Ингмар Бергман
Латерна магика (25)

25

В средата на юли баща ми пристигна във „Ворумс“, за да прекара своя отпуск. Настроението му беше лошо, не можеше да си намери място и обзет от безпокойство, извършваше дълги преходи пешком из гората, нощуваше в кошари и плевни.

Една неделя трябваше да произнесе проповед в църквицата на Амсберг. Утрото бе сякаш напоено с олово, слънцето и конските мухи хапеха немилостиво. Над планинските хребети на юг се издигаше тъмносиня стена от облаци.

Отдавна беше решено, че аз ще придружа татко. Сложиха ме върху предния багажник на велосипеда, на задния прикрепиха пакет с храна и чантата с пасторските одежди. Бях бос, по къси панталонки на сини райета и ризка от същия плат с обърната яка. Китката на едната ми ръка беше превързана: бях разчесал мястото, ухапано от комар, и то се поду. Баща ми носеше черни панталони със специални щипки за велосипеда, черни обувки с връзки, бяла риза, бяла шапка и леко лятно сако. Всичко това знам от снимката, която разглеждах неотдавна. На заден план се вижда Гертруд, млада приятелка на семейството. Тя е вперила влюбени очи в татко и лукаво се усмихва. Обожавах Гертруд — колко би било хубаво, ако тя идваше с нас. Весела, все засмяна, тя винаги повишаваше татковото настроение, двамата често пееха на два гласа. Баба пак е отзад, тръгнала към клозета в двора. Брат ми е седнал и вероятно приведен над омразно домашно по математика, сестра ни още спи, аз съм на седем години, скоро ще навърша осем. Снимката е направена от мама, която обичаше да фотографира.

И така, потеглихме — надолу по стръмния горски хълм, заобиколен от борове и мравуняци; наоколо ухаеше на смола и напечен от слънцето мъх. Боровинковите храсти предлагаха изобилие от плодове, още незрели. Минахме покрай изпраните чаршафи, които градинарят беше проснал да съхнат. Преди няколко седмици брат ми заедно със свои приятели от Мисионерския дом откраднали ягоди, размачкали ги и със сока нашарили чаршафите на госпожа Тьорнквист с неприлични фигури. Подозрението падна върху всички, но поради липса на улики нас ни пуснаха, а синовете на градинаря бяха напердашени, макар да нямаха нищо общо с цялата тази работа. Така и не можах да реша да издам ли брат си, или не, причини за отмъщение имах достатъчно. Веднъж, поклащайки пред мен един тлъст дъждовен червей, той ми предложи: изяж го и ще получиш пет йоре. Изядох го. Тогава брат ми каза: „Щом си такъв глупак, че ядеш дъждовни червеи, изобщо не заслужаваш да ти дам пет йоре.“

Аз впрочем бях твърде доверчив и все се хващах на разни въдици. На всичко отгоре заради полипи в носа устата ми бе все полуотворена. Така че и изглеждах възглупав.

Брат ми каза: „Вземи чадъра на баба, разтвори го, ще ти помогна. Скочи от горната тераса с него в ръка — ще видиш как ще литнеш.“ Спряха ме в последната минута, аз се разревах от яд не защото бях излъган, а защото ми забраняваха да литна с помощта на бабиния чадър.

Старата Лала казваше: „Ти, Ингмар, си роден в неделя и затова можеш да виждаш елфите. Но не забравяй, че трябва да държиш пред себе си две клонки на кръст.“ Не знам дали самата Лала вярваше в това, което говореше. Аз обаче бях убеден, че казва истината, и без никой да ме види, хукнах на улицата. Елфи така и не забелязах, но затова пък срещнах дребно сиво човече с лъскаво злобно лице. За ръката водеше момиченце, голямо колкото кутрето ми. Исках да го хвана, ала гномът и момиченцето успяха да избягат.

Когато живеехме на Вилагатан, в двора ни често влизаха улични музиканти, които изнасяха концерти. Веднъж пристигна цяло семейство. На влизане в трапезарията татко заяви: „Продадохме Ингмар на циганите. Добри пари ни дадоха.“ Аз се развиках от ужас. Всички се разсмяха, мама ме взе в скута си и като обгърна с ръце главата ми, започна леко да ме люлее. Всички се чудеха на моята доверчивост. „Толкова е лесно да бъде излъган, не притежава никакво чувство за хумор.“

Бяхме стигнали до възвишението при пощата, трябваше да сляза от велосипеда и да вървя редом с него. Бях бос и затова пристъпвах по канавката, обрасла с мека и утъпкана трева. Поздравихме се с пощальона, тръгнал към гарата, за да посрещне влака за Крюлбу. Чувалчето с пощата беше натоварил на количка. На стълбата седеше Ласе, длъгнест хлапак с провиснали ръце. Като ни видя той завъртя глава и измуча. Кимнах му сдържано. Неотдавна Ласе ме беше научил на следната песенчица: „Петле и кокошчица прескачали връвчица. Рипало, рипало петлето, кацнало връз кокошчицата.“ Смисълът й не разбирах, но ми беше ясно, че не е псалм.

Когато прехвърлихме възвишението, аз отново седнах на багажника. Татко ми нареди да си вдигна краката. Преди година десният ми крак се бе закачил за спиците на велосипеда на чичо Ернст и няколко по-дребни костици на стъпалото бяха счупени. Увеличихме скоростта и скоро се понесохме покрай фермата на Берглунд, откъдето ние, децата, вземахме мляко и събирахме нападали ябълки. Доли пролая хрипливо, завързана на стоманена тел между два бора. Зад фермата се намираха един дом с призраци и Мисионерският дом, обитаван от многото деца на семейство Фрюкхолм, чиито родители разпространяваха словото божие сред пустините на Африка. Мисионерският дом бе изпълнен с атмосферата на весело и обичливо християнство, лишено от догми и принуда. Децата ходеха неумити и боси. Хранеха се стоешком, когато огладнееха. А Бенгт Фрюкхолм притежаваше вълшебен театър, който си бе направил сам по указанията на семейното списание „Алерш“ Децата обаче избягваха да пеят своята любима песничка между стените на Мисионерския дом:

Във Африка съм се родил,

където татко крал е бил,

с жирафа, крокодил, маймунка

игри съм вихрил до насита, ха!

Тра-ла-ла-ла!

От тлъст мисионер свари си ти чорба.

Сега се носехме с доста висока скорост по дългия полегат склон на Сулбака, пътят се виеше покрай реката, слънцето напичаше, колелата на велосипеда подсвиркваха и поскърцваха, водната шир блестеше. Над планинската верига все така бе надвиснала стена от облаци. Татко тихичко си напяваше. Отдалеч екна сирената на сутрешния влак. С тъга си помислих за своето собствено влакче: ако си бях у дома, сега щях да монтирам релсите му на пътеката, отвеждаща към зимника. Пътуването с баща ми винаги беше рисковано начинание. Никога не беше известно как ще завърши. Понякога хубавото му настроение продължаваше целия ден, понякога демони застигаха пастора и той започваше да си цеди думите, ставаше затворен и раздразнителен.

Край пристана на сала вече чакаха каруци с богомолци, старец с мръсна крава и няколко хлапета, които щяха да се къпят в Юпшери и да ловят там костури.

През реката са прехвърлени стоманени въжа, по тях има железни халки и ръждиви подвижни колела, с които е съединен салът, управляван ръчно. С тежки прътове от просмолено дърво се закачат въжата и така плоскодънният съд биваше преместван назад и напред по тъмната тътнеща река. В борда му глухо се удряха дървени трупи, пускани по течението й.

Татко веднага влезе в разговор с жените в една от каруците. Аз се разположих на дъсчения под край носа и спуснах краката си във водата, леденостудена дори сега, в разгара на лятото; кафява и съскаща, тя обливаше ходилата и прасците ми.

От ранно детство реката присъства в моите сънища, неизменно тъмна и развълнувана, както е при моста в Гродан, гредите излъчват мирис на кора и смола, бавно се въртят в неудържимия поток; от глъбината застрашително се подават остри камънаци, които тъмнеят и през огледалната прозирност на водата. Силно изрязаното речно русло между стръмните брегове, където са намерили опора анемични брези и елхи, водата, на моменти просвяткваща под слънчевите лъчи, за да угасне мигом след това и да стане още по-черна, непрекъснатото движение към завоя, глухият тътен. Понякога отивахме да се къпем в тази река — по пътеката, сякаш хукнала отвесно от склона близо до „Ворумс“, за да пресече ливадата на Берглундови, железопътния насип и селището, а оттам и да се спусне от хълма, който от нашата страна бе твърде нисък. В подножието му бе привързан сал от греди, от който можехме да се гмуркаме. Веднъж попаднах под сала, без да мога да изплувам. Не се изплаших ни най-малко, отворих очи и видях поклащащите се водни растения, въздушните мехурчета, които изпускаха, слънчевата илюминация, озарила кафявото пространство, малките змиорки, стрелкащи се между камъните, заседнали в дънната тиня. Не помръдвах, бавно губейки свяст. После не помня друго, освен това, че лежах на сала, повръщайки вода и слуз, а наоколо, всички възбудени, говорят неспокойно, в надпревара.

Сега седях в самия край на ферибота и разхлаждах стъпалата си, пламнали от жегата, и глезените, изпохапани от комари. Внезапно някой ме хвана за рамото и ме блъсна назад, последва силна плесница. Баща ми, разярен: „Нали знаеш, че съм забранил да седиш така? Не ти ли минава през ум, че водата може да те издърпа?“ Последва нова плесница. Не заплаках — само не и тук, пред толкова чужди хора. Не плачех, но изгарях от омраза: простак с простак, все ме бие, ще го убия, никога няма да му го простя, ще се върнем у дома и ще измисля за него най-мъчителната смърт, той ще ме моли да се смиля над него, ще го слушам как вие от ужас…

Дървените трупи се удряха в сала, водата шуртеше, аз се поотместих, но всъщност привидно. Татко помагаше на човека, който придвижваше сала и усърдно размахваше тежкия дървен прът. Виждах, че и той е ядосан.

Пристигнахме, водата заля дъсчената обшивка, каруците се измъкнаха на брега, мостикът се поклащаше. Татко си взе „довиждане“ — никога не му беше трудно да общува с хората. Хлапетата, които отиваха да ловят костури, грабнаха въдиците си със злоради усмивки. Грохналият старец с мръсната крава се помъкна нагоре по хълма.

„Е, хайде да вървим, глупчо!“ — топло продума баща ми. Без да помръдна от мястото си, аз нарочно извърнах глава — дружелюбният му тон ме подмамваше да заплача. Той се приближи до мен и ме тупна лекичко по гърба. „Нали разбираш, изплаших се, та така можеш да се удавиш и никой не би забелязал това.“ Тупна ме пак, взе велосипеда и го подкара по мокрите дъски. На сала вече се качваха нови пътници.

Татко протегна ръка, малката ми длан потъна в неговата. Гневът ми сякаш изтече от мен. Ясно, изплашил се заради мен. Когато човек се бои, той се и сърди, по това две мнения няма. Сега се е успокоил, разбрал е, че е постъпил прекалено строго, и се разкайва.

От пристана започваше стръмнина и аз му помогнах да бута велосипеда по почти отвесния склон. В лицата ни халоса силна жега, вятърът вдигаше вихрушка от ситен пясък и не носеше прохлада. Черните панталони на баща ми и обувките му се покриха с прах.

Стигнахме до църквата, когато камбаната удари десет часа. На сенчестото гробище жени, облечени в черно, поливаха цветята по гробовете. Миришеше на прясно окосена трева и смола. Под каменния свод се усети някаква прохлада. Клисарят, който бе бил камбаната, съпроводи татко до сакристията. В шкафа там имаше леген и кана, той се уми, съблечен до кръста, облече чиста риза, сложи си чиста якичка и пасторски сюртук. След това седна край масата и на къс хартия написа номерата на псалмите. Отидох с клисаря да му помогна да окачи съответните цифри. Изпълнявахме тази важна работа, без да продумаме: една неточна цифра, и катастрофата би била неминуема.

Знаех: сега татко трябва да остане сам. Затова се отправих към гробището и захванах да чета надписите по надгробните камъни, особено по тези на покойни деца. Над тъмните корони на ясените надвисна белият небесен свод. Неподвижен нажежен въздух. Стършели. Комари. Мучи крава. Очите се слепват. Я да подремна. Потъвам в сън.

* * *

По време на подготовката на „Причестяване“ аз — в края на зимата — се отправих да огледам църквите в Упланд. В повечето случаи вземах ключа от местния клисар и оставах известно време вътре в храма, наблюдавайки как блуждае светлината и обмисляйки как да оформя края на моя филм. Всичко около него беше написано и запланувано, освен завършека.

В една неделна утрин аз се обадих на баща ми и го попитах не би ли искал да ме придружи. Мама беше в болницата след своя първи инфаркт и той живееше в пълно усамотение. Ръцете и краката му вече съвсем не го слушаха, той се придвижваше с помощта на бастун и носеше ортопедични обувки, но благодарение на своята воля и самодисциплина продължаваше да изпълнява задълженията си в енорията около Двореца. Беше на седемдесет и пет години.

Мъглив ден в края на зимата, снегът излъчва светлина. Пристигнахме без закъснение в малката църква северно от Упсала. Там на тесните пейки вече седяха четирима богомолци. В преддверието си шепнеха свещеникът иконом и пазачът. Край органа се суетеше органистката. Когато звънът на камбаните замря над равнината, пасторът още не се бе появил. На небето и на земята се възцари тишина. Баща ми нетърпеливо се размърда и нещо измърмори. След някое и друго време откъм хлъзгавия хълм се чу шум на мотор, хлопна се вратичка на кола и по алеята към църквата, тежко запъхтян, забърза пасторът. Като стигна до олтара, той се обърна и огледа присъстващите със зачервени очи. Беше мършав, дългокос, грижливо поддържаната брада едва прикриваше безволевата брадичка. Закашля се, размахвайки ръце досущ като скиор, на тила му се виеха къдрици, челото му почервеня от прилив на кръв. „Аз съм болен. Имам температура около тридесет и осем градуса. Простуда — продума свещеникът, търсейки съчувствие в нашите погледи. — Обадих се на настоятеля и той ми разреши да посъкратя богослужението. Затова ще минем без запрестолна служба и причестяване. Ще изпеем един псалм, аз ще си прочета проповедта, доколкото мога, после ще изпеем още един псалм и с това ще завършим. Отивам в сакристията да се преоблека.“ Той се поклони и замря в нерешителност, сякаш очакваше аплодисменти или поне знак, че го разбират и му съчувстват. Като не забеляза каквато и да било реакция, свещеникът изчезна зад една тежка врата.

Възмутен, баща ми започна да се надига от пейката. „Длъжен съм да поговоря с този тип. Пусни ме!“ Добра се до пътеката между пейките и с накуцване се отправи към сакристията, където се състоя кратък, но сърдит разговор.

Малко след това оттам излезе свещеникът иконом и със смутена усмивка провъзгласи, че ще има пълно богослужение. Пасторът ще бъде подпомогнат от свой стар колега.

Органистката и малобройните богомолци подхванаха първия псалм. В края на втория куплет тържествено се появи баща ми — в бяла богослужебна одежда и с бастун. Когато гласовете замлъкнаха, той се обърна към нас и със спокойния си, лишен от напрежение тембър, произнесе: „Свят, свят е господ Саваот! Цялата земя прелива от неговата слава!“

Що се отнася до мен, аз получих идея за заключителната сцена на „Причестяване“ и правилото, което винаги бях следвал и щях да следвам до края на живота си: „Длъжен си, независимо от всичко, да извършваш своето богослужение.“ Това е важно за паството и още по-важно е за теб самия. Доколко има значение за Бога, ще стане ясно по-късно. Но ако няма друг бог, освен твоята надежда, значи е важно и за Бога.

* * *

Добре си подремнах на пейката под дървото. Камбаните провъзгласиха, че службата започва, и аз, пристъпвайки едва чуто с боси крака, се вмъкнах в църквата. Жената на пастора ме хвана за ръка и силом ме постави до нея близо до катедрата. Бих предпочел да съм край органа, някак зад кулисите, но госпожата беше в напреднала бременност и нямаше шанс да се промъкна край нея. Веднага ми се прииска да отида в клозета, ясно бе, че предстои продължително мъчение. (Богослуженията и слабите представления изглеждат най-дълги. Ако ви се струва, че вашият живот минава скоротечно, идете на църква или на театър. И времето ще спре, ще придобиете усещането, че часовникът ви се е повредил, оправдавайки констатацията на Стриндберг в „Буря“: „Животът е кратък, но може да се окаже и дълъг, докато минава.“)

Както всички богомолци във всички епохи, аз потънах в съзерцание на олтарната живопис, на олтарните атрибути, на разпятието, витражите, фреските. Там бяха Иисус и разбойниците, окървавени, сгърчени, Мария, сведена над Йоан („Виж сина свой, виж майката своя“), Мария Магдалена, грешницата (кой ли я е чукал за последно?). Рицарят играе на шах със Смъртта. Смъртта сече Дървото на живота, един нещастник е останал на върха му и ужасен, кърши ръце. Смъртта води танцуващата процесия към Царството на мрака, държи косата си като знаме, хорицата танцуват, следвайки я в дълга колона, един шут се плъзга по въже. Дяволи кладат огън под големи котли, грешниците се хвърлят в тях с главата надолу, Адам и Ева виждат голотата си. От забраненото дърво се взира Божието око. Някои църкви приличат на аквариуми, няма незапълнено място, обитават ги и се размножават хора, светци, пророци, ангели, дяволи и демони; и тук, и там те преминават през стени и сводове. Действителността и въображението са се сплели в здраво кълбо — виж какво си направил, грешнико, виж какво те чака зад ъгъла, виж сянката, която те дебне отзад!

Известно време преподавах в театралната школа в Малмьо. Предстоеше ни годишна продукция, а се чудехме какво да представим. И като си спомних за църковните изображения от моето детство, аз за няколко вечери написах кратка пиеса, озаглавена „Картина върху дърво“, в която имаше роля за всеки студент. На най-личния, но за жалост най-малко надарения студент, който се готвеше за поприще в оперетата, дадоха ролята на рицаря — сарацините му отрязват езика и той остава ням.

„Картина върху дърво“ в крайна сметка стана „Седмият печат“ — неравен, но скъп за сърцето ми филм, заснет в най-примитивни условия, ала с огромно жизнелюбие и желание. В нощната гора, където екзекутират Вещицата, зад дърветата, могат да се видят прозорците на жилищните комплекси на Росунда. Процесията на флагелантите^[1] премина през участък, разчистван за строеж на нова лаборатория. Епизодът с танца на Смъртта под надвиснали тъмни облаци беше заснет в шеметен темп едва след като повечето от актьорите се бяха разотишли. Техници, електричари, един гримьор и двама курортисти, които изобщо не разбираха какво става, бяха облечени в костюми на осъдени на смърт, монтирана бе набързо „няма“ камера и кадърът се засне, преди облаците да се разпръснат.

Не смеех да поспя, докато баща ми държи своята проповед. Той виждаше всичко. Един път приятел на нашето семейство задряма по време на коледна утринна служба в параклиса „Софияхемет“. Татко прекъсна проповедта си и спокойно се обърна към него: „А сега се събуди, Ейнар. Ще чуеш нещо, което те интересува.“ И заговори за това, че последните ще бъдат първи. Чичо Ейнар, ерген, който свиреше на цигулка, беше втори архивар в Министерството на външните работи и мечтаеше да стане първи.

* * *

След богослужението пасторът ни покани у дома си на кафе. Там беше и неговият син Оскар, дебеличко момченце на моите години, с коси като от слама. Получихме сок и кифлички. Оскар предизвикваше отвращение: главата му, заради екзема, беше омотана с мръсни бинтове, по които бяха избили розови петна, той непрестанно се дръгнеше и излъчваше мирис на карбол. Изпратиха ни в детската стая, която Оскар бе превърнал в църква — с олтар, свещници, разпятие и разноцветна хартия, залепена по стъклата на прозорците. В единия й ъгъл бе поставен малък орган. По стените бяха закачени картини с библейски мотиви. Миризмата на карбол и мъртви мухи потискаше. Оскар ме попита дали не бих искал да изслушам проповед, или да си поиграем на погребение — в гардероба му имало малък детски ковчег. Казах му, че не вярвам в Бога. Оскар се почеса по главата и заяви, че съществуването на Бог е доказано научно: най-великият учен в света, руснак, по фамилия Айнщайн, съгледал божия образ в глъбините на своите математически формули. Казах, че ми е омръзнало от такива дрънканици. Започна свада. Оскар, който беше по-силен от мен, ми изви ръката и настоя да призная, че Бог има. Болеше ме и бях уплашен, но предпочетох да не викам за помощ. Той сигурно е луд. А желанията на идиотите трябва да се изпълняват, иначе всичко би могло да се случи. И аз бързо-бързо му признах, че вярвам в съществуването на Бог.

След това мое отстъпление ние мрачно се настанихме в различни ъгли на стаята. Дойде време за „довиждане“ и обратен път. Татко прибра пасторските одежди и якичката в чантата, бутна шапката си на тила и ми позволи да се настаня на предния багажник. Пасторът и жена му ни уговаряха да изчакаме да премине бурята — пламтящото слънце бе вече затулено от тежък облак. В душната жега се усещаше предстоящ дъжд. Татко благодари с усмивка — ще успеем. Пък и малко влага няма да попречи. Жената на настоятеля ме притисна към пищната си гръд, от нея миришеше на пот, със своя изхвръкнал и издут до пръсване корем тя едва не ме събори от велосипеда. Съпругът й ни стисна ръцете, докато говореше, от дебелите му устни хвърчеше слюнка. Оскар никакъв не се виждаше.

Най-сетне потеглихме. Татко мълчеше, ала чувствах, че изпитва облекчение. Като си напяваше мелодията на някакъв летен псалм, той въртеше педалите, развивайки доста добра скорост.

При разклона на Юпшери татко предложи да се топнем. Идеята ми хареса и свърнахме по пътеката през пустош, над която се стелеше тежък кисловат мирис на папрат и изсъхнала тръстика.

Езерото беше кръгло и се считаше за бездънно. Пътеката завършваше с тънка песъчлива ивица, която стръмно чезнеше в тъмните глъбини на водата. Съблякохме се. Татко се хвърли във водата и поплува, сумтейки, на гръб; аз предпазливо загребах няколко пъти с ръце и потънах с глава под водата — там нямаше нито дъно, нито водорасли, нищо.

Сетне поседяхме на брега, за да изсъхнем в душния зной, наоколо бръмчаха конски мухи. Татко имаше изправени плещи, висок гръден кош, силни и дълги крака, гениталии с внушителен размер, почти лишени от окосменост. Ръцете му бяха като че без мускули, с много кафяви петна по бялата кожа. Седях между краката му, подобно на Христос, увиснал на кръста между коленете на Бога, както го помня от едно старинно олтарно изображение. Съзрял на брега неизвестно нему тъмнолилаво цвете, татко го откъсна и се зае да разгадава как е попаднало тук, как се казва. За цветя и птици той знаеше едва ли не всичко.

Глад не изпитвахме, защото угощението в дома на пастора беше обилно, но все пак похапнахме и от сандвичите, които ни бяха приготвили у дома, като си разделихме по равно бутилка лимонада.

Наоколо притъмня. Сандвичите ни атакуваха с пикиран полет оси. Внезапно по гланцираната повърхност на водата се заредиха безчет кръгове, които почти мигом изчезваха.

Решихме да тръгнем веднага.

* * *

Когато татко овдовя, аз често го навестявах и двамата с него водехме дружески разговори. Веднъж бях седнал при неговата икономка, с която обсъждах практически въпроси. Внезапно откъм коридора дочухме бавните му тътрещи се крачки, на вратата се почука и той влезе в стаята, присвивайки очи от силната светлина — сигурно току-що се беше събудил. С учудване се вгледа в нас и попита: „А Карин още ли не се е върнала?“ Но тутакси разбра каква двойна и болезнена грешка бе направил, смутено се усмихна — от смъртта на майка ми бяха изминали четири години, а той се бе изложил, питайки за нея. Преди да успеем да кажем нещо, той предупредително ни възпря с бастуна и се отдалечи в стаята си.

Запис в работния дневник от 22 април 1970 г. Татко умира. В неделя го посетих в „Софияхемет“. Спеше, похърквайки. Едит, която седи при него и денем, и нощем, го събуди и излезе от стаята. Лицето му е лице на умиращ, но очите му са ясни, учудващо изразителни. Нещо прошепна, ала не беше възможно да се разбере какво. Вероятно разсъдъкът му е леко помрачен. Любопитно е да се наблюдава как се променя изразът на очите му: изискващ, молещ, нетърпелив, боязлив, търсещ контакт. Когато се наканих да си тръгна, той внезапно ме хвана за ръката и нещо замърмори. Сякаш нещо рецитираше. Почти веднага се досетих, че ме благославя. Умиращият баща зове Бог да благослови сина му. Всичко стана бързо и неочаквано.

25 април 1970. Моят баща е още жив. Казано по-точно, в безсъзнание е, сърцето му обаче е силно, работи. На Едит й се струва, че постига контакт с него, когато го държи за ръката. Тя му говори, а той й отвръща — с ръката си. Необяснимо, но трогателно. Та нали са връстници и близки приятели.

29 април 1970. Татко почина. Издъхна в неделя, в четири и двадесет следобед, смъртта му не беше мъчителна. Трудно ми е да анализирам какво изпитах, като видях лицето му. То беше станало съвсем неузнаваемо. Напомняше най-вече лицата на мъртъвците от концлагерите. Това бе ликът на Смъртта. Мисля за него от едно отчаяно дълго разстояние, ала с обич. Не са наред нещата около Бергман, независимо от приветливата светлина над морето. Обзема ме копнеж по това, някой най-сетне да ме докосне, да получа прошка. Да, лоша работа. Не че се чувствам зле, тъкмо обратното, ала душата…

* * *

Когато излязохме от брезовата горичка и поехме по равнината с необозримата шир от орните полета, видяхме над планината да просвяткват мълнии. Тежки дъждовни капки започнаха да се ронят в прахоляка на пътя и дълбаеха в него бразди, рисуваха фигури. Казах: „Така бихме могли да обходим Земята, ти и аз.“ Татко се засмя и ми даде шапката си — да му я пазя. Хубаво ни беше на двамата. Край запустялото село започваше възвишение и тъкмо там ни свари буря с градушка. Само за някаква минута задуха силен вятър, мълниите една подир друга пореха тъмата, гръмотевиците се сливаха в непрестанен грохот. Тежките дъждовни капки се слепваха в ледени късчета. Побягнахме към изоставена постройка наблизо, която се оказа навес за каруци — там дори имаше няколко изоставени возила. Отгоре навесът беше протекъл, но ние намерихме заслон там, където някога е имало нещо като плевня.

Настанихме се на огромна греда и вперихме очи в отворената врата. На склона на хълма се издигаше могъща бреза. Два пъти я улучваше мълния, листата й се извиваха, сякаш дървото се гърчеше в страдания, земята се разтърсваше от тътен. Притиснах се към коленете на татко. От панталоните му се носеше дъх на влага, лицето му беше мокро. Той се изтри с ръкав, направих и аз същото. „Страх ли те е?“, попита. „Не, никак“, отговорих, макар мислено да предположих, че е настъпил денят на Страшния съд, оповестен от ангели с тръби и от звездата, паднала в морето, на име Пелин. Вярно, бях отричал съществуването на Господ, но не ми се вярваше, че заради това ще бъда наказан свише, убеден бях, че баща ми, който в този ден несъмнено щеше да бъде сред праведниците, ще направи опит да ме укрие.

Вятърът се усили още повече, стана студен, затраках със зъби. Татко си свали сакото и ме загърна с него; дрехата беше влажна, но стоплена от тялото му. Сегиз-тогиз пейзажът наоколо изчезваше съвсем в пелената на пороя. Градушката спря, но земята беше обсипана с кръгли ледени топчета. Пред навеса се образува истинско езеро и водата рукна към каменната му основа. Сивкавата, блуждаеща светлина навеждаше мисълта за здрача, който настъпва без залез-слънце. Ехтежът на мълниите, все така непрестанен, позаглъхна, дочуваше се отдалеч и затова не будеше такъв ужас. Плътната стена от дъжд се разцепи на отделни, макар и обилни струи.

Трябваше да се махаме оттам. И бездруго отсъствахме прекалено дълго от дома, пропуснахме май и вечерята. На места пътят беше облян от буйни ручеи, трудно беше да се кара велосипед. Внезапно велосипедът се подхлъзна, аз успях да спусна крака и да скоча на полянката, татко остана на пътя.

Когато станах, видях, че той лежи неподвижно, единият му крак е под велосипеда, главата му е обронена на гърдите: мъртъв!

В следващия миг той се обърна, попита дали не съм се ударил и избухна в смях, весел и добродушен. Стана, изправи велосипеда. На бузата му аленееше драскотина. От нея течеше кръв, но раната не бе дълбока. Двамата бяхме мокри до мозъка на костите, омазани в кал и глина. А дъждът не преставаше. Тръгнахме един до друг и татко от време на време се смееше, изпитвайки сякаш облекчение.

Недалеч от пристана на сала се ширеше голямо имение. Татко почука на вратата на къщата и помоли за разрешение да се обадим по телефона. Домакинът, стар човек, обясни, че бурята е повредила линията. Домакинята, възрастна жена, ни почерпи с кафе. Тя ме накара да се разсъблека и с твърда кърпа разтърка цялото ми тяло. После донесе сухи панталони, долна ризка от грубо платно, нощница, плетена жилетка и дебели вълнени чорапи. Отпървом аз категорично отказвах да се обличам в тези бебешки парцали, но след строго смъмряне от страна на баща ми, бях принуден да се подчиня. Той пък взе от стареца панталони, облече си пасторския сюртук, а отгоре намъкна стара кожена дреха без ръкави. Старецът запрегна открит кабриолет. Във „Ворумс“ се прибрахме по мръкнало.

Ама само как се смяха там на нашите одежди!

Същата вечер брат ми с двама свои приятели, негови връстници от Мисионерския дом, излетели от прозорец на вълшебно килимче и се понесли над далечните гори. Заговорниците спяха на дюшеци, които бяха домъкнали в една тясна стая в непосредствено съседство с детската. На мен най-строго ми бе заповядано да не мърдам от кревата и да не кажа дори „гък“.

За някакво мое участие в този полет не можех и да мечтая, бях прекалено малък. Пък и не се знаеше дали килимчето щеше да издържи повече от трима въздухоплаватели. През полуоткрехнатата врата слушах как хлапаците си шепнат и сподавено се кикотят. Надалеч отекваше гръм, по покрива трополеше дъжд. От време на време стаята се озаряваше от беззвучна поредица ярки светкавици.

И ето, аз отчетливо чувам как в другата стаичка се отваря прозорецът. Вълшебното килимче е преметнато на верандата, въздухоплавателите излизат. От неудържимия порив на вятъра изстенаха стените, дъждът рукна по-силно. Вече не можех да се владея и се втурнах натам. Нямаше никой, нямаше го и килимчето, прозорецът беше отворен към нощта, пердето му се развяваше от вятъра. При ново проблясване на светкавица видях брат ми да лети над края на гората върху домашнотъкана черга на червени квадрати заедно с Бенгт и Стен Фрюкхолм.

На другата сутрин тримата бяха уморени и мълчаливи. Опитах се да заговоря за полета, когато се събрахме на закуска, ала страшният поглед на брат ми ме накара да затворя уста.