Ингмар Бергман
Латерна магика (9)

9

Неделен следобед в пасторския дом. Сам съм, очи в очи с неразрешима задача по математика. Камбаните на църквата „Енгелбрект“ възвестяват опело, брат ми е на дневна кинопрожекция, сестра ми лежи в болница след операция на апандисита, родителите ми и прислужниците отидоха в параклиса, за да отдадат почит на паметта на кралица София, основателката на болницата. Пролетното слънце залива със светлина моето писалище, престарелите милосърдни сестри от „Сулхемет“, облечени в неизменните си черни дрехи, пресичат пътя в индийска нишка, полуприкрити от сянката на дърветата. Тринадесетгодишен съм, забранено ми е да ходя на кино заради пропуснат урок по математика — вместо да си пиша домашното, аз се измъкнах да гледам „Залезът на боговете“. Обзет от тъга, от неясен смут на чувствата, аз рисувам в тетрадката си гола жена. За художник не ме бива и по фигурата това си личи. Гръдта е огромна, а краката — широко разкрачени.

За жените знаех съвсем малко, за секса — нищо. Брат ми от време на време пускаше някакви иронични намеци, родителите и учителите пазеха пълно мълчание по този въпрос. Голи жени можеха да се видят в Националния музей или в „История на изкуството“ на Лаурин. Лете току се мярваше разголен задник или гръд. Подобна липса на информация обаче не създаваше особени проблеми, аз бях избавен от изкушения и не се терзаех от прекомерно любопитство.

Един незначителен епизод ми оказа все пак определено въздействие. Семейството ни общуваше с Ала Петреус, вдовица на средна възраст, по произход шведка от Финландия — тя участваше дейно в църковните работи. Заради някаква епидемия, засегнала пасторския дом, се наложи да живея две-три седмици у леля Ала. Тя обитаваше огромна квартира на булевард Страндвеген, откъдето се откриваше изглед към Шепсхолмен и безчет шлепове с дървен материал. Шумът от улицата не проникваше в тихите слънчеви стаи, буквално потънали в завладяващ и будещ фантазията разкош в сецесионен стил.

Ала Петреус не беше красавица. Носеше очила с дебели стъкла и крачеше като мъж. Когато се смееше, а това се случваше често, в ъгълчетата на устата й се появяваше слюнка. Обличаше се елегантно и обожаваше шапки с широка периферия, които трябваше да сваля при посещение в киносалон. Кожата й бе гладка, очите — топли и кестеняви, ръцете — меки. На шията й тъмнееха бенки с различна форма. От нея се излъчваше приятно ухание на екзотичен парфюм. Гласът й бе нисък, плътен, почти мъжки. Харесваше ми да живея при нея, пък и пътят ми до училището се скъсяваше наполовина. Прислужницата на Ала и нейната готвачка говореха само на фински, но затова пък ме глезеха до немай-къде и току ме пощипваха по бузките и отзад.

Една вечер щяха да ме къпят. Прислужницата напълни ваната с вода и прибави в нея някаква ароматична сол. Пъхнах се в топлата вода и примрях от удоволствие. Ала Петреус почука на вратата и попита да не би да съм заспал. Когато не получи отговор, тя влезе. Беше загърната със зелена хавлия, която веднага съблече.

Обясни, че иска да ми изтърка гърба, аз се обърнах по корем, тя влезе във ваната, насапуниса ме, изтърка ме с твърда четка и с меките си длани захвана да ме изплаква. После взе едната ми ръка, придърпа я към себе си и я пъхна между краката си. Сърцето ми насмалко щеше да изхвръкне. Разтвори пръстите ми и ги притисна в своя скут, като с другата си ръка обхвана члена ми, реагирах с изумление и незабавно. Тя внимателно подръпна кожичката и изчисти бялата маса, насъбрала се около главата. Всичко това беше приятно, без да е ни най-малко плашещо или болезнено. Ала ме притискаше със здравите си крака и аз, без да се съпротивлявам, без какъвто и да било страх изпитвах някаква тежка, почти болезнена наслада.

Тогава трябва да съм бил на осем или девет години. По-късно често срещах леля Ала в пасторския дом, но ние никога не обсъждахме онова, което се бе случило. Понякога долавях как ме гледа през дебелите стъкла на очилата си и сякаш я напушваше лек смях. Двамата с нея имахме обща тайна.

Сега, подир пет години, споменът за станалото тогава бе почти изличен, превръщайки се постоянно в мъчителна, изпълнена със съчетание от срам и наслада картина, която редовно обсебваше съзнанието ми подобно на безкрайна лента в кинопрожекционен апарат, попаднал в ръцете на демон, тласкан от омраза и желание да ми причини възможно най-силни терзания и неприятности.

И ето, седях и рисувах гола жена в синята си тетрадка, слънцето грееше, милосърдните сестри от „Сулхемет“ се придвижваха навън в индийска нишка. Ръката ми се спусна към слабините, пръстите й разкопчаха панталона ми и пуснаха на свобода един синьо-червен и леко потреперващ пленник, който бързо наедря. От време на време го потърквах внимателно, това ми доставяше удоволствие по някакъв необичаен и малко плашещ начин. Не преставах и да рисувам, в тетрадката се появи още една гола жена, малко по-нагла от първата. За нея нарисувах и мъжки полов орган, изрязах го, пробих дупка между краката на жената и пъхнах там това късче хартия.

Внезапно усетих, че тялото ми ще се взриви, че ще стане нещо, което не съм в състояние да овладея. Хукнах към тоалетната, която се намираше от другата страна на вестибюла, и се заключих там. Насладата премина във физическа болка, моят инак невзрачен член, който до тогава наблюдавах с разсеян, но доброжелателен интерес, внезапно бе станал пулсиращ бяс, изпращащ силни усещания на болка към корема ми и между бедрата. Без ни най-малка представа за това, как бих могъл да укротя този страшен враг, аз здраво го стиснах и в този миг сякаш го взривих. За мой ужас някаква течност, взела се неизвестно откъде, заля ръцете ми, гащите, тоалетната чиния, мрежата на прозореца, стените и синята мъхеста настилка на пода. Обзет от потрес, аз имах чувството, че тази гадост, изригнала от самия мен, ме е омърсила от глава до пети, покривайки всичко наоколо. Не знаех нищо, не разбирах, не бях имал нощни полюции, ерекцията при мен ставаше неочаквано и също тъй бързо преминаваше.

Сексуалността, една непонятна, враждебна и мъчителна чувственост, ме порази подобно на мълния. И до ден-днешен не съм в състояние да проумея как се случи това, защо такава дълбока физическа промяна настъпи без всякакво предизвестие, защо бе съпроводена от болка и от самото начало — от чувство за вина? Може би страхът от секса е проникнал у нас, децата, през кожата, разстилал се е в стаята ни като отровен и невидим газ? Никой нищо не ни бе казвал, никой за нищо не ни бе предупреждавал или още по-малко — плашил.

Болест или обсебване? Каквото и да бе, то ме сграбчи безпощадно, а пристъпите се повтаряха постоянно, почти натрапчиво.

По липса на по-добро решение на своя проблем аз се обърнах към брат си, опитвайки се да изтръгна от него дали и той не е изпитвал нещо подобно. Брат ми, навършил вече седемнадесет години, дружески се усмихна и заяви, че води пълноценен полов живот, напълно удовлетворяващ неговите еротични потребности, с частната си учителка по немски език. За моята болезнена непристойност той не пожела да слуша каквото и да било, а щом съм имал нужда от повече информация, нека прочета статията „Мастурбация“ в домашния медицински справочник. Сторих го.

Там съвършено ясно бе написано, че мастурбация, или казано другояче — ръкоблудство, е юношески грях, с който трябва да се води непримирима борба, защото предизвиква потене, бледност, треперене, черни кръгове под очите, разсеяност и нарушение на вестибуларния апарат. В по-тежки случаи болестта водела до размекване на мозъка, до поражения в гръбначния мозък, до епилепсия, загуба на съзнание и ранна смърт. С такива перспективи за бъдещето аз продължих да се отдавам на своето удоволствие, без да се отърся от чувството за ужас, което неизменно го съпровождаше. Нямаше с кого да споделя, нямаше кого да попитам, трябваше да съм все нащрек, укривайки своята чудовищна тайна.

В отчаянието си се обърнах към Иисус и помолих баща си да ми разреши да взема участие в предконфирмационната подготовка година по-рано, отколкото бе прието. Молбата ми беше удовлетворена и чрез духовни упражнения, с молитви аз правех опити да се спася от своето проклятие. В нощта преди първото причестяване положих всички усилия да надмогна демона. Борих се с него чак до утрото, ала загубих битката. Иисус ме наказа с огромна гнойна пъпка насред бледото ми чело. Когато приемах причастието, стомахът ме присви и аз едва не повърнах.

Всичко това изглежда днес комично, но в онези дни беше за мен горчива реалност. И последиците не закъсняха! Стената, която отделяше моя реален живот от другия, тайния, ставаше все по-висока и не след дълго — непреодолима. Отчуждението от истината се превръщаше в потребност. В света, изграден от моето въображение, стана късо съединение и щетите, които то нанесе, бяха възстановени в продължение на години и с тактичната помощ на близки люде. Изолацията ми стана херметична и аз не бях далеч от мисълта, че съм се побъркал. Намирах известна утеха у Стриндберг, в анархистично насмешливия тон на неговите „Брачни истории“. Разсъжденията му за причестяването ми се отразиха благотворно, а разказът за жизнерадостния гуляйджия, надживял благопристойния си брат, направо ме успокои. Но как, по дяволите, да намеря жена, независимо каква? Всички успяваха да се чукат, само аз онанирах, бях бледен и потен, с черни кръгове под очите и изпитвах немалки трудности да се съсредоточавам.

Освен всичко друго бях и кльощав, главата ми сякаш висеше, лесно изпадах в раздразнение, често ме обхващаше ярост и аз устройвах скандали, хленчех и крещях, получавах лоши бележки и многобройни плесници. Единственото ми убежище бяха киносалоните и страничните места на трети балкон в Драматичния театър.

Онова лято не прекарахме във „Ворумс“ както обикновено. Настанихме се в жълта къща край живописен залив на остров Смодаларьо. Това беше резултат от продължителна и отчаяна схватка, разразила се зад все по-пропуканата фасада на пасторския дом. Баща ми ненавиждаше „Ворумс“, баба и задушния климат във вътрешността на страната. Майка ми изпитваше отвращение към морето, архипелага и ветровете, които й причиняваха ревматични страдания в раменните стави. По някаква неизвестна причина тя най-сетне бе отстъпила и Екебу на остров Смодаларьо стана наш идиличен летен дом за дълги години напред.

Архипелагът наистина ме смая. Изпълваха го курортисти, много от които — мои връстници. Те бяха смели, красиви и безпощадни. Аз бях пъпчив, зле облечен, заеквах, смеех се оглушително и безпричинно, не практикувах никакъв спорт, страхувах се да скачам във водата с главата надолу и обичах да подхващам разговори за Ницше, маниер на общуване, който надали подхождаше на отношенията, създавани по крайбрежните скали.

Девойките имаха гърди, бедра, задничета и весел, презрителен смях. Мислено преспах с всяка една от тях в своята напечена и тясна мансарда, подлагах ги на мъчения, засвидетелствах им презрение.

В събота вечер на гумното при най-голямата къща на острова ставаха танци. Там всичко бе досущ като в Стриндберговата драма „Госпожица Юлия“: светлите нощи, възбудата, тежкият мирис на офика и люляк, пискливата мелодия на цигулка, отблъскването и привличането, забавата и жестокостта. Тъй като кавалери нямаше в излишък, аз бях милостиво допуснат до тези съботни танци, ала не дръзвах да докосна партньорките си от страх да не ме сполети незабавна възбуда, пък и като танцьор бях съвсем жалък, та бързо излязох от играта. Огорчен и гневен. Наранен и смешен. Уплашен и затворен в себе си. Отблъскващ и пъпчив. Пубертет в буржоазен стил от лятото на 1932 година.

Четях безспир, най-често без да разбирам прочетеното, но с възприемчивост за интонациите: Достоевски, Толстой, Балзак, Дефо, Суифт, Флобер, Ницше и, разбира се, Стриндберг.

Не ми достигаха думи, заеквах, гризях си ноктите. Отвращението към мен самия и към съществуването изобщо ме задушаваше. Ходех с глава, наведена и издадена напред, заради което все търпях упреци. Най-удивителното бе, че нито за миг не поставях под съмнение окаяността на своя живот. Бях уверен, че е в реда на нещата.