Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (12)

Глава дванадесета

Дойде и месец юли с горещи прекрасни дни, окичени с рози и ароматни ружи и с блещукащи фонтани под безоблачно небе. Топъл вятър разнасяше мириса на дъхаво сено, лилави камбанки цъфтяха на гроздове покрай прашните пътища, показвайки петнисти гърла под лъскави листенца.

Виктория за първи път в живота си бе влюбена. За първи път разбра, защо пияниците жадуват за алкохол, независимо, че знаят колко много им вреди, по същия начин тя жадуваше за Филип, жадуваше да е близко до него. Тя чакаше с копнеж за някоя открадната целувка в конюшните, за бележка тайно предадена под масата, за беззвучно изговорени: „обичам те“, които й пращаше, когато се разминаваха в хола.

Най-много очакваше нощите, когато оставяше леглото си и ги прекарваше в ръцете му, под балдахина на дъбовите дървета или в хладните чаршафи на неговото легло, наситено с омайващата миризма на кожата му и на сандалово дърво. Тя му призна, че обожава тази миризма. На следващия ден Филип й подари ветрило, деликатните елементи на което бяха направени от сандалово дърво. Когато вееше покритото с бяла коприна ветрило, миризмата на сандалово дърво се разнасяше около лицето й, отнасяйки мислите й към предстоящата нощ.

Виктория изобщо не скучаеше, понякога усещаше вина, понякога (не много често) усещаше съчувствие към Лавиния, която очакваше с растящо недоумение Филип „да заговори“. Имаше и сутрини, когато Виктория се зачервяваше от ужас при спомена за буйната си страст и Мери ще забележи зачервените й страни и изпръхналите от целувки устни и ще предложи да се помоли за душата й.

Виктория й се смееше и закачливо питаше, дали господ ще й прости ако изреже по-ниско деколтето на бялата рокля и на жълтата, и защо не на небесносинята?

С всеки изминат ден, без обявен годеж между Лавиния и Филип, надеждата й растеше.

 

 

Джонатан се безпокоеше от държанието на Лавиния. Той много я харесваше, радваше се на непринуденото им приятелство и независимо, че никога не бяха говорили той знаеше, какво става и много се безпокоеше. Не, че беше й го казал, но Виктория разбираше от загрижено сключените му вежди и между тях се появи неудобно мълчание, от което тя се чувстваше скована и още по-лошо — виновна.

Все по-рядко и по-рядко излизаха да яздят сред природата и Виктория често бе разсеяна и раздразнителна. Джонатан от своя страна се чувстваше несигурен с тази нова Виктория, която неочаквано придобиваше сочна плътска красота. Очите й лъщяха замечтано, страните й блестяха с трептящ цвят, а гърдите й, като че се подуваха извън силно пристегнатия корсаж. Наистина тя пращеше от здраве и смехът й, както всякога, често се разнасяше, но на Джонатан му се струваше, че той звучи напрегнато и понякога виждаше сянка по лицето й или зърваше за миг да пробягва в очите й тъга.

След една от тези изпълнени с дъх на лято разходки, Джонатан и Виктория се връщаха от селото и минаваха покрай ниви със зреещо жито и пръснати тук-таме къщи. Копитата на конете вдигаха прах по пътя и Виктория се чудеше дали е имало някога такова горещо лято. Топлината обикновено не я смущаваше, но днес я задушаваше. Чувстваше се замаяна, независимо, че яздеше под сянката на крайпътните дървета.

Не спя достатъчно, помисли тя, избърсвайки потта от лицето си с обточена с дантела копринена кърпичка. Беше прекарала нощта при Филип и той беше полудял от страст. Любиха се един, два, три пъти.

— Виктория, чуваш ли ме?

Стресната, Виктория погледна Джонатан, който я наблюдаваше обезпокоен. Дразнеше се от това загрижено лице, което носеше напоследък, високото му чело набръчкано, под крилата на златорусите коси, кафявите очи, като че вечно питащи: „Всичко наред ли е с теб Вик?“.

— Извинявай, сигурно е от топлината — излъга, знаейки, че на него му е ясно, че е лъже. — Защо, какво каза?

— Казах, че имам писмо от Хари. Пише, да те помоля за прошка. Пише, че се чувства жалък.

Виктория въздъхна. Хари. Тя искаше да го забрави. Искаше да забрави всички — Лавиния, братовчедката Абигейл, баща си, Джеймс, дори Джонатан, който винаги беше мил с нея, но чийто очи отразяваха страховете и съмненията й, чувстваше се толкова разкрита и проницаема.

— Така значи — отговори кратко тя, топлината я правеше повече раздразнителна от обикновено. — Хари заслужава да е жалък. Надявам се да се задави от самосъжаление.

Джонатан я погледна тъжно.

— Той наистина чувства така, Вик. Не твърдя, че не е постъпил отвратително е теб, но вярвам, че истински съжалява. Никога не би го направил, ако беше трезвен.

Виктория обърна главата си настрани към ширналите се пред погледа й жита, блеснали на слънцето, към веригата зелени хълмове. Прииска й се да си е у дома, където всичко беше толкова просто.

— Ти не разбираш — накрая каза тя. — Не мога да простя на Хари. Мислех, че ми е приятел, а той ме обиди, искаше да ме купи, като че съм проститутка, която може да заведе у дома за някакви пари. Предложи ми каляска, къща…

— Какво ти предложи монсиньор маркиза, Виктория? — Джонатан произнесе въпроса тихо и притеснено, но всяка дума за Виктория беше като плесница.

Тя се обърна ядосана към него, срама и незачитането бяха обагрили страните в червено, а очите й горяха.

— Да не си посмял да ми говориш така! Какво знаеш ти, какво право имаш да се месиш?

Феъфилд преглътна и се изчерви. Той отклони погледа си.

— Никакво право, предполагам, освен това, че съм ти приятел. — Той спря да говори и за момент очите му се замъглиха от сълзи. — И се надявах на нещо повече, Виктория. Ти си ми много скъпа и… никога не бих те унижил и направил моя метреса.

На Виктория й се доповръща. Стомахът й се сви. Това беше самата истина. Независимо от нежните думи, които си разменяха с Филип, голата истина беше, че тя е негова метреса. Проклет да е Джонатан, проклет да е, че й го каза, че го хвърли направо в лицето й. Тя се бореше със сълзите си, хапейки устни.

— Не съм му метреса — с треперещ глас успя да каже тя. — Той ме обича Джонатан, каза ми го.

Кафявите очи на Джонатан потъмняха, ръцете му стиснаха по-силно юздите.

— Той ти го каза, каза ти значи? По дяволите, колко хубаво от негова страна, нали? И когато ти казваше, не взе ли да ти направи почтено предложение? Предложи ли ти да се ожените, Вик?

— Може да го направи — извика тя, опитвайки се да убеди и себе си. — Може би ще го направи. Още не е предложил на Лавиния, нали?

Джонатан я гледаше тъжно, махна падналата върху челото си коса и каза:

— Ще се моля да си права, Вик. Но се страхувам, че ще останеш наранена. Французите са по-изтънчени в тези неща, по-преситени са от нас англичаните. Любовни слова казани в леглото са игра, част от забавлението, част от преследването. Ако вярваш какво ти казва мъж в момент на страст, сигурно ще останеш разочарована.

На Виктория й се повдигаше от срам, притеснение и от откровения начин, по който Джонатан й говореше. Той нямаше право, сигурно грешеше. Защо й говореше тези ужасни неща, защо я нараняваше? Джонатан се приближи към нея, сякаш искаше да хване ръката й, искаше да я успокои и тъгата в очите му бе повече отколкото тя можеше да понесе.

— Върви по дяволите — извика тя, дърпайки юздите на коня си. — Остави ме! Никога не ми казвай такива неща! Не искам да мисля така. Аз го обичам, не виждаш ли? И зная, че и той ме обича. Не ти позволявам да цапаш любовта ми с такива морални проповеди!

— Ще се моля богу, да си права, Вик — повтори простичко той, гледайки, като че бе го зашлевила.

Виктория сръга коня си и той полетя напред в галоп, а Джонатан остана загледан тъжно след нея.

Докато стигне прохладното убежище на стаята си, тя се чувстваше жалка и объркана, замаяна от грозните думи на Джонатан, хвърлени направо в лицето й.

Тя повърна в нощното гърне, дръпна тежките сини завеси, легна напряко в леглото и заспа.

 

 

За най-голяма своя изненада Филип Ст. Себастиан бе влюбен. Нямаше смисъл да го отрича, дори пред себе си. Ако Виктория бе омайваща с нейната искрена невинност, два пъти по-омайваща ставаше с новооткритата си сексуалност. Зелените й очи му разказваха тайни през деня, тялото й копнеещо се свързваше с неговото през нощта, като че бяха родени едно за друго. Дрезгавият й глас шепнеше любовни думи в ушите му, възбуждащи и сладки, като горски мед, а щом заспиваше преследваха го в сънищата му.

След такъв сън той дойде до извода, че не може да се ожени за Лавиния.

По дяволите замъка на прадедите му, по дяволите Кристина и сметките й, по дяволите Франция, ако трябва ще има Виктория. Ще я заведе в Аверне, сред планините в старинния замък и ако проклетите греди на покрива се срутят върху главите им, хубаво. Той ще умре щастлив.

Почувства, че голяма тежест се смъква от раменете му, като че се ражда отново и когато на закуска видя Лавиния, каза й, че скоро си тръгва, благодари й за гостоприемството и замълча.

Тя чакаше предложение с вперени в него очи, сигурна, че ще го получи, Филип не каза нищо повече, тя се извини с леденостудена любезност и си отиде в стаята. Филип почувства леко угризение на съвестта, след това благословено облекчение и радост. Той потърси Виктория, но му казаха, че е отишла на езда с Джонатан. С леко, като на дете, сърце той се отпусна на един фотьойл в библиотеката и зачака Виктория.

В библиотеката беше прохладно и спокойно. Ореховото дърво блестеше с кехлибарен блясък на слънцето. Филип взе едно малко томче, което бе оставено на масата, върху отворената му страница бе поставен кадифен ширит. Помисли, че може би Виктория е оставила този знак и когато прочете стихчето се увери, че е тя:

„Ела при мен и моя любов бъди.

Двама насладите й да докажем,

дето планини и равнини, поля и долини,

гори или стръмни руини, ще редят.“

Да, Виктория е оставяла белега, сигурен беше, оставила го е за него. Той взе копринения ширит и то пъхна с усмивка в джоба. Вероятно още тази вечер ще й го върне с майчиния си пръстен завързан на единия край. Представяше си израза на лицето й, шокирана от неочаквания обрат, когато й постави пръстена й каже, че ще се ожени за нея и за никоя друга.

Остро изкашляне го сепна и когато повдигна поглед видя лорд Сесил Харингтън, застанал на вратата, огромното му тяло облечено в износен костюм за езда, червендалестото му лице подозрително устремено във Филип.

— Bonjour, както бихте казали вие — поздрави лорд Сесил с провлеченото си произношение, леко повдигнатите му навъсени вежди бяха в противоречие с добродушния му поздрав.

— Сър? — отговоря неловко Филип и неудобството му се засили, когато графът затвори тежката врата зад себе си и тежко седна на стола до него, поглеждайки го с не добро око.

— Добре де — започна лорд Сесил притеснено и спря да прочисти гърлото си. Той повдигна с разбиране очи към тавана, когато видя, какво чете Филип. — Поезия, а? Не се учудвам.

Филип съвсем се притесни, но само повдигна вежди под настойчивия поглед на графа.

— О, вие сте доста хладнокръвен, а? Сигурно, защото сте французин, предполагам. Още от самото начало се безпокоях. Но Лавиния изобщо не искаше и да чуе, бих казал, бързо завладявате женските сърца, блестящ сте с вашите маниери.

Филип реши, че ще е по-разумно да мълчи.

— Добре, ще ви говоря директно. Лавиния дойде при мен и се развика, като продавачка. Каза, че си тръгвате, без да сте поискали ръката й. Не, че това ме разтревожи. Никога не ме е привличала идеята за френски сватове, но Лавиния не зачита мнението ми.

— Съжалявам — каза Филип, стараейки се да се вземе в ръце. — Никога не съм мислел да нараня Лавиния, но аз…

— Остави Лавиния. Сигурно я намирате разглезена, дребнава и своеволна. Разбрали сте, че под хубавото лице се крие лош характер. Аз не съм сляп, сър. Независимо, че някои ме мислят за такъв. Не съм дошъл тук да разисквам характера на дъщеря ми или липсата на такъв. Искам да зная, скъпи млади човече, какво мислите да правите с мис Ларкин?

Филип остана като поразен от гръм и стария граф беше много доволен от себе си.

— Точно така, мис Ларкин. Аз не съм нито сляп, нито глупав и много малко неща могат да убегнат от вниманието ми. Зная, че тя ви обича, зная, че спите с нея и искам да зная какви са намеренията ви? Ако още не сте мислил, време е да го направите. Момичето бе оставено под моя покрив девствено и невинно, а вие с вашия сладък глас и красиво лице не му мислихте много. Тя може да е бедна, но е моя роднина, за бога…

Филип присви очи.

— Вие ме подценихте, сър. Не съм мислел да я прелъстя и да я изоставя. Аз я обожавам и ще се оженя за нея.

Лорд Сесил се облегна назад в стола и погледна изненадано Филип.

— Вие ще се ожените за нея, наистина ли? Боже, как ще се ядоса Лавиния? Знаете ли какво означава това? Ще трябва да й купя най-малко шестдесет рокли и да й платя тур на континента.

Филип въздъхна абсолютно успокоен.

— Съжалявам, сър. Надявам се да не ви струва много скъпо.

Сесил махна безгрижно с ръка.

— Глупости. Сега вървете да мечтаете или да пишете сонета, или каквото там влюбените правят. И ще чакам с нетърпение обявяване на годеж утре сутрин.

— Аз също — съгласи се Филип. — С цялото си сърце.

 

 

Той тактично избягваше Лавиния през останалата част от деня и прекара следобеда в пакетиране на нещата си. Филип отказа да слезе за вечеря и изпрати по един от лакеите бележка на Виктория да го чака в десет часа. Моля, допълни накрая той, знаейки че това ще я разсмее.

Часовникът в музикалната стая удари десет, когато Филип мина по горната площадка на голямото стълбище и дочу напрегнатия глас на батлера Холиуел, разговарящ с някого в празния салон.

Гласът на човека, с когото говореше, беше отчаян и възбуден. Филип чу, че говори на някаква смесица от английски и френски. Думите, които достигнаха до него го накараха да спре.

— Намерете… да намерите Ст. Себастиан… моля бързайте… нещастие…

Филип изпита ужасно предчувствие и бързо слезе по стълбището, токчетата му чукаха остро по полирания мрамор в тъмното фоайе.

Той видя смутения батлер отчаяно да успокоява мъж в лакейско облекло. Филип познаваше мъжа. Той бе камериер на приятеля му Етине Дю Бей, притежател на корабоплавателна компания в Лондон, в която Филип бе инвестирал доста пари.

— Всичко е наред, Холиуел, мисля, че става въпрос за мен — бързо извика той. Камериерът на Етине се обърна облекчено към него и бързо премина на френски. — Моля, говори по-бързо какво е станало? За какво нещастие говориш? Нещо с Етине ли? Или с бизнеса му?

Мъжът погледна Филип и пое облекчено въздух. Филип забеляза, че човекът е пътувал трудно, лицето му бе покрито с прах от дългия път и преди да заговори избърса потта от челото си с трепереща ръка.

— Не, маркизе, по-лошо, много по-лошо. За Франция.

Филип отново почувства, че го полазват тръпки от лошо предчувствие.

— Революционерите са превзели Париж. В Лондон пристигат параходи пълни с емигранти, те разказват ужасни истории…

Изтощеният лакей спря да говори, като видя израза върху лицето на Филип. Кажи му внимателно, беше го предупредил Етине, но нямаше внимателен начин за казване на такова нещо.

— Освободи ли са затворниците от Бастилията, тълпите са излезли на улиците, влезли са във Версай. Те… те избивали аристокрацията, арестували ги със стотици… казват, че улиците на Париж са покрити с кръв.

На Филип му се доповръща от страх.

— Сестра ми… Кристина.

Тя беше в двореца с кралското семейство. Какво ще направи тълпата с нея, с нейното гордо лице и копринените й дрехи, носещи герба на непопулярния Ст. Себастиан, на едно от най-омразните имена, заради развратния му дядо. Няма да постъпят добре с нея, страхуваше се Филип. Очевидно вестоносецът на страшните вести беше на същото мнение, защото при споменаване на Кристина Ст. Себастиан, той наведе глава прекръсти се и устните му бързо промълвиха молитва.

— Прекрасна девойка, монсиньор, сигурен съм, че няма да имат милост към нея.

— Убийци — извика презрително Филип. — Сигурен съм, че няма да имат милост.

Почувства, че кръвта му замръзва при тази мисъл. Спокойното фоайе с просторния свод злокобно повтори думите му.

— Остани тук — нареди той на камериера. — Аз ще събера набързо нещата си и ще тръгна веднага с теб. Ако има начин да я доведа тук, ще го направя.

Той остави разстроения мъж в тихото фоайе и бързо се върна в стаята си, опитвайки се да владее надигащия се страх в гърдите си.

Кристина, последният член от семейството му, ангелчето с черните къдрави коси, утехата от безрадостното детство.

Когато му бяха съобщили, че майка му е починала той се бе промъкнал в детската стая, мръсен десетгодишен хлапак с разбито сърце. Вдигна от люлката спящото бебе и го притисна до гърдите си. Сълзите му се стичаха по пълничките й бузки, по надиплените с гривнички ръчички и по копринените черни коси. Той й казваше, че не трябва се страхува, защото винаги ще се грижи за нея и тя го гледаше с кръглите си доверчиви сини очички и е завряно в устата юмруче.

— Няма да те изоставя — повтаряше разпалено той. — Идвам си у дома мое мило, котенце.

— У дома ли? — опомни се той, но не можа да си даде отговор. Щеше да направи всичко възможно, нямаше да обърне гръб на последния член на фамилията си.

Колко нелепо, помисли той — вечерта, която обещаваше да бъде една от най-щастливите, трябваше да се превърне в кошмар.

Той грабна писалка и лист хартия от бюрото в стаята си и бързо написа писмо на Виктория.

„Моя скъпа Виктория,

Извини ме, че тръгвам толкова неочаквано, но току-що получих съобщете за бедственото положение в Париж. Тълпите превзели града и започнали масово да обезглавяват аристокрацията. Зная, че ти, която толкова много обичаш братята си, ще разбереш незабавното ми заминаване — Кристина е там и ако още е жива, ще намеря начин да я доведа в Англия.

Дано това са само налудничави слухове и да мога след броени дни да се върна при теб. Не зная какво да очаквам.

Бъди сигурна, че ще се върна. Чакай ме, моля те.

Пази писмото и ако се съмняваш прочитай го пак — ти си моето сърце, моята любов и в деня, в който се върна ще се оженя за теб… моля те. Да върви по дяволите замъка, Лавиния, ти ще си моята съпруга.

Ако имаш нужда от пари, ще кажа на Етине Дю Бей от Хармън Стрийт, Лондон, да те авансира с колкото е необходимо. Зная, че ще кажеш, пари за какво? Но ще бъда поуспокоен, ако зная че си осигурена.

Копнея за теб, споменавай ме в молитвите си и се грижи за себе си. Обичам те.“

Той попи с попивателна написаното, смени обувките с ботуши за езда и метна с лекота куфара на рамо. Чувство за нереалност го обзе, когато прекосяваше тихия хол на Харингтънови, сякаш станалото тук бе само сън, който скоро ще свърши.

Когато се спусна по стъпалата погледа му се спря на позната по физиономия камериерка с черни къдрави коси, напиращи изпод бялото боне. Той я хвана за ръка и тя се дръпна обезпокоена от израза на побелялото му изопнато лице и напрегнатия израз на очите му. Той постави писмото в ръката й.

— Незабавно предайте това писмо на мис Ларкин. Имайте грижата.

Без да пророни нито дума камериерката кимна само с глава.

— Мерси — набързо каза той и се спусна надолу по стъпалата.

Момичето любопитно го проследи с поглед, когато той каза нещо на чакащия във фоайето мъж. Те си размениха неразбираеми за нея реплики и излязоха през външната врата.

Само след минути се чу шум от копита по чакъла и след малко този шум заглъхна в далечината.

Камериерката бавно се обърна и тръгна нагоре, забила поглед в набързо сгънатия лист хартия. След няколко минути тя влезе в спалнята на Лавиния и протегна интригуващото писмо към господарката си.

— Какво има, Дейзи? — сопна се Лавиния. — Съвсем ясно ти наредих, че не желая да ме безпокоят.

— О, да, милейди. Но си помислих, че това писмо ще ви заинтересува — съдейки по вида на французина и по това, че искаше незабавно да го предам на мис Виктория.

В очите на Лавиния светнаха студени искри, но лицето й остана безизразно. Тя седна в леглото и протегна властно ръка. Дейзи покорно подаде писмото и видя как по страните на господарката й избиха червени петна като четеше написаното.

— Точно, каквото си мислех, милейди, те са любовници, нали?

— Млъквай, Дейзи. — Устните й побеляха и ръцете й трепереха от потискана ярост при четенето на това любовно писмо на Филип и предложението му за женитба.

— Какво пише? — попита, без да може да се спре Дейзи.

— Пише, че мис Ларкин е кучка — изсъска Лавиния с бесен глас. Тя смачка листа в треперещия си юмрук и го подаде на Дейзи. — Веднага го изгори. Моментално, пред мен и не споменавай пред никого за писмото.

Камериерката отиде при камината и го постави на скарата, поколеба се само за миг, преди да поднесе пламъка на горящ свещник към него.

Лавиния стана от леглото и облече украсен с панделки халат върху тънката, като паяжина нощница.

— Не стой там, глупачке. Ела да ми оправиш косата. Ще направя посещение на скъпата си братовчедка.

Дейзи погледна към студените, искрящи от яд очи на господарката си, отразяващи гаснещия вече пламък на писмото и беше доволна, че не е мис Ларкин.

— Съжалявам, че няма да отидем във Франция, милейди и това е самата истина — състрадателно каза тя, поемайки четката за коса. — Щеше да е великолепно, наистина щеше да е.

Устните на Лавиния се стегнаха и тя огледа внимателно лицето си в огледалото.

— Млъкни, Дейзи — повтори тя.

Дейзи бързо погледна към студените й очи и млъкна.

 

 

Когато чу почукването по вратата, сърцето на Виктория подскочи и тя почувства, че кръвта й нахлува в лицето.

— Чакай, чакай — тихо каза тя на Мери. Виктория пусна бялата си наметка на пода и без да се срамува, само по бельо, се мушна в леглото, заемайки, по нейна преценка, съблазнителна поза. — Виж, как изглеждам? — прошепна тя, затискайки с ръка напиращия отвътре смях.

Мери се изчерви и закри с ръка конспиративна усмивка.

— Много порочно, мис. Направо в ада ще отидете, не се съмнявайте в това — отговори тя, гледайки с ококорени очи Виктория, облечена само с обточени с дантела гащи и тесен корсет, връзките на който бяха разхлабени и разкриваха по-голямата част от бюста й.

— Истински ад. Господ прощава на любовниците, Мери. — Непринудено я успокой Виктория.

Почукването по вратата се повтори, този път нетърпеливо.

— Мисля, че е време да си отивам — каза Мери. — Опитайте се да поспите, мис, ще се видим утре сутрин.

— Благодаря, Мери, лека нощ — прошепна Виктория.

Мери отвори вратата и внезапното й ахване накара Виктория бързо да се изправи в леглото.

— Не е ли прекрасно тук? — студено попита Лавиния, бутвайки Мери, за да влезе. Лицето й бе изопнато и студено, подигравателна усмивка заигра в края на устните й, когато възмутения й поглед спря върху полуголата Виктория. — Колко шармантно изглеждате, мис Ларкин. Но страхувам се развратните ти номера са отишли напразно, твоят джентълмен няма да дойде тази нощ… и която и да е нощ.

Виктория потисна порива да се покрие. Сърцето й заби, очите й се присвиха, като на котка и тя се повдигна на единия лакът.

— Какво искаш, Лавиния? — кратко попита тя.

Лавиния не бързаше да отговори. Тя се заразхожда из стаята, докосвайки четките за коса, шишенцата с теменужена вода, коприненото ветрило от Филип с нарисувана пасторалната сцена и мирис на сандалово дърво.

— Дойдох да ти предам поръчение от Филип.

Стомахът й се сви, сърцето й се разтупка лудо в гърдите и тя се почувства, като хванат в капан заек, но се насили и гласът й прозвуча спокойно.

— Не ти вярвам — накрая отговори тя, погледа й се местеше от грациозната, облечена в бяло фигура на Лавиния към тази на Мери, все още с ръка на дръжката, малкото й кръгло личице гледащо уплашено.

Лавиния се разсмя с неприятен писклив смях.

— Как можа нашата умна мис Ларкин да постъпи толкова глупаво? — попита подигравателно тя. — Ще ти кажа. Ти преигра. Мислеше, че ще се ожени за теб, нали така?

Виктория преглътна, неспособна да издаде звук, замръзнала от шока.

— О, небеса, мис Ларкин, наистина ли си мислеше, че не зная за това? Колко си глупава. Разбира се, щом Филип иска да се повъргаля с някое и друго селско момиче, това си е негова работа и мен ни най-малко не ме засяга — въпреки, че би могъл да прояви повече вкус.

Виктория бавно се надигна към нея, сърцето й тупкаше, кръвта й бучеше в ушите.

— Лъжеш, Лавиния. Махай се от тук.

— Очевидно, не ти се иска да повярваш — тросна й се Лавиния. — Но, това е самата истина. Той замина, мис Ларкин. Каза, че си му била много забавна, но вече е отегчен. Ще се срещнем в Бат и там ще обявим годежа. Малко те съжалява. Мисли, че ще е жестоко да обяви годежа тук, където ти… си правила, каквото обикновените момичета правят толкова лесно и без задръжки.

Гърдите я боляха, очите й горяха.

— Махай се от тук — повтори тя, но този път гласът й трепереше.

— Разбира се — отговори Лавиния, упорита усмивка играеща на пълните й устни. — Между другото, очаквам да си направиш план и да напуснеш до края на седмицата. Не искам всяка сутрин да гледам на масата изоставената любовница на бъдещия си съпруг. Ще ми се повдига. Няма да е лошо да избързаш с напускането. Не ми се иска да пиша на горкичкия ти баща и да му разказвам тази тъжна история. Какво биха казали скъпите ти братя, ако узнаят, че си изкарала лятото, като любовница на френски аристократ.

Виктория сграбчи гладкото дърво на колонката до нея и я стисна толкова силно, че кокалчетата й побеляха.

— Ще си отида — каза тя с нисък треперещ глас. — Но, чуй ме, Лавиния — ако кажеш само още една дума, ще те ударя.

Лавиния видя огъня в зелените й очи, напиращото напрежение в тялото й, обърна се и тръгна. Тя спря на вратата и се обърна към Мери, която тихо плачеше, стиснала с ръце престилката.

— Ти, разбира се, незабавно си уволнена. Няма да получиш препоръчително писмо. Очаквам да ни напуснеш още утре.

Лавиния се усмихна хладно на Виктория.

— Една седмица — повтори тя и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Виктория погледна убитото от скръб лице на Мери и почувства вина, вина, каквато никога до сега не бе чувствувала. Опита се да проговори, но не можа. Главата й бе олекнала, ушите й пищяха. Доповръща й се и преди да успее да се спре падна на колене, извади нощното гърне и повърна.

Стомахът й се изпразни веднъж и още веднъж, докато почувства, че се дави. Горещи сълзи започнаха да се стичат по страните й, дъхът й идваше болезнено и на пресекулки.

Почувства хладната ръка на Мери върху челото си и чу нежният й успокояващ глас. Когато след малко тялото й се успокои, Мери й помогна да си легне и я покри с меко одеяло. Тя продължи да трепери независимо, че вечерта беше топла.

— Тя лъже, Мери, сигурно лъже. Моля те, иди да видиш къде е, провери в стаята му, моля те.

Мери избърса с трепереща ръка сълза от лицето й и кимна с глава. Горката мис Виктория, която винаги беше добра и весела, а сега прилича на хваната в капан кошута с големи изплашени очи. Мери си избърса сълзите с края на престилката и отиде да търси маркиза.

Търсенето не продължи дълго.

— Наистина е заминал. Стаята му е гола, няма бележка или каквото и да било. Един от лакеите ми каза, че някакъв французин дошъл за него и заминали. Страшно сме загазили, мис.

Двете седяха на изпомачканото легло и тихо говореха.

— И аз уволнена — добави Мери отчаяно, — без препоръки. Не мога да се върна у дома. Там е препълнено и няма много за препитание. Майка ми не може да храни още едно гърло.

Виктория почувства ново пробождане и закопня за дома си, където цъфтяха ружи и рози и червени трендафили пълзяха по дебелите стени на къщата оплетени с листа на бръшлян.

— Ела с мен у дома, Мери. У нас има много място и храна. Момчетата ще те обикнат, като мен. Има повече от достатъчно за още един.

Мери погледна сериозно бледото лице на Виктория оградено с червени къдрици и с тъжни очи и мразеше, че се налага да й каже:

— Но ще има ли място за още двама, мис? Защото има още един, за когото да мислите, няма съмнение в това.

Виктория я погледна уплашено.

— Какво искаш да кажеш, Мери? — настоя любопитно тя и се ужаси, когато Мери започна тихо да плаче.

— О, мис, не разбирате ли? Това, че постоянно сте уморена и днес на два пъти повръщате. Ще имате бебе! Вие сте в ужасно положение!

Виктория замръзна от шока. Бебе. Тя не може да има бебе.

— О, Мери, ти сигурно грешиш. Аз не мога да имам бебе.

— О, да, можете — възрази Мери, — освен ако мислите, че бебетата растат под зелевите листа. Помислете, мис… кога за последен път имахте мензис?

Виктория заклати глава, чувство на ужас я обзе.

— О, Мери… о, Мери… какво ще правя? Не мога да се прибера у дома — баща ми ще ми отреже главата… О, боже, какво направих?

Тя плачеше, горещи сълзи мокреха рамото на Мери и се стичаха по косите й.

Мери я милваше и успокояваше, доколкото може.

— Хайде, мис… стига… ще измислим нещо. Не сте първото забременяло момиче нито ще сте последното.

— Да, но съм най-глупавото — хълцаше Виктория. — Какво правят такива момичета, Мери?

Мери се сети за момиче от тяхното село, което само бе абортирало и беше умряло от кръвоизлива, който си бе причинило.

— Заминават някъде докато бебето се роди и след това се връщат у дома — накрая обясни тя.

Виктория се питаше дали всичко това не е един кошмар. Ами бебетата? Какво става с бебетата?

Мери беше чула, че някои момичета убивали новородените, но това беше ужасно, немислимо.

— Бебетата отиват в сиропиталище или при роднини… омъжена сестра… или леля.

— Аз нямам такива — каза отчаяно Виктория, — освен леля Абигейл. Какво ще правя, Мери? — В гласа й се долавяше истерия. — Ще трябва ли да отида при нея и да кажа: „Скъпа братовчедке, съжалявам, но спах със съпруга на дъщеря ви и ще имате ли нещо против да отгледате бебето, което ще родя от него?“.

Мери повдигна ръка и започна да я милва успокоително.

— Аз ще се погрижа — каза спокойно тя. — Аз иде взема бебето ти, мис.

— О, Мери, как? Ти си в по-тежко положение от мен. Нямаш работа, нито дом, където да отидеш…

— Аз ще си намеря работа — твърдо каза Мери. — Ти също, докато можеш да работиш. Имам малко спестени пари с тях ще преживеем, когато бременността ти напредне и не можеш да работиш. И ако във фермата ви има място и храна, ще отидем там с бебето. Ще кажеш, че бебето е мое. Ще кажем… че съм вдовица.

Виктория гледаше шокирано спокойното, решително лице на Мери.

— Но… какво, ако бебето прилича съвсем на мен?

Мери се замисли.

— Добре, ще кажа, че мъжът ми е бил червенокос. Затова съм се привързала толкова към теб. Ти си ми напомняла на него.

— Ами какво ще кажем на Абигейл и на лорд Сесил? Ами братята ми, когато пишат до тук… не че пишат често… къде ще си намерим работа?

— В Лондон — отговори Мери. — Сестра ми Мег казва, че в Лондон има много работа и то добре платена. Колкото до останалото ще го измислим някак. Няма съмнение, че е доста заплетено. Но ти си умна, мис, а и аз не съм глупава, бас държа, че все нещо ще измислим.

На Виктория свят й се зави, в главата й нахлуха едно през друго събитията. Филип беше заминал. Тя щеше да има бебе. Трябваше да отиде в Лондон, за да роди бебето. Сама. Не, не сама, с Мери. Тя погледна Мери, с малкото й кръгло, скъпо лице и тъмно кафявите топли очи, които я гледаха толкова спокойно. Мери ще го направи заради приятелството им, Мери ще й помогне, Мери ще отгледа бебето й…

— О, господи, Мери… ти си по-добър приятел, отколкото заслужавам.

— Глупости — твърдо отговори Мери. — Само искам да видя хубавите ви братя, мис. Сега да видим, какво ще кажем на лейди Абигейл?

Те седяха сгушени на огромното с четири колони легло, почти през цялата нощ, шушнеха, измисляха и отхвърляха планове, плачеха заедно, докато свещите в свещниците догоряха и дневната светлина бавно започна да нахлува в студената стая.

Виктория, вцепенена от мъка и изплашена до смърт, започна да живее най-голямата лъжа на живота си. Сърцето й се свиваше от срам и проклинаше Филип с всеки дъх, който поемаше.