Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (17)

Глава седемнадесета

Филип пристигна в замъка Ст. Себастиан на разсъмване. Не беше минал през селото през деня, защото можеше да го разпознае някой от прислугата или злонамерен селянин. Но селото се оказа спокойно със странна неделна тишина и само едно треперещо куче отбеляза пристигането му с плахо ръмжене.

Независимо, че ефекта от революцията в провинцията не беше толкова жесток, по пътя бе видял много обгорели руини на провинциални имения и замъци, така че не можеше да очаква, че неговия дом е останал непокътнат.

Силен мартенски вятър повдигаше вълнената му връхна дреха, черните му коси се вееха около лицето, дълги и неподдържани. Студеният планински въздух щипеше лицето и ушите му.

Когато видя замъка, небето светеше розово и чисто зад него и замъка стоеше гордо изправен на хоризонта, силуета на тъмносивите му каменни стени очертан от планините в далечината.

Останали бяха руини от дома му.

Обгорели греди тъмнееха на покрива и не забеляза никакви признаци на живот. Странна вцепененост го обзе и той извървя останалия път по склона, като омагьосан, твърде уморен и отчаян, за да се разстройва.

Старинните железни порти бяха бутнати на земята, гербът на Ст. Себастиан, който бе изкован върху тях преди стотици години все още личеше под леката снежна покривка.

Филип мина по алеята, гледайки как вятъра издухва лекия сняг и влезе през черния отвор, където някога беше входът на замъка. Спря се и опита да поеме гледката на опожарените стени, които някога представляваха стени на стаи, обгорелите греди на покрива сега кръстосали небето над замъка. Огромното каменно стълбище на балната зала, сега водещо за никъде. Вятърът свистеше през арките, където някога имаше прозорци със скъпи цветни стъкла.

Филип мина под празния скелет на покрива, ботушите му скърцаха по чакъла и купищата сгурия. Някога тук беше голямата зала, там параклиса, ето там светлия салон, където Кристина се упражняваше да свири на цигулка и някъде горе на горния етаж спалнята, където бе умрял баща му, след това и майка му.

Възможно ли е да са минали само две години откакто бе стоял в тази стая при умиращия си дядо?

Искаш ли да си спасиш замъка, скъпи внуко? Тази стара никаквица замък, която толкова обичаш?

— Никой не остана тук, само духове.

Филип се завъртя назад при звука на гласа, сърцето му се качи в гърлото, но вместо призрак да се появи насреща му, както очакваше, той видя само едно малко момченце, опърпаното му палтенце и шал се развяваха от вятъра, погледа му бе прикован с интерес във Филип.

— Откъде знаеш, че аз не съм призрак? — попита след малко Филип, зарадван на човешко присъствие в празното пространство.

— Призрак не би се изкачил нагоре по пътя, за да дойде тук — някак сконфузено отговори момчето. — Видях те от нашата къща — посочи то неопределено на север.

Филип си спомни няколкото къщи зад оградата на замъка, където живееше част от прислугата.

— Как се казваш? — попита той, слизайки по стълбата обратно към входа. Момчето лесно влезе в крак с него, когато излязоха навън, износените му ботуши скърцаха по тънката снежна покривка на каменните плочи в двора.

— Пол — отговори просто момчето. — Баба ми е работела тук преди много години. След като изгориха замъка, аз понякога идвам тук да играя. Не се страхувам от духове.

Филип се усмихна на думите му и хвърли през рамо последен поглед на замъка.

— Не, Пол, аз също не се страхувам. Как се казва баба ти?

— Анет. Тя се грижела за момичето, което живеело тук, преди то да отиде да живее при кралицата. Знаеш ли, че няма вече кралица?

Кръглите бузи на момчето бяха зачервени от студа и вятъра, очите му бяха топло кафяви.

Филип кимна сериозно с глава.

— Да, чух за това.

Момчето втренчи за момент погледа си в него и придърпа вълнената шапка върху ушите си.

— Вие Филип ли сте? Братът?

Филип се сепна в първия момент.

— Да, как разбра?

— Приличате на нея. На сестра си.

Сърцето на Филип започна да бие по-бързо от неочаквана надежда.

— Тя живее при баба ми. Искаш ли да дойдеш с мен да видим дали се е събудила? Тя спи до късно, баба ми казва, защото е лейди.

Вик на неописуема радост се изтръгна от гърлото на Филип, понесе се между празните стени, вдигна се към небето и изчезна в синия простор.

Филип погледна стреснатото момче до себе си.

— Знаеш ли какво ще направя, Пол? Ще отида да грабна сестра си и знаеш ли къде ще я заведа? Ще я заведа много далече, през морето на голям параход в Англия. Там е топло, всичко е зелено и е много спокойно. И знаеш ли кой живее там?

Момчето поклати отрицателно глава с ококорени очи.

— Най-красивото момиче на света. Тя има очи по-зелени от листата на дърветата, глас по-сладък от горски мед и коса по-пъстра от есенните листа. Аз ще се оженя за нея. — Филип се опита да си спомни кога за последен път се беше смял с радост.

— Харесва ми това за кораба — каза Пол. — Не те ли е яд, че са изгорили замъка ти? Сестра ти каза, че много ще се ядосваш.

Филип се разсмя сега.

— Не. Не съм ядосан. Кой ще ти иска замък, когато може да има момиче с червени коси и зелени очи?

— Аз, ето кой — сериозно каза момчето, бършейки нослето си с края на ръкава. — Аз играя тук и си представям, че замъкът е мой.

Те минаха покрай повалената врата на алеята и тръгнаха по пътеката, която води към каменните къщички.

— Знаеш ли, Пол? — попита Филип спокойно. — Аз също играех тук и си представях, че замъкът е мой. После наистина стана мой и аз не го исках вече.

Пол гледаше недоверчиво Филип, сякаш не му вярваше. Влачеше уморено малките си тежки ботуши до големите хубави ботуши на Филип.

— На кого принадлежи сега? — попита накрая той.

Филип погледна назад към високите стени, скалисти назъбени кули.

— На Франция, някои ще кажат. На духовете. Но аз мисля, че още е мой.

— Ще живееш ли там?

— С духове? — попита с леко сърце Филип, чувствайки се по-добре от месеци наред. — Мисля, че не. Ще ме будят нощно време с виене и тропане на вериги.

— Аз не бих се страхувал — информира го Пол.

— Не? Тогава защо да не го подаря на теб? И ти ще ми го пазиш в случай, че поискам пак да го видя.

Бузите на момчето се зачервиха по-силно, очите му светнаха.

— Наистина ли? И ще мога да си играя там винаги, когато поискам?

— Когато си поискаш.

Момчето внезапно се затича и после изведнъж спря.

— Мислиш ли, че духовете ще имат нещо против?

— Не, но може би Франция.

— Ето я нашата къща — каза възбуденото момче, — изглежда са будни вече. Хайде, монсиньор, не си ли гладен?

Филип гледаше, как момчето тича към износената входна врата и го последва с бавни крачки.

Вратата на къщичката се отвори с трясък и пред него стоеше Кристина, облечена в протрити дрехи на селянка, лицето й отслабнало и по-мъничко, отколкото си го спомняше.

Тя изплака, като го видя и се спусна към него, препъвайки се по неравната пътека.

Останаха дълго, прегърнати и Филип се изненада, че плаче, сълзите му капеха върху лъскавата черна коса на сестра му.

Чувстваше я малка и слаба, костите й крехки, като на дете и когато накрая се пуснаха и погледнаха един друг, той видя, че се е променила.

Сините й очи изглеждаха твърде големи за ъгловатото лице и около пълните й устни се четеше горчиво напрежение. Изглеждаше, като че е страдала и като че е познала скръб.

— Как си дошла до тук?

Тя погледна за момент настрани, избърсвайки сълзите си с опакото на ръката. Беше загърнала раменете си с груб вълнен шал и той си спомни за пелерината от тежко кадифе с която я бе видял последният път.

— Селянин — отговори с едва чут глас тя. — Селянин ме доведе тук.

Тя мълча известно време и след това започна да разказва и да плаче едновременно, давейки се на някои думи.

— О, Филип, заведи ме някъде далеч от тук. Цялата страна се е побъркала и нищо не е наред вече. Толкова ме беше страх, Филип, не мога да спя спокойно вече. Гладувах, нямаше никой, който да се погрижи за мен. Искам да замина далеч. Искам отново да съм богата и да се чувствам сигурна и…

Филип я привлече на гърдите си и разбърка с ръка къдриците й.

— Ще заминем, котенцето ми. Още днес тръгваме, ако искаш? Ще те заведа в Англия и ще те представя на най-чудното момиче на света. Ако искаш ще свириш с цигулката на сватбата ни.

Тя побледня за момент.

— Няма я, Филип. Те… ми я взеха.

Филип кимна, поглеждайки как кърши ръце във вълнената материя на полата си.

— Те разграбиха всичко… те… те разбиха портрета на мама… те… взеха всичко. Нека да не говорим за това — изведнъж прекъсна тя. — Разкажи ми за Англия, Филип. Разкажи ми за твоята годеница. Много ли е красива? Богата ли е? Можеш ли да ми купиш хубави дрехи и къща?

— Много е красива и непрекъснато се смее. Обичам я повече от всичко на света — отговори й Филип. — Веднага щом пристигнем в Лондон, ще ти купя хубави рокли. Няма ли да влезем вътре на топло, котенце? Изглежда твоята гледачка ни очаква.

Кристина се засмя с крехък смях. Филип се запита дали тя чувства смеха толкова непознат, колкото го чувства той.

— О, Филип, толкова се радвам, че напускаме това място. Толкова ми е студено тук.

— През май сме в Англия — обеща Филип, — всичко ще бъде чудесно. Между другото — добави той, — исках да си поговоря с теб за сметките, които ми изпрати. Надявам се, че няма да се наложи да плащам за пелерината с хермелиновата подплата. И наистина си мисля, че твоя фризьор надписва сметките.

Тя го погледна, сякаш си е изгубил ума, след това разбра, че той се шегува. Кристина се засмя почти щастливо, загледана в него, двамата отслабнали, като преследвани животни, облечени в дрехи, които прислугата им не би носила.

— Не мисля, че монсиньор Антони, ще има нещо против да почака малко. Бизнесът не върви много добре напоследък. Пък и кой ще отиде при фризьор без глава?

Имаше горчилка в небрежно казаните думи, която разкъсваше сърцето му и той нежно взе ръката й, когато заедно тръгнаха към входа на къщичката, последният маркиз Ст. Себастиан и хубавата му сестра, красавицата на Версай.