Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (2)

Глава втора

Англия, 1789 година

Гърмежът на стара пушка наруши спокойствието на майското утро. Ято изплашени птици се пръсна във всички посоки, изостави затоплените от слънцето клони и изпълни въздуха с дрезгав крясък.

Джеймс Ларкин изруга, отпускайки пушката. Зелените му очи потъмняха от разочарование. Старото дървено ведро, служещо за мишена остана непокътнато.

— По-добре беше — каза окуражаващо Гарет на осемнадесетгодишния си брат.

— Много по-добре, ако се целеше в дърветата — съгласи се Виктория, отправяйки ироничен поглед към своя брат близнак.

Джеймс погледна свирепо сестра си, която се бе облегнала нехайно на едно дърво, обута в омалелите му панталони. Разрошените й червени къдрици падаха свободно по грубата памучна мъжка риза. После той не се стърпя и се засмя, съзирайки закачливото пламъче в красивите й зелени очи.

— Върви по дяволите, Вик — отговори добродушно той. — Нямам намерение да ставам разбойник по пътищата или войник, ти също няма да ставаш, така че няма значение кой от нас е по-добрият стрелец.

Той подаде пушката на сестра си и тя започна да я зарежда. Разкъса книжният пакет с барута и внимателно постави сачмите, след като натъпка барута в цевта.

Джеймс и Гарет снизходително се усмихнаха, когато тя се изправи и внимателно се прицели. Слънцето грееше в косите й, запалвайки тъмното червено със злато. Преди да стреля тя издуха нетърпеливо падналите по челото й къдрици.

Пушката гръмна, от ведрото се разхвърчаха трески и прокънтя дрезгавият й смях.

— Ето как се прави, Джеймс.

— Отвратителна самохвалка — раздразнено отвърна брат й. — Защо не отидеш у дома и да свършиш нещо полезно?

— Защо ти не го направиш? — И двамата се разсмяха, а Гарет ги гледаше и се чудеше на перфектната им огледална прилика — разположените под лек ъгъл зелени очи, подчертано скулестите лица, които придаваха особена, приказна красота на бледите им лица, тъмночервените къдрици ограждащи лицата им.

— Защо и двамата не вземете да свършите нещо полезно наистина? — попита Гарет. — Отидете и вкарайте овцете на северното пасище или изчистете оборите? Доста дълго отлагате тази работа.

— Стюарт го прави — отговори Виктория, докато прилежно презареждаше пушката. — Той ми го дължи, Гарет, защото не казах на татко за „Броукън Боу“ миналата седмица. Наливал се е в кръчмата, като последен глупак.

— Така ли? — попита Гарет. — Много е млад, за да го прави. Само на шестнадесет години е. Ако само съм знаел, че е там…

— На седемнадесет е — възрази усмихната Виктория. — И си знаел, защото по това време и ти си бил там. Стюарт казва, че си бил на горния етаж с Поли. Умряхме да се смеем, като ни го разказа на следващия ден.

Красивото лице на Гарет почервеня от притеснение.

— Боже, не може ли човек да има личен живот? Не би трябвало да говориш за тези неща, Вик. Майка ни би се обърнала в гроба, ако можеше да те чуе. Във всеки случай, аз съм на двадесет и девет и каквото правя си е моя лична работа.

Виктория му се усмихна и стреля във ведрото.

— Във всеки случай — добави Гарет, когато ушите му престанаха да пищят от гърмежа, — Стюарт няма да ви върши неприятните задължения. А, ето го и него, тича към нас сякаш дяволът е по петите му. Виж.

Те се обърнаха, накъдето сочеше брат им и наистина видяха Стюарт да тича към тях, дългите му крака се движеха с учудваща скорост, а лицето му беше станало червено от тичането.

Отне му секунди да прекоси зеленото пространство на пасбището, разпръсна овцете по пътя си и се отправи към каменистия склон. Той прескочи зида и спря за момент, за да си поеме дъх, преди да заговори.

— Трябва да дойдеш у дома, Вик. Пасторът Финкъл е у нас. Близо час говори с баща ни в кабинета му.

— Какво по дяволите иска той? — ядоса се Виктория, присвивайки очи. Не беше в нрава на пастора да прави домашни посещения и още по-малко в навика на баща й да изисква компанията й посред бял ден.

Стюарт погледна към Гарет, преди да отговори.

— Мисля, че сме го загазили, Вик. Джефри е подслушвал на вратата и чул, че баща ни ще те изпраща някъде.

— Баща ми искал да ме отпрати? — извика Виктория възмутена.

— Не, глупачке, пасторът Финкъл — отговори Стюарт, бършейки потта от челото си с оръфания край на ризата.

— Ти по-добре се връщай и си сложи рокля — посъветва сестра си Джеймс. — Не мисля, че ще направиш добро впечатление на пастора с моята риза на гърба си.

Гарет изгледа подозрително по-малките си братя и сестра си.

— Какво по дяволите сте свършили, че пастора иска да отпрати Виктория?

— Нищо — отговори Стюарт с фалшива непринуденост, докато Виктория прехвърляше зида. Джеймс подаде на Гарет старата пушка кремъклия, торбичката със сачмите и тръгна след Виктория и Стюарт.

— Нищо — повтори Гарет с невярващ тон. — Разбира се, нищо.

Той проследи с поглед тримата по каменистия стръмен склон, мислейки си, че приличат на стадо ирландски сетери, хванати в кокошарник. Само дългата коса отличаваше Виктория от братята й, беше еднаква с тях по държание и облекло.

— Какво ли са направили, по дяволите? — чудеше се гласно Гарет, гледайки доближените им червенокоси глави, събрани в разгорещен разговор.

Той с лекота прехвърли пушката през рамо, прескочи зида с красив скок и тръгна след тях, нетърпелив да разбере причината за тази олелия.

Домът на Ларкинови бил построен по времето на крал Хенри VIII. Масивната конструкция бе направена от солидни кафяви греди и измазани отвън стени. Цялата сграда се разпростираше комфортно под клоните на заобикалящите я дъбове.

Лъскавите листа на бръшляна се бяха покатерили по стените, достигаха сламеният покрив и закриваха отчасти тежките прозорци. Билките и цветята, които растяха в неподдържаната градина бяха буйни, независимо от очевидното неподдържане. Виктория се поспря, за да помирише люляка, преди да се промъкне тайничко през задния вход.

Нямаше и следа от мисис Хатсън, многострадалната им икономка, само Даниел, двадесет и шест годишен, втори по възраст във фамилията. Той се бе разположил комфортно в кухнята и бе надвесил над книгата червенокосата си глава.

— Здрасти, Даниел. Баща ни паднал в кладенеца и плевнята гори — вметна заедно с поздрава Виктория, заобикаляйки го.

— Това е добре — отговори Даниел, без да откъсва очи от книгата.

Виктория изтича нагоре по стълбата, като едва не падна върху слизащото ловджийско куче. Влезе в стаята си и бързо засваля бричовете, ботушите и мъжката риза. Намери шемизета с дълги ръкави хвърлена върху вълнените одеяла пред леглото и изглеждащата немного смачкана пола, метната върху облегалката на стола. Бързо се намъкна в тях и отчаяно затърси обувките си, но не откри и следа от тях. Клекна и започна да тършува в стария сандък до леглото.

— Да опустеят дано — мърмореше тя докато търсеше обущата, които така и не се показваха от никъде. Поглеждайки нагоре, тя видя шестнадесетгодишния Джефри, най-младият Ларкин да я наблюдава с най-голям интерес от вратата.

— Татко ме изпрати да те извикам — съобщи той. — Какво търсиш, Вик?

— Обувките — късо отвърна тя.

— Имаш голямо петно на блузата отпред. Дали е от, когато си разкървави носа?

Виктория погледна надолу и отново изруга. Тя грабна черния вълнен корсаж от купа нахвърляни на пода дрехи и нервно затърка петното, изпомачквайки дантелата отпред в бързината. Петното се поразнесе.

— Така става — одобри Джефри, почесвайки дълбокомислено тънкия си луничав нос. — Ще си нарешиш ли косата? Така приличаш на вещица.

Виктория грабна дървеният гребен, но той се запъна по средата на косата и тя го хвърли. Напъха косите си в бяло боне и оправи дантелата около лицето си.

— Много хубава стана — отзова се на усилията й Джефри. — Приличаш на Мисис Хатсън, само че със седемдесет килограма по-лека.

— Джефри, нямаш ли си друга работа, освен да ме правиш луда? Къде ли са проклетите ми обуща?

— Оттатък в хола. Изглежда кучето ги е дъвкало — спокойно отговори Джефри.

Излязла от търпение Виктория изхвърча покрай него и намъкна в движение обувките, които наистина бяха глозгани от кучето.

— Искаш ли да дойда с теб, Вик? Да не си сама с татко и пастора — попита Джефри, следвайки я.

Виктория нервно се засмя.

— Благодаря, Джеф, но не. Защо не подслушваш на ключалката, както обикновено правиш?

Джефри си придаде вид на накърнено достойнство.

— Не, няма да го правя. Не искам да слушам оправданията ти. По-добре да пояздя.

Виктория погледна с копнеж през високите прозорци към цъфналата ябълка и топлия пролетен ден.

— И аз бих пояздила — промърмори тя приближавайки вратата на бащиния кабинет. Почука тихо и отвори вратата.

 

 

В кабинета на Матьо Ларкин бе бъркотия — размесени вестници, книги, шишета мастило и чинии. Прашната стая силно миришеше на тютюн за лула.

Пасторът Финкъл беше кацнал неудобно на ръба на очукан стол, лицето му бе покрито с подредени печални бръчки. Фините му тънки ръце бяха спокойно скръстени отпред. Толкова прилича на дебнеща врана, помисли Виктория.

Тя направи набързо лек реверанс, оглеждайки неспокойно стаята, баща й не се виждаше никъде.

— Добър ден, отче. Къде е баща ми?

Пасторът посочи с костеливия с пръст към бюрото на Матьо.

— Под бюрото е, мис Ларкин, търси си очилата.

Матьо показа кръглото си розово лице иззад бюрото, посивялата му коса бе щръкнала комично на кичури.

— Почакай за момент, скъпа. Къде ли би могла да е лулата ми… чудя се къде съм я забравил. Сега да си намеря очилата.

— Потърси ли ги на главата си, татко? — попита Виктория, едва сдържайки смеха си.

— А, да, там са — възкликна Матьо радостно изненадан и се подаде зад купчина книги. Той размахваше гордо лулата, смъкна очилата на носа си и седна.

— Виктория, скъпа, отец Финкъл е малко разтревожен за теб. Изглежда някои хора не са доволни от твоето поведение напоследък. Сигурен съм, че това е само буря в чаша вода и ти ще можеш да обясниш всичко.

Виктория почувства, как страните й пламват и избегна неодобрителния поглед на пастора.

— Ще се опитам, татко.

Пасторът си прочисти гърлото и отправи поглед към лъжливо стеснителното лице на Виктория.

— Добре, откъде да започнем, мис Ларкин?

Защо не започнеш с това да се прибереш у дома си и да си гледаш работата? — ядосано помисли Виктория, но се помъчи да си придаде смирен вид.

— Наистина не зная, сър. Откъде да започнем?

Пастор Финкъл отправи поглед към небето, сякаш търсеше помощ от там.

— Да поговорим за това колко отдавна не си присъствала на църковна служба? Можеш ли да си спомниш, мис, кога за последен път си била на църква?

Виктория погледна надолу и заразглежда дъбовите дъски.

— Аз… не си спомням, сър…

— О, аз си спомням, скъпа — прекъсна я Матьо. — Трябва да е било в неделя.

Пастор Финкъл дълбоко въздъхна.

— Добре, мистър Ларкин. Но за коя неделя става въпрос?

— Защо? За миналата неделя, разбира се. Съвсем определено си спомням, защото децата ме помолиха за допълнителни пари, за да ги пуснат в кутията за подпомагане сираците от приют в Лондон, който е… — Матьо изведнъж спря при вида на невярващото лице на пастора. — О, господи — довърши безпомощно той, — може би изобщо не е било приют за сираци?

— Не, мистър Матьо, съжалявам, че трябва да ви го кажа, но няма такова нещо. Впрочем, имаше панаир в Ашби и от достоверен източник разбрах, че децата ви са били там сред цигани, циркаджии и всякаква там сган. Вие сте били излъган, сър.

О, по дяволите — мислеше Виктория, — сега ще започне, досега само загряваше.

— Мистър Ларкин, положението е много сериозно. Децата ви скитат като вагабонти наоколо. Достатъчно опасно е за момчетата, да не говорим за Виктория. Видели са я да язди облечена в мъжки дрехи. Докато момичетата на нейна възраст са или женени или се готвят за бъдещата си женитба, то тя ходи на лов с братята си. Знаете ли, сър, видели са я преди две седмици да излиза от кръчмата „Броукън Боу“?

— Аз отидох там само, за да прибера Джефри — протестира Виктория, но пастора не й обърна внимание и продължи по реда на оплакванията.

— Тя и братята й са виновни за какви ли не пакости. Миналата седмица, например, хванах Фред да се опитва да открадне лодката на мистър Харпа, а младият разбойник искаше да ме убеди, че…

— Кой, за бога, е Фред? — попита Матьо, топчестото му лице озадачено и объркано.

— Синът ви, сър — обясни пастора с уморен глас.

— Но ние нямаме Фред — меко протестира Матьо, засмуквайки замислено от лулата. — Искам да кажа, аз мисля, че нямаме. Дай да видя… Гарет, Даниел, Ричард, Стюарт… вероятно става въпрос за Стюарт, той е една малка драка.

Виктория опита да не се разсмее. Наистина беше Стюарт и веднага щом Мистър Финкъл обърна гръб, лодката беше присвоена.

Мистър Финкъл погледна възмутено Виктория и видя немирното пламъче в зелените очи.

— Сър, все ми е едно как се нарича негодника. Въпросът е, че децата ви са в опасност от морална деградация. Ако им се позволи да продължат поетия път, те ще станат грубияни, непрокопсаници и бог знае още какви.

Матьо остави лулата на отрупаното бюро, при което незабавно се сринаха куп хартии и я затрупаха.

— Скъпи пасторе, не може да е толкова лошо.

— Напротив, а вчерашния инцидент е най-лошото от всичко. Знаете ли къде е била дъщеря ви вчера и какво е правила?

Матьо погледна с копнеж към книгата си и му се прииска да го оставят да продължи да чете… забележително изследване на римските бронзови съоръжения. Виктория погледна с копнеж през прозореца и помисли да избяга.

— Аз ще ви кажа, сър. Взех децата на лейди Торнели на урок по ботаника и видях вашите децата в езерото Милас. Те плуваха, сър.

Матьо го погледна облекчено.

— Е, пасторе, това поне не изглежда възмутително…

— Те се държаха непристойно, сър.

Матьо вдигна очилата на върха на оплешивяващата си глава и замести поглед от лицето на мистър Финкъл към това на дъщеря си.

— О, боже — промълви той. — Скъпа Виктория… вярно ли е това?

Виктория се сви.

— Малко непристойно, татко. Аз бях по комбинезон. Само момчетата плуваха голи.

Пастор Финкъл не се успокои от този отговор.

— Беше много неприятно. Мис Емили припадна и трябваше да уведомя лейди Торнели.

Емили беше за посмешище, възмутено помисли Виктория, доста добре огледа Ричард, преди да припадне.

— О, боже — каза Матьо, изцапаните му с мастило пръсти заопипваха бюрото за лулата.

— И така стигнахме до причината за моята визита — съобщи викарият помпозно. — Лейди Торнели ми напомни, че съм отговорен за моралното възпитание на хората от моята енория. Тя ми каза, че ако не предприема някакви действия, ще ме принудят да напусна поста и да търся препитание на друго място.

Виктория не можеше да се въздържа повече.

— Това едва ли е справедливо. Ние само плувахме и се чудя защо лейди Торнели се бърка.

Пастор Финкъл погледна смразяващо момичето.

— Време е, мис Ларкин, да пораснеш и да престанеш с момчешкото си поведение. Както се казва в хубавите книги: „Когато аз бях дете, говорех по детски, но после пораснах и забравих детинщините“. Време е и ти да оставиш детинщините и да се научиш да се държиш, както подобава на една млада лейди. Какво ще бъде бъдещето ти ако продължиш с безсрамното си анархично поведение.

— О, за бога — промълви Виктория.

— Моят съвет, мистър Ларкин, е Виктория да бъде предпазена от влиянието на братята си и да замине някъде, където да получила възпитание подходящо за една млада жена. Вашата жена, предполагам, произхожда от честно семейство. Имате ли някакви роднини, които да приемат и възпитат подобаващо Виктория?

За ужас на Виктория, баща й кимаше одобрително на тази нелепа идея.

— Братовчедката на Елизабет, Абигейл, често ни пишеше преди. Тя даже сама предложи да вземе при себе си Виктория след смъртта на майка й. Разбира се тогава изобщо не допусках такава мисъл в главата си. Но сега може би ще е разумно за известно време Виктория да…

— Не можеш да искаш такова нещо, татко — запротестира Виктория. — Аз дори не ги познавам. Те никога не са искали да имат нещо общо с нас.

Матьо се усмихна мрачно.

— Така е скъпа, но беше време, когато Абигейл и твоята майка бяха много близки. Няма да е като да отидеш при абсолютно чужди хора.

— За мен са — ядосано отговори Виктория, ужасена от мисълта да напусне домът си дори само за известно време.

Мистър Финкъл беше шокиран от факта, че момичето се осмелява да противоречи на баща си.

— Очевидно е мис Ларкин, че доста дълго сте вършела всичко на своя глава. Както се казва в хубавите книги — не бива да се противоречи на майка и баща. Твоят баща ще постъпи, както е най-добре за теб.

Да вървиш по дяволите с хубавите си книги, богохулно помисли Виктория. Изглежда чувствата й се четяха по лицето, защото баща й я погледна укорително.

— Скъпа ми Виктория, няма нужда да се ядосваш. Много добре знаеш, че не бих те принудил да направиш нещо, което не желаеш. — Когато се обърна, за да адресира оскърбеният викарий, Матьо се усмихна омиротворително. — Зная, че дъщеря ми е малко… как да го кажа, неортодоксална. Но това никога не ме е безпокояло. Вижте, независимо от лудориите, аз съм много горд с дъщеря си. Тя е начетена, интелигентна, способна и най-важното има добро сърце. Виктория е мила и благородна. Вярвам в нея с цялото си сърце.

Матьо се облегна назад и я погледна със спокойните си сини очи.

— Накратко казано, пасторе, тя едва ли е момиче, което би станало причина един честен мъж да бъде принуден да напусне работата и дома, в който живее, само защото е разглезена, своенравна и не иска да погостува на братовчедка си.

Шах и мат, помисли Виктория. Браво, татко. Трудно бих могла да откажа след последните ти думи.

— Добре, ще си помисля — отстъпи тя, не желаейки да се признае толкова лесно за победена.

Очите на Матьо светнаха, защото беше сигурен, че тя ще се съгласи.

Мистър Финкъл изглеждаше по-малко сигурен. След смъртта на Елизабет Ларкин, преди десет години, децата на Ларкин се бяха превърнали в постоянен дразнител за него. По-големите синове пиеха, правеха скандали, безсрамно закачаха момичетата и въпреки това успяваха (съвсем необяснимо по логиката на мистър Финкъл) да поддържат най-преуспяващата ферма в околността.

По-малките деца растяха диви, отдаваха се на лудории и многострадалният преподобен никога не можеше да докаже, че те са отговорни за всички пакости. Но кой друг би напълнил черквата му с овце, за да го поздравят първи преди служба в неделя сутрин? Кой друг би отмъквал от въжето за пране безупречно белите му одежди и на другия ден да ги върне боядисани в блестящи нюанси на жълто и синьо?

Ами Матьо! Защо този човек не прави нищо друго, освен да си вре главата в книгите. Той изглежда се интересува повече от историята на древния Рим, отколкото от положението на децата си.

Виктория тревожно гледаше към пастора. Той видимо се надуваше, като самодоволна крастава жаба, а тя не беше в настроение да му слуша проповедите.

— Може ли да си тръгвам, моля? — попита тя отстъпвайки към вратата.

— Разбира се, скъпа — отговори Матьо с ръка на недовършената книга.

— Татко? — довърши Виктория, не успяла да сдържа повече напиращия смях.

— Да, скъпа?

— Мисля, че бюрото се подпали.

Матьо погледна купа хартии пред себе си, те наистина пушеха.

Викарият уплашено скочи от стола.

— Господи милостиви, сър!

Матьо поля пушещия куп хартия с чайника, издърпа липсващата лула и спокойно се усмихна.

— Няма нищо — увери той ужасения викарий. — Положението е овладяно.

Ако мистър Финкъл имаше някакви съмнения по това изявление на домакина, то той ги запази за себе си. Виктория, тресяща се от смях, бързо изхвърча навън.

Джеймс и Ричард чакаха в кухнята, седнали на голямата дъбова маса и спорещи, кога ще е най-подходящо да стрижат овцете и опитващи се да консумират от съвсем топлия хляб колкото може повече, преди да са си навлекли гнева на мисис Хатсън.

Даниел не беше мърдал от своя край на масата, където слънцето бе огряло наведената му над книгата глава.

Мисис Хатсън се поклащаше напред-назад пред тухлената пещ, опитвайки се да изважда ароматния хляб, без да застава с гръб към Ричард и Джеймс.

Кръглото й лице потъмня при влизането на Виктория и тя погледна подозрително напиращия смях в очите на момичето.

— Пак ще има някаква пакост — мрачно забеляза икономката.

— Не и от мен — отговори Виктория. Намести се удобно на масата до Даниел, прегърна го приятелски през рамо и се наведе над книгата му: — „Omnia autem, quaesecundrum naturum fiunt…“ — гласно прочете тя, бъркайки произношението на думите.

Даниел довърши сентенцията и преведе:

— „Всичко, което произхожда в природата, трябва добре да бъде изследвано…“ — Цицерон.

— Цицерон никога не е измръзнал, затова така пише — измърмори мисис Хатсън, пляскайки Ричард по ръката, който се пресягаше за още хляб.

Джефри влезе в кухнята, затръшвайки вратата след себе си. Лицето му беше ведро от утрешния вятър.

— Ще те изпращат ли, Вик? — попита той, поглеждайки лакомо топлия хляб.

— Къде да я изпращат? — учуди се Ричард, изгаряйки си пръстите с хляба.

— Краде, като че е на пет, а не на двадесет години — измърмори Мисис Хатсън. — Кой иска да отпрати бебчето ми?

Най-накрая Даниел вдигна глава от книгата.

— Кого ще отпращат?

— Никого не отпращат — сърдито отговори Виктория. — Отивам по свое желание на гости при роднини.

— Какви роднини? — учуди се Джефри.

— Братовчедка на майка ни. Ако татко не забрави да уговори гостуването — обясни Виктория, сваляйки бонето и напъхвайки го в джоба на полата си.

— Би трябвало да ти стои на главата — посъветва я икономката, — освен ако не се страхуваш, че могат да те вземат за много прибрана.

— Възможно ли е татко да има предвид братовчедката Абигейл? — учуди се Даниел.

Виктория бързо затвори книгата му, преди да се е залисал отново в нея.

— Точно така, Даниел. Ти познаваш ли я? Защото аз не си спомням да съм я срещала.

— Срещала си я. Два пъти, ако трябва да бъдем точни. Тя идва тук, когато ти беше още малка, мисля, че и тя има дъщеря на твоите години. Как й беше името…

— Лавиния — довърши мисис Хадсън. — Не съм виждала по-красиво дете. Ти и Джейми бяхте на три, Стюарт още не ходеше, а ти, господинчо — добави тя поглеждайки сърдито Джефри, — още „нероден Петко“.

Джефри беше отчупил кора хляба и се готвеше да я натопи в чинията с мед.

— Майка ти и Абигейл си имаха приказката — продължи икономката, доволна, че я слушат. — Това беше единственото й посещение. Видяхме я след това на погребението.

Виктория си спомняше, като в мъгла, погребението на майка си. Беше на девет години, шокирана от сполетялото ги нещастие. Беше й студено, новата черна вълнена рокля я сърбеше.

Спомняше си, колко чужд изглеждаше баща й, бледен и отчаян в нещастието и как тя стискаше ръката на Джеймс, както давещ се държи за спасителното въже и колко стегнато и наранено изглеждаше лицето на Джеймс, отражение на собственото й. Монотонната реч на мистър Финкъл под навъсеното сиво небе. Спомняше си пустите клони на дърветата и тропота на пръста по ковчега на майка й.

Картината изникна в паметта й. Спомни си красива жена със спокойно, бяло лице под голяма шапка украсена с щраусови пера. Тя говори с Матьо след погребението, без да откъсва очи от Виктория. Помнеше откъси от този разговор. Равният, спокоен глас на жената.

— … толкова прилича на Елизабет… ще й липсват грижите на жена… предимствата на доброто образование…

И отговора на баща й, горчив и ясен.

— Няма да я разделя от братята й. Ще бъде жестоко, тя би се чувствала изгубена. Има нужда от семейството си, Абигейл. Не бих искал да бъде гледана като цвете в саксия. Искам да порасне здрава и силна, като братята си. Благодаря, Абигейл, но не мога да приема.

Виктория се обърна към мисис Хатсън, твърдо отхвърляйки спомените, които й бяха причинили толкова болка.

— Мисля, че си спомних. Не беше ли тя много красива? Със сини очи и нежен глас?

— Точно така — съгласи се икономката, избърсвайки с привично движение ръцете от престилката си. — Значи, отиваш на гости у Абигейл, така ли? Много добре, трябваше отдавна да го направят. Все някога трябва да се научиш да се държиш като дама.

— По дяволите с това възпитание — изруга Ричард, оправяйки падналите върху челото му кестенява къдрици.

Виктория го срита под масата, Джефри се засмя, мисис Хадсън направи критична бележка за хора, които ругаят и накрая завършват зле, а Даниел се върна към книгата си, която беше далеч по-интересна от семейството му.

Само Джеймс изглежда разбираше страховете на сестра си, която с умиление оглеждаше старата кухня — неподходящо подбрани столове, блестящия дъбов под и милите си весели братя с меденочервени къдрави коси.

Той се пресегна и взе ръцете й в своите, зелените му очи се сляха с нейните.

— Не мисли за това, Вик. Ще мине много време докато татко се заеме с уреждането на заминаването. И няма да е завинаги. Искаш ли да пояздим? Или да отидем за риба?

— Никой никъде няма да ходи — нареди мисис Хатсън, — докато не съберете яйцата от кокошарника. Ако още малко ги оставите ще им пораснат крила и сами ще долетят.

— Гарет иска всички под навеса за стриженето — добави Даниел, без да откъсва очи от книгата.

Последната новина предизвика колективно негодувание.

— Това за всички под навеса включва ли теб, мистър Книжен Червей? — язвително попита икономката, конфискувайки с рязко движение книгата. — Изглежда имаш намерение да си четеш целия ден?

— Аз имам грижата за архивата — обясни Даниел.

— Не заедно с Цицерон, разбира се. Има книги, за които трябва да се погрижиш и такива, които могат да почакат — продължи мис Хадсън. — И ако не донесете яйцата, довечера няма да има крем карамел.

Виктория покорно тръгна към кокошарника, за да ги събере. Спря по пътя и се полюбува на синьото небе, ярките листа и сладкото ухание на настъпващата пролет. В края на краищата, нищо още не беше уредено. Абигейл може да не се съгласи да я приеме или пък баща й да забрави за тази бъркотия. Всъщност, Абигейл не я е виждала от погребението и може да няма желание някаква непозната да й се мотае дълго в дома.

Най-вероятно гостуването ще продължи една седмица — весело помисли Виктория. Доброто й настроение се върна.

Навън беше топло, слънцето грееше в гърба й, лекия ветрец разнасяше уханието на цъфналата ябълка, под чийто клони бе застанала, а перспективата за предстоящата езда я накара да се разбърза. Виктория тръгна, нетърпелива да си свърши работата и да прави после каквото поиска.