Ингмар Бергман
Латерна магика (11)

11

През лятото, в което навърших шестнадесет години, аз бях изпратен в Германия като Austauschkind^[1]. Това означаваше, че в продължение на шест седмици ми предстоеше да живея у немско семейство с момче на моята възраст. На свой ред то щеше да дойде с мен в Швеция, за да изкара при нас също толкова време.

Попаднах у пасторско семейство в Тюрингия, в малкото селище Хайна, разположено в котловината между Ваймар и Айзенах и обкръжено от заможни градове и градчета. Между къщите лъкатушеше ленива мътна рекичка. Селището разполагаше с внушителна църква, имаше площад с паметник на жертвите от войната и автобусна спирка.

Семейството беше голямо: шестима синове, три дъщери, пасторът, неговата съпруга и престаряла тяхна роднина, дяконка или dienende Schwester^[2]. Мустакатата и вечно запотена старица управляваше семейството с желязна ръка. Главата му, деликатен човек с козя брадичка, с добри сини очи и уши, затъкнати с тампони, носеше барета, нахлупена ниско над веждите му. Той беше начетен и музикален, свиреше на няколко инструмента и пееше с мек тенор. Жена му, смачкана от живота послушна дебелана, прекарваше времето си най-вече в кухнята. Понякога тя свенливо ме потупваше по бузата, сякаш за да извини семейството си за неговата бедност.

Другарчето ми Ханес имаше вид на момче, слязло направо от страниците на някое пропагандно националсоциалистическо списание: едро и русокосо, синеоко, с бодра усмивка, с малки уши и първи признаци за мъжка растителност. И двамата не щадяхме усилията да се разберем, ала това не се оказа толкова просто — моят немски беше резултат от разпространения тогава граматически подход към обучението по чужд език, който не предвиждаше възможности да се разговаря на него.

Дните минаваха тягостно. В седем часа децата хукваха на училище и аз оставах с възрастните. Четях, разхождах се и копнеех по дома. Най-голямо удоволствие ми доставяха посещенията в работния кабинет на пастора и възможността да го придружавам в обиколките му из домовете. Той караше допотопна таратайка с гюрук, пътищата примесваха пушилката им с натегналия от зной въздух, навсякъде по тях се тътрузеха дебели, злобни гъски.

Попитах пастора дали и аз съм длъжен да изпъвам ръка и викам „Хайл Хитлер“, а той ми отговори: „lieber Ingmarq das wird als mehr al seine Hoflichkeit betrachtet“^[3]. Изпънах ръка и казах: „Хайл Хитлер!“, ала ми се стори смешно.

Постепенно Ханес ми предложи да ходя с него на училище и да слушам тамошните уроци. При възможността да избирам между две беди аз предпочетох училището, което си намираше в по-голямо селище, на няколко километра с велосипед от Хайна. Бях приет с преувеличена сърдечност и ми разрешиха да седя заедно с Ханес. В просторната и запусната класна стая цареше влажен студ, независимо че навън, зад високите прозорци, беше горещо. Първият час беше по Religionskunde, история на религията, но на чиновете забелязах „Моята борба“ на Хитлер. Учителят четеше нещо от вестник с название „Der Sturmer“^[4]. Помня само едно изречение, което ми се стори странно: учителят сегиз-тогиз повтаряше с тон, нетърпящ възражения: von den Juden vergiftet^[5]. По-късно помолих това да ми се обясни. Ханес само се засмя: „ach Ingmar, das alles ist nicht fur Auslander!“^[6]

В неделя семейството отиваше на литургия. Проповедите на пастора будеха у мен почуда. Той се позоваваше не на Библията, а на „Моята борба“. След богослужението пиехме кафе в стаята, където се събираха на приказка енориашите. Мнозина носеха униформа, та не ми липсваха поводи да вдигам ръка с възгласа „Хайл Хитлер“.

Всички деца на пастора членуваха в някаква организация: момчетата в хитлерюгенд, момичетата — в „Bund Deutscher Madel“^[7]. Следобедите бяха определени за военна подготовка — с лопати вместо пушки, или за спортни занимания на стадиона. Вечер слушахме лекции, съпроводени от прожекции на филми, или пеехме, танцувахме. Намирахме начин да се къпем в рекичката, чието дъно беше тинесто, а течението й миришеше лошо. В примитивното помещение за миене, където нямаше нито топла вода, нито каквито и да било други удобства, момичетата сушаха превръзките си за мензис, изплетени на една кука от плътна памучна прежда.

Във Ваймар се провеждаше ден на партията — грандиозно мероприятие, предвождано от Хитлер. В пасторския дом настана суматоха, перяха и гладеха ризи, лъскаха обувки и колани. Призори младежите поеха натам. Аз щях да замина по-късно с кола, заедно с възрастните. Семейството не прикриваше гордостта си, че е получило билети за места, близо до почетната трибуна. Някой се пошегува, че това се дължало на моето присъствие.

В напрегнатото утро се раздаде телефонен звън. Търсеха ме от дома. В слушалката чух гласа на леля Ана — нейното несметно богатство й позволяваше да предприеме такъв скъпоструващ разговор. Не бързаше да изложи причината за обаждането си и едва след доста време пристъпи към повода за своята инициатива: във Ваймар живеела нейна близка, омъжена за банков директор, та когато тя, леля Ана, разбрала от майка ми, че се намирам близо до този град, решила да се свърже със своята приятелка и сега предлагаше да я посетя. Сетне, след като обсъди това предложение на хубав немски с пастора, леля Ана отново пожела да говори с мен и заяви, че й е особено приятно, загдето ще мога да видя нейната приятелка и прелестните й дечица.

Пристигнахме във Ваймар около дванадесет. Парадът и речта на Хитлер бяха предвидени за три. Градът вече кипеше от празнична възбуда, улиците му гъмжаха от хора, облечени в неделни дрехи или в униформи. Навсякъде свиреха оркестри, къщите бяха украсени с цветни гирлянди и знамена. Отекваха църковните камбани — протестантските мрачно, католическите весело. На един от старинните ваймарски площади бе съоръжен лунапарк с люлки и атракции. Операта щеше да отбележи тържественото събитие с вечерно представление на „Риенци“ от Вагнер, последвано от нощни фойерверки.

Пасторското семейство — включително и аз — заехме местата си близо до почетната трибуна в очакване на празника. Бе душно като пред буря, ние пиехме бира и дъвчехме сандвичи от омазнения пакет, който жената на пастора плътно притискаше към пищната си гръд, докато пътувахме насам с колата.

Удари три часът и изведнъж се разнесе тътен, напомнящ този на надвиснала буря. Глух, предизвикващ ужас, грохот разтърси улиците, сградите, а отдалеч — откъм площада, се зададе кортеж от открити черни автомобили. Грохотът се усили, заглуши тътена на разразилата се гръмотевична буря, във въздуха увисна прозрачна пелена от дъжд, мълнии раздираха небосвода над центъра на празненството.

Никой не обръщаше внимание на природната стихия, тълпата бе съсредоточила цялото си благоговение, възторг и блаженство върху една-единствена личност. Той бе застанал неподвижно в грамадна черна лимузина, която бавно премина площада. Обърна се, оглеждайки виещите, плачещи, пощурели хора. Дъждовни струйки се стичаха по лицето му, униформата бе прогизнала от влага. Без да бърза, той стъпи на червения килим и полека се отправи към трибуната. Придружаващите го лица го следваха на разстояние.

Внезапно се възцари пълна тишина, само дъждът плющеше по паважа и балюстрадите. Фюрерът започна да говори. Речта му беше кратка, аз не разбрах много от съдържанието й, но неговият глас звучеше ту тържествено, ту шеговито, подкрепен с точно премерена жестикулация. Когато привърши, тълпата ревна „Хайл!“, дъждът секна, между черните облаци засияха лъчите на знойно слънце. Засвири огромен оркестър и парадът започна — хората се стичаха масово към площада от страничните улици, заобикаляйки почетната трибуна и продължавайки нататък, покрай театъра и катедралата.

Никога не бях ставал свидетел на такава демонстрация на безпределна сила. Подобно на всички и аз крещях, подобно на всички и аз изпъвах ръка, подобно на всички и аз виех, подобно на всички и аз бях преизпълнен с обожание.

По време на нашите нощни разговори Ханес ми обясняваше защо се води война в Абисиния, колко е важно това, че Мусолини най-сетне проявил загриженост спрямо туземците, които до тогава тънели в безпросветен мрак, и щедро ги одарил с благата на древната италианска култура. Според него ние, жителите на далечна Скандинавия, дори не можем да си представим как след краха на Германия евреите експлоатирали нейния народ, разказваше ми как немците изграждат бариера срещу комунизма, непрестанно подривана именно от евреите, заявяваше, че сме длъжни да обичаме човека, изковал нашата обща съдба и с такава решимост сплотил всички нас в единна воля, единна сила, единен народ.

За рождения си ден получих подарък — портрет на Хитлер. Ханес го закачи над леглото ми, та „през цялото време да го гледаш“, за да го обикна също тъй дълбоко, както го обичаше и той, и цялото семейство Хайд. И аз го обикнах. В продължение на доста години бях на страната на Хитлер, радвах се на неговите успехи и страдах от пораженията му.

Моят брат бе един от основателите и организаторите на Шведската националсоциалистическа партия, няколко години поред баща ми гласуваше на изборите за националсоциалистите. Нашият учител по история се прекланяше пред „стара Германия“, преподавателят ни по физическо възпитание всяка година посещаваше офицерски форуми в Бавария, някои от свещениците по места бяха тайни привърженици на нацистите, най-близките приятели на родителите ни открито симпатизираха на „нова Германия“.

* * *

Когато до мен стигнаха свидетелства за концентрационните лагери, разумът ми отпървом отказваше да приеме това, което виждаха очите. Подобно на мнозина и аз считах, че тези снимки са фалшификати, скалъпени за пропагандни цели. Щом обаче истината в края на краищата преодоля вътрешната ми съпротива, аз бях обзет от отчаяние, а презрението към мен самия, което и бездруго ме гнетеше, стана съвсем нетърпимо. Едва много по-късно разбрах, че собствената ми вина въпреки всичко не е била толкова голяма.

Като Austauschkind, лишен от съответната имунизация и подготовка, аз се озовах в бляскавия свят на идеалите и на преклонението пред героите, оказах се беззащитен пред агресивността, настроена до голяма степен на същата вълна, на която бе и моята собствена. Външният блясък ме бе заслепил. Аз не виждах в мрака.

Когато година след края на войната посетих Гьотеборгския градски театър, сякаш забелязах дълбока кървава пукнатина да прорязва фоайето, където се събираха артистите. От едната й страна седяха директорът на кинопрегледа на УФА, организаторите на шведския вариант на Имперската филмова палата и обичайните им спътници. От другата — евреи, привърженици на Сегерщед^[8], актьори с норвежки и датски приятели. Така разделени, седяха там всичките, дъвчеха сандвичите, които си бяха донесли, и ги поливаха с отвратителната напитка от бюфета. Ненавистта, която изпълваше помещението, бе толкова сгъстена, че можеше да се реже с нож.

А когато звънецът сигнализираше началото на спектакъла, същите тези актьори излизаха на сцената и се превръщаха в най-съвършения театрален ансамбъл на страната ни.

Прикривах заблудите и отчаянието си. Постепенно у мен назряваше странно решение — никаква политика повече! Разбира се, би следвало да взема съвсем друго решение.

* * *

Празникът във Ваймар продължи цялата вечер и цялата нощ. Пасторът ме откара до масивната къща на банковия директор — внушителна постройка в стил модерн, облицована с мрамор, заобиколена от уханна паркова зеленина. На тихата благопристойна улица се издигаха все подобни домове. Изкачих се по широката стълба към входа на къщата, позвъних. Отвори ми прислужница в черна рокля и с дантелена шапчица, кацнала върху изкусна прическа. Заеквайки, казах името си и защо съм дошъл, а тя се засмя и ме въведе в къщата.

Приятелката на леля Ана, висока руса дама, ме прие с искрена сърдечност. Наричаше се Ани, по майка шведка, по баща американка, говореше с акцент на моя роден език. Ани бе облечена изключително елегантно — тя и съпругът й щяха да ходят на вечерния спектакъл на Операта. Въведоха ме в трапезарията, където семейството се бе събрало на вечерен чай с kalter Aufschnitt^[9]. Около празнично наредената маса се бяха разположили хора, по-красиви от които не бях виждал дотогава. Банковият директор — висок, тъмнокос господин с грижливо подрязана брадичка, ме гледаше приветливо-иронично иззад очилата си. До него седеше по-малката дъщеря, Клара, която всички наричаха Клерхен. Тя приличаше на баща си, висока и тъмнокоса, с бяла кожа и кестеняви очи, почти черни, с бледи пълни устни. Беше съвсем леко кривогледа, което по необясним начин усилваше нейната привлекателност.

Братята й бяха по-големи, също тъмнокоси, но за разлика от Клерхен синеоки. Дългокраки, елегантни, те носеха сака с английска кройка и с емблемата на някакъв университет, извезана на джобчетата.

Заех мястото на леля Ани, която ми сипа чай и ми сервира сандвичи. Наоколо зърнах картини, сребро, меки килими, застлали безкраен паркет, скулптирани мраморни колони, тежки завеси, медальони над вратите. В парадната трапезария малко кръгло прозорче припламваше в светлината на залязващото слънце.

Когато вечерята приключи, бях отведен в отредената ми стая на втория етаж, разположена редом с помещенията на момчетата — всяко разполагаше с по две стаи. Имахме обща баня с няколко умивалника и с вана, издълбана в пода. След като ми показа целия този разкош, Ани си взе „довиждане“. В преддверието чакаше изпънат в готовност шофьор, банковият директор вече беше излязъл на стълбите.

Появи се Клерхен — на токчета (затова изглеждаше по-висока от мен) и в домашна роба в убиточервено, косите й се разстилаха по раменете. С шеговито тайнствен жест тя притисна показалец към устните си, хвана ме за ръка и ме поведе по дългия коридор към помещение в горната част на къщата, под самия покрив. То очевидно не беше обитавано, защото мебелите бяха с калъфи, а кристалният полилей — загърнат в тюл. Няколко запалени свещи хвърляха отражения в големите огледала. Там вече се бяха разположили братята на Клерхен, пушеха плоски турски цигари и посръбваха коняк. Върху позлатена масичка бе поставен, напълно готов за пускане, преносим грамофон. По-малкият от братята, Давид, пъхна във фунията му чифт чорапи.

Върху плочата със синия етикет на „Телефункен“ поставиха адаптор и от черната кутия се разнесоха суровите, нарочно сподавени, звуци на увертюрата към „Опера за три гроша“. След саркастичното обяснение на диктор защо творбата се нарича именно така отекнаха песента за Маки („А Маки има само нож и нищо друго; един-единствен нож, укрит от чужди очи…“), „Военна песен“, „Балада за приятния живот“ и „Пиратката Джени“ в изпълнение на Лоти Ления. Гласът й отначало звучи оскърбено, после интонацията му става презрително високомерна, а накрая мека и хумористична: „И под възгласи «хоп’ла» и песни главите ще се търколят“.

Непознат за мен свят, чието съществуване не подозирах: отчаяние без сълзи, ухилена безизходица — „Уви, с главата си ти само въшките ще храниш“.

Посръбвах коняк, пушех турски цигари и усещах как ми призлява. Защо такава тайнственост — нощни концерти, заключена врата, специална игличка в адаптора на грамофона, чорапи във фунията? „Тази музика е забранена — пояснява Хорст. — Брехт и Вайл са под възбрана, плочите си набавихме в Лондон и тайно ги донесохме тук, за да ги слуша и Клерхен.“

Той слага следващата плоча. Еква оркестърът на Люис Рут. Първият финал на „Опера за три гроша“:

И от какво човекът преживява?

Напада, мъчи, граби, плюска хора той!

Недейте, господа се заблуждава:

човекът от злодейства преживява!

Обажда се гробовно плътен бас: „Добър би искал да е всеки, не суров. Но има ли днес място за любов?“

Реем се във валмата на остър, парфюмиран тютюнев дим. Луната проглежда иззад дърветата. Едва извърнала глава, Клерхен внимателно се взира в огледалото, закачено между двата прозореца. Давид ми пълни чашката. Мигът се разцепва като тънка ципица и без съпротива аз се понасям в следващия, който на свой ред също се разцепва, и все така, и все така.

Финалът на „Опера за три гроша“:

В тъмното стоят едните,

другите — на светлина.

Виждат в светлото очите,

слепи са при тъмнина.

Не разбирах думите, а това, което долавях, бе съвсем малко, но подобно на умно животно обикновено схващам интонацията. Схванах я и сега, тя проникна в самите глъбини на моето съзнание, за да остане там завинаги, превръщайки се в част от моя „аз“.

Двадесет години по-късно ми се удаде — най-сетне — да поставя „Опера за три гроша“ на шведска сцена. Но какъв ужасяващ компромис се получи, каква пародия на великия замисъл, какво малодушие, каква измяна спрямо едно извоювано прозрение. Имах на свое разположение всевъзможни ресурси — и художествени, и материални, а претърпях поражение, защото бях глупав и високомерен, съчетание, непробиваемо при режисурата. Дори наум не ми мина да си припомня полуосветеното лице на Клерхен, резливата лунна светлина, турските цигари и Давид, приведен над черната кутия на грамофона.

Имахме възможност да прослушаме поиздрасканите плочи на „Телефункен“, но сторихме това разсеяно, стигайки до заключението, че ни е нужен нов аранжимент на музиката. Провинциални идиоти, селски гении. Така бе тогава, а как е сега?

Концертът продължаваше — звучаха Луис Армстронг, Фатс Уолър, Дюк Елингтън. Задрямах, замаян от възбудата и коняка, но не след дълго се свестих — в голямото легло. През прозореца вече светлееше, в краката ми седеше Клерхен, загърната в широк халат, с коса, навита на ролки. Тя ме наблюдаваше внимателно и с любопитство. Когато видя, че отварям очи, кимна с усмивка и безшумно изчезна.

 

 

Половин година по-късно получих писмо в плик, на който личеше отвесният, щедро разхвърлян почерк на Клерхен. Марката и печатът бяха швейцарски. Тя шеговито ми напомняше за нашето обещание да си пишем, което аз по всяка вероятност съм забравил. Съобщаваше ми, че отново се е върнала в пансиона, че родителите й заминали за Канада при близки, че след като завърши училище тя възнамерява да учи изкуство в Париж. Благодарение на съдействието на английския посланик братята й успели да се завърнат в съответните университети в Англия. Както ми пишеше, никой член на нейното семейство не възнамерявал да се върне във Ваймар. Всичко това се съдържаше на първата страница на писмото, а втората цитирам изцяло:

„Всъщност името ми не е Клара, а Теа, макар това да не личи от паспорта ми. Както вече съм ти разказвала, аз съм възпитана в духа на строга религиозност и напълно отговарям на онази представа за добра дъщеря, каквато са имали моите родители.

Трябваше да понеса немалко физически страдания. Най-страшното от тях беше сърбежът, който ме мъчеше в продължение на две години като кошмарен сън. Друго угнетително заболяване бе повишената чувствителност. Реагирам болезнено на внезапни звуци, на остра светлина (сляпа съм с едното око), на неприятни миризми. Докосването на плата на дрехата ми до тялото например понякога ме кара да обезумявам от болка. Петнадесетгодишна се омъжих за актьор австриец, възнамерявах да стана актриса и аз. Бракът ми обаче се оказа неудачен, родих дете, което умря, а аз се върнах в моя швейцарски пансион. Сухият здрач пращи сега над детската главица. Не мога повече. И сега плача, просълзено е дори изкуственото ми око.

Въобразявам си, че съм светица или мъченица. В продължение на часове мога да седя край голямата маса, в стаята със заключена врата (там, където слушахме забранените плочи) и да разглеждам дланите си откъм вътрешната им страна. Лявата веднъж силно почервеня, но от нея не бликна кръв. Представям си как се принасям в жертва, за да спася братята си от надвисналата над тях смъртна опасност. Изпадам в екстаз и мислено разговарям с Дева Мария. Играя си на вяра и неверие, на бунт и съмнение. Смятам се за отритната грешница, разтърсена от чувството за непростима вина. Изведнъж я отхвърлям и сама си давам опрощение. Всичко е игра. Аз играя.

Но вътре в самата игра си оставам все същата, понякога трагична до възможния краен предел, понякога безгранично весела. И едното и другото състояние се постигат с все същото незначително усилие. Оплаках се на един лекар (при толкова специалисти ходих!), който ми обясни, че за моята психика мечтателността и ленивостта са вредни. Той ми предписа режим, чието съблюдаване щяло да ми помогне да изляза от затвора на своя егоцентризъм. Ред. Самодисциплина. Целенасочени задачи. Корсет. Баща ми, мек и умен, но също тъй и студено пресметлив човек, твърди, че вълненията са излишни, че всичко се съдържа във всичко, че животът е мъчение, което трябва да се изтърпи смирено, ако е възможно, без цинизъм. Подобни усилия не са ми по вкуса, ето защо аз възнамерявам да потъна още по-дълбоко в игрите си, да се отнасям към тях по-сериозно, ако разбираш какво имам предвид.

Пиши ми незабавно за всичко, на какъвто език искаш, само не и на шведски, който може би някога ще трябва да науча. Пиши ми за себе си, мило мое братче, толкова ми е мъчно за тебе!“

Следват указания относно бъдещите й адреси и един мил, макар и формален, финал на писмото: „Mein lieber Ingmar ich umarme Dich fest, bist Du noch so schrecklich dunn? Clara“^[10]

Така и не й отговорих. Езиковите трудности се оказаха непреодолими, а не ми се искаше да изглеждам смешен в нейните очи. Затова пък писмото й съм запазил и го използвах почти дословно в един свой филм, онасловен „Ритуалът“, от 1969 година.

 

 

След като прекарах още няколко дни във Ваймар и една ужасяваща седмица в Хайна, аз влязох в религиозен спор със „сестрата прислужница“. Всичко започна от това, че тя ме видя да чета Стриндберг, този, както го нарече, подстрекател, женомразец и осквернител на Бога. Като заяви, че прочитът на произведения от подобни автори е осъдителен, тя изрази съмнение в целесъобразността от престоя на Ханес в семейство, което го разрешава. На лош немски й обясних, че в родината ми — поне засега — има свобода на вероизповеданията и на мненията (в този момент демокрацията внезапно получи положителен знак). Бурята стихна и ние с Ханес заминахме за Стокхолм.

* * *

Всички се събраха в Берлин, откъдето с допълнителен влак трябваше да пристигнем у дома. Настанихме се в огромния Дом на младия пътник в края на града. Снабден с попълнение на скромната ми пътна каса, което леля Ани тайно ми предостави, аз се втурнах според предварително изготвен план да огледам паметниците и другите забележителности.

Качих се на автобуса близо до Дома на младия пътник и стигнах до крайната му спирка. Беше шест часът на жарък юлски ден. Безпомощен и смутен се озовах сред грохот и шеметно движение, които парализираха сетивата ми. Свърнах наслуки по една напречна улица с още по-интензивно движение и следвайки хорския поток, попаднах на величествения мост Курфюрстенбрюке. На другия бряг на реката се издигаше красив замък. Няколко часа останах така, облегнат на парапета, загледан в спускащия се здрач, в тъмнеещите сенки над стремителното течение на замърсената река. Шумът ставаше все по-силен.

Минах по още един мост, прехвърлен над по-малка река; води бяха залели дървените пристани и стълбове, които машина приковаваше с адски грохот. На корабче, закотвено недалеч, се бяха разположили двамина мъже — седнали в плетени столове, те ловяха риба и пиеха бира. Навлизах все по-навътре в претовареното градско движение. Нищо не се случваше, дори проститутките, вече заели позиции за вечерта, не ме закачаха. Изпитвах силен глад, пиеше ми се нещо, ала не смеех да се отбия в някое заведение.

Настъпи нощта. Все още не се случваше нищо. Разочарован, изнурен и измъчен, аз взех такси до Дома на младия пътник, което напълно погълна парите ми за из път. Когато пристигнах, семейството на пастора тъкмо се канеше да търси съдействието на полицията, за да ме издирят.

На другата сутрин потеглихме за Швеция в един от допотопните вагони с дървени пейки и открити площадки на безкрайно дълъг, допълнително композиран влак. Валеше като из ведро. Застанал под дъждовните струи, оглушен от тракането на колелата, аз крещях и правех маймунджилъци, за да привлека нечие внимание, за предпочитане на момиче. Така буйствах в продължение на часове. На ферибота ме осени идеята да скоча в морето, но се уплаших да не попадна във витлата. Когато наближи да се мръква, аз се престорих на пиян, затъркалях се по пода, имитирайки гадене и повръщане. В края на краищата едно кръглолико луничаво момиче се намеси, хвана ме за косата, разтърси ме силно и най-строго ми заповяда да престана с номерата си. Веднага я послушах, мушнах се в един ъгъл, където изядох портокал и заспах. Когато се събудих, вече бяхме в Сьодертелйе.

 

 

Нощем често пътувах до Берлин в своите сънища. Но в тях ми се явяваше не истинският Берлин, а някакво негово подобие сякаш в постановка: безкраен, угнетителен град с осаждени монументални сгради, църковни кули и паметници. Пробивам си път сред несекващ поток от транспортни средства, заобиколен от неизвестен и все пак добре познат свят. Изпитвам едновременно ужас и наслада, разбирам прекрасно накъде съм тръгнал — търся кварталите отвън мостовете, онази част на града, където нещо трябва да се случи. Крача по стръмен хълм, между къщите застрашително бръмчи самолет, най-сетне излизам на брега на реката. От водата, заляла тротоара, изкарват с кран трупа на кон, огромен като кит.

Любопитството и страхът ме пришпорват нататък, трябва да стигна навреме за началото на публичните екзекуции. Срещам своята покойна жена, нежно се прегръщаме и отиваме в хотел, за да утолим любовния си глад. Тя пристъпва до мен бързо и леко, прехвърлил съм ръка през бедрата й. Улицата е осветена ярко, макар слънцето да е забулено в омара. Небето чернее, раздвижено от облаци. Едва сега разбирам, че съм попаднал в забранените квартали, където се намира Театърът с вероятната постановка.

Три пъти се бях опитвал да пресъздам града от моя сън. Най-напред написах радиопиеса, назована „Градът“. В нея става дума за голям град, обхванат от упадък, чиито къщи се рушат, а улиците са разровени като от мини. Няколко години по-късно заснех „Мълчанието“, филм, в който две сестри и едно малко момче се озовават в огромен, войнствен град — жителите му там говорят на неразбираем език. Последният ми опит беше „Змийско яйце“. Този мой творчески неуспех се дължи преди всичко на това, че нарекох града Берлин и фиксирах действието през 1920 година. Неразумно и глупаво! Ако бях възстановил Града от моя сън, Града, който не съществува и въпреки всичко е поразително реален със своите миризми и шум, ако бях пресъздал именно този Град, аз, от една страна, щях да разполагам с неограничена свобода и да се чувствувам като у дома си, а от друга — и това е най-важното — щях да успея да въведа зрителя в чужд, ала все пак и тайнствено познат нему свят. За нещастие аз се изкуших да отразя впечатленията си от онази лятна вечер в Берлин в средата на 30-те години, вечер, в която нищо не се бе случило. В „Змийско яйце“ представих един Берлин, който никой не разпозна, дори и аз самият.