.

— Дай им шест паунда, Тим — заповяда спокойно той и за най-голяма изненада на Виктория, Тим покорно отброи шест паунда в шепата й, воднистите му очи показаха разочарование.

— Труден човек си Стийл — каза той — много труден.

— Не се ядосвай, Тимоти — отговори му Стийл с гърлен глас, говорещ за лондонския му произход. — Мини го за сторена добрина.

Виктория се чудеше, кой ли може да бъде този мъж, та лукавия старец с такава готовност да се подчини. Не е дребен аристократ, от говора си личеше, но пък елегантното сако и тъмносивите бричове бяха от хубаво качество, а и на коприненото му шалче под брадата блещукаше голям диамант. Той й се усмихна разглеждайки я критично и белите му равни зъби блеснаха.

— На вашите услуги, Джон Стийл — каза той и очите му се преместиха на финото нервно лице, кадифените зелени очи, червените къдрици напиращи под сламената шапка с широка периферия.

Виктория кимна леко. Дали само така й се стори, но като че ли хората, минаващи покрай тях го заобикаляха? Да, така беше, някои му се покланяха, други докосваха почитателно за поздрав периферията на шапките си.

— И сега, след като ви направих тази добрина ще обядвате с мен — каза им Джон Стийл, хващайки я за ръката.

Виктория рязко си дръпна ръката и вирна брадичка.

— Няма да стане — тросна му се тя. — Не съм търсила помощта ти, независимо, че беше много любезно. Сега ме оставете на мира.

Мери я беше стиснала за ръката с ококорени от страх очи.

Джон Стийл се изненада от отказа и след това се усмихна лениво.

— Точно така, не си търсила помощта ми — съгласи се той. — Предполагам, би отказала, ако ти предложа още помощ.

— Разбира се — каза Виктория със студен надменен глас. — Всичко хубаво, мистър Стийл.

Тя хвана Мери за ръка и я дръпна да тръгват, далеч от блъсканицата и арогантния мистър Стийл. За нейно учудване той ги следваше.

— Много интересно — настоятелно каза той, — нямате нужда от помощта ми. От приказките, които чувам, изглежда имате голяма нужда от помощ. От кога сте в прекрасния ни град, херцогиньо? От три седмици, нали?

Виктория спря и погледна през рамо мъжа.

— От къде, по дяволите, знаеш това?

— Не сте си намерили работа — добави той, придавайки тъжен тон на гласа си. — Поне не честна работа. И от слухове разбрах, че сте отказали на половината притежатели на бордеи в града. А сте или много разглезени или много глупави, за да се преместите в по-евтина стая. Ето започнахте вече да си продавате и дрехите от гърба.

Виктория присви очи.

— Как, по дяволите знаеш толкова много? — настоя тя с упорит равен глас, независимо, че сърцето й се беше разбило.

Той се усмихна.

— Аз зная за всичко тука — отговори просто той. — Притежавам половината от улиците наоколо, а което не притежавам, много лесно мога да го придобия. Много малко неща могат да ми убегнат. Зная, например, че на милата ти приятелка са й откраднали парите от джоба преди по-малко от половин час, когато се възхищавахте на сочните ябълки.

Малката ръка на Мери бързо изчезна под престилката и очите й станаха още по-кръгли, като разбра, че високият мъж казва истината.

— Искате ли си ги обратно? — попита Джон Стийл с лукава усмивка.

— Проклятие, разбира се, че си ги искаме — безизразно отговори Виктория с напиращ отвътре гняв.

— Успокой се, херцогиньо, не съм ги взел аз, но зная кой ги е задигнал. Елате да седнете, да хапнете и да отдъхнете, а аз ще имам грижата за парите ви.

Виктория се поколеба.

— Вие сте дошли от далече — добави любезно той и на Виктория отново и се стори, че прилича на Гарет, — и мога да се басирам, че днес още не сте яли. Елате да ви починат краката, а аз ще се погрижа да ви върнат парите.

— Добре — отстъпи тя, без да обръща внимание, че Мери умолително я дърпа за ръкава. — Но след тава си тръгваме.

— Както желаете — спокойно отговори той. Джон Стийл не направи повече опит да я хваща за ръка и тя го следваше през навалицата по улицата и в тъмния вход на кръчмата. Вътре миришеше на топъл хляб и печено месо, стомаха й започна да стърже от глад. За нейно учудване, той прекоси пълната с хора кръчма, като че я притежаваше и изваждайки ключ от джоба си, отвори тежката врата в дъното на стаята, показвайки им с жест да го последват.

— Не ставай страхливка, Виктория — каза той като я видя, че се колебае.

Казала ли му бе името си? Не, сигурна беше, че не е. Страх прободе сърцето й, но той й хвърли весел, закачлив поглед през рамо. Отново й напомни Гарет.

Тя го последва. Мери се бе вкопчила в ръкава й.

Тя очакваше да види дълбините на ада и въздъхна облекчено, като видя стаята — чиста, комфортна столова, нищо повече, със струящо през прозорците слънце и килим върху блестящия под.

— Моля, седнете — приятно каза той и сам седна.

— Дай да видим откъде знаеш името ми? — започна Виктория. — От къде знаеш как се казвам? От кога съм тук и че търсим работа?

Тежката врата зад гърба им се отвори рязко и влезе сервитьорка с руси къдрави коси под бяло боне и с доста едър бюст. Погледът, който хвърли на Виктория и Мери, беше по-малко от неблагосклонен, но на Джон Стийл се усмихна с готовност.

— Какво ще желаете, сър?

— За мен нищо, но донеси, ако обичаш, обяд за моите приятелки? Може и един чай. О, кажи да намерят младият Джек Бил и да го доведат тук.

Роза излезе през вратата, хвърляйки ревнив поглед към Виктория и Мери.

— Сега на въпроса, мис…?

Виктория не каза фамилното си име и това изглежда го забавляваше.

— Виж, аз ти зная името и къде си отседнала, защото държа да зная всичко, което става в този град и дали ти е известно или не, много хора се интересуват от теб. По-точно притежателите на публични домове.

Виктория невярващо се втренчи в него, а бузите на Мери пламнаха от ужас.

— Всеки ден идвате на трудовата борса — продължи той, — търсите работа, но не успявате да намерите и харчите все по-малко за храна дневно. Тук следят за свежи момичета от провинцията, узрели готови да ги откъснеш, майка Томас, дългата Ана, мисис Джесоп — всички те ви наблюдават и правят облози още колко дни ще издържите. Дават ви седмици, след като почнете да продавате дрехите си.

На Виктория й се доповръща. Влезе Роза с обяда. От чиниите се издигаше пара, миришеше на печено пиле — топъл хляб и за радост на Виктория имаше купичка със сочни праскови. От цяла седмица не бе виждала толкова храна и то съвсем прясно приготвена и апетитно миришеща.

Мери гледаше подозрително на тази проявена щедрост, но Виктория взе праскова и за момент я помириса. Миришеше на свеж селски въздух, на плодни дървета в зеленчукова градина, на родния й дом. Тя захапа щастливо прасковата и преглътна, преди да обърне недоверчив поглед към кестенявия си благодетел, който с удоволствие я наблюдаваше.

— Откъде знаеш толкова много за майка… не запомних името й, за дългата Ана и другата там? — настоя Виктория, недоволна от неговото обяснение. — Кой си ти, да не си ангел господен, изпратен да следи земните дела?

Джон Стийл се изненада, но след малко се разсмя.

— Нищо такова. Всъщност, херцогиньо, аз притежавам заведенията, които тези дами менажират, така че ти става ясна личната ми заинтересованост.

Виктория щеше да се задави с хляба, който дъвчеше. Мери изписка, сигурна, че са застанали пред самия сатана и че мис Виктория всеки момент ще бъде отмъкната в деветия кръг на ада, заради греховете и лековерните си богохулства.

Джон Стийл се смя над ужасяващата им реакция.

— Не се бой, херцогиньо, ако исках да работиш в някое от заведенията ми отдавна щеше да си там. Щях да наредя да те отвлекат, да те дрогират или да те изнудят. Достатъчна е само думата ми и работата щеше да е свършена.

Пресният хляб и праскова имаха мръсен вкус в устата й. В този моментен пожелаваше кракът й да не бе стъпвал в Лондон. Джон Стийл не откъсваше очи от нея.

— Но, както ти казах, лично аз се интересувам от теб. Какво правиш тук? Избягала, предполагам, със слугинята си. И някой, някъде те търси. Нещата, които продаде не струват евтино. Те са качествени, ти също. Както си останала сама, без никой да ти плаща сметките, може лошо да си изпатиш.

Имаше ли заплаха в гласа му? На Виктория й се доповръща, но преглътна и вдигна брадичка. Тя извади от джоба си шестте паунда, които Тимоти й плати и отброи на масата пет.

— Ето. Занеси ги обратно. Тимоти щеше да ми плати само един. Не мисля, че ще имаме нужда от помощта ти, мистър Стийл. Благодаря ти, но е време да тръгваме.

Тя се изправи с прекалена демонстрация на достойнство и отиде до вратата. Мери се залепи зад нея, като подплашена птичка. Ръката й беше върху дръжката, когато Стийл се обади.

— Не бих го направил, ако бях на ваше място. Аз ви предложих само помощта си, а не обичам да ми се отказва. Можеш да седнеш и да ме изслушаш иначе ще кажа две думи, където трябва и още тази вечер ще се окажеш в Нюгейт.

Виктория се обърна към него с почервеняло от гняв лице, трепереща от възмущение и страх.

— Нюгейт? За какво, по дяволите, ще го правиш? Нищо не съм направила, за да ме затварят.

— И не е необходимо да си направила, скъпа. Само трябва да се оплача, че си се опитала да ме обереш? Аз пускам по нещо в кесията на всеки полицай от тези улици — поне на тези, които не са ми задължени с нищо. Сядай долу.

Виктория се свлече на близкия стол истински уплашена.

— Не ме гледай така, херцогиньо. Нямам голямо желание да те видя в затвора или легнала по гръб в някое от заведенията си. — Той се изправи и се протегна мързеливо, наслаждавайки се на уплахата й, като че това беше някаква шега. Отиде до прозореца, вдигна пердето и надзърна на улицата, преди да се обърне към нея. — Искам те за себе си. Ще бъдеш на сигурно място и богата. Можеше да те постигне нещо много по-лошо. И — добави той отмятайки с привичен жест кестенявите къдрици паднали на челото, му — не виждам да имаш друг избор, не е ли така?

Усмивката му угасна, когато Виктория хладнокръвно грабна остър нож от масата до хляба.

— Не се прави на глупачка, херцогиньо, какво по дяволите искаш да…

Виктория изкусно хвърли ножа, той се заби и затрептя в стената до бедрото му. Преди Стийл да успее да издиша поетия изведнъж от уплахата въздух, тя държеше друг нож в ръка.

Зелените й очи срещнаха неговите и бяха ледени, нетрепкащи, а побелялото й лице изопнато.

— Ако хвърля този нож, топките ти са хвръкнали — изсъска грубо Виктория. — И не си въобразявай, че не мога или не смея да го направя. Аз не съм никаквица, нито за теб нито за който и да било. И ако трябва да отида в затвора, няма да съм по-зле, отколкото сега.

С периферното си зрение виждаше Мери, сълзи се стичаха по лицето й, а ужас бе замрял в очите й. Видът на Мери я вбеси още повече.

Стийл я гледаше със студено, ядосано лице и присвити очи. Независимо от външния кураж, коленете й трепереха, сърцето й тупкаше. И след малко, съвсем шокиращо, Джон Стийл отметна назад глава и започна неистово да се смее.

Виктория остана скована, стиснала здраво ножа.

— Дяволите да ме вземат — възкликна силно той, бършейки сълзите си от смеха, — ти наистина си струваш. Това не съм очаквал, не и след хиляди години. Къде, момиче, като теб, се е научило толкова изкусно да хвърля ножове? По дяволите, не в публичен дом, ти трябва в цирк да работиш с това изкуство. Добре, херцогиньо, предавам се. Щом искаш честна работа, ще ти я намеря.

Виктория не мръдна, когато той се върна на масата, седна на стола и започна да се люлее на задните му крака.

— О, стига с този нож. Виж, има една жена в края на улицата, която ми е задължена. Тя държи магазин за хляб и то хубав магазин, каза ми, че търси работничка, но мисля, заради мен ще вземе две. Работата е тежка и много часове се работи. Мислех, че ще ти е по-забавно в моето легло, но щом искаш да се потиш за дребни монети, така да бъде.

Виктория се поколеба, очите й търсеха лукавство във веселото му сега лице, но откриха само смях и възхищение.

— И какво ще ти дължа за това — внимателно попита тя — ако приемем?

Той се усмихна.

— Не много. Какво ще кажеш понякога да ми доставяте удоволствие, като ми правите компания? Без трикове — бързо добави той, защото я видя, как присвива очи. — Само да ми разрешите да ви се обаждам от време на време и да ви водя на театър или на нещо подобно. Позволи ми да ви ухажвам. Ти си нещо много хубаво и си заслужаваш търпението и надеждите.

— Много дълго ще трябва да чакаш — горчиво каза Виктория. — Ще съм честна с тебе, Стийл. Никога отново няма да се доверя на мъж, няма до края на живота си. Наранена и уморена съм и бремена. Ти беше прав, избягах от семейството си. Имам намерение да родя бебето и тогава да се върна, като че нищо не е било. Много се лъжеш, ако мислиш, че ще остана в този мръсен, вонящ град минутка след като ми е възможно да се върна.

Той седна спокойно и очите му зашариха по стройната й фигура.

— На колко месеца си? — накрая попита той.

— На два — спокойно отговори Виктория.

Той замълча, като че обмисляше нещо.

— Добре — каза най-после той, — това ми дава време до месец март, нали? Да се надявам, че ще си промениш решението. Хайде, миличка, сега с този малък гълъб до теб хапнете и след това ще отидем при мисис Лейг и ще видим можем ли да настаним на работа двете. Аз обикновено не съм търпелив и много мъже са умирали от ръката ми за по-малко от хвърляне на нож по мен. Днес съм решил да забравя и да простя, защото ми харесваш.

Виктория го дари с неохотна усмивка.

— Добре — отговори тя и взе праскова. — Не искам да мисля какво щеше да стане с мен, ако не беше забравил и простил. Но, ако мислиш, че ще ме омаеш и ще ти легна, няма да стане. Приключих с всичко това.

Джон Стийл се засмя и се загледа в красивите леко наклонени зелени очи, в сочните, розови устни, в кадифената кожа на деколтето.

— Съмнявам се, херцогиньо. Ти имаш вид, сякаш си създадена за любов. Другояче ще заговориш, когато родиш кутрето си. Бащата аристократ ли е?

— Не питай — каза Виктория, сърцето й се сви от болка. Много ясно виждаше в съзнанието си Филип — черните му лъскави коси, сините му изпълнени с любов очи, елегантните му ръце, галещи нежно тялото й. — Никога не питай за него. Той замина и с него всичко приключи. Не искам да мисля повече за миналото.

Очите на Стийл я пронизваха, докато попиваше тази информация.

— Съгласен — накрая каза той. — Сега яжте, после ще ви намеря работа и прилична стая за живеене. След девет месеца съм сигурен, че ще забравиш и името на това копеле.

Виктория горчиво се усмихна.

— Не, никога не ще го забравя и се надявам да не го забравя. Научих си урока и нямам намерение да го забравям.

Ако Джон Стийл мислеше по друг начин, не го каза. В този момент вратата се отвори и златорусата сервитьорка влезе с изплашено на вид гаменче.

— Как си, Джак — поздрави Стийл паникьосания млад човек, — изглежда си пребъркал погрешен джоб тази сутрин. Върни парите на госпожиците.

Мизерните пари на Мери се появиха върху мръсната му длан.

— Бог да ми е на помощ, Стийл, не знаех, че са ти приятелки, не бих посмял ако…

— Всичко е наред — бързо се обади Виктория, съжалявайки треперещото момче. — Сега е наред, Джак, не ти се сърдя.

— Аз му се сърдя — хладно отговори Стийл. — Няма да пребъркваш джобове, Джак, това не ти е работа. Имам други поръчки за теб, момче. Най-добър си в шпионирането — да надничаш зад пердета и огради. Повече пари се правят от домовете на дребните буржоа, отколкото от джобовете на провинциалните момичета. Внимавай, да не го забравяш повече. Два пъти те откупвам от Нюгейт, но следващият път хванат ли те, в затвора ще си останеш.

Виктория беше ужасена от грубите му думи, но изглежда гаменчето ги поемаше леко, даже благодари на Джон Стийл, сякаш му бе дал подарък.

Тя свърши с яденето, наблюдавайки Стийл с подозрителни очи, чудейки се в какво се е заплела сега, какъв човек е този Стийл и доколко може да вярва на думите му.

Имам ли друг избор? — запита се тя. Къде другаде можеше да отидеш при нейното положение. А трябваше да мисли и за Мери и за бебето. И ако им намери честна работа, ще са по-добре от преди. По-късно, когато бебето се роди, ще могат да си отидат у дома, където искаше да бъде повече от където и да е на света — градината там е пълна с ябълки, кухнята миришеше на сладко от къпини и печено пиле, а лек ветрец донася дъх на сено.

За момент Виктория затвори очи и се пренесе у дома, когато ги отвори видя непознатата стая с опасния мъж срещу нея, който щеше да я поведе по мръсните улици на Лондон.

— Добре, мистър Стийл. Да тръгваме при мисис Лейг и да видим, какво ще направи тя за нас. — Гласът й бе твърд и решителен, брадичката упорито вдигната.

Джон Стийл се усмихна с удоволствие. Той точно знаеше, какво щеше да направи мисис Лейг — щеше да ги скапва от работа, от тъмно до тъмно, всеки ден в горещата като пещ хлебарница и само за мизерни дребни монети. Стаите, които можеха да си позволят с оскъдните заплати не бяха нищо по-добро от тези на бедняците. И ето го него, добрия Джон Стийл, готов да вземе в елегантна карета тази прекрасна провинциална хубавица с розови бузи и да я заведе на красиви места, да й купи скъпи подаръци.

Няма да мине много време, мислеше той и тази надменна, мятаща ножове лисица ще бъде победена от непреодолимия му чар. Коя беше тя? Дъщеря на провинциален граф, вероятно. Щеше да разбере, сигурен беше в това, при неговите връзки. Може и злато да има в тайната й, ако съответните лица искат някои неща да останат в тайна — Стийл знаеше, от собствен опит, че дребната аристокрация добре плаща за такива тайни.

Колкото до бебето, с това отделно ще се заеме, когато му дойде времето. Тя може да порони малко сълзи над скоропостижно умрялото копеле, а той охотно ще я утеши.

— Много добре, херцогиньо — сговорчиво се обади той. — Там отиваме.

Широката усмивка и кестенявата къдрава коса толкова напомняха на Гарет, че Виктория отвърна на усмивката му.

— Престани да ме наричаш така, казвам се Виктория.

— Добре, Виктория! — радостно се съгласи той.

Виктория по-скоро почувства, отколкото видя неодобрителния поглед на Мери и тя й изпрати окуражаваща усмивка, когато последваха Джон Стийл по шумните, вонящи улици. Тя наклони глава назад за момент, за да почувствува слънцето върху лицето си. Погледна мрачните сгради и стелещия се пушек от комините по синьото небе.

Неканени и нежелани мисли нахлуха в главата й. Къде ли е Филип и дали мисли за нея?