Ингмар Бергман
Латерна магика (24)

24

Според някои аз трябва да разкажа за своите приятели. Но това не е невъзможно, освен ако не си достатъчно престарял, та те да са напуснали тленния свят. Във всеки друг случай си принуден да балансиращ между нетактичност и премълчаване: бъди спокоен, ще ти дам да прочетеш какво съм писал.

Един човек излял душата си в подобна изповед. Естествено, дал я на бившата си любовница да я прочете. Тя отишла в тоалетната, повърнала, а сетне настояла името й да се зачеркне. Авторът се подчинил, но силно намалил положителния елемент в преценките си, за да усили отрицателния.

Дружбата, както и любовта, е изключително проницателна. Нейната същност е откритото отношение, пристрастеността към правдата. Да видиш лицето на близкия човек или да чуеш гласа му по телефона, да изречеш онова, което те мъчи най-много, което считаш за неотложно, ето какво наричам аз освобождение. Или да изслушаш приятеля си да признае нещо, за което инак не се е осмелявал и да си помисли. Дружбата нерядко е обагрена от чувственост. Фигурата на приятеля, неговото лице, очите, устните, гласът му, неговите движения, интонацията му са запечатани в съзнанието ти като секретен код, откриващ душата ти за насрещно доверие и съпричастност.

Любовните отношения се разтърсват от експлозиите на конфликти, неизбежно е, дружбата не е дотам щедра, потребността й от сблъсъци и чистки не е особено голяма. Понякога нежната повърхност на контактите се дразни от попаднали там песъчинки, които причиняват болка и затруднения. Мисля си: ще мина и без този идиот! Но минава известно време и усещането за неловкост, за празнота се проявява на различни равнища, понякога пряко, понякога косвено.

Подновявам отношенията, които са били прекъснати, не може да продължава повече така, нека съхраним общото си богатство. И се захващаме да изгребваме, да разчистваме, да възстановяваме.

Резултатът не е тъй категоричен: по-добре, по-лошо или както преди. Така и няма да разберем. Дружбата не е зависима от клетви и уверения, нито пък от времето и пространството. Дружбата не предявява никакви изисквания, освен едно: искреност. Само едно, ала затова пък нелеко.

Мой приятел, обществено активна личност, емигрира и се заселва на Ривиерата. Наема там тристаен апартамент и плете рогозки, седнал на балкона. Неговата приятелка, доста по-млада, продължава да работи в Швеция, но няколко месеца в годината го посещава на удобния балкон. Приятелят ми замлъква, нашият диалог прави опити да се промъкне през гъсталака на това затишие, поддържането на общуването ни изисква немалко сили и време. Фразите му стават все по-загадъчни. За какъв дявол избяга на оня средиземноморски балкон? Та ти бавно и неусетно умираш, макар да не се забелязват трупни петна. Беседваме, спазвайки ритуала, долавям, че го гнети някаква грижа, която не желае да сподели с мен. Много благодаря, тук е наистина прекрасно. Вярно, палмите са покрити със сняг, но затова пък цъфтят магнолиите.

Не съм в състояние да му призная, че съм наясно относно онова, което го измъчва, не искам да го обиждам с упрек, че не е искрен в необходимата степен.

Двамата сме всъщност почти връстници — никак не е изключено именно тъй да започва и истинската старост. Лутаме се по изпълнени с тъма зали и лъкатушещи мръсни коридори, навлизайки все по-надълбоко в тях. Разговаряме по разбрицани местни телефони и безпомощно се спъваме в уговорки, трудно отличими една от друга.

Друг мой приятел, актьор, написа интересна радиопиеса и аз поисках разрешението му да я поставя. Подир няколко месеца го попитах дали не би искал да изиграе Призрака и Първия актьор в спектакъла, който подготвях по „Хамлет“. След мъчително колебание той ми отказа. Разгневен, заявих, че тогава няма да се занимавам с неговата радиопиеса. Истински разтърсен, той заяви, че не вижда връзката, тъй очевидна за мен самия. Посредством пространни разяснения ние, без да променим изходните си позиции, разнищихме възникналото недоразумение. Но в дружбата ни се появи пукнатина.

Мой близък, който се изявява с успех в обществено-политическата сфера, изпитва панически страх от всякаква форма на агресивност. Нарича се на шега besser wiser^[1] и не без основание. С удоволствие слушам неговите лекции, защото той има на какво да научи другите. Преди много години усърдно ми даваше съвети относно твърде разклатените ми позиции на световния кинопазар, ситуация, която обаче аз познавах по-добре от когото и да било. Седем пъти ми навираше своите напътствия, на осмия избухнах и го пратих по дяволите (при това с изрази, които надали имат нещо общо с изискания език). Нужно бе да мине доста време, преди нашето приятелство да се възстанови.

Трябва да заявя откровено, че самият аз не храня никакви илюзии относно собствения си талант да създавам и поддържам дружески отношения. Предан приятел съм, но подозрителен до крайност. Ако ми се стори, че спрямо мен е извършено предателство, аз, без да се замисля, правя същото; ако ми се стори, че някой е скъсал с мен, късам и аз — един не дотам ценен и съвсем бергмановски талант.

С близките от женски пол ми е по-лесно. С тях съм по-открит и това е взаимно, някак разбиращо се от само себе си (поне така си внушавам); липсват сурови изисквания (поне така си въобразявам); лоялността е непоклатима (поне така си мисля). Интуицията функционира безпрепятствено, чувствата не са помрачени от нищо, липсват съображения за надпревара и престиж. Възникналите конфликти получават разрешение на основата на установеното доверие, те не се инфектират. Заедно сме изтанцували всички възможни фигури: страст, нежност, въжделение, лекомислие, измяна, гняв, комедии, отвращение, любов, радост, раждания, гръмотевични бури, лунни пътеки, мебели, домакинство, ревност, широки легла, тесни легла, извънбрачни връзки, нарушаване на границите, вяра; ето и още: сълзи, еротика, катастрофи, триумфи, проблеми, оскърбления, схватки, страх, тъга, яйца, сперматозоиди, кръвотечения, взривове, бельо; и още: импотентност, разврат, ужас, близост до смъртта, черни нощи, безсънни нощи, бели нощи, музика, закуски, гърди, устни, снимки (обърни се към камерата, гледай в ръката ми вдясно от ръкописа), кожа, куче, ритуали, печена патица, бифтек от кит, развалени стриди, измама и хитрост, изнасилвания, красиви рокли, украшения, съприкосновения, целувки, рамене, бедра, чужди светлини, улици, градове, съперници, съблазнители, косми по гребена, дълги писма, обяснения, смях, старост, болести и мъки, очила, ръце, ръце, ръце, ръце; всичко, арията привършва: сенки, нежност, ще ти помогна, бреговата ивица, морето — и се въдворява тишина. Върху писалището тиктака златният часовник на баща ми, стар, с пукнато стъкло — показва дванадесет часа без седем минути.

Не, няма да пиша за приятелите си, това е невъзможно. Няма да пиша и за жена си, за Ингрид.

Преди няколко години създадох един не особено успешен сценарий за филм, озаглавен „Любов без любовници“, замислен като панорама на живота в Западна Германия и изпълнен с безсилен гняв на заточеника, по всяка вероятност недотам справедлив.

От този исполин, когото сполетя естествена смърт, изрязах къс месо и го превърнах в телевизионен филм под наслов „Из живота на марионетките“. Не се хареса на мнозина, но според мен и според малцина това е едно от най-сполучливите ми произведения.

В сценария, претърпял такава метаморфоза (филмът трябваше да продължава цели шест часа), се съдържа своеобразен контрапункт на хаоса и неизбистреността на основната му структура, а именно парафраза на историята на Овидий за Филемон и Бавкида. Нарочно поставих Приказката като недокоснат олтар в недрата на една разрушена църква.

Преоблечен, Бог броди по земята с намерението да види как живее неговото творение. В прохладна есенна вечер той пристига в запуснато стопанство в самия край на селище, разположено на брега на морето, където живеят двама старци — селянин и неговата жена. Те му поднасят вечеря и го приютяват за през нощта. На сутринта Бог продължава пътя си, но преди да си тръгне, иска от стопаните да му кажат едно свое желание… те поискали да не се разделят и в смъртта. Молбата им била изпълнена — Бог ги превърнал в огромно дърво, под което намирали подслон странниците.

Аз и моята съпруга сме си много близки. Единият мисли, другият го казва на глас или обратното. Не мога да намеря нужната формулировка на това наше родство.

Има обаче един неразрешим проблем: в някой прекрасен ден удар с коса ще ни раздели. Няма такъв добър Господ-Бог, който да ни превърне в дърво-подслон. Притежавам способността да си измислям всякакви житейски ситуации чрез съвместно задвижване на интуицията, фантазията и на съответните емоции, придаващи на картината колорит и глъбина, но със средство, чрез което да си представя момента на разлъката, не разполагам. Тъй като не мога или не желая да си измислям някакъв друг свят, свят оттатък граничната линия, перспективата става ужасяваща. От някой се превръща в никой. И този никой не ще носи дори спомена за тази близост.