Ингмар Бергман
Латерна магика (3)

3

Седнал на бабиния зелен диван, вуйчо Карл изслушваше нейните упреци. Той беше едър, пълен мъж с високо чело, в момента угрижено набръчкано, с теме плешиво и осеяно с кафяви петна, по тила му се виеха редки кичури. Косматите му уши пламтяха. Издутият шишкав корем притискаше тежко бедрата му, очилата му бяха запотени от избликналата влага, прикривайки мекия поглед на теменуженосините очи. Пълните, пухкави ръце бяха пъхнати между коленете.

Баба, малка и изпъната на креслото край малката масичка в салона, сегиз-тогиз почукваше по нейната блестяща повърхност с напръстника, надянат върху десния й показалец, за да подчертае смисъла на някои от своите думи. Както винаги тя беше в черна рокля с бяла якичка и брошка с камея. Пак си бе сложила делничната престилка на бели и сини райета, а гъстата й бяла коса сякаш сияеше на слънчевите лъчи, нахлули отвън. Беше студен зимен ден, огънят пращеше в камината, прозорците бяха покрити с цветя от скреж. Часовникът под стъкления похлупак отмери дванайсет бързи удара, пастирката затанцува за своя пастир. През портата долу мина шейна, дръннаха звънчета, разнесе се стържещият звук от допира на плазовете й по калдъръм, отекна тропотът на тежки копита.

Бях се разположил на пода в една от съседните стаи. Вуйчо Карл и аз тъкмо бяхме подредили релсите за влакчето, което получих за Коледа от безмерно богатата леля Ана. Внезапно обаче на прага се появи баба и повика вуйчо Карл отсечено, с леден тон. Той се надигна, въздъхна дълбоко, облече си сакото и придърпа жилетката върху корема си. После седна с нея в салона. Разбира се, баба затвори след тях вратата, която обаче се пооткрехна, та можех да гледам какво става, сякаш то се разиграваше на сцена.

Баба говореше, вуйчо Карл я слушаше, издул дебелите си синьо-червени устни. Голямата му глава все повече хлътваше в раменете. Всъщност той ми се падаше вуйчо само наполовина, тъй като бе най-големият от заварените синове на баба, почти неин връстник.

Баба му беше настойница. Вуйчо Карл бе слабоумен, „не му сечеше пипето“, неспособен беше да се грижи за себе си. Понякога попадаше в лудницата, но инак живееше на пансион при две възрастни дами, които го приглеждаха. Бе предано същество, ласкаво като голямо куче, ала сега съвсем я беше оплескал: една сутрин изскочил от стаята си без долни гащи, без панталони и бурно запрегръщал леля Беда, обсипвайки я с лигави целувки и неприлични думи. Леля Беда обаче не изпаднала в паника, а преспокойно щипнала вуйчо Карл там, където трябва, следвайки точно указанията на доктора. После се обадила на баба.

Изпълнен с разкаяние, вуйчо Карл само дето не плачеше. Инак кротък човек, той всяка неделя ходеше с леля Беда и леля Естер в Мисионерската църква. Спретнат тъмен костюм, кадифен поглед, звучен баритон — той наистина можеше да мине за някой от проповедниците. Изпълняваше различни по-дребни поръчения, охраняваше църквата, така да се каже на обществени начала, често биваше канен от дамите на кафе и седенки, на които той с удоволствие им четеше на глас, докато те се занимаваха с ръкоделие.

Вуйчо Карл бе всъщност изобретател. Отрупваше Кралското патентно бюро с чертежи и проекти, ала без никакъв особен успех. От близо стоте негови заявки там бяха приели само две: машина за белене на картофи, която ги правеше еднакво големи, и автоматична четка за чистене на клозети.

Той беше извънредно подозрителен. Особено го безпокоеше мисълта, че някой ще открадне най-новите му идеи. Затова увиваше чертежите си в мушама и ги носеше пъхнати между гащите и панталоните. Мушамата впрочем не бе излишна, защото вуйчо Карл се напикаваше. Понякога се случваше, най-вече сред много хора, той да не устои на тайната си слабост. Тогава увиваше десния си крак около този на масата, надигаше се от стола и пускаше топла струйка, която подмокряше гащите и панталоните му.

Баба, леля Естер и леля Беда знаеха за този негов порок и можеха само с едно отривисто и остро „Карл!“ да предотвратят подобна пакост, ала госпожица Агда например веднъж бе дочула за свой ужас някакъв особен звук, напомнящ съскане откъм горещата печка. Хванат на местопрестъплението, вуйчо Карл възкликнал: „Хоп’ла, аз тук правя палачинки!“

Обожавах го и искрено вярвах на леля Сигне, според която вуйчо Карл бил най-способният от четиримата братя, но обзет от завист, Алберт някога го цапардосал с чук по главата и така обрекъл клетото момче на слабоумие за цял живот.

Обожавах го, защото той изобрети какви ли не приспособления за моята латерна магика и за кинопрожекционния ми апарат. Измайстори подложка за диапозитивите и преустрои обектива, монтира вдлъбнато огледало и експериментира с три или повече стъклени пластинки, подвижни и разрисувани от самия него. Така осигури на фигурите раздвижен фон. Носовете им се удължаваха, те се рееха във въздуха, от гробове, осветени от луната, изскачаха привидения, кораби потъваха, майка издигаше детенцето си високо над главата си, докато вълните не ги погълнеха.

Вуйчо Карл купи обрезки от филмова лента за по пет йоре метърът, потапяше ги в горещ соден разтвор, за да смъкне емулсията, и след като изсъхнеха, той с туш рисуваше по тях подвижни картинки или абстрактни орнаменти, които се променяха, експлодираха, набухваха или се свиваха.

Ето го, тежко надвесен над работната си маса в своята стая, претъпкана с мебели. Филмът е прикрепен върху матово стъкло, осветено отдолу. Вдигнал е очилата си, дясното му око се взира през лупа в лентата. Дими с къса извита лула, на масата са подредени още няколко такива, изчистени и напълнени с тютюн. Не мога да откъсна поглед от миниатюрните фигурки, които изникват в квадратчетата на филмовата лента. Докато работи, вуйчо Карл говори, дърпайки от лулата си, пояснява, мърмори, пафка.

— Ето, тук цирковият пудел Теди се мята в кълбо напред, постижението му е добро. Сега обаче жестокият директор на цирка принуждава клетото куче да направи задно салто — нещо, което не е по силите му. То си удря главата в манежа, вижда звезди по пладне, а за звездите ще изберем друг цвят, нека са червени. Излиза му цицина, и тя е червена. Мисля, че леля Естер и леля Беда не са у дома. Я иди в трапезарията, издърпай лявото чекмедже на бюфета, ще видиш пакетче бонбони, което крият от мен, защото Ма казва, че не бива да ям сладко. Вземи от него четири бонбона, само че внимателно, и гледай никой да не забележи.

Изпълнявам поръчението и получавам един бонбон. Останалите вуйчо Карл напъхва зад дебелите си устни, от ъгълчетата им потича слюнка. Отпуска се на облегалката на стола и, присвил очи, се взира в сивия зимен здрач.

— Ще ти покажа нещо — продумва той внезапно и отива към масата под полилея, щраква ключа и жълта светлина залива ориенталските шарки на покривката. Сяда там и ме кани да се настаня отсреща. После увива единия край на покривката около лявата си китка и отначало полека, после все по-бързо започва да я върти. След известно време китката до колосания маншет се отделя от останалата част на ръката и някаква мътна течност прокапва на покривката.

— Имам два костюма, всеки петък съм задължен да се явя при баба ти, за да си сменя бельото и костюма. Това продължава вече цели двадесет и девет години. Ма ме държи изкъсо, сякаш съм хлапе. Това е несправедливо, Бог ще я накаже. Бог наказва тираните. Я виж, в къщата оттатък улицата май има пожар!

Зимното слънце бе открило пролука в стоманеносивите облаци, натежали от сняг, и прозорците на дома отсреща, на Гамла Огатан, лумват тъй, сякаш вътре нещо гори. Отблясъците му чертаят тъмножълти правоъгълници по шарките на тапетите, дясната половина на лицето на вуйчо Карл сякаш пламти. На масата между нас двамата още лежи отвъртяната китка на ръката му.

След като баба умря, негова настойница стана мама. Вуйчо Карл бе преместен в Стокхолм, където заживя под наем в две малки стаи у възрастна дама от сектата „Свободна църква“. Квартирата й се намираше на булевард Рингвеген, близо до Йотгатан.

Предишният ред беше възстановен. Всеки петък вуйчо Карл идваше в пасторския дом, получаваше кат прано бельо, преобличаше се в изчистен и изгладен костюм, вечеряше в нашето семейство. Той така и не се променяше. Все си беше едър и пълен, с румени бузи и теменуженосин поглед иззад дебелите стъкла на очилата. Продължаваше да отрупва Патентното бюро със своите изобретения. Всяка неделя пееше в хора на Мисионерската църква. Мама стопанисваше средствата му, той редовно получаваше полагаемите му се пари за всекидневни разходи. Наричаше я „сестра Карин“ и понякога се надсмиваше над нейните безпомощни усилия да подражава на баба: „Имитираш мащехата ми, но хич не се и старай. Прекалено си добра, за да бъдеш като нея. Мамхен беше безмилостна.“

Един петък в дома ни се появи хазайката на вуйчо Карл. Тя проведе с мама продължителен разговор на четири очи. Хазайката ридаеше така, че се чуваше през няколко стаи. Няколко часа по-късно тя си взе „довиждане“, подпухнала от плач. Мама отиде в кухнята при Лала и се отпусна на един стол, заливайки се от смях.

— Представи си, Карл се сгодил за някаква жена, по-млада от него с тридесет години!

След някоя и друга седмица годениците дойдоха на посещение у нас. Искаха да обсъдят с татко подробностите около венчавката — церемонията щеше да е максимално опростена, но в църква и подобаващо тържествена. Вуйчо Карл бе облечен в свободно отпусната спортна риза без вратовръзка, кариран блейзър и идеално изгладени панталони от фланелен плат без нито едно петънце. Старомодните си очила беше сменил с модерни, в рогови рамки, а предишните гамаши с копчетата — с мокасини. Не говореше много, изглеждаше съсредоточен и сериозен. Не чухме нито едно объркано изречение, нито оплетен низ от неясни мисли.

Беше постъпил на работа като пазач на църквата „София“. Зарязал и изобретенията си: „Всичко това беше заблуда, Schwesterchen^[1]“.

Годеницата беше малко над тридесетте, слаба и дребна на ръст, с костеливи рамене и дълги мършави крака. Имаше едри бели зъби, коса с цвят на мед, събрана в кок на тила, дълъг нос с правилна форма, тънки устни и обла брадичка. Очите й бяха тъмни и блестящи. Годеника си наблюдаваше с ласкавия поглед на собственичка, а силната й длан бе сякаш нехайно отпусната на коленете му. Преподаваше физическо възпитание.

Дългогодишното настойничество следваше да се прекрати. „Представата на моята мащеха за умственото ми равнище беше една от нейните илюзии. Като властна, корава жена тя имаше потребност да държи някого в ръцете си. Schwesterchen никога не би могла да й прилича в това отношение, колкото и да се старае. Това също е илюзия.“

Годеницата наблюдаваше членовете на семейството ни с бляскавия си тъмен поглед и не продумваше.

Подир някой и друг месец обаче годежът беше развален. Вуйчо Карл се премести отново в двете стаички на Рингвеген и прекрати ангажимента си като пазач на църква „София“. Сподели с мама, че трябвало да сложи край на заниманията си като изобретател. Годеницата му правела всевъзможни опити да го откаже от тях, стигало се до разправии и схватки. На бузата на вуйчо Карл личаха следи от нокти.

— Въобразявах си, че ще бъда в състояние да прекратя изобретенията си. Това обаче се оказа илюзия.

Мама отново му стана настойница, всеки петък той пристигаше в пасторския дом, сменяше бельото и костюма си, вечеряше със семейството ни. Склонността му към напикаване не се усили.

Но той имаше и друго опасно влечение. На път за някоя от библиотеките, Кралската или Градската, където обичаше да прекарва времето си, той нарочно заобикаляше, за да мине по железопътния тунел под южната част на Стокхолм. Като син на инженер по транспорта, построил железопътното трасе Крюлбу и Иншьон, вуйчо Карл обожаваше влаковете. Когато те профучаваха с грохот през тунела покрай него, той се притискаше към скалистата стена, оглушителният шум предизвикваше у него възторг, скалата се разтърсваше, прахолякът и пушекът го опияняваха.

В един пролетен ден го намериха там, обезобразен почти до неузнаваемост, рухнал между релсите. В калъфа от мушама, пъхнат под панталоните му, имало чертежи на устройство за по-лесна смяна на крушките и уличните лампи.