Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (19)

Глава деветнадесета

Етине Дю Бей вдигна глава от книжата, с които бе отрупано бюрото му и се изправи толкова бързо, че бутна мастилницата.

— Боже милостиви, Ст. Себастиан! Ти си жив! И Кристина — не съм и помислил, че ще те видя вече. Питал съм всеки емигрант и никой не те беше виждал. Сядайте, сядайте, за бога, и разказвайте къде сте били. — Не на приятно място, това се виждаше от вида им. Филип Ст. Себастиан бе придобил твърдо изпито изражение, ярките му сини очи гледаха предпазливо от почернялото лице. Имаше вид на човек, който се бе научил да се бори и да побеждава.

Филип се усмихна на приятеля си и двамата се прегърнаха, преди да седнат.

— И малката Кристина… колко си красива. Разкажи, как успя да я изведеш от Франция, Филип? Кога пристигнахте? Искате ли да пийнете нещо?

Филип протегна краката си, като се настани в удобен кожен стол и с умиление огледа бъркотията в офиса на Етине, от мястото му се виждаше и част от пристанището, голи мачти на кораби, огрени от слънце.

— Да, бренди, ако имаш? Пристигнахме тази сутрин в Лондон и оттогава Кристина е по шивачки. Дано парите ми да са донесли добра печалба, защото още утре ще ме хвърлят в затвора за длъжници.

Етине се усмихна на приятеля си.

— О, бизнеса върви чудесно, даже прекалено чудесно. Всеки пристигащ емигрант носи нещо за продаване — картина, бижута, всичко, каквото са успели да изнесат. Жалко е, да се правят пари от нещастието на Франция, но по-добре аз, отколкото някой друг. Разкажи, как успя да изведеш Кристина?

Филип погледна лицето на сестра си, тъжно и затворено, красива маска, през която не бе успял да проникне. Не беше говорила за революцията, след първия ден, в който се видяха, но плачеше на сън и говореше за кръв и глад.

Кристина погледна Етине със сините си очи и приятно му се усмихна.

— Какво ще кажеш за новата ми рокля, Етине? Филип я намира много глупава.

Етине се усмихна, очите му се преместиха от крехката усмивка на Кристина към предупредително вдигнатите вежди на Филип.

— Много е красива, мадмоазел — отговори накрая той, разглеждайки копринената рокля в розово и зелено с подходящо сако, копринено фишу на цветя и шапка с широка периферия. — Самата ти си красива, като месец май.

На Кристина й стана много приятно и раздвижи черните си къдрици.

Филип се наведе поверително към приятеля си.

— Етине, спомняш ли си преди да тръгна, ти казах за моята избраница? За Виктория Ларкин? Идва ли е при теб? Писала ли ти е? Бях й оставил писмо, ако има нужда от нещо да те потърси. Потърси ли те?

Усмивката замръзна върху лицето на Етине.

— Не, Филип, очарователната Мис Ларкин няма нужда от твоите пари.

 

 

— Не се учудвам — възкликна Кристина с лек смях. — От това, което Филип разказва, тя е образец на добродетел, богиня сред простосмъртните жени…

— Мълчи, котенце — прекъсна я Филип. — Но ти си я виждал, тя ти е писала, нали?

Какво му ставаше на Етине? — чудеше се Филип.

Етине гледаше неловко. Той прекара пръсти през черната си коса, преди да отговори.

— Виждал съм я, но не съм се запознавал с нея, Филип.

Имаше нещо гнило, много гнило в цялата тази работа.

— По дяволите, Етине, казвай какво знаеш за Виктория? Заминала ли е за Мидълбъри, или още е със семейството на братовчедка си?

— Нито на едно от двете места — накрая отговори Етине, гледайки Филип право в очите. — Ако се вярва на приказките, твоята провинциална приятелка се справя много добре. Има собствена къща на площад Ханова. Самият аз я видях миналата седмица на театър. Тя изглежда много… добре гледана. Каква коса има само, Ст. Себастиан! Нищо чудно, че беше толкова влюбен в нея. Цялата беше в злато и коприна. Блестяща, като залез. Разбрах, че я преследва принцът на Уелс, но тя изобщо не му обръщала внимание. Мис Виктория Ларкин е сензацията на обществото в момента. Появи се само преди два месеца и вече всички мъже са в краката й…

Гласът на Етине постепенно спря, като видя изражението на Филип.

— Съжалявам, Филип. Тя никога не ме потърси, нито писа да пита за теб и…

Филип стоеше вцепенен. Никога не беше мислил, че Виктория няма да го чака. Той остана неподвижен, мислейки за безбройните дни, в които бе копнял за нея, нощите когато мечтаеше за нея, когато тайно се промъкваше през ужаса на революцията, спейки на открито, в мръсни стаи, веднъж дори в свинарник. През цялото това тежко време, той копнееше за звънкия й смях, за остроумието й, за бялата й нежна кожа, а тя се бе забавлявала в Лондон, като пеперуда от цвят на цвят. Собствена къща на площад Ханова, не къде да е!

— Кой се… грижи за нея толкова добре? — попита Филип с леден глас.

Етине помисли, че е по-добре да не отговаря, но нямаше как.

— Зависи на кого ще повярваш. Някои казват, че е херцог Рутледж, други, че е граф Феъфилд, трети, че са и двамата.

Филип отпусна лице в шепи, преди да заговори.

— Малка невярна кучка.

Никой не му отговори. Нищо не можеше да се каже пред такава мъка. Кристина го гледаше с широко отворени очи.

— Къде каза, че е къщата й? — попита той, изправяйки се рязко на крака.

— Площад Ханова. По дяволите, Филип, недей да правиш глупости. Виж искам да говоря нещо с теб. Имам нужда от помощта ти — става въпрос за вакантно място твърде добре платено…

— Взимам го — отговори Филип с горчив глас.

— Първо ме изслушай, Филип. Мястото е в Нови Орлеан, на другия край на света. За там заминават много емигранти…

Филип се обърна да тръгне и оправи реверите на сакото си.

— Казах, че съм съгласен. Колкото по-скоро напусна Лондон, толкова по-добре. — Той се отправи към вратата.

— Параходът тръгва след четири дни — извика Етине след него, но тази информация едва ли стигна до съзнанието на Филип.

Кристина бе понечила да се изправи от стола, хванала дръжките отстрани с малките си ръце.

— Филип! Филип! Къде отиваш? Филип? Върни се! Каза, че сме приключили с пътешествията, Филип…

Етине отиде бързо при отчаяното момиче и постави ръка на рамото й.

— Остави го да върви. Той ще се върне.

Лицето й бе напрегнато от ярост и тя тропна с крак.

— Той ме мъкна през цяла Франция и през морето, обеща да живеем тук и да не пътуваме повече! Уморена съм, Етине, и не искам повече да ходя никъде. Особено в Нови Орлеан! Дори не зная, къде е Нови Орлеан! — При тези думи тя избухна в плач.

Етине, на който беше добре известно капризното държание на експатрираните аристократи, повечето от които за първи път през разточителния си живот търпяха лишения и трудности, прегърна разстроеното момиче и започна да го успокоява, докато то яростно обвиняваше брат си в безсърдечие.

 

 

Виктория и Мери напуснаха магазина за ветрила и излязоха на огряната от майското слънце улица, Мери натоварена с вързоп пакети във весели опаковки, Виктория с малката Габриеле, която бе опряла комфортно малката си главица на рамото й.

— Това ли е всичко, Мери?

Мери се усмихна, като погледна списъка в ръката си.

— Сега ще видя. Листове… ветрило… цветарския магазин… ръкавици… да, това е всичко.

Виктория оправи полата на новата си рокля от коприна на цветя.

— Добре, нямам търпение да се приберем и да нахраня Габриеле. Пеша ли да се приберем или да наемем карета.

— Наемете карета, мис — отговори Мери, поглеждайки задръстената с хора и карети улица. — Ще имаме още багаж като минем и през шивачката. Трябваше да се съгласите, когато херцога искаше да ви купи карета.

— Нямаме нужда от карета — обясни Виктория. — И е много скъпо да поддържаш коне в града. Хари и Джонатан вече направиха толкова много за нас. Наета карета върши същата работа.

— Ето карета — каза Мери, сочейки една от многото наемни карети по оживената улица. — Вървете, по-живо, мис. Пазете си обувките. — Тя внимателно слезе от тротоара.

Кочияшът слезе, за да им помогне да се настанят вътре, очите му възхитено гледаха Виктория, грациозната й фигура облечена в красиво ушита рокля, панделките, които се спускаха от сламената й шапка и се смесваха с прекрасните й дълги къдрици.

— Къде ще заповядате? — попита той, сваляйки почитателно шапката си и леко покланяйки се на Виктория.

— При мадам Алард, моля, Корнил роуд — каза Виктория. — Бихте ли отворили прозорците? Грехота е да не се наслаждаваме на слънцето в такъв ден.

— Развалени са и не могат да се оправят — весело отговори кочияшът.

— Да наемем ли друга карета, мис? — попита Мери.

— Не, не ставай смешна — засмя се Виктория. — Толкова е близко. Колко разглезени ставаме — добави тя, когато кочияша затвори вратата и каретата тръгна. — И недей да казваш, че е заради бебето. Напоследък това се превърна в отговор на всеки мой аргумент.

— Наистина се разглезихме — съгласи се Мери.

Виктория опря бузата си до главата на Габриеле, вдишвайки дъха на бебешка кожа. Тя не се уморяваше да гледа това прекрасно дете, което толкова много приличаше на баща си.

Какъв луксозен живот водеха в сравнение с изминалите месеци. Колко чудесно е да се чувстваш сигурен и да те глезят и да можеш спокойно да се радваш на настъпващата пролет. А утре, ако времето се запазеше хубаво, Джонатан и Хари щяха да ги заведат на излет сред природата.

Какво удоволствие ще бъде да видят полето и цъфналите дървета, да дишат свеж въздух. Почти като у дома, помисли Виктория.

— Пристигнахме ли вече? — попита озадачено Мери, когато каретата се наклони и спря. — Чудно, мис, стори ми се, че едва сме тръгнали.

Вратата се отвори и Виктория замръзна, като се оказа пред дулото на пистолет.

— Добро утро, дами — поздрави Джон Стийл, навеждайки се в каретата. — Пазарували сте гледам. Колко приятно.

Виктория прегърна по-здраво заспалата Габриеле, чувстваше очите си сухи и замръзнали, сърцето си качено в гърлото.

Джон Стийл леко подскочи в каретата, кестенявата му коса блестеше на слънцето, пистолета му отпуснат в ръката, протегна се и затвори вратата.

— Карай — извика той на кочияша и доволно се усмихна, когато каретата тръгна. Облегна се комфортно на седалката срещу двете ужасени млади жени.

— Значи това е детето, а? — почти приятно попита той, сочейки Габриеле с пистолета.

Онемяла от страх, Виктория кимна.

— Красиво — отбеляза той, накланяйки главата си леко настрани и оглеждайки ги със студените си сиви очи. — Както виждам, мис Ларкин, майчинството те разкрасява.

Виктория се страхуваше да говори, очите й не се отделяха от смъртоносния пистолет, с който той така нехайно сочеше.

— Мисля, че нямаш нищо против малко да се поразходим. Зная, че напоследък не посещаваш Ийст Енд, но с теб имаме сметки да уреждаме, нали?

— Какво искаш? — попита Виктория с разтреперан глас. — Ако искаш пари, ще ги имаш, Стийл.

— Разбира се. Но не са само парите. Ти ме направи на глупак, Виктория, това не ми харесва. Ни най-малко. И така, аз ще си получа парите, но ще те накарам ти да ги изкараш. И този път няма да успееш да избягаш. Не, ако искаш това изчадие да живее.

— Моля те — зашепна Виктория и сълзи започнаха да капят от очите й. Тя стисна топлото бебе поставила, закрилящо едната си ръка на главичката му. — Моля те, Джон, не наранявай бебето ми.

— А, детето. Предполагам, някой джентълмен, ще плати доста пари, за да му го върна. Ти ме излъга, мис Ларкин. Разорен баща. Изглеждаш просперираща, твърде просперираща, бих казал.

Мери беше така застинала и изплашена, че Виктория си помисли, че сигурно и тя умира от страх.

Навън от скрибуцащата карета тя чуваше шума на улицата, познат шум от ежедневния живот, забързани хора тръгнали да вършат работа, съвсем несъзнаващи, че в момента я отвличат и я заплашват с пистолет.

Джон Стийл я гледаше отсреща с подигравателна усмивка.

— Деликатно положение, нали? Не можеш нищо да направиш. Намислил съм да изкарам хубави пари от теб и от твоето кутре.

— Между другото — добави той, — кой е бащата? Негова милост херцога или милорд графа?

— Нито един от двамата — остро каза Виктория. — Те са ми приятели, Стийл. Само приятели.

— Така ли? — провлачено каза той. — Хората не говорят така. Казват, че си имаш работа и с двамата.

Виктория пламна.

— Хорските клюки не ме интересуват.

Мери изписка, когато Стийл се пресегна, хвана Виктория грубо за врата и я дръпна към себе си, впивайки пръсти в меката плът. Габриеле започна да плаче от рязкото дръпване.

Студеното дуло на пистолета бе опряно на слепоочието й. Тя беше толкова изплашена, че едва дишаше.

— Още ли ще се надуваш, мис Ларкин? — Чувстваше дъха му върху лицето си и смъртоносния му поглед. — Не си прави илюзии. Имам тебе, имам изчадието ти. Всяка гадна дума от арогантната ти уста ще се стовари на него и на малката ти придружителка, така че не ми казвай, че не те е грижа, защото ще направя да те е грижа. Разбра ли ме?

— Да — успя да каже Виктория, съзнавайки само дулото на пистолета и плачещата Габриеле.

— Добре. — Той рязко я пусна и тя едва не падна на пода.

Каретата изскърца и спря, когато вратата се отвори видя входната врата на сградата за комар и разврат на Стийл.

— Моя скъпа, мис Ларкин — обърна се Стийл към нея с приятелски глас, — добре дошла на новото си работно място.

 

 

Като видя къщата Филип гласно изруга. Беше малка, но елегантна, всеки детайл говорещ за пари и изискан вкус, от теменужките покрай входната алея до мъхесто зелените завеси, които се виждаха на високите прозорци. На тревата в двора бе нападал цвят от черешовите дръвчета, цветните листенца се посипаха като снежинки по раменете му, когато мина под клоните, той изруга, като ги чистеше от сакото си.

За момент обмисли възможността да се откаже и да се върне, но силното желание да се подиграе в очите на Виктория надделя. Какво му каза тя в онази лятна нощ, когато лежеше гола в обятията му и той се опитваше да обясни голямата си любов към замъка.

Един замък представлява само купчина камъни, Филип. Има значение само когато истински обичаш човека, с който живееш вътре. Любовта струва повече от глупавата купчина камъни, които не могат да отговорят на любовта ти.

Само красиви думи, думи, които хиляди пъти си спомняше, също и нежният пламък в очите й, когато ги казваше. Сега щеше да ги запрати в лицето й.

Той почука на вратата, очите му горяха от гняв.

— Благодаря на бога, че… — Джонатан спря внезапно по средата на изречението, ококорил тъмните си очи. — Господи… Филип. Ти си жив.

— Очевидно да. Страхувам се, че неприятно ви изненадах? — Думите се лееха леко, безгрижно, тонът му бе непочтителен. С такъв тон Кристина и нейния приятел Артос позираха пред фризьори, принцеси, коняри, херцогини, еднакво презирайки всички. Така говореше човек, който изпитва удоволствие да се държи невъзпитано.

Тонът му остана незабелязан от младия граф, с гладко невинно чело и добри кафяви очи. Той даде знак на Филип да влиза вътре и започна много бързо да му обяснява.

— Не, ни най-малко. Не можеш да си представиш, колко се радвам, че те виждам. Имам страшна нужда да се взема в ръце и да помисля трезво. Помислих, че е Хари, когато се почука и дори се зарадвах, че ще го видя, което трябва да ти говори, колко страшно е положението. Благодаря на бога, че се появи. Моля те, седни.

Филип се взираше в елегантната стая с меки зелени килими, светла дървена мебел с дърворезба, луксозна мека мебел. На стената висеше голяма картина с пасторален сюжет — къща със сламен покрив заобиколена с цветя.

Това беше холът на Виктория, нейната къща. Цветовете бяха избрани за нея, за никой друг. И пред него стоеше Феъфилд, бившия му приятел, по дяволите момчешкото му лице и ангелска коса, кани го и му предлага да седне, като че е дошъл да пият чай.

— Тук ли е домакинята на дома? — попита любезно Филип.

Джонатан отхвърли паднал кичур от челото си с напрегнат жест.

— Не, точно това искам да ти обясня и все се обърквам. Да започна с писмото. — Той извади сгъната бележка от джоба на сакото си и я подаде на Филип. — Това е дошло преди час.

Бележката беше смачкана и мръсна, написана неграмотно.

„Жената и детето са при мен. Не предприемайте нищо, ако искате да ги видите живи.“

Филип гледаше с невярващи очи.

— Виктория?

— Изглежда, да. Никой не може да ги намери. Изглежда е излязла с Мери и бебето тази сутрин и след това някой е пуснал това под вратата, намерих го преди час, когато дойдох тук.

Чуха тежки стъпки на верандата и Джонатан бързо отиде да отвори. Хари едва не се строполи вътре, беше абсолютно отчаян, лицето му почервеняло, перуката изкривена на една страна.

— Господи, Джонатан, какво може да значи това? Отвличане! Кой би отвлякъл Вик и защо? И скъпата ми Габриеле! Виктория сигурно е… здравей, Филип, толкова се радвам да те видя жив. Виктория сигурно е обезумяла. Сигурен ли си, че не е закачка, някаква лоша шега?

Джонатан хвана в двата края перуката на Хари и нервно я оправи.

— Престани да бърбориш, Хари, започни да мислиш. Дали Вик няма някакви врагове? Говорила ли ти е?

— Само Лавиния, а тя не го е направила, защото в този момент пие чай с леля Агустина. Не мисля, че може да направи такова нещо и да успее да отиде да пие чай…

— Разбира се, че не е Лавиния, глупак такъв. Тя изобщо не знае за бебето. Какво, ако е онзи мъж от Ийст Енд, от когото Виктория бягаше? Споменавала ли е името му пред теб?

Филип гледаше мълчаливо как Хари сбръчква замислено челото си.

— Не, не ми е споменавала. О, господи, да извикаме полицай?

— Не, в бележката пише, да не правим нищо. По всичко личи, че къщата е наблюдавана. Аз казвам, да платим, колкото поиска. Ти какво ще кажеш, Филип?

Филип премести погледа си от едното паникьосано лице на другото и в главата му започна да се поражда съмнение.

— За какво бебе става въпрос? — започна той с тих глас.

Джонатан и Хари се спогледаха.

— За твоята дъщеря, Габриеле — отговори внимателно Джонатан. — Няма седем седмици откакто се роди и толкова е жива и красива, колкото не можеш да си представиш. Когато намерихме Вик, мислехме, че ще умре, страшно беше изтощена и отслабнала. Беше работила като куче за няколко пенита на ден. Настанихме я тук, когато се роди бебето.

Филип се почувства, като че е глътнал стъкло.

— Не знаех. Тя не ми е казала, че…

— Как би могла да ти каже — попита Джонатан — като ти си замина? Тя каза, че просто си изчезнал, без да кажеш дума или да оставиш бележка.

Филип клатеше невярващ глава.

— Оставих й писмо в Харингтънови. Кой го е взел?

— Лавиния — отговориха в хор Джонатан и Хари, еднакво отвратени.

На Филип му се плачеше, но се концентрира на неотложния проблем.

— Човекът, за когото говорихте, от когото Виктория бягала… кой е той?

— Ние не знаем, всъщност — обясни Хари, кършейки нервно пухкавите си ръце. — Някакъв тип от махалата, където живееха, който искал повече, отколкото Виктория можела да му даде. Преуспял негодник… Това е всичко, което знаем.

Филип се опита да асимилира всичко това. Виктория има бебе. Не, той и Виктория имаха бебе и то е кръстено Габриеле… Виктория е отвлечена, вероятно от неизвестен мъж в Ийст Енд.

— Аз казвам да разпитаме съседите, където е живеела. Знаете ли мястото? Вероятно някой може да ни ориентира, къде да намерим този човек.

Хари изглеждаше развълнуван.

— Добре измислено, Филип.

— Аз зная, къде беше квартирата им — информира Джонатон. — Бях там да прибера нещата им, след като се роди Габриеле.

Филип веднага стана, отмятайки косата от очите си.

— Значи започваме от там. Няколко предпазливи въпроса, някоя и друга монета, където трябва… Във Франция научих, как се действа в такива ситуации. Ако имаш намерение да идваш — прибави той, поглеждайки неодобрително жилетката и жакета на Хари с пъстри избродирани птици и диамантените пръстени по ръцете му, — съветвам те да се преоблечеш в нещо по-просто. Малко повече предпазливост ще ни е от полза.

Разбраха се да се срещнат в Рутледж Хаус, където Хари щеше да облече нещо по-семпло от огромния си гардероб и след това щяха да отидат на Петикот Лейн, където се намираше квартирата над рибарския магазин, в която преди живееха Виктория и Мери.