Ингмар Бергман
Латерна магика (12)

12

След изнурителна борба за постигане на целта си баща ми бе назначен за енорийски пастор на „Хедвиг Елеонора“ в Стокхолм, където бе постъпил като викарий през 1918 година. Семейството ни се премести в неговата служебна квартира на четвъртия етаж в сградата на Стругатан 7, срещу самата църква. Получих голяма стая с изглед към Юнгфругатан и Йостермалмските подземия от XVIII век, към старинните комини на площад Йостермалм. Пътят ми до училище се съкрати значително, имах собствен вход в дома и по-голяма свобода.

Като проповедник баща ми беше популярен и когато отслужваше, църквата биваше препълнена с хора. Грижлив духовен наставник, той притежаваше една безценна дарба: невероятна памет. В течение на годините беше кръщавал, причестявал и погребвал мнозина от своето паство, наброяващо не по-малко от четиридесет хиляди души, и не забравяше лицата, имената, обстоятелствата от живота им. Всеки от тях, обкръжен от неговия интерес и топло внимание, се чувстваше избраник, защото знаеше, че го помнят. Разходките с баща ми представляваха твърде сложна процедура. Непрекъснато го спираха, той се ръкуваше, подхващаше разговори, обръщаше се към хората по име, изслушваше разказите им за деца, внуци и роднини. Тази своя дарба той не загуби и в дълбока старост.

Без никакво съмнение пастор Бергман беше обичан от своето паство. Като администратор и работодател бе твърд и решителен, но в същото време гъвкав и дипломатичен. Нямаше възможност да избира сам помощниците си — някои му бяха съперници за длъжността енорийски пастор, други се характеризираха с ленивост, лицемерие и покорство. Той обаче съумяваше почти изцяло да предотврати всякакви открити конфликти и клерикални интриги.

Домът на пастора бе по традиция отворен за всекиго. Майка ми извършваше сериозна административна работа и успяваше да владее положението. Освен това вземаше участие в живота на енорията и бе движещата сила в разни дружества и благотворителни сбирки. Предана спрямо съпруга си, тя изпълняваше необходимите представителни функции, седеше винаги на първия ред в църквата, независимо от това кой проповядваше в момента, участваше в конференции, даваше вечери. Брат ми беше на двадесет години и следваше в Упсала, сестра ми — на дванадесет, а аз на шестнадесет. Нашата свобода се обуславя изцяло от извънредната заетост на родителите ни, но това бе свобода отровена, отношенията в семейството бяха напрегнати до краен предел, възлите дори не се разхлабваха. Това, което отстрани изглеждаше прекрасна картина на семейно разбирателство и солидарност, бе всъщност обстановка, наситена с печал и изтощителни за психиката разпри. Без съмнение баща ми притежаваше значителен актьорски талант, извън „сцената“ той нервничеше, изпадаше в раздразнение и депресия. Боеше се от провал, ужасяваше се, когато му предстоеше поредната изява, непрестанно и многократно преписваше проповедите си, зле понасяше многобройните административни задължения, които беше поел. Терзаеше го постоянен страх и той избухваше по най-малък повод: не свирукай, извади си ръцете от джобовете! Най-неочаквано му хрумваше да проверява как сме си научили уроците — ако някой от нас отговаряше на въпросите му със запъване, биваше наказан. И не стигаше това, ами страдаше от повишена слухова чувствителност: силните звуци го извеждаха от равновесие. Въпреки обстоятелството, че в родителската спалня и в кабинета му бе направена допълнителна изолация от шумовете, идващи отвън, той не спираше да се оплаква от уличното движение, по онова време впрочем твърде незначително на Стургатан.

Двойната натовареност съсипваше майка ми с произтичащия от нея стрес, тя беше все напрегната и измъчена от безсъние, та вземаше някакви силно действащи лекарства, които предизвикваха у нея несекваща тревога и боязън. Подобно на баща ми и тя бе преследвана от усещането за недостиг на собствени сили в сравнение с толкова големи и честолюбиви амбиции. Но вероятно най-дълбоко я гнетеше осъзнаването на това, че губи контакт с нас, с децата. Обзета от отчаяние, тя търсеше утеха от дъщеря си, която й отвръщаше с мекота и смиреност. Брат ми, след опит да сложи край на живота си, бе преместен в Упсала, а аз затъвах все по-дълбоко в своето отчуждение от всички тях.

Не е изключено да сгъстявам прекалено боите. Та нали никой от нас не поставяше под въпрос разпределението на ролите или абсурда на интригата: това ни бе отредено от Провидението, такъв беше животът ни, нашата реалност. Нейни алтернативи нито съществуваха, нито се търсеха. Сегиз-тогиз баща ми изтъкваше, че би се чувствал най-добре като селски свещеник, и навярно подобна житейска ситуация би била по-подходяща за него, би му носила по-голямо удовлетворение. А в своя интимен дневник майка ми бе записала, че иска да се разведе и да заживее в Италия.

Веднъж тя ме взе със себе си на гости у стар приятел, чичо Пер, шеф на църковното издателство. Чичо Пер беше разведен и обитаваше голямо тъмно жилище в квартала Васатаден. За мое учудване там бе и чичо Торщен, приятел на родителите ми от техните детски години, епископ, женен, с много деца.

Възлагат ми да се заема с големия грамофон на чичо Пер, поставен в трапезарията. Музиката — предимно оперна: Моцарт и Верди — се усилва от ехото. Чичо Пер се затваря в кабинета си. Мама и чичо Торщен остават сами в хола край камината. Виждам ги през наполовина разтворената плъзгаща се врата, седнали в кресла, осветени от отблясъците на огъня. Чичо Торщен взема ръката на мама. Те разговарят за нещо с тихи гласове, думите не разбирам, музиката ме е оглушила. Виждам как майка ми започва да плаче, чичо Торщен се накланя към нея, без да изпуска ръката й от своята.

Минава известно време, чичо Пер ни откарва у дома с голямата си черна лимузина с кожени седалки и облицовка от тъмно дърво.

И лете, и зиме вечеряхме в пет часа. Когато отзвучи последният звън на часовника, ние, умити и сресани, застанали всеки до своя стол, мълвим молитвата си и едва след това сядаме. Татко и мама заемат двата насрещни края на масата, аз и сестра ми сядаме откъм едната й страна, брат ми и госпожица Агда — срещу нас. Госпожица Агда, мила, длъгнеста и сякаш леко олюляваща се жена, е всъщност начална учителка. В продължение на много летни месеци подред тя търпеливо изпълнява ролята на домашен педагог и стана близка приятелка на майка ни.

Електрическите крушки на полилея от кована мед обливат масата с мръсножълта светлина. Край вратата, която води към помещението за сервиране, е поставен масивен бюфет, претрупан с предмети от сребро, срещу него е пианото с разтворените ноти на омразния урок. Паркетът е застлан с персийски килим. Прозорците имат тежки завеси, по стените са закачени потъмнели картини на Арборелиус.

Вечерята започва с предястие — маринована херинга или друг вид маринована риба с варени картофи, ако не е запечена шунка, пак с картофи. Татко гаврътва чашка ракия или изпива една бира. Мама натиска копчето на електрическия звънец, прикрепен под масата, и се появява прислужницата, облечена в черно. Тя събира чиниите и приборите от предястието, след което сервира основното ястие, в най-добрия случай кюфтета, в най-лошия запечени макарони. Сармите или наденичките са напълно приемливи, не обаче рибата, но да се изразява неудоволствие не е разрешено. Трябва да се яде всичко, чинията да се опразни.

При основното ястие татко изпива остатъка от ракията и челото му лека поруменява. Вечерята преминава в пълно мълчание. Ние, децата, не разговаряме помежду си и отговаряме само ако ни е зададен въпрос. Задължително ни питат как е минал днешният ден в училище. Задължително отговаряме, че е минал добре. „Дадоха ли ви пак писмена домашна работа? Какво те питаха? Отговори ли?“ — „Разбира се, че отговорих.“ — „Обадих се на твоя класен ръководител. По математика ще минеш. Наистина да се чуди човек.“

Баща ми се усмихва саркастично. Мама си взема лекарството. Изкара тежка операция и сега не може без медикаменти. Татко се обръща към брат ми: покажи оня глупак Нилсон. И брат ми, надарен с таланта да имитира, незабавно върти очи, ченето му увисва, носът му сякаш се сплесква, а от устата му се разнася несвързано боботене. Баща ми се смее, мама се усмихва против волята си. „Пер Албин Хансон трябва да бъде застрелян — внезапно заявява той — и цялата тази социалистическа шайка следва да бъде изтребена!“ — „Нямаш право да говориш така!“, сдържано се обажда мама. „Какво толкова съм казал? Нима не ни управляват негодници и бандити?“ Главата на татко леко се тресе. „Хайде, нека изготвим дневния ред за заседанието на управата“, подканя го мама, за да смени темата. „Вече го каза няколко пъти“, сопва се той и челото му се изчервява. Мама, свела очи, рови с вилица в чинията си. „Лилиян още ли е болна?“, пита тя нежно, извръщайки се към сестра ми. „Утре ще дойде на училище — отвръща Маргарета с тънко гласче. — Да я поканя ли на обед у нас в неделя?“

Край масата се въдворява мълчание, дъвчем, потракваме с ножове и вилици, облени в жълтата светлина на полилея, сребърните предмети върху бюфета проблясват, часовникът тиктака. „Берониус все пак получи назначение въпреки препоръката на катедралния съвет за Алгорд — нарушава мълчанието баща ми. — Така е било и така ще бъде: некомпетентност, идиотизъм.“ Мама поклаща глава, лицето й изразява леко презрение. „А вярно ли е, че проповедта на Велики петък е поверена на Арбелиус? Та той мънка, нищо не се чува.“ — „Може би така е по-добре“, смее се татко.

* * *

Веднага след матурата Ана Линдберг замина за Франция, за да усъвършенства езика. Няколко години по-късно тя се омъжи там, роди две деца и заболя от полиомиелит. Мъжът й загинал на втория ден след започването на войната. Загубих всякаква връзка с нея. Захванах да ухажвам друго момиче от класа ни, Сесилия фон Готхард. Червенокоса, умна, бойка, тя бе значително по-зряла от своя поклонник. Защо бе избрала тъкмо мен, така и не разбрах. Като любовник не ме биваше, още по-зле бях с танците, а най-лошото, дрънках безспир, и то само за себе си. По-късно ние дори се сгодихме и тутакси си изневерихме взаимно. Сесилия сложи край на нашите отношения под предлог, че от мен няма да излезе нищо свястно, изразявайки убеждение, което споделяха впрочем и родителите ми, аз самият и изобщо всички от моето обкръжение.

Сесилия живееше с майка си в пустеещ, макар и разкошен, апартамент в квартала Йостермалм. Баща й бил някакъв висш чиновник. Един ден обаче той се върнал от работа по-рано от обичайното, легнал в кревата си и заявил, че повече няма да стане. Известно време изкарал в психиатрична болница, направил там дете на някаква млада медицинска сестра и се установил в малко селско стопанство нейде в областта Йемтланд.

Обзета от срам заради застигналата я социална катастрофа, майката на Сесилия се бе свряла в тъмна слугинска стаичка зад кухнята. Тя излизаше оттам рядко, предимно по мръкнало; силно гримираното й лице, обрамчено с перука, бе набраздено от страдание и бурни чувства. Тихият й говор, толкова тих, че едва се разбираше какво казва, напомняше кудкудякане, а това впечатление се подсилваше и от особения, конвулсивен начин, по който движеше раменете и главата си. Под свежата красота на бледата Сесилия се спотайваше сянката на майчината й разруха. По-късно това ме наведе на мисълта, че ролята на Мумията и на Госпожицата в Стриндберговата „Призрачна соната“ трябва да се изпълнява от една и съща актриса.

След като се изтръгнах от железния корсет на училището, аз, захапал юзди, се втурнах като пощръклял кон и се спрях едва подир шест години, когато станах директор на Градския театър в Хелсингборг. Лекции по история на литературата слушах при Мартин Лам^[1]. Той говореше за Стриндберг със свойствения му насмешлив маниер, който допадаше на аудиторията, но накърняваше чувството на обожание, което изпитвах към моя кумир. Едва подир много години разбрах колко гениален е неговият анализ на творчеството на този писател. Вземах активно участие в дейността на младежкия клуб „Майстор Улуф“ в Стария град, където ми възложиха почетната задача да ръководя неговата все по-активна изява в областта на театъра. Работех също и в Студентския театър. Не след дълго посещението ми в университета придоби чисто формален характер, защото цялото си време посвещавах на театъра, с изключение на онези часове, които отреждах за любовни наслади с Мария. Тя изпълняваше ролята на Майката в „Пеликанът“ и бе известна фигура в студентските среди. Ниска и набита, с полегати рамене, висока гръд, мощни бедра. Плоско лице с дълъг, но красиво оформен нос, широко чело, изразителни сини очи. Косите й бяха редки и боядисани в ярко риж цвят. Надарена поетеса, Мария бе получила за своя стихосбирка високата оценка на Артур Лундквист^[2]. Вечерите си прекарваше край ъглова масичка в кафенето на студентите, пиеше коняк и непрекъснато пушеше цигари с тютюн от Вирджиния, марка „Голдфлейк“, в тъмножълта тенекиена кутийка с кървавочервен печат върху капака.

Мария ме научи на много, тя сякаш с горелка изпепели моята интелектуална леност, духовното ми нехайство и объркаността в сферата на чувствата. А освен това утоляваше и половия ми глад — отвори зарешетената врата на затвор и пусна на свобода един истински маниак.

Живеехме в тясна едностайна квартира в южната част на Стокхолм. В нея имаше шкаф за книги, два стола, малко писалище с настолна лампа и два матрака с постели. Храната се приготвяше в един шкаф, умивалникът се използваше и за тоалетни нужди, и за миене на чинии, и за пране. Работехме, всеки седнал на своя матрак. Мария пушеше непрестанно. За да не загина, прибягвах до контрамярка и за съвсем кратко време започнах и аз да паля цигара от цигара.

Родителите ми незабавно разкриха, че не нощувам в дома им. Веднага се даде ход на домашно следствие. Истината излезе наяве и аз трябваше да дам обяснение. Между мен и баща ми се разрази остра словесна препирня. Предупредих го да не ме удря. Но ме удари, аз отвърнах с удар и олюлявайки се, той загуби равновесие и седна на пода. Майка ми ту плачеше, ту се опитваше да ни вразуми. Отблъснах я, тя силно извика. Същата вечер оставих на родителите си писмо, в което заявявах, че повече не ще се видим. Напуснах пасторския дом с чувство на облекчение. И не прекрачих прага му в продължение на дълги години.

Брат ми направи опит за самоубийство, сестра ми — принудителен аборт по семейни съображения, аз избягах… Родителите ни живееха в постоянна и нескончаема криза. Изпълняваха задълженията си, напрягаха докрай сили, умоляваха Бог да бъде милосърден. Техните норми, оценки, традиции не помагаха, нищо не помагаше. Драмата ни се разиграваше на открито, пред погледите на всички, върху ярко осветената сцена на пасторския дом. Страхът материализираше онова, което го бе породило.

Получих няколко професионални задачи: Брита фон Хорн и нейната Драматическа студия ми предоставиха възможност за работа с професионални актьори. Организацията на т.нар. „народни паркове“ ми възложи поредица от представления за деца, а освен това създадох и свой малък театър в Дома на гражданина. Спектаклите ни бяха предназначени главно за деца, но направихме опит да поставим „Призрачна соната“ на Стриндберг. Актьорите бяха професионалисти, полагаше им се възнаграждение по 10 крони на вечер. След седем представления тази авантюра приключи.

Потърси ме член на пътуваща трупа и ми предложи да поставя „Бащата“ на Стриндберг с него самия в главната роля. Щях да пътувам с трупата като реквизитор и осветител. Уж имах намерението да се явя на бездруго просрочения изпит по история на литературата, но изкушението бе прекалено голямо: сложих край на следването си, скъсах с Мария и се отправих на турне с трупата на Юнатан Есбйорнсон. Премиерата се състоя в малък град в Южна Швеция. На призива ни да я посетят се отзоваха 17 души, които си бяха купили билети. Рецензията в местния вестник беше унищожителна. На другата сутрин трупата се разпадна. Всеки трябваше да се завърне откъдето бе и както може. Всичко, с което разполагах, беше едно твърдо сварено яйце, половин франзела и шест крони.

Човек трудно може да си представи по-жалко завръщане. Мария не скриваше триумфа си: беше ме съветвала да не тръгвам. Не скриваше и своя нов любовник. Няколко нощи прекарахме тримата в нейната тясна квартира. След това бях изхвърлен от там с насинено око и изкълчен палец. Нашият импровизиран „троен брак“ беше омръзнал на Мария, а съперникът ми се оказа по-силен от мен.

По онова време работех като асистент-режисьор в Операта, всъщност безплатно. Едно мило момиче от кордебалета ме приюти при себе си и няколко седмици ме хранеше. Майка й готвеше и ме переше. Язвата ми заздравя и получих възможността да суфлирам на спектакъла „Орфей слиза в ада“ срещу тринадесет крони на вечер. Така можах да си намеря стая на Лил-Янсплан и поне веднъж дневно да хапвам по-солидно.

Съвсем неочаквано написах дванадесет пиеси и една опера. Клас Хугланд, ръководител на Студентския театър, ги прочете и реши да постави „Смъртта на Каспер“ (нахално плагиатство на Стриндберговата пиеса „Каспер и последния ден на Сирница“ и старинната драма „Енвар“ — обстоятелство, което обаче никак не ме смущаваше).

Премиерата мина успешно, в „Свенска Дагбладет“ дори се появи рецензия. На последния спектакъл в партера седяха Карл Андерш Дюмлинг, новият шеф на „Свенск Филминдустри“, и Стина Бергман, придружени от завеждащата отдела за сценарии. На следващия ден Стина ме покани да я посетя и аз получих договор за една година, собствен кабинет с писалище, стол, телефон и изглед към покривите в района на Кунгсгатан. Заплатата ми възлизаше на 500 крони месечно.

Станах уважаван човек с постоянна месторабота, който всеки ден в едно и също време заема място пред писалището си, за да редактира сценарии, да съчинява диалози и анотации за бъдещи филми. Под компетентното и майчинско ръководство на Стина работеха петима сценаристи „негри“. Сегиз-тогиз в нашия отдел се появяваше по някой режисьор, най-често Гюстав Муландер, винаги приветлив от разстояние. Направих сценарий за годините на моето ученичество. Муландер го прочете и препоръча да влезе в производство. „Свенск Филминдустри“ купи сценария ми, за който получих пет хиляди крони — огромна сума! За режисьор бе определен Алф Шьоберг, от когото се възхищавах. Успях да получа разрешение за участие в снимките — взеха ме за скриптер. От страна на Шьоберг бе проява на великодушие, загдето прие предложението ми, тъй като дотогава не бях участвал в снимки и нямах никаква представа за задълженията на скриптера. Разбира се, бързо се превърнах в мъчител и товар за всички. Често забравях за какво са ме цанили и непрекъснато се бърках в работата на режисьора. Шъткаха ми, аз се затварях в един килер и плачех от яд, но не се предавах: възможността да се уча от майстор беше неограничена.

Бях се оженил за Елсе Фишер, приятелка от пътуващата трупа. Считаха я за доста талантлива танцьорка и хореографка — мила, умна жена с чувство за хумор. Живеехме в двустайно апартаментче в Абрахамсберг. Седмица преди сватбата избягах от нея, но се върнах. Един ден преди Бъдни вечер на 1943 година ни се роди дъщеря.

По време на снимките на „Полуда“ получих предложение да оглавя Градския театър в Хелсингборг. Ето каква беше историята. Градският театър в Хелсингборг е всъщност най-старият в страната. Предполагаше се, че скоро ще го затворят, като функциите му ще бъдат иззети от Градския театър в Малмьо. Това бе предизвикало възмущението на местните патриоти, които не приемаха тази перспектива. Разпратили покани за работа до видни театрални дейци, ала след като се запознали с условията, в това число и финансовите, те отвърнали с отказ. Озовала се в безизходно положение, управата на театъра потърсила съвет от почитания театрален критик на вестник „Стокхолмс Тиднинген“ Херберт Гревениус, който посочил, че ако им е необходим театрален маниак, способен и надарен с определен административен талант (в продължение на година ръководих детския театър в Дома на гражданина), нека се обърнат към Бергман. Подир известни колебания те бяха последвали съвета му.

Купих си шапка, първата в своя живот, вероятно за да направя впечатление на уверен в себе си човек, качество, каквото не притежавах, и се отправих към Хелсингборг, за да видя какво представлява театърът. Състоянието му беше ужасно. Помещенията — запуснати и мръсни, представления се даваха средно два пъти седмично, а броят на продадените билет за всяко поотделно не надхвърляше двадесет и осем.

Въпреки всичко това театърът ме спечели още от пръв поглед, но предявих множество искания: трупата да се смени, сградата да се ремонтира отново, броят на премиерните представления да се увеличи, да се въведе абонаментна система. За мое учудване управата не възрази и прие исканията ми. Станах най-младият в историята на страната ръководител на театър и получих възможност да си избирам актьорите, както впрочем и другите сътрудници. Договорите ни бяха валидни за осем месеца, след това трябваше да се оправяме както сами можем.

В театъра се бяха развъдили кафяви кучешки бълхи. Актьорите от предишния състав сигурно си бяха изработили имунитет спрямо тях, но новодошлите — с млада и прясна кръв — тези бълхи хапеха безмилостно. Канализационната тръба от театралния ресторант минаваше през мъжката гримьорна и върху радиатора на парното отопление там край стената непрекъснато капеше урина. Старата сграда бе пронизана от течения. Откъм тъмните и високи тавански помещения се разнасяха сподавени стонове, сякаш ги обитаваха някакви окаяни демони. Отоплението работеше слабо. Когато в залата разкъртиха пода, намериха отдолу стотици задушени плъхове. Онези измежду тях обаче, които бяха оцелели, се отличаваха с безстрашие, с неуязвимост и охотно излизаха от скривалището си. Тлъстият котарак на нашия машинист предпочиташе да бяга от тях и да се крие, когато го нападаха.

Не бих искал да се отдавам на носталгия, но за мен това бе един истински рай. Вярно, обширната сцена бе мръсна и продухана от течение, но затова пък леко наклонена към рампата, завесата — закърпена и вехта, но пък обагрена в червено-бяло-златисто. Примитивните и тесни гримьорни за актьорите имаха общо четири умивалника. Осемнадесет души можеха да ползват само две тоалетни.

Ала възможността да пристигаш всяка вечер в свой собствен театър, да сядаш на свое място в гримьорната и заедно с колегите си да се приготвяш за спектакъла, омаловажаваше всички тези неудобства.

Играехме и репетирахме неуморно. Първата година направихме девет програми за осем месеца. Втората — десет. Три седмици репетиции, на четвъртата — премиера. Нито един спектакъл не се представяше повече от двадесет пъти, с изключение на второто ни новогодишно шоу, което се ползваше с голям успех и се игра тридесет и пет пъти. От 9 сутринта до 11 вечерта животът ни принадлежеше на театъра. Не че не бохемствахме, ала гуляите ни биваха ограничавани от крайно оскъдните средства, с които разполагахме. В елегантния салон на ресторант „Гранд“ не ни пускаха, но затова пък бяхме желани клиенти в малкото заведение отзад, чийто съдържател ни гощаваше с особен вид „пютипана“^[3], поднасяше ни бира и ракия. Там използвахме и щедър кредит, а към длъжниците отношението беше крайно снизходително. В събота след репетициите можехме гратис да пийнем какао с истинска бита сметана (беше тежко военно време) и да хапнем торта в сладкарницата на Фалман на централния градски площад.

Жителите на Хелсингборг се отнасяха към нас с изключително благоразположение и гостоприемство. Често ни канеха на късни вечери у някое местно величие. Актьорите пристигаха в дома му след представление и останалите гости, вече привършили вечерята си, наблюдаваха развеселени как изгладнелите жреци на изкуството омитат ястията и напитките, отрупали наново подредените маси.

По диагонал срещу театъра имаше магазин, собственост на един от богатите търговци на хранителни стоки. Там всеки ден приготвяха по някаква гозба за една крона, а в полурухналата стара къща от XVIII век, във вътрешния двор, даваха под наем стаи и по-големи жилища. През прозорците и пукнатините в стените им се виеха стъблата на диви лози, тоалетна имаше на стълбищната площадка, а вода си наливахме от помпа в павирания двор.

Най-високата заплата достигаше 800 крони, най-ниската — 300. Оправяхме се кой както може, вземахме назаем, прибягвахме до аванси. Никому и през ум не минаваше да протестира срещу такива жалки условия за съществуване и работа, ние бяхме преизпълнени с благодарност за щастието да излизаме пред публика всяка вечер, да репетираме всеки ден. Усърдието ни беше възнаградено. През първата година нашите представления бяха посетени от шестдесет хиляди зрители, градските власти отново ни субсидираха, а това означаваше несъмнена победа. Столичният печат започна да обръща внимание на нашата работа увереността ни в собствените сили нарастваше.

Тогава пролетта дойде рано и ние решихме да излезем сред природата, в Арил. Разположихме се в местност накрай буковата гора, с изглед към морето, чиито води бяха по пролетно спокойни, лакомо поглъщахме донесената храна и пиехме евтино червено вино. Главата ми се замая и аз произнесох объркана реч, като с мъгляви изрази твърдях, че именно ние, хората на театъра, сме стъпили върху разтворената длан на Бога, избрани от него да даряваме болка и радост. Някой свирукаше песента на Марлене Дитрих „Wenn Du Geburtstag hast, bin ich bei Dir zu Gast die ganze Nacht“^[4], никой не ме слушаше, постепенно се подхвана общ разговор, няколко двойки се впуснаха в танц. Усетих се неразбран, оттеглих се настрана от другите и повърнах.

В Хелсингборг пребивавах без семейството си. През пролетта стана ясно, че Елсе и моята новородена дъщеричка са засегнати от туберкулоза. Елсе бе изпратена в частен санаториум недалеч от Алвеста. Заплащането за престоя й там се равняваше на месечната ми заплата. Лена бе настанена в Сахската детска болница. Продължавах да „почиствам“ сценарии за „Свенск Филминдустри“ и по този начин съумявах криво-ляво да издържам семейството си.

Самотата ми се задълбочаваше и от обстоятелството, че бях началник, ръководител. Вярно, имах си помощник, икономически директор, един забележителен човек, собственик на няколко магазина за шивашки принадлежности в Стокхолм. В продължение на години той оглавяваше Булевардтеатерн на булевард Рингвеген, в който бях поставил няколко пиеси, и незабавно откликна на предложението ми да пристигне в Хелсингборг. Способен актьор любител, той охотно изпълняваше неголеми роли, беше ерген и си падаше по момичетата, а външността му — крайно непривлекателна — отчасти прикриваше неговата добра душа. Той се грижеше за това, театърът да разполага със средства. Ако касата се оказваше празна, облагаше с данък своите магазини. Мен лично считаше за ненормален, но заявяваше с усмивка: „Ти имаш последната дума.“ И аз не пропусках да се възползвам от това свое право, нерядко безсрамно жестоко. Затова се оказвах и самотен.

Елсе Фишер, която трябваше да стане хореографка и танцьорка в нашия театър, препоръча вместо нея да вземем нейна приятелка, също учила при Мари Вигман^[5]. Казваше се Елен Лундстрьом, тъкмо се беше омъжила за фотографа (тогава все още почти неизвестен) Кристер Стрьомхолм. Елен пристигна в Хелсингборг, а Кристер бе заминал за Африка. Тя беше красива млада жена, чувствена, талантлива, оригинална и емоционална.

Нашата трупа бе засегната от лека форма на сексуална разпуснатост. За кратко време почти всички имаха полови въшки и от време на време избухваха сцени на ревност. Нашият дом беше театърът, а извън него бяхме объркани и гладни за взаимност.

Без да размишляваме кой знае колко, аз и Елен се хвърлихме в обятията си и последиците от нашата връзка не закъсняха — тя забременя. Елсе бе получила разрешение да излезе за малко от санаториума по случай Коледа. Срещнахме се в дома на майка й в Стокхолм. Разказах какво се бе случило и оповестих, че искам да се разведем, за да заживея с Елен. Видях как лицето на Елсе се сгърчи от болка. Седеше край кухненската маса с поруменели бузи, с плътно стиснати, по детски пухкави, устни. Накрая рече привично спокойно: „Но нали трябва да плащаш за издръжката на дъщеря ни? Ще имаш ли средства за това, нещастнико?“ Отвърнах злостно: „Щом съм могъл да плащам по 800 крони на месец за твоя проклет частен санаториум, защо да не мога да събера някой и друг грош за нейната издръжка? Не се кахъри за това!“

Не познавам оня, който съм бил преди четиридесет години. Отвращението ми към него е толкова дълбоко, а механизмът за потискането му винаги е действал дотам успешно, че наистина с огромно усилие успявам да извикам в паметта си този образ. Фотографиите ми оказват слабо съдействие. Те отразяват просто един маскарад, един маскарад, пуснал дълбоки корени. Ако ми се струваше, че ме атакуват, аз се зъбех като изплашено куче. Не се доверявах никому, не обичах никого, никой не ми бе нужен. Бях обсебен от секс и това ме тласкаше към изневери и насилени постъпки, постоянно ме измъчваше желание, примесено със страх, тревога, угризения.

И така бях самотен и разсеян. Работата в театъра водеше до известно облекчение в напрегнатостта, която ме напускаше единствено в кратките минути на алкохолно опиянение или оргазъм. Знаех, че притежавам способността да уговарям хората, да ги карам да правят онова, което аз искам, знаех, че имам някакво външно обаяние, което съм в състояние да включвам и изключвам по собствено усмотрение. Знаех, че съм надарен да внушавам страх и да предизвиквам душевни терзания, защото от детските си години бях твърде добре запознат с механизмите, задвижващи страха и съвестта. Казано накратко, притежавах власт, но не и умението да й се наслаждавам.

Твърде смътно усещахме, че някъде съвсем близо до нас бушува световна война. Когато американските армади прелитаха над Пролива, шумът от моторите на самолетите им заглушаваше гласовете на актьорите. Хвърляхме по някой бегъл поглед върху едрите заглавия на вестниците, за да насочим вниманието си към материалите, посветени на културата и на театъра. Нахлуването на бежанци, които се прехвърляха в страната ни през Пролива, предизвикваше у нас не повече от разсеян интерес.

Понякога си задавам въпроса: какво всъщност представляваха нашите спектакли? Разполагам с неголяма купчина снимки и пожълтели вестникарски изрезки. Репетиционният период беше кратък, подготовката — също. В крайна сметка ние поднасяхме масова продукция, скалъпена набързо. Мисля обаче, че това не беше лошо, че дори беше полезно, че е нужно младежта да получава непрестанно нови задачи. Инструментите, с които разполагаш, трябва постоянно да се изпробват и закаляват. Техниката се постига посредством тесен и здрав контакт с публиката. През първата си година там поставих пет пиеси. И макар резултатът от тази моя работа сигурно да бе съмнителен, полза от нея имаше. Нито аз, нито моите другари разполагахме, по понятни причини, с достатъчен човешки опит, за да разберем изцяло проблематиката в драмата „Макбет“.

Веднъж се връщах от театъра късно нощем. И внезапно ме осени как трябва да се реши сцената с вещиците в края на трагедията. Макбет и лейди Макбет са в леглото си, тя е потънала в дълбок сън, той е полубуден. По стената трескаво танцуват сенки. От пода до самото легло изникват вещиците, те се сплитат в кълбо, шепнат си, хихикат. Телата им се гънат като водорасли в река. Зад сцената някой удря по клавишите на разстроено пиано. Макбет е извърнал глава, коленичил в леглото, без да вижда вещиците.

Застинах насред тихата улица, не помръдвах и си повтарях: „Аз съм талантлив, дявол да го вземе, може би съм дори гениален.“ От чувствата, които ме обзеха, направо ми се замая главата, обля ме гореща пот. Въпреки всички злощастия, които ме преследваха, не ми липсваше увереност в мен самия — една челичена опора, придържаща отломките на моята душа, готова да рухне без остатък.

В общи линии аз се опитвах да подражавам на учителите си — Алф Шьоберг и Улуф Муландер, крадях от тях всичко, което можех, за да скърпвам своите собствени творения. Относно теорията за театъра нямах никакво или почти никакво понятие. Е, бях чел, разбира се, нещичко от Станиславски, тогава моден сред дейците на театъра, но не го разбирах кой знае колко или може би не исках да го разбера. Нямах никаква възможност да се запозная с театралното изкуство в чужбина, бях самоук в най-прекия смисъл на тази дума, направо селски гений.

Ако някому бе хрумнало да пита мен и моите другари защо толкова се стараем, надали щяхме да бъдем в състояние да отговорим. Играехме просто защото играехме. Някой трябваше да стои на сцената с лице към хората, седнали в тъмната зала. А това, че такива „някои“ се бяхме оказали тъкмо ние, считахме просто за чист шанс. Дейността ни служеше като чудесно училище, като школа. Резултатите от нея сигурно бяха доста спорни. Защото, обзет от горещото желание да бъда Просперо, аз най-често крещях като Калибан.

Подир две години на неистова борба получих покана да работя в Гьотеборг и потеглих натам, изпълнен с ентусиазъм и непоколебима увереност в силите си.