Ингмар Бергман
Латерна магика (21)

21

През 1970 година Лорънс Оливие ме уговори да поставя „Хеда Габлер“ на сцената на лондонския Национален театър с Маги Смит в главната роля. Стегнах си куфара и заминах, обзет обаче от силна вътрешна съпротива и изпълнен с лоши предчувствия. Предстоеше им да се сбъднат.

Стаята в хотела бе мрачна и мръсна, под прозореца неистово бушуваше уличното движение, та цялата сграда се тресеше, стъклата подрънкваха, вонеше на мухъл и влага, в радиатора за отопление, вдясно от вратата, нещо бучеше. Във ваната пълзяха лъскави червейчета, инак хубавички, но не им беше там мястото. Тържествената вечеря в моя чест с новоизпечения лорд и с актьорите не бе сполучлива: явайската храна направо не се ядеше, един от актьорите дойде пиян още докато си вземахме аперитива и заяви, че Стриндберг и Ибсен са динозаври, които просто не могат да се играят и само доказват краха на буржоазния театър. Попитах не без интерес за какъв дявол тогава той се кани да участва в „Хеда Габлер“, а в отговор научих, че в Лондон и бездруго има вече пет хиляди безработни актьори. Лордът се усмихна малко накриво и побърза да ме увери: този наш колега е превъзходен актьор, а на революционните му дрънканици в пияно състояние не бива да се обръща никакво внимание. Разделихме се рано.

Временно, докато бъде завършена новата му сграда на самия бряг на реката, Националният театър даваше представленията си в две зали, взети под наем. Тази за репетиции представляваше нещо като навес от бетон и гофрирана ламарина насред просторен двор с вонящи кофи за смет. Когато слънцето напичаше ламарината, жегата ставаше непоносима, защото там нямаше прозорци. Покривът бе конструиран върху стоманени опори, разположени на пет метра разстояние една от друга. Мизансцените трябваше да се аранжират зад опорите и пред тях. В късия коридор между помещението за репетиции и временната барака на администрацията имаше две тоалетни, от които се носеше мирис на урина и гнила риба.

Актьорите бяха превъзходни, някои направо великолепни. Техният професионализъм и устременост дори ме сепнаха. Веднага разбрах, че методите им на работа са различни от нашите. За първата репетиция те вече бяха научили текста си. След като получиха мизансцена, заиграха в бърз темп. Помолих да го понамалят, ала това ги объркваше.

Ръководителят на театъра^[1] бе болен от рак, но независимо от това той всяка сутрин в девет часа влизаше в административната барака, работеше там по цял ден, а освен това и няколко пъти седмично изпълняваше ролята на Шейлок, нерядко в два спектакъла дневно. Една събота надникнах при него в тясната и неудобна гримьорна, след като беше минал първият спектакъл. Заварих го по бельо, наметнат със скъсан халат, бе смъртно блед, облян в студена пот. В чиния до него се подмятаха няколко неапетитни сандвича. Той пиеше шампанско — една чаша, втора, трета. После дойде гримьорът, костюмиерът му помогна да облече износения костюм на Шейлок, той си сложи ослепително бялата челюст, полагаща се за ролята, и грабна шапката си.

Неволно помислих за младите шведски актьори, които се оплакват, че денем репетират, а вечер играят. Или — още по-непоносимо — че участват и в сутрешен спектакъл, и във вечерен! Колко изморително било! Колко опасни за артистизма! И колко тежко се чувствали на следния ден! Да не говорим за катастрофалните последици, които такъв живот имал за семейните отношения!

На своя глава се преместих в друг хотел, в „Савой“, заявявайки, че ще платя от джоба си разходите по това. Тогава лордът ми предложи да поживея в неговата квартира, където той понякога нощувал. Разположена била на последния етаж във висока многоетажна сграда в елегантен район на Лондон — там, каза ми той, никой няма да ми пречи. И Лорънс Оливие, и съпругата му Джоан Плоурайт, живеели в Брайтън. Сегиз-тогиз му се налагало да нощува в лондонския апартамент, но сигурно няма да се смущаваме взаимно. Благодарих за вниманието и се преместих там. Посрещна ме икономката, чийто вид напомняше за клисаря в „Парижката света Богородица“ — ирландка, висока метър и двадесет, която ходеше накриво. Вечер четеше молитвите си толкова силно, та отначало мислех, че в стаята й има високоговорител, по който ечи богослужение.

Апартаментът, на пръв поглед елегантен, бе потънал в мръсотия. Скъпите канапета бяха на лекета, тапетите — изпокъсани. На тавана влагата бе образувала интересни фигури. Навсякъде прах и нечистотия. Зле измити чаши, върху някои — следи от устни, килимите станали на парцали, панорамните прозорци — загрозени от прашни ивици. И всъщност аз всеки ден се срещах с лорда на закуска.

За мен това беше поучително. На чашка кафе Лорънс Оливие провеждаше семинар на тема „Шекспир“. Възхищението ми беше безгранично. Питах го, той отговаряше, без да пести времето си. Понякога се обаждаше по телефона, за да съобщи, че няма да участва в сутрешното заседание, отново се настаняваше на стола и си наливаше още кафе.

Забележителният глас, който сякаш те обгръщаше, разказваше за живот, прекаран с Шекспир, за открития, неуспехи, озарения, опит. Постепенно, но с радост започнах да разбирам дълбоката доверчивост на тези хора, тяхното лишено от невротичен привкус практическо отношение към онази природна мощ, която би могла да ги смаже или пороби. В рамките на традициите те се чувстваха твърде свободно: нежни, надменни, агресивни, но необвързани с нищо. Техният театър — с краткотрайния период за репетиции, със силния натиск отвън, с принудата да води борба за зрители, беше театър непосредствен, безмилостен. А връзката им с традицията: многоизмерна и анархистична. Лорънс Оливие й бе крепител и същевременно поборник срещу нея. Благодарение на непрестанното общуване с по-млади колеги и с по-възрастни, съществуващи в също тъй сурови, но предоставящи творческа свобода условия, неговото отношение към тази всепотискаща сила се менеше непрестанно: тя ставаше разбираема, управляема, макар и все така опасна, предизвикателна, неочаквана.

Подир известно време нашите срещи се прекратиха. Лордът засне филм по своя спектакъл „Три сестри“. Стори ми се, че е направен небрежно. Непохватно монтиран, операторски неудачен. И лишен от близки планове. Опитах се да изразя мнението си колкото може по-вежливо, превъзнасяйки спектакъла и актьорската игра, особено на Джоан Плоурайт — безподобна Маша. Ала това не помогна. Лорънс Оливие внезапно стана извънредно официален, предишната сърдечност и колегиалност отстъпиха пред свади за дреболии.

На генералната репетиция на „Хеда Габлер“ той закъсня с половин час, не се извини, затова пък даде воля на саркастични (макар и справедливи) съображение относно слабостите на постановката.

В деня на премиерата заминах от Лондон, който бях възненавидял с цялата си душа. Стокхолм бе обгърнат от топла майска вечер. Опрях се на перилата на моста Норбру, загледан в рибарите, които от лодките си ловяха риба със зелени мрежести сакове. В Кралската градина свиреше духов оркестър. Никъде не бях виждал толкова красиви жени. Прозрачен въздух, лек за дишане. Офиката разпръскваше ухание, от стремителното течение на водата навяваше пронизващ хлад.

Чарли Чаплин пристигна на посещение в Стокхолм, за да направи реклама за своята току-що излязла автобиография. Неговият издател Ласе Бергстрьом ме попита дали не бих желал да се срещна с този велик човек в Гранд Хотел. Отговорих утвърдително. В десет часа сутринта почукахме на вратата на неговия апартамент. Чаплин отвори сам. Беше облечен в тъмен, безупречно ушит костюм, на ревера припламваше малка розетка на ордена на Почетния легион. Със сипкав глас, богат на полутонове, той учтиво ни приветства. От вътрешните стаи на апартамента се появиха съпругата му Уна и две млади, прелестни сърнички, дъщери.

Веднага заговорихме за книгата му. Попитах го кога за пръв път е забелязал, че разсмива хората, че те се смеят именно на него. Той кимна и охотно започна да разказва. Работел в „Кийстоун“ с група актьори, назовали трупата си „Ченгетата на Кийстоун“. Те изпълнявали главозамайващи номера пред неподвижната камера, ефектът бил сроден с този на вариететен спектакъл на сцена. Веднъж трябвало да гонят престъпник — брадат здравеняк с белосано лице. Такава задача обаче била съвсем рутинна. Подир безкрайно тичане и падане те рано подиробед хванали престъпника. Седял на пода, заобиколен от полицаи, които го налагали с палки. И тук на Чаплин му хрумнало да разнообрази тази сцена, да прекрати монотонността на тупаника. Направил така, че да се озове в кадър, и започнал дълго и старателно да се цели с палката, замахвал няколко пъти, но в последния момент спирал. Когато подир подобни щателни подготовки той все пак нанесъл удар, пропуснал целта и паднал на земята. Веднага показали филма в някой „Никел-Одеон“. Чаплин отишъл да види какво се е получило. Неуспешният му удар предизвикал смях, публиката за пръв път се смяла на Чарли Чаплин.

Грета Гарбо бе пристигнала за кратко време в Стокхолм, за да се консултира с шведски лекар. Една позната ми позвъни и каза, че кинозвездата е изявила желание още същата вечер да посети Филмовото градче. Помолила да не я приемат тържествено и се поинтересувала дали не бих могъл да я посрещна там и да й покажа студията, където работила преди години.

В студената вечер в края на зимата, някъде около седем часа, в двора на Филмовото градче влезе черна бляскава лимузина. Аз и моят помощник приветствахме гостите. След известно смущение и напрегната обмяна на реплики ние с Грета Гарбо останахме сами в скромния ми кабинет. Помощникът ми взе под крилото си нейната приятелка, на която поднесе коняк и най-нови клюки.

Стаята беше тясна — писалище, стол и продънено канапе. Седях край писалището, а Грета Гарбо се настани на канапето. Настолната лампа беше запалена. „Това беше кабинетът на Стилер^[2]“ — рече тя тутакси, обхождайки стаята с поглед. Нямах понятие за това и отговорих, че преди мен тук е работил Гюстаф Муландер. „Да, да, това беше стаята на Стилер. Знам го с точност.“ Някак неопределено поговорихме за Стилер и Шьострьом, тя ми разказа, че се е снимала под ръководството на първия в един холивудски филм. „Тогава той беше всъщност на улицата. На улицата и болен. Аз обаче не знаех за положението му. Никога не се оплакваше, а мен ме бяха налегнали собствени грижи.“

Настъпи мълчание.

Внезапно тя свали огромните си тъмни очила и рече: „Ето, вижте ме как изглеждам сега, господин Бергман.“ По устните й пробягна ослепителна, насмешлива усмивка.

Трудно е да се каже дали великите митове притежават някаква неотслабваща магическа сила тъкмо защото са митове, или магията им се състои в илюзията, която си създаваме именно ние, потребителите. В този момент съмнения нямаше. В полумрака на тясната стаичка красотата й засия като вечна. Ако пред мен седеше ангел от някое от евангелията, аз бих рекъл, че неговата красота витае около нея, одухотворявайки чистите и едри черти на лицето, челото, формата на очите, благородно скулптираната брадичка, чувствените ноздри. Тя веднага долови реакцията ми, оживи се, стана весела и започна да разказва за работата си над „Сага за Йоста Берлинг“. Качихме се в Малката студия, за да огледаме западния й ъгъл. Там до ден-днешен имаше издатина, останала след пожара в Екебю. Гарбо изреждаше имената на техници и електричари — никой, с изключение на един от тях, не бе вече между живите. И именно него Стилер, по някаква необяснима причина, изгонил от студията. Докато го ругаел, той стоял „мирно“, после се обърнал кръгом и излязъл. От този момент кракът му не стъпил в студията, човекът си изкарвал прехраната като пазач и градинар. Щом срещнел режисьор, който му се нравел, той заемал стойка „мирно“ и отдавал чест с греблото, а понякога изпявал и няколко такта от Кралския химн. Онзи пък, който не се ползвал с благоразположението му, рискувал да намери купчинка шума или нарит сняг пред автомобила си.

Грета Гарбо се разсмя — със звънък, суховат смях. Припомни си как той я гостил с домашни курабийки, а тя не дръзнала да му откаже.

Бегло огледахме територията. Гарбо беше облечена в елегантен костюм с панталон, движенията й издаваха енергичност, тялото бе живо, привлекателно. По стръмния път имаше хлъзгави места и тя ме хвана под ръка. Когато се върнахме в кабинета ми, беше весела и освободена. Помощникът ми и неговата гостенка вдигаха шум в съседната стая.

„Алф Шьоберг искаше да направи филм с мен, цяла нощ седяхме двамата в неговата кола в Юргорден, той говореше така убедително, че не беше възможно да му се устои. Дадох съгласие, а на другата сутрин се разколебах и отказах. Ужасна глупост. Не намирате ли и вие, господин Бергман, че тогава съм извършила глупост?“

Тя се наведе през писалището и долната част на лицето й попадна в светлинния кръг, очертан от лампата.

И тогава видях това, което не бях забелязал преди: устата й беше некрасива: бледа ивица, окръжена от напречни бръчки. Поразително и възмутително. Безподобна хубост, и насред нея този режещ акорд. Такава уста (и онова, което се лееше от нея) не би била подвластна на изкуството на нито един специалист по пластична хирургия, на нито един гримьор. Тя тутакси прочете мислите ми и замълча, обзета от досада. Подир няколко минути си тръгна, взехме си довиждане.

Съсредоточено се вглеждам в лика на Гарбо в нейния последен филм. Тя е на тридесет и шест години, чертите й са красиви, но напрегнати, устата е лишена от мекота, погледът е най-често разсеян и печален, въпреки комедийността на ситуацията. И сигурно публиката й е почувствала нещо, нещо, за което нейното огледало вече я е било предупредило.

През лятото на 1983 година поставих „Дон Жуан“ на Молиер за фестивала в Залцбург. Идеята бе възникнала по време на нещо като меден месец, който изкарахме с ръководителя на Резиденцтеатер, австриеца Курт Майзел — той щеше да играе Зганарел. Подготовката отне не по-малко от три години. После Майзел ме изхвърли от театъра, но договорът ми със Залцбург остана в сила. Взех друг Зганарел, Хилмар Тате, тогава принуден да напусне ГДР. За останалите роли също ми предоставиха блестящи актьори начело с Михаел Деген, който превъплъщаваше застарелия Дон Жуан.

Репетициите започнаха в Мюнхен, шлифовахме спектакъла в продължение на четиридесет дни в неугледния и тесен Хофтеатер в Залцбург, който притежаваше само едно преимущество: превъзходно функционираща система за кондициониране на въздуха. А лятото беше горещо, небивало горещо.

Не вярвам в т.нар. национален характер, но австрийците са без съмнение хора по-особени, поне онези, които са се формирали от фестивалите в град Залцбург. Безкрайна любезност в съчетание с очебийна неефективност, пресилена организираност, лъжливост, бюрократизъм и някак хлъзгава леност.

Много скоро администрацията стигна до извода, че моята постановка на „Дон Жуан“ е за тях нещо като слон в магазин за порцелан. Усмивките станаха по-хладни, но не носеха по-осезаема прохлада в лятната жега.

Поканен бях да посетя Херберт фон Караян, който за втори път подготвяше премиера на „Кавалерът на розата“ в Големия фестивален дворец, неговото най-величествено творение.

Изпратената от Караян кола ме докара до личния му офис в недрата на огромната сграда. Той малко закъсня, дребен строен човек с несъразмерно голяма глава. Преди половин година му бяха направили тежка операция на гръбначния стълб и сега тътреше единия си крак, опирайки се на своя помощник. Разположихме се в удобна вътрешна стая, издържана в изискано сива тоналност, приятно неутрална, прохладна и елегантна. Асистентите, секретарите и помощниците ни оставиха насаме. След половин час започваше репетицията на „Кавалерът на розата“ с оркестър и солисти.

Маестрото веднага хвана бика за рогата. Искал да направи телевизионен филм-опера по „Турандот“ и молбата му бе аз да бъда режисьорът — в мен очаквателно се впиха светлите му студени очи. (Всъщност за мен „Турандот“ винаги е била някаква неприятна, претрупана, извратена смесица, рожба на своето време), но хипнотизиран от този прозрачен поглед, чух как собственият ми глас заявява каква голяма чест е това за мен, колко съм се възхищавал от „Турандот“, от тази загадъчна, проникновена музика, и че за мен не може да има по-мощен стимул от възможността да работя заедно с Херберт фон Караян.

Производството на филма бе запланувано за пролетта на 1989 година. Караян назова имена на „звезди“ на световното оперно изкуство, предложи сценограф и киностудия. В основата на филма щеше да залегне грамофонният запис, който той имаше намерение да направи през есента на 1987 година.

Внезапно всичко загуби своите истински очертания, единствената реалност стана „Турандот“. Знаех, че човекът, който седи зад мен, е на седемдесет и пет години, че аз самият съм с десетилетие по-млад. Когато диригентът навърши осемдесет и една години, а режисьорът седемдесет и една, те заедно трябва да вдъхнат живот на една мумифицирана чудесия. Бях сляп за гротескното в този проект. Бях безнадеждно заслепен, очарован.

След като обсъдихме някои предварителни моменти, маестрото заговори за Щраус и за „Кавалерът на розата“. За пръв път дирижирал тази опера на двадесетгодишна възраст и изкарал с нея целия си живот, постоянно откривайки в нея нови моменти и предизвикателства. Внезапно смени темата: „Гледах вашата постановка «Игра на сънища». Режисирате така, сякаш сте музикант, притежавате чувство за ритъм, слух, точност в избора на ключа. Това го имаше и в постановката ви на «Вълшебната флейта». На места е прелестна, ала инак не ми допадна. В края сте преиначили няколко сцени. С Моцарт не бива да се постъпва така. При него всичко е органично.“

На вратата се появи помощникът му, за да напомни, че е време за репетиция. Караян го отпрати с движение на ръката си — да почакат. И все пак стана, надигна се с мъка, подпрян на бастуна. Изникналият сякаш от небитието асистент ни поведе по каменни коридори към Фестивалната зала — зашеметяващо помещение с места за хиляди зрители. Придвижвайки се бавно напред, ние сякаш ставахме процесия, кралска свита от асистенти, помощници, оперни певци от двата пола, лъстиви критици, журналисти, превити в поклон, и една потисната дъщеря.

На сцената в пълна готовност се бяха подредили солистите, строени сред ужасяващи декори от 50-те години („Наредих да копират до най-малки подробности първоначалните декори: съвременните сценографи са или откачени, или кретени, или едното и другото“). В трапа за оркестъра чакаха музикантите, виенските филхармоници. В залата се намираха стотици функционери и неопределими поданици на тази империя. Когато се появи дребничката, тътреща единия си крак фигурка, всички скочиха на крака и останаха прави, докато маестрото не беше пренесен по мостика над оркестъра, за да заеме позиция.

Работата започна незабавно. И ни заля вълна от опустошаваща, отблъскваща красота.