Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Laterna magica, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Васа Ганчева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ингмар Бергман. Латерна магика
ИК Хемус, София, 1995
Шведска. Първо издание
Редактор: Сия Стойчева
Художник: Атанас Василев
Художествен редактор: Веселин Цаков
Технически редактор: Веселин Сеизов
Коректор: Людмила Стефанова
Художник: Атанас Василев
ISBN: 954-428-102-9
Формат 1/16 60/90
Печатни коли 19,5
Предпечатна подготовка Екатерина Тодорова
Печат ДФ „Полиграфически комбинат“ — София
История
- — Добавяне
19
Андрея Корели произхождаше от заможна и аристократична фамилия от Торино и според обичаите на времето била възпитана в манастирски пансион, а след като получила основно образование по класическите предмети и по чужд език, тя постъпила в Музикалната академия в Рим, където я смятали за многообещаваща пианистка. Андреа била превързана към семейството си, дълбоко религиозна и херметично защитена в крепостта от условности на италианската едра буржоазия.
Красивата, весела, малко завеяна девойка, гладна за интелектуална храна, била заобиколена от почитатели и ухажори не само заради привлекателността си, а и поради обстоятелството, че била „добра партия“. В Музикалната академия преподавал и цигулар-виртуоз на средна възраст, Йонатан Фоглер, от Берлин, малко вял мъж почти на средна възраст, с прошарени слепоочия и с големи черни очи, доста кривоглед. С изкусното си свирене и демонично излъчване той будел страст.
Андреа била избрана да му акомпанира на няколко концерта, влюбила се в него до уши, скъсала със своето семейство и с академията, омъжила се за цигуларя и тръгнала с него по света, съпровождайки го на многобройните му турнета. Впоследствие Фоглер създал струнен квартет, който придобил световна известност. Андреа също се изявявала — когато изпълнявали квинтети за пиано. Родила дъщеря, която била дадена за отглеждане отпървом у роднини, а сетне — в пансион.
Не след дълго Андреа разбрала, че Фоглер й изневерява. Апетитът му за жени от всякакви категории се оказал неутолим. Ниският и разноглед господин с коремче и слабо сърце, който страдал и от задъхване, гениалният музикант, се оказал гаргантюански склонен към всякакви житейски наслади. Андреа го напуснала, той се заканвал, че ще сложи край на живота си, тя се върнала при него и всичко продължило постарому.
Станало й ясно, че го обича, независимо от всичко, и пренебрегвайки всякаква конвенционалност, тя се заела не само да ръководи квартета като администратор и мениджър, но и да внася с твърда ръка и с хумор някакъв ред в похожденията на съпруга си. Сприятелявала се с неговите любовници, регулирайки движението им подобно на стрелочник на Ерос, станала най-близък другар и съветник на мъжа си. Той не престанал да лъже, защото по начало не бил способен да казва истината, но поне вече не бил принуден да прикрива своето разпътство. Решително и с голям организаторски талант Андреа насочвала кораба с музикантите към откритото море на гастролите — и в родината им, и в чужбина.
Всяко лято преди войната били канени недалеч от Щутгарт, в замък, разположен в местност с изумителна красота, с превъзходен изглед към планината и реката. Собственичката на замъка, Матилда фон Меркенс, възрастна жена, в немалка степен ексцентричка, била вдовица на промишлен магнат. Времето не пощадила нито замъка, нито неговата господарка.
И въпреки това тя продължавала да събира в дома си най-изтъкнатите музиканти на Европа: Казалс, Рубинщайн, Фишер, Крайслер, Фуртвенглер, Менухин, Фоглер. И всяко лято те откликвали на поканите й, хапвали на трапезата й, чиято изисканост признавали всички, пили великолепни вина, спали със собствените си и чужди жени, създавали велика музика.
Андреа бе запазила дарбата да разказва грубовато-пикантно, по италиански, съпровождайки думите си с весел смях. Нейните странни и потресаващи, скандални и смешни истории просто изискваха да се заснеме по тях филм и със съгласието й аз реших да направя по тях комедия.
За съжаление обаче пропуснах центъра на мишената — разбрах това едва когато филмът беше готов и връщане назад нямаше.
При едно свое посещение при нас с Кеби в Юршхолм Андреа донесе снимки, запечатали събитията през едно от летата, прекарани в замъка на Матилда фон Меркенс. Сред снимките видях такава, която ме накара буквално да завия от мъка. На нея личеше компания, излязла на тераса, очевидно след обилно похапване. Парапетът и стълбите от камък бяха гъсто обвити от пищна зеленина, пробила мозайката отвътре, за да се увие и около статуите и скулптурните орнаменти. В пръснатите тук-там по попукания под на терасата оръфани плетени столове са се разположили неколцина от най-ярките музикални гении на Европа. Запотени, сякаш небръснати, те пушат пури. Някой е дотам развеселен, че лицето му се е размазало — Алфредо Корто. Жак Тибо, приведен напред, иска нещо да каже, шапката му се е смъкнала чак до носа. Едвин Фишер е опрял корем в парапета. Матилда фон Меркенс държи в едната си ръка чаша, в другата — пура. Фоглер седи с притворени очи, сакото му е закопчано догоре. Фуртвенглер, забелязал фотоапарата, е успял да разтегли устни в демонична усмивка. През стъклата на високите прозорци се мяркат женски лица — старчески, подпухнали, намусени. Малко встрани е застанала млада, елегантно облечена и сресана жена, чиято красота напомня Изтока. Това е Андреа Фоглер-Корели. Тя държи за ръка петгодишната си дъщеря.
От стената се е олющила мазилката, вместо стъкло в рамката на един от прозорците е тикнато парче шперплат, купидонът си е загубил главата. Снимката излъчва усещане за вкусен обед, потна жега, разврат и постепенен упадък. След като са се оригнали, облекчили, подкрепили със следобедно кафе и с нещо по-силничко, тези господа навярно ще се съберат в огромната и пропита с миризма на плесен гостна на Матилда фон Меркенс, за да правят музика. И в това умение са истински ангели, съвършени.
Изпитвах ужасен срам от моята повърхностна, изкуствена комедия. Полезно, но неприятно. Прекалено бях отрупан с работа, неотдавна бях оглавил Драматен, намирах се пред прага на първия си театрален сезон там, не бях в състояние да се посветя изцяло на своя филм и избрах най-лекия път. Изпитвах огромно желание да се откажа от него, но ме обвързваха обещания, подписани договори, предварителна подготовка, извършена до най-големи подробности. А освен това сценарият се получи забавен, допадна на всички.
На моменти се изисква по-голямо мъжество да натиснеш спирачките, отколкото да изстреляш ракетата. Това мъжество ми липсваше и аз твърде късно разбрах какъв именно филм е трябвало да направя.
Наказанието не закъсня. Филмът претърпя печално фиаско, както зрителско, така и финансово.[1]
Избухнала войната. Квартетът на Фоглер продължавал да обикаля широкия свят. Повсеместното военно положение довело до затварянето на много концертни зали и театри. Но този квартет — заедно с някои други театрални и музикални ансамбли, немного на брой — получил специално разрешение да продължи гастролите си.
През есента Андреа и съставът се озовали в Източна Прусия, недалеч от Кьонигсберг. Настанили се в неголям хотел на брега на морето и давали концерти в градовете и градчетата, разположени наоколо.
Една вечер тя излязла да се поразходи сама по брега. Слънцето тънело в огнена омара, морето било неподвижно. Отдалеч се разнесли артилерийски залпове. Внезапно Андреа се заковала на място, разтърсена от две извънредно силни усещания, обхванали я в един и същи миг: разбрала, че е бременна и че има ангел-пазител.
Няколко дни по-късно населените места около Кьонигсберг били завзети от руски войски. Андреа, дъщеря й, нейният мъж и всички музиканти били принудени да се явят на определен сборен пункт. Специалното разрешение, което имали за гастроли, се сторило подозрително на военните. Затворили ги в мазе. През прозорчетата, разположени току под тавана, се виждала част от асфалтирания двор. Музикантите били лишени от инструментите си. На Йонатан Фоглер заповядали да се съблече гол и заедно с други арестанти го извели на двора, за да го разстрелят. Поради някаква нерешителност на началството те останали да висят пред стената доста часове. А сетне дошла заповед да се върнат отново в мазето. На другия ден процедурата се повторила.
Охраната изнасилвала арестуваните жени. За да не плаши дъщеря си, Андреа доброволно се предоставила на мъжете. Според сметките, които направила, била изнасилена двадесет и три или двадесет и четири пъти.
Няколко дни по-късно в града пристигнала елитна руска част, била образувана комендатура, неколцина руски войници били разстреляни за назидание: Червената армия не ограбва бедните и не насилва беззащитните.
От затвор мазето станало жилище. Фоглер получил дрехите си обратно. Разстроил се обаче нервно, лежал разтреперан в един ъгъл и не мръдвал оттам, но не вдигал шум. Андреа и музикантите излизали да търсят храна.
По време на една такава обиколка Андреа срещнала директора на местния театър и неколцина актьори. Решили да се обърнат съвместно към коменданта с предложението да възродят под някаква форма театрално-музикалния живот в града. Полковникът, пред когото Андреа, владееща руски език, изложила тази идея, проявил към нея определен интерес. По някакво необяснимо организационно хрумване музикантите получили и инструментите си — при това съвършено неповредени.
Не след дълго Андреа и директорът на театъра провъзгласили предстояща вечер — концерт в голямата зала на кметството. Най-горният етаж на сградата изгорял, но тази зала всъщност останала невредима. В осем часа помещението било изпълнено с местни жители, бежанци и руски окупатори. В програмата били включени Бах, Шуберт и Брамс. Директорът на театъра показал — с останките на своята трупа — сцени от „Фауст“. Концертът продължавал часове, докато проливен дъжд, чиито струи прониквали безпрепятствено в залата през повредения покрив, не сложил край на празненството. Повторили го с огромен успех, входната такса била шепа въглища, едно яйце, пакетче масло или още нещо от първа необходимост. Андреа поела организационната част от работата и задължавала съпруга си и другите музиканти да репетират редовно и неуморно.
След войната Йонатан Фоглер напуснал жена си и станал професор в някаква немска академия. Косата му била съвсем побеляла, лицето — сякаш намазано с тебешир, черните очи пламтели като въглени, коремчето станало още по-тумбесто, а сърдечните кризи — редовни. Живеел едновременно с три постоянни любовници.
Андреа се установила в Щутгарт и започнала да дава уроци по пиано. Към Кеби Ларетей, нейна предана ученичка, тя се отнасяше с нежност, лишена от сантименталност и с непреклонна, направо желязна твърдост.
Проблемите на Кеби били сериозни. Успяла да направи кариера благодарение на своята щедра музикална надареност, на своя вътрешен плам и темпераментност, съчетани с красота и обаяние. Трудностите произтичали обаче от това, че цялата тази изискана конструкция се издигала върху несигурна основа: липсвала й стабилна техника. Зад бляскавата фасада на увереността в собствените сили се криела опасна неувереност. В зависимост от безчет обстоятелства нейните концерти минавали или превъзходно, или ужасно.
Кеби Ларетей се обърнала към Андреа Фоглер-Корели с искането тя да иззида липсващата твърда база под красивата надстройка. Задачата се оказала нелека и изтощителна, изисквала търпение и изпълнението й отнело дълги години, период, в който между двете жени се породила истинска и искрена дружба.
Понякога ми разрешаваха да присъствам на уроците, по време на които се прилагаха същите неумолими педагогически похвати, които ми бяха известни от Торщен Хамарѐн. Музикалната фраза биваше разчленявана на съставните й части, които се усъвършенстваха в продължение на часове с педантично внимание върху всеки пръст, а щом се преценеше, че е дошъл моментът, те се събираха в единно цяло.
На Андреа се нравеха широките длани на Кеби, допадаха й нейната амбиция и музикална надареност, ала инак се оплакваше от мързела на своята ученичка и беше безжалостна към нея досущ като механична косачка. Кеби сегиз-тогиз кипваше, но се подчиняваше. Основната аналитична работа засягаше главно технически проблеми, като в своя ход все повече се превръщаше в духовно общуване между двете жени.
„Пръстите, китката, лакътят, рамото, гърбът, стойката, постановката на ръцете, не манкирай, не бързай, ако не си готова, поспри и размисли, този такт ще ти помогне да се справиш с цялата фраза, ето, виждаш ли, хайде сега поеми дъх, защо през цялото време задържаш дишането, хайде мила, остана само половин час, потърпи, скоро ще получиш своя чай, ако втората става на пръста е непослушна, значи тук нещо не е в ред (украсеният с пръстен показалец на учителката муши гърба на ученичката между лопатките). Сега изсвири фа-диез двадесет пъти, не, тридесет, но мисли какво правиш! Първо с показалеца, после със средния пръст, откъде се взе този удар, ето именно: силата иде от стомаха, не манкирай, помни колко е важна стойката. Няма такива инструменти — и няма да има, — които биха били в състояние да предадат целия динамизъм в лишения от звуци свят, представян от Бетховен. Виждаш ли как красиво звучи сега, душата ти е пълна с красота, трябва да се научиш да я показваш. Минаваме нататък, тук се намеква онова, което ще ни застигне подир двадесет и девет такта, почти незабележимо е, но затова пък е важно. При Бетховен няма такива междинни моменти, той говори затрогващо, възмутено, печално, весело, с болка, но никога не мърмори, и ти не бива да мърмориш, в никакъв случай не подавай средно равнище! Длъжна си да знаеш какво искаш, па макар и да не си права. Смисъл и причинна връзка, ясно ли е? Това обаче не означава, че трябва да акцентираш всичко, акцентът и смисълът са две различни неща. Продължаваме нататък, потърпи, тренирай се да бъдеш търпелива и когато ти се прииска да зарежеш всичко, включи особен акумулатор, който ще удвои твоите усилия. В изкуството няма нищо по-лошо от нездравата съвест. Спри тук! Моят приятел Хоровиц всяка сутрин след закуска отивал при рояла и вземал няколко акорда в до-мажор. Твърдеше, че това прочиства ушите…“
Слушах Андреа и си мислех за театъра, за себе си, за актьорите. За нашата небрежност, за невежеството ни. За проклетата масова продукция, създавана от нас срещу заплащане, за пари.
В културната ни пустош имаше изтъкнати актьори, лишени от елементарни технически навици. Изцяло осланяйки се на своето неоспоримо обаяние, те излизаха на сцената и подхващаха с публиката нещо като еротичен контакт. Ако отношения от подобен род не възникваха, те изпадаха в паника, забравяха си текста (и бездруго ненаучен както трябва), ставаха разсеяни и дърдореха едва-едва разбираемо — ужас за партньорите им и за суфльора. Това бяха гениални любители, творци за един миг, които от време на време демонстрираха ослепителни хрумвания и вдъхновение през цялата вечер, а в промеждутъците — неравномерна сивота, стимулатори, наркотици, алкохол.
Великият Йоста Екман е добър пример в това отношение. Не му помогнаха нито опитът, нито вълшебният чар, нито гениалността. Провалите му са особено забележими във филмите. Кинокамерата разобличава блъфа, пустотата, неувереността, липсата на мъжко начало.
Премиерите му винаги са били великолепни. Но петият спектакъл или петнадесетият? Гледал съм неговия Хамлет в един изцяло делничен ден, в четвъртък. Домашно упражнение по високомерие и необяснимо кривене на фона на усърдния диалог с все по-ужасения суфльор.
* * *
В продължение на няколко години аз и Кеби наемахме за през лятото вила на стокхолмския архипелаг — на остров Урньо, разположен в северния му край. Внушителната патрицианска къща от камък се издигаше на самия нос, откъдето се откриваше изглед към залива Юнгфруфйерден и към протока на Даларна. Носът бе отрязан от останалата част на острова от гъста, труднопроходима гора, настъпваща към вилата и вече завзела ягодовите и картофените лехи около нея. В гората цареше влажен полумрак, в здрача проблясваха диви орхидеи, беснееха отровни комари.
В такава твърде екзотична обстановка ние прекарвахме лятото: Кеби, майка й, домашната ни помощничка, немкинята Рози, и аз. Кеби беше бременна и страдаше от неразположение, не опасно, но твърде мъчително, което бе поразило нервните окончания на краката и наречено restless legs[2]. То се изразява в гъдел в коленете е в пръстите им дотам, че се налага да се раздвижват непрекъснато. Особено тежко бе през нощите, когато безсънието е направо гарантирано.
Кеби, която инак охотно се оплакваше от всякакви дреболии, понасяше страданието си търпеливо, с помощта на дебели руски романи. Тя бродеше безспир из притихналата в сън къща, понякога дори подремваше в движение, та когато се сепнеше, забелязваше, че е извършила неща, за които не е имала ни най-малка представа.
Една нощ скочих от леглото, събуден от трясък и вик на ужас. Кеби бе рухнала на пода — заспала ходейки, тя паднала от стълбата. Отърва се с уплаха и с някоя и друга драскотина.
За мен обаче инцидентът даде по-тежко отражение. От шока, който ме разтърси, механизмът на съня ми се разстрои изцяло. Безсънието или некачественото спане станаха хронични. Обикновено спя по четири-пет часа, това горе-долу ме оправя. Нерядко, сякаш по спирала, от дълбоката забрава ме измъква някаква непреодолима сила, интересно, къде се крие? И какво представлява всъщност — смътно чувство за вина или непреодолима потребност от контрол над действителността. Не знам, пък и, общо взето, това ми е безразлично. Главното е да се изкара нощта с помощта на книги, музика, сладкиши и минерална вода. Най-тежкият момент е „часът на вълците“, между три и седем. Тогава пристигат демоните: досадата, тъгата, страхът, отвращението, погнусата. Опитите да бъдат прокудени не дават резултат, напротив, става още по-лошо. Когато очите се уморяват от четене, идва ред на музиката. Притворил очи, аз слушам съсредоточено, предоставяйки на демоните свобода на действие: хайде, елате насам, познавам ви добре, знам как дебнете, лудувате, докато не се изтощите от умора, няма да ви оказвам съпротива. Демоните се разбесняват, после тонусът им спада, те стават смешни и изчезват, а аз заспивам за някой и друг час.
Даниел Себастиан се роди с цезарово сечение на 7 септември 1962 година. Кеби и Андреа Фоглер бяха работили неуморно до последния час. Вечерта след раждането, когато Кеби заспа подир седем мъчителни месеца, Андреа свали от лавицата партитурата на „Вълшебната флейта“. Бях споделил с нея своята мечта да поставя тази опера и тя разтвори партитурата на хорала на Стражите и на Пламтящите шлемове, изтъквайки онова удивително обстоятелство, че католикът Моцарт е избрал хорал в духа на Бах, за да разкрие идеята си, както и замисъла на Шиканедер. Като посочи нотите, Андреа рече: „Това вероятно е килът на кораба. Да се управлява «Вълшебната флейта» е много трудно. А без кил — направо невъзможно. Баховският хорал е именно този кил.“
Прелистихме партитурата отзад напред и се натъкнахме на веселото бягство на Папагено и Памина от Моностатос. „Ето, виж тук — каза Андреа. — Още една мисъл, изразена сякаш в скоби: любовта е висше благо на живота. Любовта е смисълът на всичко живо.“
Една постановка простира разклоненията на своите корени дълбоко във времето и сънищата. Охотно вярвам, че те обхващат специални кътчета на душата. Там са се разположили уютно и зреят като разкошни сирена. Някои с неудоволствие или обратното, често се показват, други изобщо не подават навън и крайчец от себе си, тъй като не виждат защо трябва да участват в непрекъснатото производство.
Запасът от идеи, спотаени надълбоко, и от бързи пориви на вдъхновението започва да се изчерпва. Това не ми причинява никакво чувство на мъка или загуба.