Ингмар Бергман
Латерна магика (15)

15

Имам сънища, които от време на време се повтарят. Един от тези, които най-често ме спохождат, е професионален: намирам се в студията, предстои ми да заснема някаква сцена. Там са и всички останали — актьори, оператори, техници, електротехници, статисти. По неизвестни причини аз съм забравил текста и затова непрекъснато го гледам в режисьорската си тетрадка, ала записките там са абсолютно неразбираеми. Тогава се връщам при актьорите и решавам да блъфирам, говоря нещо за някакви паузи. Направи тук пауза и се обърни с лице към камерата, сетне произнеси репликата, почакай, говори тихо…

Артистът ме гледа с недоверие, но послушно изпълнява даденото му указание. Наблюдавам го през обектива на камерата, виждам половината от неговото лице и окото му, вторачено в мен. Не може да бъде — обръщам се към Свен Нюквист, който е вперил очи във визьора, наглася и отваря кадъра. В този миг актьорът изчезва, някой казва, че е отишъл да изпуши цигара.

Трябва да реша как ще се играе тази сцена. Поради непохватността ми множеството артисти и статисти се тълпят в ъгъла, притискат се към стената със светли тапети на ярки шарки. Разбирам, че ще е много трудно да се постигне добро осветление, виждам учтиво недоволното лице на Свен: той ненавижда директната светлина отгоре и двойните сенки.

Нареждам да махнат стената. Това ще ни осигури свобода на действие и възможност за достъп до мизансцена отвъд. Един от работниците, гледайки настрани, отбелязва, че пренасянето е, разбира се, възможно, но за това ще отидат поне два часа, защото въпросната стена е двойна и пристроена към солиден външен зид, който е тежък, почти непоклатим. Пък ако захванеш да пренасяш и него, може да опада мазилката. Изригвам сподавени проклятия, изпитвайки тягостното чувство, че спояването на вътрешната стена с външния зид е било моя идея.

Нареждам да преместят камерата до стената и гледам във визьора. Статистите наобикалят актьора. За да се озове в кадър, той трябва да се обърне надясно. Помощник-режисьорът отбелязва деликатно, че в предишния дубъл той се е движел наляво.

В студията се е възцарила пълна тишина. Всички чакат търпеливо, покорно. Аз отчаяно се взирам във визьора. Там виждам половината лице и впереното в мен око. Минава ми през ум, че може да излезе страхотен кадър, за който с възторг ще пишат критиците във всички страни, но тутакси отхвърлям тази мисъл като нелепа.

Внезапно намирам решението: фарт. Фарт около актьорите, покрай статистите, движение. Тарковски прибягва до подобен похват във всяка сцена — камерата при него се носи насам-натам, направо лети. Наистина, аз мисля, че техниката за нищо не я бива, но сега ми помага при този проблем. Времето минава.

Сърцето ми бие силно, аз се задъхвам. Фартът е невъзможен, произнася се Свен Нюквист. Ама че капризи е взел да проявява. Е, ясно, напълно естествено той се бои от сложни движения на камерата, станал е стар и плашлив. Гледам го с отчаяние, той сочи нещо зад гърба ми и изглежда тъжен. Обръщам се — там няма нито един декор, издига се само стената на студията. Прав е, снимачната работа не е възможна, да не говорим пък за фарт.

От отчаяние решавам да произнеса реч пред всички присъстващи. Да им кажа, че съм в киното вече от четиридесет години, че съм направил четиридесет и пет филма, че търся нови пътища и се стремя да обновя своя образен език — та нали непрестанно трябва да се съмняваме в постигнатото. Да подчертая, че съм човек с голям опит, който си знае работата и възникналия проблем е дреболия. Ако ми се беше приискало щях да се отдръпна с камерата назад и да заснема общ план отгоре, по диагонал, това би било превъзходно решение. Аз, разбира се, не вярвам в Бог, но нещата не са толкова прости, всеки от нас носи в себе си някакъв Бог, но всичко е подчинено на закономерност, която навремени долавяме, особено в последния си час. Ето какво ми се иска да им кажа, но явно без никаква полза. Те вече са се отдалечили от мен, скупчили са се в дъното на мрачната студия и плътно притиснати един към друг, спорят. Не чувам какво говорят, виждам само гърбовете им.

Пътувам в огромен самолет, освен мен няма други пътници. Самолетът се откъсва от пистата, но не може да набере височина и със силно бучене се носи над градските улици и булеварди, на равнището на горните етажи на сградите. Надничам през прозорчето, виждам как долу се движат и махат с ръце хора; небето е оловно, натежало от гръмотевична буря, която предстои да се разрази. Разчитам на умението на пилота, ала въпреки това разбирам, че краят е близо.

Но ето, аз се рея във въздуха сам, без самолет, махам с ръце по особен начин и с лекота излитам от земята. Чудя се защо никога дотогава не съм правил опити да летя, това се оказва толкова просто. В същото време ми е ясно, че става дума за рядка дарба, че далеч не всички я притежават и могат да летят. Някои, които подобно на мен излитат, трябва да се напрягат до краен предел със сгънати ръце, с изпънати шии, докато аз се рея свободно, съвсем като птица.

Летя над равнинна местност, вероятно степ, сигурно в Русия. Нося се над величествена река, през чиито брегове е прехвърлена високата дъга на мост. Под моста се откроява тухлена сграда, която се намира в самата река, от комините й се вие дим, чувам как тътнат машини. Явно някаква фабрика.

Реката прави широк завой. Бреговете й са обрасли в гори, гледката е необятна, нищо не спира взора. Слънцето се е скрило в облаците, но всичко е обгърнато в ярка светлина, която не дава възможност да се образуват сенки. По широкото русло на реката стремително тече зеленикава, прозрачна вода, в глъбините й се виждат камъни, между които сегиз-тогиз се мяркат петна — огромни проблясващи риби. Изпълнен съм със спокойствие и увереност.

Когато бях млад и спях по-дълбоко, бивах измъчван от отвратителни кошмари: убийства, изтезания, задушаване, кръвосмешение, разруха, умопомрачителен гняв. С напредване на възрастта сънищата ми станаха по-отдалечени от действителността, но пък по-приятни, нерядко дори носещи някаква утеха.

Понякога ми се присънва блестящ спектакъл с безчет участници, с музика и пъстри декори. Прошепвам сам на себе си с дълбоко удовлетворение: това е моя постановка, това е мое творение.