Ингмар Бергман
Латерна магика (14)

14

Като се изключи шестседмичното ми пребиваване в Германия, не бях пътувал извън Швеция. Не беше ходил в чужбина и моят близък приятел и колега в киното Бирйер Малмстен. Решихме да попътуваме. Заминахме за Франция и се настанихме в Кан-сюр-Мер, градче, скътано високо в планините между Кан и Ница, тогава все още неизвестно на туристите, но посещавано от много художници и хора на изкуството изобщо. Елен бе успяла да се настани на работа като хореографка в Лисеберг, децата останаха под крилото на баба си и всичко беше относително спокойно. За момента финансите ми бяха добри, защото тъкмо бях завършил един филм и подписал договор за следващ, над който щях да работя в края на лятото. В Кан пристигнах в края на април и се настаних в слънчева стая с под, застлан с червени плочки, с изглед към долината с поля, засети с карамфил, и към морето, сегиз-тогиз обагряно в цвета на виното, както казва Омир.

Бирйер Малмстен тутакси бе превзет от красива, но туберкулозна англичанка, която пишеше стихове и водеше бурен живот. Оставен сам на себе си, аз се разположих на терасата да съчинявам сценария на филма, чиито снимки щяха да започнат през август. По онова време решенията се вземаха бързо, подготовката не траеше дълго и приключваше, преди да си успял да се уплашиш, а това бе голямо преимущество. Във филма щеше да се разказва за млада двойка — музиканти от симфоничния оркестър на Хелсингборг. Прикритието беше чисто формално, ставаше дума за мен и Елен, за условията да твориш, за вероломството, за верността. И всичко това, пропито с музика.^[1]

Останах напълно усамотен, не разговарях с никого, не се срещах с хора. Всяка вечер се напивах и се добирах до леглото с помощта на la patronne^[2], жена, която проявяваше майчинска тревога по повод на моята пристрастеност към алкохола. Всяка сутрин в девет часа обаче аз сядах пред писалището, а якият махмурлук сякаш пришпорваше творческата ми активност.

С Елен започнахме да си обменяме предпазливи, но нежни любовни послания. Под въздействието на крееща надежда за някакво бъдеще на нашия изтерзан брак образът на героинята във филма се превръщаше в някакво чудо на красотата, верността, ума и човешкото достойнство. Героят пък, обратното, се оформяше като надут бездарник, лицемер, лъжльо, самохвалко.

Ухажваше ме плахо, но интензивно една художничка от руско-американски произход, атлетично сложена, ала стройна, с хубава фигура и коса, черна като нощ, с искрящи очи и голяма уста. Истинска амазонка с пропорциите на класическа статуя, която излъчваше неудържима чувственост. Това, че оставах верен на съпругата си, придаваше особена пикантност на нашите отношения. Тя рисуваше, аз пишех — две самотни души, единени в неочакван творчески съюз.

Финалът на филма се получи ужасяващо трагичен; героинята загиваше при избухване на газов котлон (вероятно стаено желание), на фона на безсрамно експлоатиран финал от Бетховеновата Девета симфония, а героят осъзнаваше, че има „радост, по-силна от радостта“. Тази истина осъзнах и аз самият, само че подир три десетилетия.

Като смъкнах Бирйер Малмстен от „Венериния хълм“, аз, просълзен, се сбогувах с la patronne и с моята руска amie passionnee^[3] и заминах за родината. След известни колебания сценарият ми беше приет.

Срещата ми с Елен бе някак припряна и не особено удачна: открих, че жена ми общува с художничка лесбийка, и това предизвика у мен буен пристъп на ревност. Все пак се помирихме, аз заминах за Стокхолм и започнах снимките на филма. Приятелите ми Бирйер Малмстен и Стиг Улин изпълняваха ролите на двамата мъже негодници. Май-Брит Нилсон съумя да пресъздаде образа на идеализираната съпруга почти достоверно, което не беше малко доказателство за нейната гениалност.

Външните снимки се правеха в Хелсингборг. В началото на август заснехме бракосъчетанието на двойката в кметството, там, където преди няколко години бяхме извършили този ритуал аз и Елен. Седмичникът „Филмжурнален“ изяви желание да помести репортаж, посветен на филма и на неговите създатели. Оказа ни чест самата главна редакторка — Гунила Холгер, обаятелна жена, която пристигна заедно с друга журналистка, Гун Хагберг. Ръководството на снимачната група, изпитвайки чувство на задължение към тях и очаровано до немай-къде от главната редакторка, събра последните пари за представителни нужди и им даде обед в „Гранд“.

Следобеда аз и Гун тръгнахме на разходка покрай Пролива. Беше топла и тиха нощ. Целувахме се с удоволствие и се договорихме, малко разсеяно, да се видим пак, когато снимките продължат в Стокхолм. Представителките на „Филмжурнален“ си заминаха и аз забравих цялата тази история.

В Стокхолм се върнахме в средата на август. Неочаквано ми се обади Гун и ме покани на обед в ресторант „Кателен“, като предложи след това да идем на кино. Преодолях моментното си объркване и с радост приех предложението й.

По-нататък събитията се развиха с необикновена бързина. В края на следващата седмица заминахме за Труса, настанихме се в тамошния хотел, пъхнахме се в леглото и станахме едва в понеделник сутринта, вече успели да вземем решение за бягство в Париж — ще заминем поотделно, а всъщност ще бъдем там заедно. В Париж по онова време се намираше Вилгот Шьоман, получил стипендия. Гюстав Муландер се тъкмеше да заснеме филм по неговия дебютен роман, като вече бе отхвърлил няколко варианта на сценария. В търсене на последна възможност да се спаси положението, на мен ми беше наредено да зарежа всичко по филма, който току-що бях завършил, и да замина за Париж при впусналия се в бурен живот Вилгот. Гун пък щеше да отразява моите ревюта за някакво седмично списание и повери двете си синчета на компетентните грижи на бавачка финландка. Съпругът й от половин година беше в Югоизточна Азия, където семейството притежаваше каучукова плантация.

Пристигнах в Гьотеборг, за да поговоря с жена си. Вече настъпваше нощ, тя беше легнала, но се зарадва на моето неочаквано посещение. Без да си свалям шлифера, аз приседнах край леглото й, за да разкажа всичко, което имах за разказване.

Онзи, който се интересува от по-нататъшния развой на събитията, може да го узнае от третата част на „Сцени от един брачен живот“. Единствената отлика се съдържа в образа на любовницата, на Пола. Гун бе по-скоро нейна противоположност: едра, спортно сложена, красива, с ярки сини очи и сочни, привлекателно извити устни, с искрен смях, открита, горда, устремена, изпълнена с женска сила натура, но — лунатичка.

Гун не знаеше нищо за себе си, това не я интересуваше, в живота бе встъпила без броня, без защита, без задни мисли, правдива и безстрашна. Не обръщаше внимание на периодичните кризи на стомашна язва, два дни не пиеше кафе и вземаше лекарства, сетне подкарваше пак както си знае. Не я вълнуваха и лошите отношения със съпруга: рано или късно всеки брак омръзва, а близостта може да се спаси с помощта на някакъв мехлем. Не се замисляше и над кошмарите, които я измъчваха периодично, обясняваше ги с това, че не е яла подходяща храна, че е пийнала повече, отколкото трябва. Животът бе за нея конкретен и великолепен, а тя беше неотразима.

Влюбването ни беше направо сърцераздирателно и още от самото начало нашата връзка ни донесе всевъзможни нещастия.

Рано сутринта на 1 септември 1949 година заминахме за Париж. Пристигнахме там същата вечер. Настанихме се в достопочтен семеен хотел на рю Сент-Ан, уличка, която пресича авеню де л’Опера. Стаята бе продълговата, тясна като ковчег, леглата в нея бяха поставени не едно до друго, а едно зад друго, прозорецът гледаше към тясно дворче. Надвесен от него, човек можеше да зърне късче от нажеженото до бяло лятно небе шест етажа по-горе. В стаята бе хладно, влажно, и миришеше на мухъл. В асфалта на двора бяха пробити отверстия, през които се процеждаше светлина за кухнята на хотела. Там, дълбоко под нас, се мяркаха множество хора, облечени в бяло, досущ трупни червеи. От тази преизподня се разнасяше отвратителна воня на отпадъци и пушек. За онези, които се интересуват от допълнителна информация, бих препоръчал да си припомнят стаята на влюбените в „Мълчанието“.

Седяхме измъчени и наплашени на нашите легла. Веднага ми стана ясно, че така Бог ме наказва за последното ми предателство: радостта на Елен от моята неочаквана поява, усмивката й — картината изплува пред очите ми с безжалостна отчетливост. И знаех, че това ще се повтаря многократно, колкото и да се съпротивлявам.

На другата сутрин Гун се поразговори на френски с всевластния портиер на хотела. Срещу банкнота от десет хиляди франка (хиляда франка тогава се равняваха на петнадесет шведски крони) ние получихме удобна стая с прозорец към улицата, с баня, голяма като църква и с разноцветни стъкла на прозорчетата, със съоръжение за сушене на кърпи и пране, с огромни умивалници. Пак в същия хотел, под самия покрив, наех за работа нещо като килерче с разклатена маса, скърцащо легло и биде, откъдето се откриваше величествена панорама към покривите на Париж и Айфеловата кула в далечината.

В Париж изкарахме три месеца, период, който във всякакъв смисъл определи по-нататъшния ни живот, както моя, така и нейния.

През лятото на 1949-а навърших тридесет и една години. Дотогава се бях трудил, общо взето, усилно, без промеждутъци. Затова досегът с есенно топлия Париж ми оказа огромно влияние. Любов, избуяла в подходяща почва, получила възможност да се разгърне без натиск от страна на времето, отвори заключените стаи, срина преградните стени и аз започнах да дишам. Предателството, което бях извършил по отношение на Елен и децата, бе обгърнато с мъгла и макар да чувствах неговото бреме, това, колкото и да е странно, по-скоро ме стимулираше, отколкото угнетяваше. През тези месеци аз живеех и дишах в центъра на смел спектакъл, поставен със замах и неподкупна правдивост, затова тъй необходим. Но както се оказа, цената на всичко беше ужасяващо висока.

Писмата, които пристигаха от дома, не носеха радостни вести. Елен съобщаваше, че децата боледуват, че тя страда от екзема на ръцете и краката си, че й пада косата. Когато заминах, аз й бях оставил значителна за времето сума пари. Сега се вайкаше, че тези средства привършват. Мъжът на Гун се върна спешно в Швеция. Неговите близки изпратиха при нея адвокат, който я заплаши със съдебен процес: част от фамилното състояние бе приписано на Гун.

Опитвахме се обаче да не се поддаваме на тези грижи. Впечатленията и преживяванията, с които ни даряваше Париж, се сипеха сякаш от истински рог на изобилието.

Най-важното от всички бе запознанството с Молиер. На семинарите по история на литературата аз едва-едва прочетох няколко негови пиеси, но така и не разбрах нищо от тях и като цяло те ми се сториха безинтересни и безнадеждно овехтели.

Ето обаче, че един селски гений от Севера седи в залата на „Комеди Франсез“ и гледа „Мизантроп“ в свежа, красива и силно емоционална трактовка. Въздействието й върху мен не се поддава на описание. Сухият александрийски стих сякаш беше разцъфтял, продухан от живителен ветрец. Актьорите на сцената проникнаха — чрез моите възприятия — в самата ми душа. Да, така беше, знам, че звучи смешно, но е вярно: Молиер влезе в сърцето ми заедно със своите тълкуватели, за да остане там до края на моя живот. Духовното ми кръвообращение, което дотогава функционираше изцяло благодарение на Стриндберг, се свърза посредством специална артерия и с Молиер.

В един неделен следобед посетихме театър „Одеон“, филиал на Националната сцена. Там представяха „Арлезианката“ с музика на Бизе. Самата пиеса е нещо като френски вариант на „Вермландците“^[4], но по-слаба.

Театърът бе препълнен със зрители — родители с деца, баби, лелки, чичковци. Залата се огласяше от радостната гълчава на публика, предвкусваща насладата; измити кръгли лица, спретнати хора, току-що похапнали неделния coq au vin^[5]: дребнобуржоазна Франция на излет в света на театъра.

Завесата се вдигна, за да открие кошмарни декори в стила на Грабов^[6]. Ролята на младото момиче се изпълняваше от прочута актриса, минала възрастта за пенсия. Изпълнението й притежаваше някаква крехка сила, перуката бе ярко жълта и подчертаваше острия нос върху силно гримираното немладо лице. Всички декламираха ту в тръс, ту в галоп, героинята се тръшкаше върху дъсчената настилка край ярко осветената рампа. Оркестърът, съставен от 35 музиканти, свиреше, без да се напряга кой знае колко, пропускайки репризите в инак приятната чувствена музика. Оркестрантите ту влизаха, ту излизаха, непринудено разговаряйки помежду си, обоистът си сръбваше винце. Героинята, надавайки сърцераздирателен вик, отново се стовари на пода.

И внезапно в тъмната зала се разнесе странен звук. Огледах се и за свое изумление забелязах, че всички плачат — някои по-тихичко, затулили лица с носни кърпи, други, без да се прикриват, с истинско удоволствие. Господин Льобрюн, седналият до мен господин с коса, гладко сресана на път и напомадени мустаци, се тресеше като в пристъп, от черните му кръгли очи се лееха сълзи и браздяха розовите обръснати бузи, пухкавите му ръце безпомощно разглаждаха острите ръбове на панталоните.

Завесата се спусна и избухна буря от аплодисменти. На авансцената излезе застарялата девойка с килната жълта перука и се смръзна, притискайки с тясна ръчица костеливата си гръд, докато разглеждаше публиката с тъмни бездънни очи — тя все още беше в транс. Ето че най-сетне се съвзе, изтръгнаха я от вцепенението възторжените възгласи на нейните предани поклонници — на онези, които бяха изкарали целия си живот с „Арлезианката“, на онези, които всяка божа неделя са се отправяли към театъра като към църква, отначало хванали ръка на баба, а сега водейки своите собствени внуци. Това, че в продължение на толкова години мадам Герлен се тръшва на същата тази сцена в определен момент и на определено място, горчиво оплаквайки съдбата си, им е вдъхвало усещане за устойчивостта на битието.

Зрителите крещяха, стареещата жена, застанала на безмилостно осветената сцена, още веднъж трогна сърцата на своите верни обожатели: театърът като чудо. С присъщото на младостта безпощадно любопитство зяпах този спектакъл в спектакъла. „Студените хора лесно изпадат в сантименталност“, казах сетне на Гун, след което се качихме на Айфеловата кула, та един вид да се разпишем, че сме били там.

Преди театъра бяхме обядвали в изискан ресторант точно срещу „Одеон“. В последвалите часове ястието от бъбреци, фламбирани във вино, бе преминало няколко промеждутъчни етапа и тъкмо когато бяхме на самия връх на Кулата, любувайки се оттам на знаменитата панорама, безчетната армада бактерии, които обитават бъбреците, подхвана атака. И аз, и Гун бяхме обзети от страхотни колики, хвърлихме се към асансьорите. Там обаче видяхме огромни плакати, оповестяващи, че поради стачка в подкрепа на продължителната борба на работниците по чистотата асансьорите няма да работят в продължение на два часа. Трябваше да слезем по спираловидната стълба — нямаше никаква възможност да предотвратим катастрофата. Учудващо услужлив шофьор на такси постла на задната седалка вестник и откара вонящата, полуприпаднала двойка в хотела, където прекарахме следващите денонощия в пълзене от леглото до тоалетната, редувайки се и заедно в прегръдка с клозетната чиния. Дотогава свенливостта в нашата любов не ни позволяваше да се ползваме от удобствата на банята. Когато имахме потребност, ние се измъквахме на пръсти в далеч по-скромния санитарен възел, разположен в коридора. Сега скромността бе отхвърлена от раз. Въпросните физически терзания определено ни сближиха още повече.

Сценарият на Вилгот Шьоман бе завършен и той замина за Швеция. Предоставени сами на себе си, ние остро чувствахме неговото отсъствие. Фактически повод за пребиваването си в Париж вече нямахме. Времето се захлади. Градът потъваше в мъгла, която не ми даваше възможност да наблюдавам Айфеловата кула от моето убежище под покрива на хотела. Написах пиеса, озаглавена „Голият Йоаким“ — за един режисьор от нямото кино, последовател на Мелиес. Под прозорците на мизерното му ателие влачи води бездънен канал. Той хваща говореща риба, къса със семейството си и разказва приказки за това, как веднъж на Айфеловата кула й омръзнало да е все Айфелова кула и тя напуснала своето място, за да се премести в Ламанша. После обаче започва да изпитва угризения на съвестта и се завръща. А Йоаким става член на някаква секта, превърнала самоубийството в ритуал с дълбок смисъл и значение.

Единственият наличен екземпляр от тази пиеса предадох — обзет от пристъп на някаква безумна надежда — в Драматен, където изчезна безследно, може би за добро.

Безцелно скитахме из града, нарочно се губехме, преоткривахме познати места, отново се лутахме където ни видят очите. Слизахме до шлюзовете на Марна, Порт-Оретьой и Лапи. Намерихме Отел дю Нор и неголемия увеселителен парк в гората Венсен.

Изложба на импресионистите. „Кармен“ на Ролан Пти. Баро като господин К. в „Процесът“: непсихологически стил на игра, чужд на нас, но привлекателен. Серж Лифар, престарялото чудовище в „Следобедът на един фавн“, тлъст разпътник с полуоткрита мокра уста, излъчващ безсрамно всички грехове на 20-те години. Коцертът на Равел за лява ръка в една съботна вечер в Театъра на Шанз-Елизе. Мога да продължа още: „Федра“ на Расин, в приглушен ключ, но все пак неистова, „Осъждането на Фауст“, Берлиоз в Гранд-Опера с използване на всички средства, балетите на Баланчин, Синематеката — удивителният господин Ланглоа с ивица кир върху снежнобялата якичка. Даваха „Полуда“ и „Затвор“, приеха ги радушно, гледах филми на Мелиес и френски неми фарсове, „Жюдекс“ на Фьоайд и „Страници от дневника на Сатаната“ на Дрейер. Наслагваха се изживявания върху изживявания. Неутолим глад.

Една вечер отидохме в театър „Атене“, за да гледаме Луи Жуве в пиеса на Жироду. На предния ред, малко встрани от нас, седеше Елен. Тя се обърна към нас с усмивка. Ние избягахме. Един адвокат в светлосин костюм и червена вратовръзка пристигна като пратеник на роднините на Гун, за да я уговори да се съгласи на споразумение. Тя трябваше да обядва с него. Застанал до прозореца на хотелската стая, аз гледах как двамата се отдалечават по улица Сент-Ан. Гун носеше обувки с много високи токчета, стърчеше над дребничкия и жестикулиращ адвокат. Тънката черна рокля се плъзгаше по бедрата й и тя докосна с ръка късо подстриганите си пепеляворуси коси. Не ми се вярваше, че ще се върне. А когато се появи отново преди мръкване, разстроена и напрегната, на устата ми имаше само един въпрос, който повтарях с настойчивостта на маниак: „Чука ли се с адвоката? Легна ли с него? Признай, че си го сторила! Знам, че е така.“

Не след дълго страхът щеше да материализира онова, което го беше породило.

* * *

В един леденосив декемврийски ден ние се нанесохме в пансион на булевард Страндвеген, където обаче по силата на кодекса на шведските хотели не можехме да заемем обща стая.

Заплашена, че ще й бъдат отнети децата, Гун твърде бързо падна духом и се завърна при съпруга си във вилата на остров Лидингьо, а той бе имал достатъчно време, за да измисли ефективен начин за отмъщение. Аз трябваше да замина за Гьотеборг, където ми предстоеше да завърша последната постановка по сключения от мен договор.

Бяха ни забранили да се срещаме, да говорим по телефона, да си пишем. Всеки опит за контакт увеличаваше риска на Гун да й бъдат отнети децата. В онези времена законът беше много строг спрямо майката, „избягала от семейния дом“. Успях да наема миниатюрно жилище (разполагам с него и до ден-днешен), където се пренесох — с четири грамофонни плочи, мръсно бельо и една пукната чаша за чай. Обзет от мъка, написах сценарий за филм с название „Лятна игра“, либрето за още един сценарий и пиеса, която впоследствие някъде загубих. Носеха се слухове, че не след дълго производството на филми ще бъде прекратено в знак на протест от страна на продуцентите срещу наложения от държавата данък върху забавленията. За мен подобна акция би означавала финансова катастрофа, тъй като издържах две семейства.

Скоро след Коледа Гун се изтръгна от веригите на униженията и отказа да се придържа към правилата, налагани от съпруга й. Наехме — срещу ужасно голяма сума — четиристаен мебелиран апартамент на последния етаж в красива старинна къща в Йостермалм и заживяхме там всички вкупом: аз, Гун, двете й синчета, бавачката финландка. Гун беше без работа и сега трябваше да издържам три семейства.

Събитията, които последваха, могат да се изразят с няколко изречения. Гун забременя, в края на лятото бе преустановено производството на филми, уволниха ме от „Свенск Филминдустри“, а подир два неуспешни поредни опита за изява във възобновения театър Лоренс Мармстед, където ме цаниха за художествен ръководител, бях изгонен и оттам.

В една есенна вечер телефонира мъжът на Гун и предложи примирие вместо процес, възможност да си уредим отношенията без война. Поиска от мен разрешение да поговори с нея на четири очи — в случай, че постигнат споразумение, те заедно ще идат при адвоката, за да изготвят договор. Забраних на Гун да се среща с него насаме. Но тя беше непреклонна: така нежно и смирено разговарял с нея по телефона, само дето не плакал. Вечерта той пристигна да отведе Гун с колата си. Тя се върна у дома в четири часа сутринта — каменно лице, уклончиви отговори. „Умирам за сън — ще говорим утре и през всички останали дни.“ Отказах да я оставя на мира и настоях да ми обясни какво се бе случило. Гун ми каза, че мъжът й я откарал в гората Лил-Янс и там я изнасилил. Оставих я сама и хукнах навън, където ми видят очите.

Така и не разбрах какво бе станало в действителност. Навярно не е имало физическо насилие в прекия смисъл на понятието. Възможно е той да е използвал метод за психологически натиск: ако преспиш с мен, ще получиш децата.

Не знам как е било. Гун беше бременна в четвъртия месец. Държахсе като ревниво хлапе, тя бе самотна, изоставена, лишена от подкрепа. Има живи картини, притежаващи цвят и звук, които завинаги са вмъкнати в прожекционния апарат на душата и точат своята лъкатушеща лента през целия ти живот, съхранявайки неизменно своята отчетлива, все така обективна яснота. И само собственото възприятие неумолимо и безжалостно се движи в посока към истината.

За по-малко от час се изпари илюзията, че кризата може да се преодолее с общи усилия. Разбирахме, че това е началото на края, макар все още да бяхме вкопчани един в друг, правейки отчаян опит за помирение.

В онази сутрин, когато щеше да започне съдебната процедура, делото бе отменено, защото адвокатът на Гун заплаши, че ще предяви документи за финансовите машинации на съпруга й. Не знам подробности, но заплахата от процес се разсея. Разводът мина съвсем безболезнено и Комисията за закрила на децата, след унизително разследване, излезе с решение, че Гун получава правото да ги възпитава.

По такъв начин драмата се сдоби с щастлив край, а на преден план излезе икономическият проблем, затъмнил всичко останало. Парите се свършваха, възбраната все още тегнеше върху производството на филми, от мен всеки месец искаха значителни суми за издръжката на две жени и пет деца. Достатъчно беше да забавя това изплащане само с два дни, и сякаш изпод земята пред мен изникваше някоя разгневена дама от Комисията за закрила на децата, която захващаше да ми чете конско заради моя разпътен живот. Всяко мое посещение на семейството ми в Гьотеборг, което иначе започваше учтиво-официално, завършваше с неистови сцени, бой и ужасени детски викове.

В края на краищата бях принуден да се унижа и се обърнах към „Свенск Филминдустри“ с молба за заем. Получих го, но срещу задължението да подпиша договор едновременно за пет филма, от които щях да получа — за сценарий и режисура — не повече от две трети от обичайния хонорар. Освен това дългът трябваше да се погасява на части, в продължение на три години, включително и лихвите. Сумите автоматично щяха да се теглят от приходите ми в тази фирма. Временно бях спасен от икономически срив, но пък ръцете и краката ми бяха вързани за неопределено време.

Синът ни се роди в навечерието на Валпургиевата нощ^[7] през 1951 година. Преди това, за да активизираме раждането, ние с Гун пихме шампанско и се друсахме с моя грохнал „Форд“ по разровена местност в Ладугордсйердет. Като оставих Гун на грижите на акушерката, аз, изгонен от родилното отделение, се върнах у дома, пийнах порядъчно, извадих отнякъде старото си детско влакче и тихо, упорито го пусках по килима, докато сънят не ме обори право там, край играчката.

Възбраната върху филмопроизводството бе вдигната. Гун получи временно работа в един вечерен вестник, зае се и с преводи. Предстоеше ми да започна незабавно работа над снимките на два филма едновременно: „Жените очакват“ по собствен сценарий и „Лятото с Моника“ по роман на Пер Андерш Фогелстрьом. За ролята на Моника ангажирах млада актриса от кабаре, която се явяваше в театър „Скала“ с мрежести чорапи и изразителни деколтета. Имаше някакъв опит в театъра и киното и беше сгодена за един млад актьор. В края на юли потеглихме за външни снимки в архипелага.

Предполагаше се, че „Лятото с Моника“ ще бъде филм с минимални разходи за производство и персонал. Живеехме в Клокалгорден на остров Урньо и всяка сутрин пътувахме с рибарски лодки по няколко часа, за да стигнем до екзотична група острови в самия край на архипелага.

Веднага ме сграбчи някакво еуфорично безгрижие. Професионалните, икономическите и семейните проблеми изчезнаха отвъд хоризонта. Дните минаваха при относително добри условия, на открито; работехме денем, вечер, призори, по всяко време. Нощите бяха къси, сънищата — без съновидения. След като изминаха три седмици, плодовете на нашия упорит труд бяха изпратени за обработка в лабораторията. Там, поради неизправност на някакъв апарат, повредиха хиляди метри лента, трябваше да се снима всичко отново. Колкото за вид, поплакахме с крокодилски сълзи, но вътрешно се радвахме, че волното ни съществуване ще продължи.

Работата в киното се съпътства от силно еротични изживявания. Близостта с актьорите е без резерви, взаимното разголване — пълно. Интимността, предаността, зависимостта, нежността, доверчивостта и доверието пред магическото око на камерата създава топло и може би илюзорно чувство за надеждност. Напрежението, отпускането, съвместното дишане, моментите на триумф, моментите на спад… Атмосферата е заредена с еротизъм, съпротивата е безполезна. Трябваше да минат години, преди да осъзная, че в един прекрасен ден камерата ще спре, прожекторите ще угаснат.

С Хариет Андершон сме работили заедно дълги години. Тя е рядко силен, но и лесно раним човек, а талантът й се отличава със свойството на гениалност. Нейните отношения с камерата са искрени и чувствени. Хариет притежава поразителна техника, при нея преходите от най-глъбинни изживявания към трезва наблюдателност стават мигновено. Хуморът й е малко остър, но лишен от цинизъм. С една дума, жена, напълно достойна за любов, едно от най-близките ми човешки същества.

Когато се завърнах у дома след приключенията в архипелага, аз разказах на Гун за станалото и я помолих за няколко месеца отсрочка, тъй като и аз, и Хариет разбирахме недълготрайността на нашата връзка. Гун изпадна в ярост и ме прати по дяволите. Изумен от такъв страхотен гняв, невиждан от мен дотогава, аз изпитах огромно облекчение, взех някоя и друга своя вещ и отново се прехвърлих в едностайната си квартирка.

Срещнахме се пак подир няколко години — без горчилка, без да си отправяме взаимни обвинения. След развода Гун бе започнала да изучава славянски езици, поставила си беше за цел да получи докторска степен и я постигна. Развиваше се добре и като преводачка, възлагаха й все по-престижни задачи.^[8]

Постепенно тя започна да води съвършено самостоятелен живот, заобиколена от свои приятели, любовници, облагодетелствана от възможности за пътувания в други страни, и пр.

Нашата радост от отново придобитата близост беше голяма, но егоистична. Просто не забелязвахме как болезнено и ревниво реагира на това нашият син.

Когато Гун загина в автомобилна катастрофа, Лил-Ингмар и аз се срещнахме в моето жилище на Гревтурегатан, откъдето заедно щяхме да отидем на погребението. Красив деветнадесетгодишен младеж, с когото не се бях виждал много години. По-висок от мен. Облечен в тесноват черен костюм, който заел от брат си. Двамата мълчахме, обзети от желанието да ускорим хода на времето, но напразно. Попита ме дали нямам игла и конец — да си зашие копче. Донесох му това, което искаше. Седнахме един срещу друг край прозореца. Лил-Ингмар бе свел глава над копчето, което зашиваше, смутено подсмърчайки с нос. Гъстите светли коси падаха връз челото му, силните червени ръце ловко се справяха с иглата и конеца. Поразително напомняше своя дядо, фотографиран през студентските си години. Същите сини очи, същия цвят на косата, това чело, чувствено оформената уста. Същият бергманов маниер да се пази дистанция: не ме докосвай, не ме доближавай, не ме закачай, аз съм Бергман, поврага.

Неловко се опитах да заговоря за майка му, но той рязко ме пресече с жест. Продължих, ала момчето ме погледна с такова студено презрение, че трябваше да млъкна.

Гун бе прототип на много женски образи в моите филми: Карин Лобелиус в „Жените очакват“, Агда във „Вечерта на комедиантите“, Мариане Егерман в „Урок по любов“, Сузане в „Женски блянове“ и Дезире Армфелд в „Усмивките на лятната нощ“.

Несравнимата Ева Далбек се оказа великолепна тълкувателка на нейния образ. На тези две жени се удаде със съвместни усилия да вдъхнат живот на моите, нерядко дифузни, текстове и в същото време да въплътят непобедимата женственост по начин, който никога не би ми бил подвластен.