Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (22)

Глава двадесет и втора

Песента на птичките ли я събуди или ръката на Филип, тежка и топла, привличаща я до себе си.

Виктория неохотно отвори очи, все още сънена. Тя охотно се притисна към гърдите му, обвивайки ръце около раменете му.

Ръцете му започнаха да се движат по гърба й. Тя почувства възбудата му на слабините си.

Въздъхна доволно и се претърколи върху него, разкрачи се отгоре и го насочи в себе си, потръпна от възбуда, когато той изохка от удоволствие и започна бавно да се движи.

Правиха любов бавно, спокойно, шепнейки се нежни слова, докато в стаята се развиделя. Тя отвори очи малко преди да достигне върха на екстаза и видя, че той я гледа, очите му горяха от удоволствие, гърдите и раменете му бяха черни на фона на бялото спално бельо.

— Обичам те — прошепна той, притискайки бедрата й към себе си и движейки се под нея с почти непоносима разгорещеност.

Виктория не можа да му отговори, затвори очи, когато започнаха да я заливат и разтърсват топли вълни. Едва след нея Филип потърси своето освобождаване, след това я обгърна с ръце и започна да гали косите й.

— Това е блаженство — мърмореше Виктория. Тя погледна с любов стаята си, наслаждавайки се на познатите предмети — стария скрин в края на леглото, блестящия от чистота дъбов под, простите бели пердета със струящите през тях слънчеви лъчи, цъфналото ябълково дърво пред прозореца. На перваза на прозореца имаше празно птиче гнездо, сувенир от детството, пълно с изсушена лавандула и листенца от роза.

О, хубаво е да си у дома и да чуваш познати звуци. Някъде в къщата, чу приглушен мъжки глас и резкия глас на мисис Хатсън. И птиците — беше забравила, колко много птици има през пролетта. Дърветата бяха пълни с птици и песента им изпълваше въздуха.

Отвън ритмично заскърца макарата на кладенеца и дори този дразнещ звук й подейства, като музика. След малко някакъв глас фалшиво запя в ритъм със скрибуцащата макара.

„От всички момичета най-умни

няма една като Сали.

Тя ми лежи на сърцето

и живее в моето село…“

Виктория се затресе от смях, поглеждайки болезнената гримаса върху лицето на Филип.

— Какъв е този ужасен шум? — попита той, челото му набръчкано, очите натежали за сън.

— Това е макарата на кладенеца. Трябва да се поправи, нали? Все така си казваме и…

— Имах предвид песента — посочи той недоразумението с усмивка.

— О, песента ли? Изглежда е Гарет. А може да е Ричард. Ужасно пее, нали?

Виктория се протегна за роклята. Облече се, преди да отиде да отвори прозореца.

Отвори го и се наведе щастлива навън, вдишвайки дълбоко чистия, сладък въздух на настъпващия нов ден, оглеждайки с радост обраслата градина и зелените хълмове в далечината.

— Добро утро, Гарет — извика тя от прозореца и Гарет й се усмихна, повдигайки кофата от каменния кладенец.

— Ето те и тебе, мързелива нахалнице. Бебето ти отдавна е будно, да знаеш. Долу е в кухнята при мисис Хатсън и Мери.

Виктория направи гримаса на брат си и се махна от прозореца. Гарет започна отново да пее, равният му фалшив глас дразнеше слуха на Филип и той се зави през глава.

— Ела обратно в леглото — посъветва я той.

Виктория се засмя.

— Слушай ти, заповеднико. Днес ми е последния ден у дома и имам намерение да го прекарам с братята си. Защо не си вдигнеш задника и да дойдеш с мен?

— Каква жена — оплака се Филип. — Мислех, че като се оженим, ще станеш по-послушна.

Виктория дръпна одеялото със смях. Той я дръпна и започна да се бори с нея, тя започна да пищи и ръцете му се заровиха в дантелите на корсажа.

— Пусни ме, Филип! Трябва да нахраня бебето — престани и ме пусни…

— Добро утро, Вик — извика някой от антрето и Филип моментално я освободи с виновен израз на лицето.

— Добро утро — отговори Виктория, изчервявайки се.

Гласът от другата страна на вратата добави:

— Capre Diem.

— Настъпва денят, наистина — съгласи се Виктория, намигайки на Филип и завързвайки косата си със зелена панделка.

— Кой беше този? — попита Филип, когато стъпките се отдалечиха.

— Даниел. Хайде ставай и да слезем заедно долу.

Филип й се усмихна, гледайки как слънцето запали златни искри в косата й, грациозната извивка на ръката й, когато се наведе да си обуе обувките.

— Ела при мен в леглото — помоли я той.

Виктория се засмя.

— Засрами се — отговори тя, но отиде и се държаха няколко секунди прегърнати.

— Филип — попита тихо тя. — Наистина ли мислиш, че Кристина ще е по-щастлива тук, отколкото ако ни придружи в Нови Орлеан?

Филип се засмя, като си спомни израза на ужас върху лицето на сестра си, когато бяха обсадени от тълпа червенокоси гиганти и лаещи кучета.

— Вярваш или не, така е. Тя се нуждае от почивка и спокойствие и най-малко би искала да пътува. Освен това, става въпрос за два месеца. Какво може да се случи за два месеца?

Виктория се усмихна с блуждаеща усмивка.

— Знаеш ли — попита нежно тя, — това са почти същите думи, които аз си казах преди година, когато тръгнах на гости у Харингтънови. И виж какво се случи от тогава до сега.

Филип докосна с любов лицето й.

— Съжаляваш ли, мадам Себастиан?

— Не, никога — закле се Виктория, поглеждайки нагоре към него с очи чисти като нефрит. — А ти? Мислиш ли, че винаги ще сме щастливи, като сега?

— Pour toujour, Виктория — прошепна той. — Завинаги.

Той я дръпна почти грубо на гърдите си и покри малката й ръка със своята.

Пъстрите слънчеви лъчи струяха през прозорците, птичките чуруликаха по дърветата и въздухът беше топъл и обещаваше топла пролет.