Ингмар Бергман
Латерна магика (2)

2

Годините на детството, прекарани в пасторския дом при болницата „Софияхемет“: ритъмът на делника, рождените дни, църковните празници, неделите. Задължения, игри, волност, неминуеми ограничения и чувство за сигурност. Дългият, обгърнат в тъма, път до училището през зимата, игрите на топчета и разходките с велосипед през пролетта, неделните вечери с четене на глас край камината с напален огън през есента…

Не знаехме, че майка ни е изживяла страстно влюбване, че баща ни е бил в тежка депресия. Тя настоявала да се разведат, той заплашвал, че ще се самоубие, после се помирили и решили да продължат съвместния си живот „заради децата“, както се казвало тогава. Ние обаче не забелязвахме нищо или почти нищо.

В една есенна вечер, когато в детската стая се занимавах със своя прожекционен апарат, сестра ми спеше в леглото на мама, а брат ми беше отишъл на тренировка по стрелба, аз внезапно дочух бурна словесна разпра, избухнала на долния етаж. Мама плачеше, татко й говореше нещо, очевидно обзет от силен гняв. Стана ми страшно, такива викове до тогава не бях чувал. Промъкнах се до стълбите и оттам видях как долу в антрето мама и татко се карат ожесточено. Тя се опитваше да изтръгне палтото си от ръцете му, той не го пускаше. Накрая тя се отказа, остави палтото и се впусна към външната врата. Той обаче я изпревари, изтика я назад и прегради пътя й към нея. Мама се хвърли връз него, двамата започнаха да се борят. Тя го удари, той я блъсна в стената. Мама загуби равновесие и падна. Аз се развиках колкото ми глас държеше. Сестра ми, събудена от шума, излезе при мен на площадката и тутакси зарида. Родителите ни се сепнаха и преустановиха караницата.

Какво стана по-нататък, не помня добре. Мама седеше на канапето в своята стая, от носа й течеше кръв, тя се опитваше да успокои сестра ми. Стоя в детската стая, загледан в кинопрожекционния апарат, падам на колене и патетично обещавам на Господ да му дам и апарата, и филма, само и само родителите ми да се сдобрят. Моята молитва беше чута. Намеси се църковният настоятел на енорията Хедвиг Елеонора (началникът на татко), те сключиха примирие и безмерно богатата ми леля Ана ги отведе на продължително пътешествие из Италия. Баба пое нещата в свои ръце, редът и илюзорната сигурност бяха възстановени.

Баба живееше през по-голямата част от времето в Упсала, но имаше красива лятна къща в Даларна. Когато — тридесетгодишна — останала вдовица, тя разделила разкошното жилище на Тредгордсгатан на две и се настанила в пет стаи, кухня и помещение за прислуга. В момента на моята поява на белия свят баба обитавала тази част от предишния си дом сама, в компанията единствено на фрьокен^[1] Елен Нилсон, истинско и монументално олицетворение на Смоланд^[2], която готвеше вкусно, беше дълбоко религиозна и все глезеше нас, децата. След смъртта на баба тя дойде на работа при мама — обичахме я, но и се побоявахме от нея. На седемдесет и пет години заболя от рак на гърлото, изчисти основно своята стая, написа си завещанието, смени второкласния билет за влака, който й бе купила мама, за третокласен и замина при сестра си в Патахолм, където умря подир няколко месеца. Елен Нилсен, която ние, децата, наричахме „Лала“, бе живяла при баба и нейната дъщеря, майка ни, повече от половин век.

Баба и Лала бяха установили темпераментна симбиоза помежду си, което означаваше многобройни свади и примирения, но взаимната им привързаност не подлежеше на съмнение. За мен големият (може би пък и не толкова голям) апартамент на Тредгордсгатан беше символ на надеждност и магия. Неизброими часовници отмерваха времето, слънчевата светлина играеше по зелената безбрежност на килимите. От огъня в кахлените печки се излъчваше приятно ухание, в комина нещо тътнеше, вратичките на печките поскърцваха. Понякога откъм улицата долиташе звън — минаваше шейна. Камбаните на катедралата призоваваха на служба или известяваха погребение. Сутрин и вечер отекваше отдалеч нежният звън на камбаните на Гунила.

Старовремска мебел, тежки завеси, потъмнели картини. В края на дългия и мрачен вестибюл се намираше интересна стая: в пода при вратата бяха пробити четири дупки, тапетите я обгръщаха в червено, а по средата се издигаше трон от махагон, тапициран с плюш и украсен с медни обковки и орнаменти. Към трона водеха две стъпала, застлани с меко килимче. Щом човек повдигнеше тежкия капак на стола, пред очите му зейваше бездна от мрак и миризми. За да се седне на бабиния трон, беше необходима немалка смелост.

Във вестибюла се издигаше висока желязна печка, излъчваща ухание на тлеещи въглени и нажежен метал. В кухнята шеташе Лала, приготвяше вечерята, хранителна зелева чорбица, чийто аромат се стелеше — топъл и вдъхващ спокойствие — из цялото жилище, встъпвайки в някакъв висш съюз с неясни изпарения от тайната стая.

За едно дребно човече, което едва не докосва с нослето си пода, килимите бяха пропити с миризма на препарат срещу молци, проникващ във всяка тяхна фибра особено през летните месеци, когато те лежат в бездействие, навити на рула. Всеки петък Лала натриваше старичкия паркет със сакъз и терпентин, изпълвайки дома със замайваща смрад. Чворестите, напукани тук-там дъски, миришеха на течен сапун, а линолеума миеха с нетърпима смес от мляко и вода. Хората наоколо също излъчваха истински симфонии от миризми: пудра, парфюм, катранен сапун, урина, полови секрети, пот, помада, енфие, разни храни. От някои лъхаше просто на човешки същества, едните обгръщаха с мирис на сигурност, други — на заплаха. Дебелата леля на татко, Ема, носеше перука, прикрепена към плешивия й череп със специално лепило, на което тя вонеше от глава до пети. Баба пък — на „глицерин и розова вода“, уж някакъв одеколон, купен направо от аптеката. Мама ухаеше на ванилия, когато се сърдеше, мъхът над горната й устна се овлажняваше и наоколо се разнасяше едва доловим мирис на метал. Най-приятно лъхтеше за мен Мерит, куцичката бавачка, свежа, закръглена и рижа. Чудесно беше да се пъхнеш в нейното легло с нос, тикнат в нощницата й от грубо платно.

Един изчезнал свят на светлини, аромати, звуци. Когато лежа, без да помръдвам, малко преди да потъна в сън, аз сякаш отново тръгвам от стая в стая, виждам всяка дреболия, знам и чувствам. В спокойствието на бабиния дом моите сетива се разтваряха, твърдо решени да съхранят завинаги всичко това. И къде ли ще иде то? Дали някое от децата ми е поело онова, което така се е запечатало в съзнанието ми, дали изобщо е възможно да се предават по наследство емоционалните възприятия, изживяванията, прозренията?

Дните, седмиците и месеците, прекарани при баба, удовлетворяваха вероятно моята натрапчива необходимост от тишина, от организираност, от ред. Играех си самотно, без да търся компания. Баба седеше край писалището в трапезарията, облечена все в черно, с престилка на сини райета. Четеше книга, правеше сметки или пишеше писма, металният писец едва чуто поскърцваше. В кухнята Лала шеташе, напявайки си нещо. Привеждах се над кукления си театър, сладострастно придърпвах завесата над мрачната гора от „Червената шапчица“ или над празнично осветената бална зала от „Пепеляшка“. Тази моя игра ме правеше господар на сценичното пространство, въображението ми го населяваше.

Неделя е, боли ме гърлото и мога да не ходя на църква. Оставам сам в апартамента. Зимата вече си отива, отвън проникват слънчеви лъчи, които бързо и безшумно се стрелкат по завесите и картините. Масивната маса в трапезарията се издига над главата ми, аз облягам гръб на един от извитите й крака. Столовете около масата и покрай стените са тапицирани в потъмняла златиста кожа, от която се излъчва миризма на старо. Зад мен бюфетът се извисява като стена на крепост, стъклените кани и кристалните чаши искрят на менливата светлина. На стената вляво виси голяма картина с изобразени на нея бели, червени и жълти къщи. Сякаш са изскочили от синята вода, по която се плъзгат продълговати лодки.

Часовникът в трапезарията, който почти достига украсения с гипсови орнаменти таван, бърбори нещо на себе си мрачно и приглушено. Отсам, където съм седнал, виждам салона, проблясващ в зелено. Зелени стаи, килими, мебели, завеси, дори палми и папрат в зелени саксии. Различавам статуетката на гола бяла жена с отсечени ръце. Наведена е малко напред и с лека усмивка ме наблюдава. Върху тумбестия скрин със златни обковки и крачета е поставен позлатен часовник под стъклен похлупак. Край циферблата му се е прислонил млад човек с флейта. До него се кипри дамичка с голяма шапка и широка къса пола. И двете фигурки са позлатени. Когато часовникът отбива дванадесет, младежът започва да свири на флейтата, а дамичката — да танцува.

Стаята е озарена от слънце, което сякаш е лумнало в многоъгълните висулки на кристалния полилей, пробягва по картината с къщите, като че изскочили от водата, милва белотата на статуетката. Разнася се звън на часовник, позлатеното момиче танцува, момчето свири, голата жена извръща глава и ми кимва. Смъртта отпуска косата си върху линолеума в затъмнения вестибюл и аз я зървам, мярка ми се нейният жълтеникав ухилен череп, мършавият й тъмен силует се откроява на фона на застъклената външна врата.

Искам да погледна лицето на баба, намирам снимка. На нея са дядо, транспортният началник, баба и тримата й доведени синове. Дядо гледа младата си жена с гордост, тъмната му брада е добре поддържана, личи златната рамка на пенснето, пристегнат е с висока яка, в безупречен предиобеден костюм. Вземам лупа и внимателно оглеждам лицето на баба. Очи светли, пронизващи, лице заоблено, упорита брадичка, решително очертана уста, макар и разтегната в задължително тържествената за фотография усмивка. Коса гъста и тъмна, старателно подредена в прическа. Красива не е, но излъчва сила на волята, ум и хумор.

От новобрачната двойка сякаш лъха на бюргерско самочувствие: приели сме ролите си и възнамеряваме да ги изпълняваме. Синовете обаче изглеждат някак неуверени, примирени, може би спотаили дух на бунтарство.

Дядо построил лятна къща в Дуфнес, една от най-красивите местности в Даларна, с великолепен изглед към реката, степната шир, пасбищата и хребетите, синеещи се иззад други хребети. Тъй като обичал влаковете (железопътната линия минаваше по склона на стотина метра от къщата), си седял на терасата да следи по часовник движението на осемте композиции, по четири във всяка посока, и две от тях — товарни. Оттам дядо можел да се любува на железния мост през реката, чудо на строителната техника, негова гордост. Казват, че съм седял на коленете му, ала аз не си го спомням. От него съм наследил закривените кутрета, а сигурно и увлечението по локомотиви.

Както вече казах, баба останала вдовица на млади години. Обличаше се в черно, косата й побеля. Децата се изпоженили и напуснали родителския дом. Тя останала сама с Лала. Понякога мама споделяше, че баба всъщност не обичала никого така, както най-малкия си син, Ернст. Мама се опитвала да спечели нейната любов, подражавайки й във всичко, ала по характер бе доста по-мека, та тъй и не успяла.

Дядо наричал баба властна вещица. В тази си оценка той сигурно не е бил единствен.

И все пак най-хубавите години от моето детство бяха прекарани при баба. Тя се отнасяше към мен със сурова нежност и интуитивно разбиране. Бяхме си създали например ритуал, който тя нито веднъж не наруши. Преди вечеря сядахме на нейния зелен диван и „беседвахме“ около час. Баба ми разказваше за Света, за Живота, но е за Смъртта (която често присъстваше в мислите ми). Тя питаше какво ме вълнува, внимателно ме изслушваше, правеше се, че не разбира дребните ми лъжи, или ги отхвърляше с дружеска ирония. Позволяваше ми да разговарям с нея като самостоятелна и реална личност, без преструвки.

Нашите „беседи“ бяха винаги обгърнати от здрач, от взаимно доверие, от зимна вечер.

Баба притежаваше и друго забележително качество. Обичаше да ходи на кино и ако филмът бе позволен за деца (утринните прожекции в понеделник с програма, обявена на третата страница на вестник „Упсала Нюа Тиднинг“), отивахме да го гледаме, без да чакаме събота или неделния следобед. Това удоволствие се помрачаваше само от едно обстоятелство. Баба не търпеше любовните сцени, които пък аз, обратното, обожавах. Тя ходеше обута в ужасяващи галоши и ги търкаше с ужасяващ шум, когато героят и героинята изразяваха своите чувства прекалено продължително и прекалено страстно. Този шум огласяше целия салон.

Четяхме си един на друг на глас, разказвахме си въображаеми случки, най-вече за привидения или за други подобни страхотии, драскахме „човечета“, нещо като комикси. Аз, да речем, рисувах първата картинка, тя — втората, развивайки действието на някаква историйка. Така се забавлявахме дни наред и съчинявахме пояснителен текст към картинките, понякога по четиридесет-петдесет.

Животът на Тредгордсгатан протичаше в каролински дух. Ставахме, след като камините биваха запалени, това ще рече в седем. Разтривахме се с ледената вода, изпълнила тенекиената вана, закусвахме с овесена каша и филийки хрускав твърд хляб, намазан с нещо. Следваше утринна молитва и писане на домашни или подготовка на уроците под надзора на баба. В един часа — час със сандвич. После разходка, независимо от времето. Обикаляхме кинотеатрите, зяпахме афишите под стъкло — пред „Скандия“, „Фюрис“, „Рьода кварн“, „Слотс“, „Еда“. Вечеряхме в пет часа. Изваждаха се старите играчки, запазени от детските години на вуйчо Ернст. Четене на глас. Вечерна молитва. Бият камбаните на Гунила. В девет часа е вече нощ.

Лежа на кушетката, заслушан в тишината. Наблюдавам как светлината на уличния фенер чертае орнаменти от зрак и сенки по тавана на стаята. Когато снежната виелица се развилнее из Упсалската равнина, фенерът се разклаща, сенките се гърчат, огънят в камината пропуква и свисти.

В неделя вечеряхме по-рано, в четири часа. Тогава пристигаше леля Лотен. Тя живееше в дом за стари мисионери, някога учила заедно с баба в една гимназия и те двете били сред първите девойки в страната, взели дипломи. После леля Лотен заминала за Китай, където се посветила на мисионерска дейност и загубила красотата си, останала без зъби и без едно око.

Баба знае, че леля Лоти ми е противна, но счита, че трябва да се калявам. Затова ме слага да седна до нея край масата за неделна вечеря. Гледам право в косматите й ноздри, където винаги е засъхнала по някоя топчица жълто-зелен сопол. От нея вони на урина. Когато говори, изкуствените й ченета потракват, а като яде, вдига чинията до самото си лице, сърбайки и мляскайки. Понякога червата й куркат шумно.

Тази отблъскваща особа обаче притежава едно съкровище. След вечерята и кафето тя вади китайска игра на сенки от жълто дървено сандъче. Върху вратата между трапезарията и салона просват чаршаф, гасят лампите и леля Лотен демонстрира играта на сенките (трябва да е била доста ловка впрочем, защото едновременно движеше по няколко фигури, изпълнявайки сама всички роли; неочаквано екранът се обливаше в червена или синя светлина, по червеното поле неочаквано профучаваше демон, върху синьото изникваше тънък лунен сърп и хоп, всичко ставаше зелено, странни риби се стрелкаха в глъбините на морето).

Понякога на гости идваха братята на мама със своите ужасяващи жени. Мъжете бяха шишкави, брадати, с гръмливи гласове. Жените носеха огромни шапки и от тях лъхаше неприятно на потна суетливост. Гледах да стоя колкото е възможно по-надалеч, но те ме сграбчваха, прегръщаха, галеха, целуваха, притискаха щипеха. Досаждаха с нахално интимничене: е, тази седмица момчето пак ли сложи червена поличка? Миналата седмица ти май честичко подпикваше в гащичките си? Я отвори уста да видя не се ли клати някое зъбче, а, ето го, негодника, дай да го извадя, ще ти дам десет йоре. Според мен момчето ще стане кривогледо, я виж тук пръста ми, ами да, едното му оче не се мърда, трябва да му сложите черна превръзка, ще бъдеш като пират, синко. Затвори уста, хлапенце, защо непрекъснато стоиш със зяпнала уста, да нямаш полипи, пък и видът ти е така глупав, баба ти трябва да се погрижи да те оперират, вредно е да си държиш устата все отворена…

Техните движения бяха резки, в погледите им се четеше някаква несигурност. Жените пушеха. В присъствието на баба се изпотяваха от страх, гласовете им бяха остри, говорът припрян, лицата силно гримирани. Не приличаха на мама, макар самите да бяха майки.

Вуйчо Карл обаче бе по-различен.