Ингмар Бергман
Латерна магика (1)

1

Когато съм се появил на бял свят през месец юли 1918 година, майка ми боледувала от „испанската инфлуенца“, моето състояние било плачевно, та се принудили да ме кръстят в самата болница. При едно свое посещение в дома ни старият фамилен доктор ме поогледал и заявил: „Това бебе май ще умре от изтощение.“ Тогава баба ми (по майчина линия) ме взела със себе си в своята лятна къща в Даларна^[1]. По време на пътуването с влака (тогава то траело цяло денонощие) баба ме хранела със сладкиш, разквасен с вода. Когато най-сетне сме пристигнали, аз едва-едва съм дишал. Баба се погрижила и да ми намери кърмачка — една мила и светлокоса млада жена от съседно село, та постепенно съм започнал да наддавам на тегло, но все ме измъчвали стомашни колики и гадене.

На всичко отгоре постоянно ме сполетявали разни загадъчни болести, сякаш съм бил обзет от колебания дали си струва да живея. Някъде дълбоко в съзнанието си съм съхранил спомен за своето тогавашно състояние: неприятната миризма, просмукваща се от тялото, овлажнените дрехи, протъркващи кожата, меката светлина, струяща от нощната лампа, полуотворената врата към съседната стая, тежкото дишане на бавачката, прокрадващите се стъпки, шептящите гласове, слънчевите зайчета, заиграли в каната с вода. Добре помня всичко това. Не помня само да съм изпитвал някакъв страх. Страхът дойде по-късно.

Прозорците на трапезарията гледаха към тъмен заден двор, ограден с висок тухлен зид. Там се намираха нужникът, кофите за боклук, стойката за тупане на килими, мяркаха се охранени плъхове. Седях все в нечий скут, тъпчеха ме с млечна каша. Чинията биваше поставяна върху сива мушамена покривка, обточена с червен кант. Емайлираната й повърхност бе бяла, изпъстрена със сини цветчета, в нея се отразяваше светлината, скъпернически процеждана от прозореца. Навеждах се на различни страни, изпробвах разни гледни точки. Ето, според това накъде движа глава, отраженията в чинията с каша се сменят с други, образуват се нови фигури. И внезапно повръщам върху всичко…

Като че това е всъщност и моят пръв спомен: тогава семейството ни обитаваше първия етаж в ъглова къща между две улици — Шепартаган и Стургатан. През есента на 1920 година ние се преместихме на Вилагатан 22 в квартал Йостермалм. Жилището е изпълнено с мирис на прясна боя и политура за паркет. Подът в детската стая е покрит с яркожълт линолеум, транспарантите светлеят, изрисувани с рицарски замъци и полски цветя. Ръцете на мама са меки, тя не пести от времето си, за да ме разтушава с приказки. Една сутрин, ставайки от леглото, баща ми стъпва в нощното гърне и гръмко изругава. В кухнята шетат две млади селянки от Даларна, които често и с радост пеят песни от родния си край. На отсрещната страна на стълбищната площадка живее семейство с дъщеря, моя връстница на име Типан. Бива я да измисля разни неща, въображението й е много богато. Веднъж сравняваме телата си и откриваме интересни разлики. Някой ни изненадва в тази игра, но не казва нищо.

Четиригодишен съм, когато се ражда сестра ми, и това коренно променя ситуацията: едно тлъсто уродче внезапно заема централно място. Прокуден съм от леглото на мама, баща ми сияе от радост, склонен над пискливия вързоп. Демонът на ревността е впил нокти в сърцето ми, мятам се неистово, рева, акам по килимите и се мърлям от глава до пети. По-големият ми брат и аз — инак смъртни врагове, сключваме примирие и измисляме какви ли не начини да се отървем от тази отвратителна твар. Не знам защо брат ми решава, че аз съм по-подходящият от двамата за осъществяване на нашия план. Чувствам се поласкан и ние чакаме удобния случай.

В един тих и слънчев следобед, убеден, че освен мен у дома няма никой друг, аз се промъквам в спалнята на родителите, където противното създание спи в моето розово кошче. Придърпвам стол, покатервам се на него и впивам поглед в подпухналото личице с олигавена уста. От брат си бях получил точни указания за действие. Ала очевидно не съм ги разбрал правилно, защото, вместо да стисна сестра си за гърлото, аз налягам гръдния й кош. Бебето тутакси се събужда с пронизителен вик, запушвам му устата с длан, то пули воднисти сини очи, криви ги от болка, аз правя крачка напред, та хватката ми да е по-силна, но губя опора и падам от стола.

Спомням си, че самата постъпка бе съпроводена от остро чувство на наслада, която почти мигом премина в ужас.

 

 

Наведен над фотографии от времето на моето детство, аз внимателно разглеждам през лупа лицето на мама, опитвам се да раздухам жаравата на угаснали чувства. Да, обичах я и тя наистина е много привлекателна на тази снимка с гъстата си коса, разделена с път по средата и бухнала над ниското широко чело, с мекия овал на лицето, с приятно оформената уста и с открития поглед изпод тъмните, красиво извити вежди, с малките, пък силни ръце.

Моето четиригодишно сърце изгаряше от кучешка и предана любов.

Отношенията ми с нея обаче съвсем не бяха толкова прости. Обожанието, което й засвидетелствах непрестанно, извикваше у нея раздразнение и досада, а проявите на нежност от моя страна, бурните ми изблици направо я тревожеха. Тя често ме отблъскваше от себе си със студена ирония. Разкъсвах се от плач, породен от гняв и мъка. Отношението на мама към брат ми далеч не бе тъй усложнено, тъй като тя постоянно трябваше да го брани от баща ни, чийто възпитателен метод се характеризираше със сурова твърдост и включваше жестоки телесни наказания в качеството на неопровержими аргументи.

Постепенно разбрах, че моето обожание, ту смирено, ту буйно изразено, не оказва търсения от мен ефект върху майка ми. Започнах тогава да се придържам към поведение, което би й допаднало, би привлякло нейното внимание към мен. Всеки болен неизменно предизвикваше у нея съучастие и интерес. А тъй като и бездруго си бях хилаво дете, страдащо от какво ли не, такова състояние ми се струваше неприятен, но сигурен начин да завоювам нежността й. Моите преструвки обаче бързо биваха разкрити (мама беше дипломирана медицинска сестра) и аз получавах съответно наказание.

Имаше и друг способ за привличане на нейното внимание, който обаче бе по-опасен. Установил, че мама не понася равнодушието, безразличието (та нали те бяха собственото й оръжие), аз започнах да полагам усилия да обуздавам страстта си, впускайки се в невероятна игра, главни елементи в която бяха високомерието и хладната любезност. Не помня с подробности до какви уловки прибягвах, но любовта наистина прави човека изобретателен и не след дълго бях успял да събудя интерес към моето кървящо чувство за собствено достойнство.

Много години по-късно, когато мама беше в болница след втория си инфаркт и лежеше безпомощна, с тръбичка, пъхната в носа, аз и тя се разговорихме за своя живот. Признах й своята детинска страст, а тя сподели с мен колко се е измъчвала от всичко това, ала съвсем не така, както бях предполагал. Стана ясно, че разказвала за безпокойствата си на един знаменит детски лекар и той — с изключително сериозен тон (става дума за началото на 20-те години), я посъветвал да отклонява най-решително моите „болезнени домогвания“, както се изразил. Всяка отстъпка пред тях рискувала да ме увреди за цял живот.

Пазя съвършено отчетлив спомен за едно посещение при същия този лекар. Причината да ме заведат при него бе моят отказ да ходя на училище, въпреки че бях навършил шест години. Всеки ден насила ме вмъкваха или внасяха в класната стая, а аз виках до небесата, обзет от страх. Повръщах върху всичко наоколо, припадах, залитах поради нарушения във вестибуларния апарат. В края на краищата победих и посещенията ми в училище бяха отложени, но пък визитата при светилото на педиатрията нямаше как да се избегне.

Докторът имаше голяма брада, носеше висока, корава яка и от него лъхаше на пури. Смъкна панталонките ми, хвана с едната си ръка моя невзрачен член, а с показалеца на другата описа около слабините ми триъгълник и рече на мама, застанала току зад мен в палто, обточено с кожа, и с шапка от тъмнозелено кадифе с гъста воалетка: „В това отношение момчето ви е все още съвсем дете.“

Когато се върнахме у дома, отново надянах бледожълтата си престилка с червени краища и с котка, нарисувана върху джобчето. Получих горещо какао и сандвич със сирене. Прибрах се в детската стая, където сега се ширех сам — брат ми се беше заразил със скарлатина и го бяха пренесли другаде, естествено, надявах се, че ще умре, по онова време тази болест беше опасна. От шкафа с играчки извадих дървена каручка с червени колела и жълти спици, запрегнах в нея дървено конче. Заплахата от училище избледня в приятния спомен за удържана победа.

 

 

В един ветровит зимен ден от началото на 1965 година мама позвъни в театъра и ми съобщи, че татко го взели в болница, щели да го оперират от злокачествен тумор в хранопровода. Настояваше да го посетя. Отвърнах й, че нито имам желание, нито разполагам с време за това, че двамата с баща ми нямаме какво да си кажем, че за мен той е абсолютно чужд човек и че една моя поява край неговия смъртен одър сигурно би го уплашила и смутила. Мама се ядоса. Продължи да настоява. Ядосах се и аз, обвиних я, че ме шантажира емоционално. Вечното изнудване: „Направи го заради мен!“ Тя изпадна в ярост, разплака се, а аз й заявих, че сълзите никога не са упражнявали особено въздействие върху мен. И треснах слушалката.

Същата вечер бях дежурен в театъра, обикалях сцените му, разговарях с актьорите, въвеждах в залата зрители, закъснели поради извънредно силната снежна буря. Но най-вече седях в кабинета си, погълнат от работа по постановката на „Разследването“ от Петер Вайс.

Телефонът иззвъня, момичето от централата ми съобщи, че долу чака госпожа Бергман, която настоява да се срещне с директора на театъра. Тъй като ми бяха известни няколко госпожи Бергман, аз кисело попитах коя именно е дошла, да я вземат мътните. Момичето, поуплашено, отвърна, че става дума за майката на директора, която искала да разговаря със сина си — незабавно.

Слязох да посрещна майка си, дошла в театъра въпреки снежната виелица. Още беше задъхана — от усилието, от слабото си сърце, от гняв. Предложих й стол и я попитах дали не би искала чаша чай. Отказа. Заяви, че изобщо няма намерение да сяда, че в никакъв случай не желае да пие чай и че е дошла тук, за да чуе още веднъж от мен всички онези грубости, жестоки думи и хули, които бях изрекъл по телефона преди няколко часа. Искала да види израза на лицето ми, когато се отричам от родителите си и ги оскърбявам.

На килима около дребната фигурка в кожено палто се образуваха тъмни петна от разтапящ се сняг. Мама беше необичайно бледа, очите й бяха потъмнели от гняв, носът й бе зачервен.

Опитах се да я прегърна и целуна, но тя ме отблъсна и ме удари (в плесниците мама беше ненадмината майсторка). Цапардоса ме мълниеносно и с лявата ръка, при което двата й масивни пръстена подсилиха твърде болезнено ефекта от наказанието. Разсмях се, а тя се разтърси в трескаво хлипане, отпусна се — не без гъвкавост впрочем — на един стол на заседателната маса и като захлупи лице с дясната си длан, зарови с пръстите на лявата в чантичката, за да извади оттам кърпичка.

Седнах до нея и я уверих, че най-искрено желая да посетя баща си, че се разкайвам за казаното по телефона и че от цялото си сърце я моля да ми прости.

Мама ме прегърна пламенно и заяви, че няма да ме задържа повече нито за минута.

После пихме чай и разговаряхме мирно и спокойно до два часа през нощта.

Това, за което току-що разказах, бе станало във вторник, а в неделя сутринта ми се обади близък на семейството, който живееше при мама, докато татко беше в болницата, и ме помоли да ида там веднага — чувствала се много зле. Професор Нана Шварц, която я лекуваше, била вече на път към дома на родителите ми, а за момента пристъпът отминал. Втурнах се към Стургатан 7. Отвори ми професор Шварц и тутакси ми съобщи, че мама издъхнала преди няколко минути.

За собствено изумление аз не можах да се сдържа и избухнах в плач. Бързо се овладях обаче, а старата лекарка мълчаливо ми държеше ръката. Когато се поуспокоих, тя ме осведоми, че всичко протекло твърде бързо, на два пристъпа от по двайсетина минути.

Малко по-късно аз останах насаме с мама в притихналото жилище.

Лежеше, облечена в нощница от бял фланелен плат и синя плетена жилетка без ръкави. Главата й бе леко извърната встрани, а устните — полуотворени. Лицето й беше бледо, с кръгове около очите, а все още тъмната коса беше старателно причесана — не, всъщност косата й отдавна не беше тъмна, а стоманеносива и през последните години късо подстригана, но в паметта ми бе както преди, тъмна, тук-там прошарена. Ръцете й почиваха върху гърдите. На левия показалец забелязах тънката ивица на лейкопласт.

Изведнъж стаята се изпълни с ярката светлина на наближаващата пролет. Върху нощното шкафче усърдно тиктакаше малък будилник.

Стори ми се, че мама диша, че гърдите й се повдигат, дочу ми се лека въздишка и сякаш видях клепачите й да потреперват — божем заспала, тя скоро щеше да отвори очи: пак онази измамна игра с действителността, която бях превърнал в свой навик.

Останах така няколко часа. Камбаните на църквата „Хедвиг Елеонора“ проехтяха с призив за празничната служба, светлината пробягваше насам-натам из стаята, отнякъде долитаха звуци на пиано. Не мислех, нито пък се наблюдавах отстрани, разигравайки театрален спектакъл със собствената си персона — това професионално заболяване, преследвало ме безпощадно през целия ми живот и което тъй често ощетяваше или нарушаваше моите най-дълбоки преживявания.

Не помня много от онези часове, прекарани в стаята на майка ми. Това, което остана неизлечимо в паметта ми, бе ивичката лейкопласт на левия й показалец.

Още същия следобед отидох при баща ми в болницата и го известих за смъртта на мама. Той се възстановяваше от операцията и от последвала я пневмония. Загърнат в старичък халат и настанен в синьото кресло на своята болнична стая, татко беше спретнат, гладко обръснат и стискаше дръжката на бастуна с дългите си костеливи пръсти. Не спускаше поглед от мен. Очите му бяха ясни, спокойни, широко отворени. Когато свърших разказа си, той леко кимна и ме помоли да го оставя сам.

 

 

В основата на нашето възпитание бяха залегнали понятия като грях, признание, наказание, прошка и милосърдие — конкретни фактори в отношенията между родители и деца, между човека и Бога. Това се обуславяше от своя логика, вградена в него и срещу която ние не се противяхме с убеждението, че я разбираме. Възможно е тъкмо това обстоятелство да е допринесло за изненадващото приемане от наша страна на нацизма. Така и не бяхме чували за свобода, дори не можехме да си представим какво представлява. В една йерархична система всички врати са затворени.

Ето защо наказанията ни се струваха нещо съвсем естествено, неоспоримо. Понякога биваха бързи и опростени като плесница или тупване по задника, но нерядко получаваха твърде сложни форми, усъвършенствани от поколение на поколение.

Ако Ернст Ингмар се напикаеше, а това се случваше твърде често и без особено затруднение, той трябваше през останалата част от деня да носи червена поличка до коленете. Такова наказание се считаше за безобидно и смешно.

По-сериозните прегрешения се наказваха с подобаваща строгост: най-напред се изясняваше в какво се състои съответното деяние. Извършителят си признаваше пред по-нисша инстанция, т.е. пред прислугата, пред мама или пред някоя от безбройните сродници, които по различни поводи и в различно време обитаваха пасторския дом.

Непосредствена последица от признанието беше изолацията. С виновника не говореше никой, въпросите му оставаха без ответ. Това имаше за цел, доколкото разбирам, да бъде заставен той едва ли не да мечтае за наказание и прошка. След вечерята и кафето страните в случая биваха извиквани в кабинета на бащата. Там разпитите продължаваха, изтръгваха се нови признания. Сетне донасяха тупалката за килими, а виновникът сам определяше колко удара с нея е заслужил. Изваждаха и една зелена, твърда възглавница, смъкваха панталоните и гащите на нещастника, просваха го по корем върху възглавницата, някой здравата го стисваше за врата и присъдата се привеждаше в изпълнение.

Не бих твърдял, че болеше кой знае колко, болезнени всъщност бяха целият този ритуал и съпътстващото го унижение. Брат ми загазваше повече. Колко пъти мама, приседнала край леглото му, разтриваше с влажна кърпа гърба му, по който тупалката бе оставила кървави следи върху разранената кожа. Понеже ненавиждах брат си и се страхувах от внезапните му изблици на неудържим гняв, аз изпитвах дълбоко удовлетворение от жестоките наказания, които той трябваше да изтърпява.

След като и последният удар биваше нанесен, виновникът трябваше да целуне ръка на бащата и едва тогава да чуе думите за опрощаване на прегрешенията, та тежкият камък на греха да се откърти от душата, чувството на освобождение и милосърдие да проникне в нея и макар в такива случаи да не се полагаше вечеря и четене на книга преди лягане, облекчението беше наистина голямо.

Съществуваше и нещо, окачествено като спонтанно наказание, доста неприятно за едно дете, което се бои от тъмното — затваряне под ключ в специално използван за целта гардероб. Готвачката Алма обичаше да разправя, че тъкмо там се криело някакво създанийце, което изгризвало пръстите на краката на непослушните деца. Отчетливо дочувах как нещо шава в мрака, ужасът ме поглъщаше изцяло, не помня какво правех, за да го сподавя — сигурно съм се опитвал да се покатеря по рафтовете или да увисна на някоя закачалка, само и само да предпазя пръстите на краката си от изгризване. Тази форма на наказание обаче преустанови да ме паникьосва, когато намерих разрешение на проблема с тъмнината: в един ъгъл на гардероба скрих фенерче с червена и зелена крушка. Когато ме затваряха там, аз го измъквах, включвах го и насочвах светлинния лъч към една от стените, въобразявайки си, че съм на кино. Веднъж някой отвори вратата на гардероба и ме намери вътре припаднал, отпуснат на пода със затворени очи. Всички се уплашиха до немай-къде, с изключение на майка ми, която заподозря, че симулирам, ала по липса на конкретни доказателства не последваха никакви санкции.

Към другите наказания спадаха забрана да се иде на кино, да се яде, заповед да не се става от леглото, да не се излиза от стаята, допълнителни домашни упражнения, удари с пръчка по ръцете, дърпане на коса, работа в кухнята (която нерядко беше много приятна), изолация за определен период от време и пр.

Сега разбирам отчаянието на моите родители. Едно семейство на пастор води живот като на длан — незащитен от хорски погледи. Домът му трябва винаги да е отворен. Критичните забележки и коментари от страна на енориашите не секват. И татко, и мама бяха перфекционисти, които се огъваха под тежестта на тази неумолимост. Работният им ден беше неограничен, съвместният им живот едва-едва креташе, самодисциплината им обаче бе желязна. И в двамината им синове се изявяваха черти от техните характери, които самите те, родителите, неуморно се опитваха да потискат в себе си. Брат ми не се оказа в състояние да защити нито своята личност, нито своя бунт. Баща ми бе насочил цялата сила на волята си към това да го сломи, нещо, което почти му се удаде. Сестра ни нашите родители обичаха бурно и властно, а тя им отвръщаше със самоунижение и боязлива преданост.

Аз като че се отървах най-леко, защото се изградих като лъжец. Сложих си маска, която почти нямаше нищо общо с лицето под нея, с моя истински „аз“. Но понеже не разбирах, че трябва да разграничавам с максимална отчетливост образа, който създавах за себе си, и своята реална същност, нанесох си вреда, чиито последици даваха отражение и години по-късно както в живота ми, така и в моята творческа работа. На моменти се утешавах с мисълта, че този, който е живял в лъжа, обича истината.

Прекрасно помня как за пръв път излъгах съзнателно. Татко бе станал свещеник в болница, пренесохме се в жълта къща, разположена в покрайнината на големия парк до гората Лил-Янс. Беше мразовит зимен ден. Брат ми, неговите приятели и аз мятахме снежни топки по оранжерията в самия край на парка. Счупени бяха много стъкла. Градинарят веднага заподозря, че ние сме извършили тази пакост, и съобщи на татко. Последва разпит. Брат ми си призна, признаха си и приятелите му. Аз се мушнах в кухнята да пийна мляко. Алма разточваше тесто на масата. През заскрежения прозорец съзирах очертанията на повредената оранжерия. В кухнята влезе Сири и разказа за ужасните наказания, наложени на виновниците. Попита ме дали съм участвал в тази вандалщина — нещо, което отрекох на предварителния разпит (и бях освободен поради липса на доказателства). Ала когато Сири уж шеговито и мимоходом се поинтересува дали и аз съм успял да счупя някое и друго стъкло, тутакси усетих, че тя ми готви капан, и преспокойно разказах, как известно време съм наблюдавал буйството на момчетата, хвърлил съм топка — две, колкото да улуча брат си, а сетне съм си тръгнал, защото ми е било студено на краката. Много добре помня, че си мислех: ето, така се лъже.

Това откритие бе важно. Реших, почти така разсъдъчно, както Молиеровия Дон Жуан — да бъда Лицемер. Не бих могъл да твърдя, че това ми се е удавало винаги в еднаква степен. Понякога бивах разобличаван поради липса на достатъчен опит, понякога се намесваха странични лица и фактори.

Нашето семейство имаше една изключително богата благодетелка, леля Ана. Тя устройваше детски тържества с фокуси и други развлечения, с много лакомства, за Коледа ни носеше скъпи и радостно очаквани от нас подаръци, а всяка пролет ни водеше на представленията на цирк „Шуман“ в Юргорден. Това събитие ме хвърляше в състояние на трескава възбуда: пътуването с автомобил, управляван от униформен шофьор, огромната и ярко осветена дървена къща, изпълнена с тайнствени шумове и миризми, натруфената шапка на леля Ана, екливата музика на оркестъра, магията на приготовленията за спектакъла, ревът на хищници зад червената завеса в дъното на арената… Някой току прошепва, че зърнал лъва в тъмен отвор под купола, клоуните едновременно ни плашат и забавляват. Паметно изживяване, което ме тласка в дълбините на сън. От него ме изтръгват звуците на прекрасна музика: млада жена, облечена в бяло, се носи вихрено на едър бял жребец.

Влюбих се в красивата ездачка. Измислях си игри, в които участваше и тя, назовах я Есмералда (може би така се и казваше). В края на краищата обаче моите фантазии прехвърлиха опасната граница между тях и действителността и аз споделих с моя съсед по чин, Нисе, заклевайки го да мълчи, че родителите ми са ме продали на цирк „Шуман“, че не след дълго ще напусна дом и школо, за да стана акробат заедно с Есмералда, сигурно най-хубавата жена на земята. Още на другия ден моята поетична измислица беше разгласена и осквернена до немай-къде.

Класната наставница прие нещата толкова на сериозно, че изпрати на майка ми писмо, изпълнено с възмущение. Устроиха ми ужасен процес. Бях притиснат до стената, превърнат в посмешище, унижен и опозорен както вкъщи, така и в училище.

Петдесет години по-късно попитах мама дали помни онази история с цирка. Помнеше я много добре. Тогава й зададох въпроса защо никой не се посмя, никой не изпита умиление при такъв изблик на въображение и дързост. Пък сигурно някой е трябвало и да поразмисли защо едно осемгодишно дете иска да напусне дома си, да бъде продадено на цирк. Тогава тя ми отвърна, че с баща ми са имали достатъчно поводи за тревоги около моите лъжи и фантасмагории. Силно обезпокоена, мама се обърнала за съвет към прочутия детски лекар. Той й обяснил с апломб, че от изключителна важност за едно дете е то своевременно да бъде приучено да различава фантазията от реалността. При всеки случай на нагла и явна лъжа следвало да му се налага подобаващо наказание.

От своя страна аз реших да отмъстя на неверния си приятел и го подгоних из двора на училището с финския нож на брат ми. Когато една учителка се хвърли да ни разтървава, едва не я намушках.

Изключиха ме временно от училище, ядох много пердах. Моят бивш приятел се разболя от детски паралич и умря, което ме зарадва. По обичая разпуснаха класа ни за три седмици и всичко се забрави. Аз продължих да си мечтая за Есмералда. Нашите приключения ставаха все по-бурни, любовта ни все по-страстна. И все пак не си губех времето само с фантазии, сгодих се с едно момиче от нашия клас на име Гладис. Така измених на Типан, моята вярна другарка в игрите.

 

 

Паркът, в който се намира болница „Софияхемет“, е огромен. Простира се по протежение на булевард Валхалавеген, от едната си страна е обърнат към Стадиона, от другата — към Политехниката, и навлиза дълбоко в гората Лил-Янс. Постройките, тогава все още малобройни, бяха пръснати навред из хълмистата местност.

Тук бродех на воля, тук преживях какво ли не. Особено привличаше вниманието ми параклисът, малка тухлена постройка във вътрешността на парка. Сприятелих се с пазача на болницата, който отговаряше за транспортирането на покойниците оттам до параклиса, и чух от него какви ли не любопитни истории, видях трупове в различни стадии на разлагане. В друга сграда, чийто вход поначало беше забранен, се намираше машинно отделение, разтърсвано от грохота на четири грамадни пещи. Въглищата докарваха с вагонетки и някакви черни фигури ги изсипваха в пламтящите им гърла. Няколко дни в седмицата пристигаха каруци, запрегнати с тежковозни коне арденска порода. Мъже, нахлузили на главите си качулки от зебло, струпваха чувалите, с които те бяха натоварени, пред отворените вратички от стомана. Сегиз-тогиз докарваха тайнствени купчини от кървави човешки органи и отрязани крайници, които хвърляха да изгорят в огъня.

През неделя татко отслужваше литургия в параклиса на болницата, който тогава се изпълваше с медицински сестри в характерно празнично облекло: черни рокли и колосани бели престилки, униформени шапчици, кацнали върху грижливо поддържани прически. Срещу дома на пастора се издигаше „Сулхемет“, приютил престарели медицински сестри, отдали живота си на болницата. Те бяха организирани като в някакъв монашески орден и съществуването им бе подчинено на строги правила както в манастир.

Обитателките на „Сулхемет“ можеха да виждат всичко, което ставаше в пасторския дом. И те не пропускаха възможността да го наблюдават.

Откровено казано, аз с удоволствие и не без любопитство се взирам назад към ранните години на живота ми. Имаше какво да подхранва въображението и сетивата, не помня някога да ми е било скучно. Тъкмо обратното, дните и часовете сякаш експлодираха от забележителни събития, от неочаквани сцени, от вълшебни мигове. Все още мога да се отправям на разходки из пейзажа на моето детство и да усещам отново светлините и ароматите му, да виждам хората и помещенията, да долавям моментите, жестовете, интонациите, формите на предметите. Рядко обаче се натъквам на епизоди, които си струва да се преразкажат, това са по-скоро филми, заснети по каприза на случая, дълги или къси, лишени от идеята за някаква поука.

Преимуществото на детството се състои в безпрепятствения преход от магичното към сутрешната попара, от безграничния ужас към неистовата радост. Предели нямаше, освен тези на запретите и предписанията, ала и те бяха някак неясни, подобно на сенки, най-често дори непонятни. Знам например, че не можех да се оправя с времето, все ми казваха: научи се най-сетне да следиш движението му, нали имаш часовник, нали знаеш какво означава положението на стрелките! И все пак за мен то не съществуваше. Закъснявах за училище, закъснявах за обед, за вечеря. Реех се из парка на болницата, погълнат от разни фантазии, времето спираше, изчезваше, нещо ме подсещаше, че съм огладнял, и в резултат — бурна кавга.

Извънредно трудно ми бе да отделям въображаемото от онова, което биваше считано за реално. С известно усилие аз вероятно бих съумявал да задържам действителността в нейните рамки, но нали имаше призраци и духове? Как щях да постъпя с тях? Ами приказките, те реални ли са? Бог и ангелите? Иисус Христос? Адам и Ева? Потопът? Каква е била всъщност историята с Авраам и Исаак? Дали той наистина се е канел да пререже гърлото на сина си? Развълнувано се взирах в гравюрите на Доре, отъждествявах се с Исаак, струваше ми се правдоподобно, че баща възнамерява да клъцне гърлото на своя син, а нали и Ангелът може да закъснее? Тогава те всички ще заридаят. Лее се кръв и Ингмар се усмихва уморено. Действителност.

След това се появи кинематографът.

 

 

Предстояха Коледните празници. Униформеният шофьор на безмерно богатата леля Ана вече бе изпълнил с подаръци специалната кошница, оставена по обичая в килерчето под стълбата, водеща към втория етаж. Един от пакетите особено привлече нетърпеливото ми любопитство — кафяв, правоъгълен по форма, с надпис „Фошнеш“ върху хартията, с която бе загърнат. „Фошнеш“ беше една фирма за фотоматериали на Хамнгатсбакен, която продаваше не само фотоапарати, но и истински съоръжения за кинопрожекции.

Повече от всичко на света ми се искаше да притежавам прожекционен апарат. Година преди това бях ходил на кино за пръв път и гледах филм за един кон, чието название беше като че „Хубавият Черньо“ — по мотиви от известна книга за деца. Филмът се даваше в кинотеатър „Стюре“, нашите места бяха на първия ред на балкона. За мен това беше началото. Обзе ме треска, която така и не ме остави. Беззвучните сенки обръщат към мен своите бледи лица и говорят с нечути гласове на най-съкровеното в мен. Оттогава изминаха шестдесет години, а тази треска още ме гори.

По-късно същата есен гостувах на свой съученик. Оказа се, че той притежава прожекционен апарат и няколко филмчета. Почувства се длъжен да ги демонстрира пред мен и Типан. Разреши ми да въртя дръжката на апарата, докато той самият се натискаше с Типан.

Коледните празници преливаха от забавления. Майка ми ги режисираше с твърда ръка. Цялата тази оргия от гостоприемство, пиршества, сродници отблизо и далеч, коледни подаръци и църковни ритуали очевидно изискваше сериозна подготовка и организация.

В нашия дом Бъдни вечер протичаше сравнително спокойно. В пет часа в църквата имаше тържествена служба, последвана от оживена, но не пищна вечеря, сетне палеха елхата, четяхме за Рождеството от Библията и лягахме да спим рано, защото утринната служба на другия ден тогава започваше почти призори. На Бъдни вечер не се раздаваха подаръци, ала настроението на всички беше радостно и тържеството бе вълнуващ пролог към празненството на другия ден. Подир утринната служба, озарена със свещи и огласяна от звуци на фанфари, пристъпвахме към Коледната закуска. Татко, привършил служебните си обязаности, сменяше редингота на пастор с по-подходяща домашна дреха и в най-весело разположение на духа произнасяше импровизирана реч в стихове, с която приветстваше гостите, изпяваше песен, създадена специално за случая, вдигаше наздравица с домашна ракия, имитираше събратята си по сан и разсмиваше всички. Понякога си спомням за неговата весела безгрижност, за лекотата, с която общуваше, за нежността, дружелюбието, ентусиазма му. За всичко, което всъщност бе изтласкано на заден план от неговия мрачен характер, мнителността и бруталността му, от непреодолимата студенина. Струва ми се, че в моите спомени за онова време аз твърде често съм проявявал дълбока несправедливост към баща си.

След закуска лягахме да поспим някой и друг час. Но вътрешната ни организираност все пак е действала безотказно, щом точно в два часа, когато започваше да се стъмва, ние се събирахме на следобедно кафе. Къщата беше отворена за всички, които желаеха да честитят празника на пастора и неговото семейство. Сред близките ни имаше професионални музиканти, та нерядко в тези следобеди се устройваха и импровизирани концерти. Така постепенно наближаваше лукуловата кулминация на Рождеството — вечерята, истински пир, която се сервираше в просторната кухня при пълно, макар и временно, пренебрегване на социалната йерархия. Ястията се подреждаха върху масички за сервиране и застлани с покривки поставки за измита посуда. Самото връчване на подаръците се осъществяваше край голямата маса в трапезарията. Там внасяха кошниците, татко извършваше нещо като богослужение, размахвайки пура и чаша с пунш, подаръците се получаваха срещу издекламирано стихотворение, посрещано с аплодисменти и коментари — без такава изява не се предвиждаше подарък.

Ето че пак се връщам към прожекционния апарат. Падна се на брат ми.

Заревах на часа, смъмриха ме и аз се напъхах под масата, където продължих да цивря, заповядаха ми да млъкна, аз се втурнах към детската стая, ругаейки и проклинайки всички, обзет от решимост да избягам от къщи, но, налегнат от тежка мъка, в крайна сметка съм заспал дълбоко.

Празникът продължаваше.

Събудих се в късна вечер. Долу Гертруд пееше народна песен, нощната лампа светеше. Върху високия скрин слабо проблясваше полупрозирно изображение на яслата и поклонението на влъхвите. Върху бялата сгъваема маса — сред другите коледни подаръци, получени от брат ми, се мъдреше кинопрожекционният апарат с извитата си тръба, с красиво оформената леща в медна обковка, със специалното приспособление за прикрепване на филмовата лента.

Решението възникна у мен мигновено, събудих брат си и му предложих замяна: аз да му дам своите сто оловни войничета, а той на мен — кинопрожекционния апарат. И тъй като Даг вече притежаваше голяма армия и непрестанно устройваше сложни военни операции със своите приятели, сделката бе сключена при взаимно задоволство.

Кинопрожекционният апарат стана мой.

Това не беше никаква сложна машинария. За източник на светлина служеше газена лампа, ръчката беше съединена със зъбчато колело и малтийски кръст. В задната част на тенекиеното сандъче беше поставено най-обикновено огледало за отражения, зад лещата имаше скобка за оцветени диапозитиви. Към апарата беше придадена лилава правоъгълна кутия със стъклени пластинки и филмова лента (35 мм.) в кафеникава тоналност, дълга около три метра и нагъната пръстеновидно. Върху капака на кутията се четеше надпис: „Фрау Холе“ — това беше названието на филма. Никой нямаше представа коя е тази фрау Холе, но след това се изясни, че ставало дума за популярна разновидност на богинята на любовта някъде от Средиземноморието.

Още на другата сутрин аз се настаних в просторния дрешник на детската стая, поставих кинопрожекционния апарат върху празно сандъче за захар, запалих газената лампа, насочих светлината от нея върху измазаната в бяло стена и нагласих лентата.

Върху стената се появи изображение на полянка. На полянката бе задрямала млада жена, облечена в нещо като национална носия. Тогава завъртях ръчката… Това не се поддава на обяснение, направо не ми стигат думи, за да опиша своята възбуда в този момент, и до ден-днешен усещам мириса на сгорещен метал, на нафталин и прах, допира на ръчката до дланта ми, треперливия триъгълник върху стената.

Завъртях ръчката и момичето се събуди, надигна се, бавно стана, протягайки ръце, тръгна нанякъде и изчезна отвъд дясната граница на кадъра. Продължавах да въртя ръчката, девойката отново спеше на полянката, отново се събуждаше и отново правеше все същото.

Тя се движеше.