Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (21)

Глава двадесет и първа

— Изглеждаш добре в проститутска стая — усмихнато обяви Джон Стийл. — Даже много добре.

Виктория се чувстваше, като направена от лед и се огледа наоколо в отрупаната обстановка на стаята. Леглото беше с розова копринена драперия, розова коприна покриваше и стените, накъдето и да погледнеше виждаше огледала в позлатени рамки, рефлектиращи натруфения й затвор. Тука няма прозорци, забеляза иронично тя. Като че може да бяга, с Мери и Габриеле, държани за заложници в неизвестна част на къщата.

— Мисля, че повече ми харесва стаята в сутерена — отговори накрая тя.

— Тогава трябваше да си стоиш там, нали?

Гласът на Стийл бе мек, като коприна. Отвън се дочуваше шум от започналия в заведението нощен живот, звън на чаши, тих мъжки смях и в отговор звънък женски.

— Погледни се — щастливо прибави Стийл. — Толкова си красива с такова облекло, херцогиньо.

Лицето на Виктория пламна, когато той прекоси стаята, застана пред нея и с пръст проследи линията на гърдите й. Гледаше я със студени като лед очи. Тя завъртя глава, но отсреща застана отражението й, облечена само в бледорозова сатенена нощница, корсет и прозрачни гащи, които нищо не скриваха, прозрачни чорапи, захванати за жартиерите над всяко коляно с розетки, украсени с копринени ширити.

Тя затвори очи на отражението си.

Стийл прекара пръст и върху непокритата част от бюста, над тесния корсет.

— Трябва да се държиш по-приятелски, моето момиче. Имаш девет работни часа в една нощ и ще искам и деветте да ги работиш.

Виктория се стараеше да не трепва.

— Не трябва да има никакви оплаквания от теб. Недей и да помисляш да правиш скандал или да разправяш някому историята си. Нали разбра какво те чака, ако го направиш?

Виктория се опитваше да не мисли за това. Помъчи се да му отговори, но думите заседнаха на гърлото й. Тя само кимна мълчаливо.

— Добре. Ще бъде жалко да се случи нещо лошо на красивото ти бебе. И да не ти идват някакви героични идеи за спасение. Бебето и момичето няма да изпускам от очи, да го знаеш. Ще стоят с мен в офиса до затваряне на заведението. Знаеш, че имам пистолет и няма да се поколебая да го използвам.

Виктория му вярваше и я болеше от отчаяние. Искаше детето си, искаше го в прегръдката си, да чувства топлината му, сладкото му дихание.

— Не се безпокой, Джон — прошепна тя. — Всичко ще изпълня. Само не наранявай бебето ми.

Стийл се ухили и погали косите й.

— Това се казва добро момиче. Сега се усмихни и дай по-весел израз на лицето си. Долу чака пиян господин с много готови пари за харчене и знаеш ли за какво ме помоли? За червенокоса красавица, готова за бурна любов. Не ти ли звучи идеално?

Ако ти кажа какво мисля, ще ме застреляш — мислено му отговори Виктория. Тя затвори за минута очи и горещо се помоли. Знаеше, че няма да има отговор молитвата й, нито някакво чудо ще я спаси.

— Добре, Джон — накрая каза тя. — Хайде да свършваме.

Стийл се засмя като тръгна към вратата.

— По-весело, херцогиньо. Този поне няма да има нищо против, ако му поплачеш. В същност, вероятно ще му хареса. Изглежда ми доста подло копеле.

Виктория се опита да скрие страха си, не искаше да му доставя удоволствие да разбере колко много я е страх.

— По-подло от теб Стийл? Как успя да го намериш? — Стийл се засмя.

— О, справих се и ще продължавам да се справям, не се бой. Все пак, гледай да не прекаляваш с плаченето, херцогиньо. Следващият може да не харесва зачервен нос.

Той затвори с трясък вратата и смехът му се изгуби.

— Мразя те, Стийл — шепнеше Виктория, заровила лице в шепите си. — Боже, колко те мразя.

Опитваше се да накара ръцете си да не треперят, да спре напиращите сълзи.

— Представи си, че е кошмарен сън — казваше си тя, че скоро ще свърши и ти ще се събудиш.

Но звука от отварянето на вратата не беше сън, шумът при залостването също, приближаващите стъпки, заглушени от дебелия килим.

Опита се да изправи глава, но разбра, че не може. Не искаше да погледне този мъж, първият от многото, които щяха да я купуват против волята й.

Стъпките спряха пред нея, тежка ръка докосна косата й, минавайки по падналата копринена завеса пред лицето. Тя потрепери. Не мисли, заповядваше си тя, не мисли.

Ръката докосна лицето й, студената повърхност на пръстена издраска кожата й.

— Моя скъпа, мис Ларкин. Какво да правя с теб? Изглежда никога не си там, където трябва. Сигурно трябва да те заведа при безбройните ти братя и да се погрижа да не те изпускат от очи.

Сигурно сънува. И какъв жесток сън. Този непознат мъж имаше гласа на Филип и неговото докосване. Дали не съм се побъркала? — попита се тя.

Нежен пръст мина по устните й, трепереща, тя се насили да отвори очи фокусирайки внимание на пръстена, който я издраска.

Беше слаба, силна ръка, почерняла от слънцето, фин дантелен маншет падаше върху опакото на ръката. Ярък смарагдов пръстен светеше на пръста му, камъка, вграден между нежни листенца на бръшлян.

— Или по-добре, да се оженя незабавно за теб и никога да не те изпускам от очи. Да, мисля, че това е по-добре.

Едва способна да говори, тя вдигна лице.

Очите на Филип сияеха срещу нея, замъглени от сълзи, сини, като небето. Той й се усмихваше нежно и зъбите му блестяха на почернялото от слънце лице. Стоеше пред нея, истински, като всичко в тази стая. Видя ситните бръчки в края на очите му, трапчинките под високите скули, усети познатата миризма на сандалово дърво, на която ухаеха дрехите му. Очите му сякаш й пееха нежна любовна песен за лятна нощ.

— Кажи, малка Виктория, ще се ожениш ли за мен или да отида да си искам обратно парите?

Отговорът й беше вик на радост и надежда, и тъга. Тя се хвърли на гърдите му, разтърсвана от смях и давеща се в сълзи, чувствайки ръцете му около себе си, познатото биене на сърцето му, пръстите му заровени в косата й, топли и силни.

Когато устните му се сляха с нейните беше с мъчителен копнеж, като че душите им се докосваха при смесването на диханията.

— Казвай? — нежно попита той. — Ще дойдеш ли с мен? Или да платя за още един час? Само помисли, колко би ми струвало, всеки час, всеки ден до края на живота ми. И хората ще си кажат, горката Габриеле, баща й умрял в публичен дом без да й остави нито пени…

— О, господи — извика Виктория. — Филип, той държи Габриеле при себе си. Джон Стийл ми я взе и Мери също, аз…

Пръстите му докоснаха устните й, затваряйки ги нежно.

— Тихо, зная. Хари ги видял като влезли. Той играе долу карти и наблюдава вратата. Няма страшно.

— Но как ще ги измъкнем от ръцете му? Ами Мери? Пред всяка врата има някой да пази…

Филип извади от джоба златния си часовник и го погледна.

— Ще ги изведем точно след четиридесет и пет минути.

Учудена, Виктория протегна ръка и докосна косата му, невярваща, че всичко това е истина.

— До тогава — продължи той, — не можем нищо да правим. Освен ако искаш да се забавляваме. Впрочем, ти още не си казала да.

— Знаеш, че е да. О, боже, Филип…

Телата им се срещнаха и разтопиха в горещия устрем с палещи докосвания на радост и копнеж един за друг и когато достигнаха върха на желанието, трескавото жадно блаженство, Виктория почувства сълзите му по лицето си, смесващи се с нейните.

 

 

— Каквото и да става — каза й Филип, без да откъсва от нея очи, — когато ти кажа да тръгваш, веднага тръгвай. Ако искаме да се измъкнем незабелязано всички, бързината е съществена.

Виктория кимна, сърцето й се беше качило в гърлото от страх, гореше от желание да притисне Габриеле до себе си, да я види невредима.

— Срамувам се, че трябва да изляза в тоя вид — каза тя, сочейки лекомисленото си бельо, покрито с тънка копринена роба, толкова тънка, че никак не допринасяше за прикриване на тялото й. — Бих искала, да не ми беше взел дрехите.

— Не се тревожи, долу има най-малко двадесет момичета, някой от тях облечени с по-малко неща от теб. Повечето, бих казал. Във всеки случай — добави той, — на мен ми харесваш така. Мислиш ли, че би могла да ги обличаш понякога.

Виктория започна възмутено да му отговаря, но спря като видя, че той едва се сдържа да не се засмее.

— О, за бога — възкликна тя с нервен смях. — Ти ги обличай, щом толкова ти харесват.

Филип се облегна на вратата и я привлече на гърдите си, обсипвайки лицето й с целувки.

— Повече от всичко ми липсваше смехът ти. — Той извади часовника и погледна часа. — Готова ли си?

Виктория отново потръпна, съзнаваща лекомисленото си облекло и опасността на играта, която щяха да играят. Тя помисли за Габриеле и пое дълбоко въздух.

— Готова съм — отговори тя.

В този момент чуха леко потропване по вратата.

— Времето изтече — извика рязко плътен мъжки глас.

Виктория кимна на Филип.

— Джим — безмълвно произнесе с устни тя и той отговори с кимване, хващайки я за ръка и поставяйки ръката й на сърцето си.

— Je t’aime — тихо каза той и очите му грейнаха, когато тя повтори думите.

— Сега — каза той, обхващайки тънката китка със здравите си пръсти и отваряйки вратата със силен трясък.

Както очакваше Виктория, Джим стоеше пред вратата и се облещи, когато я видя така облечена и тръгна към тях.

— Тя трябва да стои в стаята — осведоми той Филип с дебел глас, не предразполагащ към спор. — За нея чака друг клиент.

— Искам да говоря със собственика — настоя Филип с надменно презрение на аристократ. — Незабавно моля, искам да платя за още време.

Джим упорито скръсти ръце на гърдите си, колос в бричове и жилетка.

— Чака друг клиент — търпеливо повтори той. — И тя не трябва да напуска стаята си. Така заповяда боса.

Филип повдигна вежди.

— А какво ще каже боса, ако му предложа петдесет паунда и ако му кажа, че ти си ми отказал?

Виктория се помъчи да не изглежда паникьосана, когато Джим се замисли, явно повлиян от сумата.

— Добре — накрая се съгласи той. — Следвайте ме.

Виктория бе навела глава надолу, когато прекосяваха помещението за комар, задимено от пушек и алкохолни пари, съсредоточила поглед върху ръката на Филип, обхванала нейната. С изключение на няколко подсвирквания за новото момиче, изглежда никой не им обърна внимание.

Джим почука по тъмната врата на офиса на Стийл и търпеливо зачака, без да откъсва очи от арогантния благородник и стройната червенокоса красавица до него. Виктория се чудеше дали не се чуват ударите на сърцето й, напрягаше слух да долови всеки шум вътре. Дали не беше затваряне на врата?

— Кой е? — накрая се обади Стийл.

— Джим. Искам да потвърдиш нещо тук.

Вратата се отвори и Джон Стийл впери смъртоносен поглед в нея, сдържан, като на джентълмен. Беше облечен в елегантен костюм с перфектно сгънато шалче и всеки косъм на кестенявата му коса бе грижливо подреден.

— Проблеми ли имате, сър?

Виктория потръпна от прикритата закана в гласа му. Усети, че Филип леко я стисна за успокоение.

— О, не — хладно отговори Филип с високомерно изражение на принц. — „Mon Dieu“, всички тук са страшно докачливи. Защо трябва да има проблеми? Не, няма проблеми, само искам да платя още време и тази… личност отказва да вземе пари. Петдесет златни паунда.

Филип погледна назад към шумното помещение.

— Имате ли нещо против да влезем в офиса, сър? Не се чувствам много удобно тук, не искам да дискутирам… странните си вкусове пред публика.

Виктория забеляза искрата в очите на Стийл, когато Филип спомена сумата и повишения интерес, предизвикан от последните му думи. Тя обърна глава, когато неговите очи потърсиха нейните и съсредоточи внимание на най-близката маса за карти. О, господи, това широкия гръб на Хари ли беше, неговата грижливо подредена перука, седнал на сантиметри от нея? Едва дишаща тя заби поглед в пода.

— Моля — любезно предложи Стийл, отваряйки широко вратата за тях. Виктория чу да се затваря вратата зад тях и шума от хола намаля. Веднага погледна затворената врата в дъното на офиса и помисли, дали Габриеле и Мери не са скрити там.

Какво ще правят, ако ги е преместил в друга стая? Овладя паниката, която я обхвана и си каза, че ще мисли само за настоящия момент. Филип я настани на дървен стол и сам седна, после протегна крака, като че разполагаше с цялото време на света.

Джон Стийл гледаше Виктория и се усмихваше, само дето не мъркаше от удоволствие, забелязвайки изцапаното й от сълзи лице и треперещите ръце.

— Кажете, какво мога да направя за вас, сър? — каза той, обръщайки се към Филип и преценявайки с поглед семплите, но скъпи дрехи, големия камък на искрящия смарагдов пръстен.

Филип се усмихна.

— Много, надявам се. Доволен съм от това момиче, много съм доволен. Искам да платя за още два часа.

Стийл кимна.

— Много се радвам да го чуя, сър. Но виждате ли, вече съм я обещал на друг и мразя да подвеждам клиенти. Може би, друго момиче?

Филип повдигна арогантно вежди.

— Не мисля. Много е деликатно за обяснение, но вижте аз имам специфични вкусове, вкусове, които се смятат за… да кажем, покварени. И за мое удоволствие, тази малка дива коза няма нищо против да ги задоволява.

Той я потупа по бедрото, намигайки похотливо. Виктория едва се спря да не избухне в истеричен смях, толкова смешно беше ококореното от изненада лице на Джон Стийл.

— Да не й се надява човек? — отговори накрая той много смутен. Шумът зад вратата стана доста висок, чуваше се звън от трошене на чаши и очите на Джон Стийл се обърнаха нататък.

— Не си ли знаел, приятелю? Това момиче е истинско съкровище! Колкото повече я биеш, толкова по-хубаво й става.

Джон Стийл беше изгубил дар слово. Виктория го дари с измъчена извинителна усмивка и сконфузено присвиване на рамене.

Пред вратата се чу някакъв пиянски мъжки глас, настояващ да говори със собственика. Стийл погледна нетърпеливо нататък, разкъсван от желание да види какво става навън, но неспособен да се откъсне от това, което му казваха.

— И да знаете само — продължаваше увлечено Филип, като че не чува безредието вън. — Аз никога не съм виждал такава имитация, каквато тя прави — блее, като истинска овца. Забележително! Никога не бих могъл да си го представа. Вие бихте ли могли?

— Не — отговори Стийл, гледайки Виктория, като че й е пораснала още една глава.

Гласът пред вратата започна да крещи:

— … трябва да го видя, не разбирате ли, за бога…

— И когато започна да лае, казвам ви, бях толкова възхитен, че нощното гърне едва не ми падна от главата! Какво момиче имате тук, нямате представа!

— … и ако не реши въпроса незабавно, взимам си двестате паунда и си заминавам!

Последните думи привлякоха вниманието на Стийл и той най-накрая откъсна обърканите си очи от лицето на Филип и се обърна към вратата.

— Извинете за момент — извини се той, изправяйки се от бюрото, където слушаше страшно шокиран.

— Разбира се — съгласи се Филип, изправяйки се любезно. Когато Стийл го отмина, Филип спокойно извади пистолет от джоба и го удари с дръжката по главата.

Виктория примига от звука на остро пукане на кост и бързо скочи, когато Филип прихвана падащото тяло.

— Диша, тръгвай бързо — шепнешком каза Филип, подавайки й пистолета.

Тя не чака да й повтори и едва не прескочи бюрото в бързината да отвори врата в дъното на офиса. Филип запуши устата на Стийл със собственото му копринено шалче, издърпа дебелия шнур от тежките брокатени завеси и му завърза ръцете и краката.

Виктория спря да диша, когато отвори вратата и надникна в тъмната ниша на килера. За момент видя само кутии, силуети на мебели, рафт с бутилки вино. И тогава, нещо се размърда под едно одеяло.

— Мери? — извика тя с треперещ глас. Одеялото се вдигна и се показа кръглото лице на Мери — очите й кръгли кафяви езера изпълнени с ужас. В ръцете си стискаше Габриеле, копринената й тъмна главица доволно опряна на гърдите на Мери.

— О, мис — едва произнесе Мери, приковала поглед в тежкия пистолет, който Виктория държеше, — как успяхте?

— Бързо — изкомандва Виктория, сълзи на облекчение се стичаха по лицето й. Тя едва пое бебето и почувствува топлия миришещ на мляко дъх върху лицето си и Филип извика зад нея.

— Дай пистолета, Виктория. Бързо, скачай през прозореца.

Той вече буташе прозореца, за да го отвори и попита:

— Те добре ли са? Ако нещо им е направил ще…

— Не, не — радостно повтаряше Виктория, оглеждайки телцето на малката Габриеле, пипайки нежните ръчички и краченца. — Нищо им няма.

Зад вратата се чуваше започнал вече бой.

Филип почти избута Мери от прозореца на улицата, лицето й беше побеляло и беше онемяла от шока. Той взе бебето от Виктория, за да може и тя да последва Мери, след това подаде Габриеле в очакващите ръце на майката.

Той се приземи леко до нея в тихата тъмна уличка.

— Виждате ли спрялата карета по-надолу? Тичайте, бързо. Аз съм зад вас и имам пистолет, не се бойте.

Ръката му обхвана талията й, придържайки я по пътя за каретата.

— Ако някой се опита да ни спре, ще стрелям.

Виктория тичаше, с едната ръка обхванала бебето, с другата стиснала Мери за ръка, теглеща я да тича по-бързо. Стъпките им тракаха по тихата улица и сърцето на Виктория се беше качило в гърлото й, студения нощен въздух я удряше в лицето. Всяка сянка й се виждаше заплашваща, потенциален враг и страхът й даваше сили.

Вратата на каретата беше отворена и там беше Джонатан, златорусите му коси блестяха на светлината на закачения вътре фенер. Той ги издърпа, първо Мери, която изнемощяла се отпусна на седалката и след това Виктория, чийто дъх идваше на пресекулки.

Филип бързо кимна на младия граф, когато ги последва с пистолет в ръка.

— Изхвърлиха Хари преди две секунди — бързо ги осведоми Джонатан, сочейки към ъгъла на улицата. — Току-що чух шума. Затваряйте, аз ще карам.

Филип седна до Виктория, прегърна я през рамо и я придърпа към себе си.

— Почти свърши. Добре ли си?

Каретата тръгна и зави рязко на ъгъла.

— Виж само Мери! Ако още малко ококори очи, лице няма да й остане.

— Боже мили — изпъшка Мери, най-накрая събрала сили. — Никога не предполагах, че ще дойдете… беше като сън, нали?

Виктория погледна Филип.

— Да, наистина, като сън — съгласи се тя с нисък гърлен глас. Каретата се люшна и спря. Виктория стисна ръката на Филип.

— Не се плаши — нежно каза той, — това сигурно е Хари. — Той се наклони и бутна врата, за да я отвори. Хари, залитайки се качи горе, поставил носна кърпа на разкървавения си нос.

Той потъна в седалката до Мери и Джонатан отново подкара конете. Каретата с тропот се отдалечи по тъмната улица.

— Успяхме — възкликна радостно Филип.

Виктория започна да плаче, облегната на рамото на Филип, изтощена от напрежението на деня, замаяна от неочакваната му поява.

— Къде беше? — накрая попита тя. — Какво стана с теб? Мислех, че сигурно си умрял…

— И аз мислех, че съм умрял — заподсмърча Хари срещу тях, — когато този грубиян, реши накрая да ме изхвърли. Аз наистина не виждам, защо Джонатан трябваше да кара, а аз да предизвиквам бой.

Виктория се разсмя през сълзи.

— Сигурно, защото твоята глава е по-твърда — хитро подхвърли тя и всички се разсмяха, с изключение на Хари, който направи обидена физиономия.

— Хубаво — подсмръкна той, — значи това получавам за благодарност. Заслужаваш да обърнем каретата и да те върнем обратно.

— О, това не — каза Филип, притискайки я към себе си. — Само на едно място можеш да отидеш, мис, ще отгатнеш ли къде? — Усмивката му лъсна в полумрака, дългите му пръсти галеха нежните бузки на Габриеле, докато говореше.

Виктория докосна лицето му, трогната от нежния блясък на очите му, вперени в дъщеря им.

— Къде? — попита тя с дрезгав глас, мислейки — и на Луната бих отишла с теб.

— В едно малко село на име Мидълбъри. Разбрах, че там било много красиво през пролетта и че в него живее пастор Финкъл. Мислиш ли, че ще се съгласи да ни венчае веднага?

У дома, каза си Виктория и помисли дали е възможно някога да бъде по-щастлива? Люляците са цъфнали и ябълковите дръвчета в градината. Новородени агнета лудеят по зелените поляни. У дома при татко, Гарет, Джейми и останалите момчета, и при мисис Хатсън с нейната народна мъдрост.

За момент сърцето й беше изпълнено с толкова щастие, че не можа да отговори.

— О, да — тихо каза тя накрая, очите й пълни със сълзи. — Да, Филип, искам да отидем у дома.

— По пътя ще ти разкажа за Нови Орлеан — добави той. — Страхувам се, че ни се налага да пътуваме съвсем скоро.

— Готова съм да отида, където и да е — отговори тя, — стига да не си далеч от очите ми.

Мери се изчерви, когато те се целунаха и захлупи с шепи лицето си. Каретата спря на площад Ханова, за да си съберат багажа.