Ингмар Бергман
Латерна магика (7)

7

Още преди първичният мрак на половото съзряване да ме обгърне, внасяйки смут в тялото и душата ми, аз изживях една щастлива любов. Това се случи през лятото, когато останах сам с баба във „Ворумс“.

Защо там бяхме само аз и тя не помня, но незабравимо за мен е усещането за доволство, сигурност, уют. От време на време пристигаха гости, пребиваваха по няколко дни и си заминаваха. Това само засилваше моето блаженство. Независимо че все още бях подрастващ и видът ми си беше детски, дори гласът ми още не мутираше, баба и Лала ме третираха като Млад Мъж, засвидетелствайки ми и подобаващо отношение. Като се изключат обичайните домакински задачи (да насека дърва, да събера шишарки, да избърша измитите съдове, да донеса вода), аз бях свободен и се реех безпрепятствено насам-натам. Прекарвах времето си предимно в уединение, което ми харесваше. Баба ме оставяше да се унасям на воля в мечтите си. Нашите поверителни разговори и вечерното четене на глас продължаваха, но не и като някаква принуда. Разполагах с невиждана дотогава свобода. Можех дори да закъснявам. Ако не се явявах навреме на масата, в кухненския бюфет винаги намирах чаша мляко и сандвич.

Единственото неотменно задължение за през деня се отнасяше до сутрешното ставане. В седем часа трябваше да се събудя, независимо дали беше делник или празник. Баба лично наблюдаваше как извършвах задължителното обтриване на тялото си със студена вода. Почистването на ноктите и измиването на ушите представляваха посегателство срещу свободата ми, но аз ги изтърпявах стоически, макар да не разбирах смисъла им. Според мен баба бе убедена, че телесната чистота съхранява и заздравява духа.

В моя случай такъв проблем още не съществуваше. Представите ми за секса бяха мъгляви, като че донякъде обагрени с чувство за вина. Ужасният грях на юношеството още не ме бе застигнал. Бях невинен във всяко едно отношение. Покровът на лъжата, който тегнеше върху мен в пасторския дом, се свлече, дните ми минаваха безгрижно, без страх и терзания на съвестта. Светът ми се струваше разбираем, аз бях владетел на копнежите си и на своята действителност. Бог мълчеше, Иисус Христос не ме гнетеше със своята кръв и съмнителни подкани.

Не мога да си изясня как точно всичко това се обвързва с появата на Мерта. От няколко години насам вторият етаж на сградата, която принадлежеше на Ордена на добрите тамплиери^[1], обща собственост на Дуфнес и Юмру, бе даден под наем на многодетно семейство от Фалун — през зимата в същото това помещение провеждаха занятията си различни учебни кръжоци, там прожектираха и филми. Близо до тази сграда минаваше железопътна линия, в парцела, който я заобикаляше, имаше малък водоем. В подножието на хълма се намираше голяма дъскорезница, която черпеше вода от Имон, от онова място, дето езерото се сливаше с реката. Около стръмния бент там се въдеха пиявици — ловяха ги и ги продаваха в най-близката аптека. Въздухът бе наситен с упоителен мирис на нагрят от слънцето дървен материал, току-що насечен и струпан около сивите и полусрутени навеси за машини.

Моят брат отдавна си беше намерил приятели сред братята на Мерта. Нападателни, дръзки, те бяха готови всеки миг да започнат бой и заедно с децата на мисионерите от южния край на селището приканваха на схватки селските побойници — сраженията им се разгаряха на стръмния хълм, обрасъл в гъста папрат. Противниците изникваха внезапно от съответната страна и незабавно пускаха в ход оръжието си — прътове или камъни. Избягвах да се намесвам в тези ритуални побои, имах си достатъчно други грижи: да се отбранявам от брат си, който дебнеше да ме натупа при всеки сгоден случай.

В един топъл ден, някъде в средата на лятото, Лала ме изпрати на оттатъшния бряг на реката, до пасището, където — в една плевня, живееше целогодишно старица на име Лис-Кюла, известна обаче на всички като Лелката. Тя бе загадъчна фигура, известна със своите познания по билкарство и с вещината си да прави кашкавал. В продължение на няколко години психиката й беше разстроена, но вместо да я настанят в лечебница за душевноболни в Сетер, което се смяташе за семеен позор, близките й я бяха изолирали във въпросната плевня. От време на време цялото село се огласяше от нейния вой. В една ранна сутрин тя цъфна пред вратата на „Ворумс“, държейки носна кърпа като поднос, и поиска от баба да сложи в нея четири крони. В случай на отказ щяла да затрупа пътя към къщата със съчки, в тях щели да се завъдят змии и да хапят децата по босите крачета. Баба се поразговори с Лис-Кюла, покани я в къщата и хубаво я нагости. Старата жена получи исканите пари, призова Господ да ни благослови и като се изплези на брат ми, се затътри навън.

В един студен зимен ден тя направи опит да се удави в Гродан край Бесна. От корабчето, което сновеше като ферибот между двата бряга, неколцина мъже я забелязали и измъкнали от водата. После старицата се кротна, разсъдъкът й се възвърна, но говореше рядко и малко. Премести се окончателно в плевнята на пасището — през лятото наглеждаше добитъка, през зимата тъчеше кърпи и вареше отвари от билки, които според общото мнение превъзхождаха с лечебните си свойства церовете на местния доктор.

Беше горещо. Поплувах в тъмните води на Черното езеро, по чиято повърхност белееха лилии, израснали от глъбините му на плетеница от стъбла. Водата в езерото беше винаги леденостудена, казваха, че то било бездънно и че някъде в недрата му имало още неизследван канал, свързващ го с реката. Трупа на момче, което се бе удавило в Черното езеро, намериха подир много месеци, увиснал от плаващия бараж при Сулбакен. Коремът на удавника беше пълен със змиорки — те стърчаха от устата му и дори от ануса.

Поех през тресавището, нещо, което беше забранено, ала аз знаех откъде точно да мина, кафеникавата вода се пенеше на мехури под стъпалата ми, издавайки тръпчива миризма, цял облак мухи и щръклици се виеше около главата ми.

Плевнята се намираше в края на гората, в полите на планината. Ливадите използвани за пасище, се гънеха вълнообразно в южна посока, а на север склоновете на планината бяха покрити с гъст девствен лес. Плевнята, навесите за сено, жилищните постройки, боядисани в червено, бяха добре поддържани, покривите — наскоро препокрити с нови керемиди, цветните лехи — в отлично състояние. Роднините на Лис-Кюла бяха заможни, а сега, когато Лелката отново бе станала нормална, нищо не докачаше тяхната селска чест.

Самата старица бе едра жена с коси, сресани на прав път и прошарени, с изразително лице, чиито черти изпъкваха отчетливо: сини очи, щръкнали уши. Босонога, с оголени ръце, тя режеше дърва за огрев, Мерта й помагаше.

Оказа се, че момичето се е преместило тук, на пасището, за да помагана Лис-Кюла срещу скромно възнаграждение да се грижи за добитъка и да върши едно-друго в домакинството.

Почерпиха ме със сок от черни боровинки, дадоха ми сандвич, настаниха ме край сгъваемата маса до прозореца. Лис-Кюла и Мерта, застанали пред печката, отпиваха кафе от чинийки. В тясното, топло помещение миришеше на прокиснало мляко, наоколо летяха и пълзяха мухи. Лепкавите мухоловки бяха почернели от бавно помръдваща жива маса.

Лис-Кюла се осведоми как са госпожа Окерблум и госпожица Нилсон. Отвърнах, че са добре. В раницата ми сложиха огромна пита кашкавал, аз стиснах ръце на стопанките, направих им лек поклон и като благодарих за гостоприемството, тръгнах по обратния път. Не знам защо Мерта дойде да ме поизпрати.

Момичето бе по-високо от мен с половин глава, макар да бяхме връстници. Фигурата й бе възедра, костелива, косата — късо подстригана и изсветляла от слънцето и водата, а устните — дълги и тънки, та когато се смееше, имах чувството, че се разтягат чак до ушите й, разкривайки здрави бели зъби. Яркосините очи гледаха с някакво учудване на света наоколо, веждите светлееха като косата, носът бе прав и дълъг, леко удебелен на върха. Раменете й бяха силни, бедрата тесни, стройните ръце и крака, загорели от слънцето — покрити със златист мъшец. От нея се носеше мирис на обор, тръпчив, напомнящ този на тресавището. Прокъсаната и обезцветена от пране рокличка, някога синя, под мишниците бе подгизнала от пот.

Любовта ни порази мигновено — досущ като Ромео и Жулиета, с тази разлика обаче, че и през ум не ни минаваше да се докосваме, а още по-малко — да се целуваме.

Като си измислях разни задачи, чието изпълнение изискваше много време, аз рано сутринта изчезвах от „Ворумс“ и се връщах по тъмно. Това продължи няколко дни. В края на краищата баба ми постави ребром въпроса какво всъщност правя и аз си признах. Като жена, мъдра, тя ми разреши да отсъствам от дома без ограничения от девет сутринта до девет вечерта, допълвайки, че винаги ще се радва, ако Мерта ни гостува във „Ворумс“ — благоволение, от което обаче ние се възползвахме извънредно рядко, защото по-малките братя на Мерта веднага надушиха нашата близост. Един следобед, когато двамата с нея се бяхме осмелили да слезем до езерото, за да ловим риба, и седяхме там плътно един до друг, но без да се докосваме, от храстите се пръкна цяла орда момчурляци, които крещяха колкото им глас държеше неприлична песенчица. Хвърлих се връз тях и набих неколцина, ала набиха и мен. Мерта не ми се притече на помощ. Вероятно е искала да разбере до каква степен мога да се оправя сам.

Момичето обикновено мълчеше, бърборех аз. Без да се докосваме, ние, неразделни, седяхме, стояхме или лежахме съвсем близо един до друг. Взаимно си разчесвахме ухапванията от комари, плувахме, независимо от това, какво беше времето, свенливо отмествайки очи от голотата на другия. Помагах, доколкото ми позволяваха силите, на пасището — вярно, само при вида на кравите краката ми леко се подкосяваха, пък и кучето непрекъснато ме следеше, нападайки ме сегиз-тогиз. Понякога Мерта си навличаше гнева на Лелката, която изискваше неумолимо подчинение на дадените от нея заповеди — веднъж тя залепи на момичето плесница и то неутешимо зарида, а аз не бях в състояние да го успокоя.

И така, Мерта мълчеше, говорех аз. Разказвах й, че моят баща не ми е истински баща, че всъщност съм син на известния актьор Андерш де Вал. Пастор Бергман ме мрази и преследва по съвсем понятни причини. Майка ми все още обича Андерш де Вал и не пропуска премиерите на постановките, в които участва. Виждал съм го извън театъра един-единствен път, той просълзен се взря в мен и ме целуна по челото, а сетне изрече с прекрасния си глас: „Да те благослови Бог, дете мое!“ Знаеш ли, Мерта, ти би могла да го чуеш по радиото, например, когато рецитира „Новогодишен камбанен звън“. Да, Андерш де Вал е моят баща и веднага след като завърша училище, аз също ще стана актьор в Драматичния театър.

Пресичам железопътния мост, хванал за кормилото старичкия велосипед на баба. С колелото описваме криволици по друмищата и из стръмните пътеки в подножието на гъстата гора. Мерта върти педалите, аз седя на багажника, вкопчил втвърдени пръсти в пружината на седлото. Отправили сме се на сбирка с молитви, която една религиозна секта провежда в Ленхеден. Мерта е вярваща, тя пее елейни песнопения със звучен и силен глас. Не мога да сдържа отвращението си, ненавиждам и Бог, и Иисус, но особено Иисус — противни са ми неговата добродетелност, гнусното причастие, кръвта му. Няма Бог, никой не е в състояние да докаже неговото съществуване. А ако все пак го има, това ще да е много гаден Бог, дребнав, злопаметен, пристрастен. Съмнявате се? Достатъчно е да прочетете Вехтия завет, там той изпъква в целия си блясък! И като си помислиш, че го зоват Бог на любовта, Бог, който обича хората. Светът си е дупка, пълна с говна, както е казал Стриндберг!

Над планинския хребет сияе с бяла светлина луната. Мъгла виси неподвижно над горското езеро. Тишината би била пълна, ако не бръщолевех безспир, но просто изпитвам необходимост да споделя с Мерта колко ме е страх от Смъртта. Внезапно почина възрастен свещеник от тукашната енория. В деня на погребението му гостите пиеха вино и хрускаха сладки в стаята, редом с която се намираше ковчегът с мъртвото тяло. Беше горещо. Над трупа кръжаха мухи. Лицето на покойника бяха покрили с бяла кърпа, тъй като болестта бе разяла долната му челюст и горната устна. Сладникав мирис вземаше връх над тежкия аромат на цветята. И най-неочаквано този проклет свещеник сяда в ковчега, отмята нацапаната кърпа и открива прогнилото си лице, след което пада на едната си страна, ковчегът с тялото му се преобръща и то се изсипва на пода. Тогава всички виждат, че жената на свещеника е нахлузила на члена му златен пръстен, а в задника му е пъхнала напръстник. Казвам ти самата истина, Мерта, бях там, а ако не ми вярваш, питай брат ми, и той присъстваше, но, естествено, не издържа и припадна. Да, Смъртта е отблъскваща, пък и не знаеш какво идва след нея. Не вярвам в това, което казва Иисус: „В дома на баща ми има много обители.“ Покорно благодаря. Щом най-сетне избягам от обителта на своя собствен баща, сигурно ще предпочета да се заселя в такава, дето няма да е по-лоша от нея. Смъртта е непреодолим ужас не само защото причинява болка, но и поради кошмарите, с които е изпълнена, кошмари, от които пробуждане няма.

В един дъждовен ден — още от сутринта ръмеше без прекъсване, Лелката отиде да навести съседка, заболяла от корем. Ние с Мерта оставаме сами в топлата стаичка. През прозорчетата, набраздени от дъждовни капки, се процежда бледа светлина, откъм чардака свисти вятърът. Ще видиш, казва Мерта, че след този дъжд ще дойде истинската есен. Внезапно ме осенява мисълта, че дните са броени, че безкрайността също свършва, че ни предстои раздяла. Мерта се навежда през масата, дъхът й ме обгражда с мирис на сладко мляко. „В седем и петнадесет от Борленге пристига товарен влак — продумва тя. — Ще го слушам как заминава. Тогава ще си мисля за теб. Ти пък ще го видиш и чуеш, когато подминава «Ворумс». Тогава на свой ред ти мисли за мен.“

Протяга широката си загоряла длан с нечисти изгризани нокти. Слагам своята ръка върху нейната, Мерта стиска пръстите ми. Най-сетне съм млъкнал, защото една непреодолима тъга ме завладява изцяло.

Есента дойде, нахлузихме чорапи и обувки. Помагахме в събирането на ряпата, ябълките узряха, започнаха сланите, въздухът и земята станаха като стъкло. Езерцето при Дома на добрите тамплиери се покри с коричка лед, майката на Мерта се зае да стяга багажа, да подготвя отпътуването. Денем слънцето все още грееше и дори напичаше, но вечер студът проникваше направо до костите. Нивите бяха разорани, по харманите потракваха вършачки. Понякога помагахме и там, но предпочитахме да изчезнем нанякъде. Веднъж изпросихме лодка от Берглунд и се отправихме навътре в езерото да ловим щуки. Хванахме една, голяма-голяма, която ме ухапа за палеца. Когато Лала захвана да я чисти, намери в стомаха й венчален пръстен. Баба разчете името, гравирано на пръстена, с помощта на лупа: „Карин“. Преди няколко години татко загуби своя пръстен горе при Иймен. Това обаче едва ли означаваше, че намереният сега пръстен бе неговият.

В едно мразовито утро баба ни нареди да идем до магазина, който се намираше на половината път между Дуфнес и Юрму. Дотам щеше да ни закара синът на Берглунд, който и бездруго се бе отправил в същата посока с намерението да продава кон. Подрусваме се с неговата каруца, която бавно и трудно преодолява пътя, изоран от дъждовете. Броим автомобилите, които се носят срещу нас, и тези, които ни задминават. За два часа — само три. В магазинчето пълним раниците си и се отправяме по обратния път към дома, пешком. Като стигаме до стария пристан на ферибота, сядаме върху дървен ствол, изхвърлен от реката, пием ябълкова напитка „Помак“ и хапваме сандвичи. Споделям с Мерта свои разсъждения за същността на любовта. Заявявам й, че не вярвам във вечната любов, тази на хората е егоистична, както е отбелязал Стриндберг в „Пеликанът“. Твърдя, че любовта между мъжа и жената е предимно разврат. Разказвам й за красива, прекалено пълна дама, която всеки четвъртък вечер, след причестяване, прави любов с баща ми в сакристията.

Помакът е изпит, Мерта хвърля бутилката в реката. Продължавам да дърдоря, говоря за любовниците с трагична съдба в световната литература, изтъквайки не без известна предпазливост колко съм начетен. Внезапно се обърквам, главата ми се мае, аз смутено питам Мерта дали не съм се раздрънкал прекалено. „Съвсем не“, отвръща тя и клати глава с най-сериозен израз на лицето. Замлъквам, дълго не продумвам, обсебен от мисли дали да не я развлека с измислици за мои собствени еротични изживявания, но ми става още по-лошо. Да не би помакът да е бил отровен? Принуждавам се да полегна на полянката край пътя. Започва да вали ситен, леденостуден дъжд. Стръмният бряг на реката от другата страна се губи под булото на мъглата.

През нощта падна сняг. Реката стана по-черна, зеленото и жълтото по дърветата и полята изчезнаха съвсем. Вятърът стихна, възцари се всепоглъщащо мълчание. Макар да бе здрачно, белотата на снега заслепява, защото окото я поема отдолу, с незащитена своя част. Вървяхме по железопътния насип към Дома на добрите тамплиери. Сивата постройка на дъскорезницата изглеждаше сякаш коленичила и самотна под тежестта на белотата. Водата край бента ромоли сподавено, край затворените му отвърстия се е образувала ледена коричка.

Не можехме да разговаряме, не дръзвахме дори да се погледнем в очите: прекалено силна беше болката. Като си стиснахме ръцете, ние се разделихме с пожеланието да се видим следващото лято.

Сетне Мерта се обърна и тутакси хукна към дома. Аз тръгнах по насипа обратно към „Ворумс“ и си мислех, че ако в момента край мен профучи влак, сигурно ще се хвърля под колелата му.