Ингмар Бергман
Латерна магика (20)

20

Направих няколко филма, съмнителни по качество, но които все пак ми донесоха пари. Намирах се в незавидно състояние след краха на грандиозно замисления, ала рухнал проект за произведение, в което аз и Лив Улман трябваше да играем главните роли, а причудливите камънаци на Форьо щяха да служат като декор. Единият протагонист избяга, останах сам на сцената. Осъществих доста добър спектакъл по „Игра на сънища“, влюбих се във влюбването на една младичка актриса, изпитах ужас от механиката на повторяемостта, изолирах се на своя остров и обзет от дълъг пристъп на меланхолия, написах сценария за филма „Шепот и викове“.

Събрах всичките си спестявания, уговорих четирите изпълнителки на главните роли да заложат хонорарите си като дялове срещу участие в печалбата и взех половин милион назаем от Филмовия институт. Това незабавно предизвика негодуванието на много кинодейци, които започнаха да се жалват, че Бергман е изтръгнал залъка от устата на своите бедни шведски колеги; та нали би могъл да си набави средства от чужбина. Такава възможност обаче липсваше. След поредица полууспехи за мен нямаше инвеститори, нито в родината, нито извън нея. Това си беше съвсем в реда на нещата. Винаги високо съм ценял откровената бруталност на международното кино, която отнема необходимостта от колебания в собствената пазарна стойност. В оня момент моята бе равна на нула. Критиците за втори път през живота ми бяха започнали да намекват за край на моята кариера. Колкото и да е странно, мълчанието около мен, или демонстрираното безразличие, не ми оказваше никакво въздействие.

Снимахме филма, изпълнени с настроението на бодра увереност. Бяхме избрали запуснато имение недалеч от Мариефред. Паркът бе обрасъл в достатъчна степен, красивите стаи бяха в ужасяващо състояние — беше ни разрешено да правим там каквото ни хрумне. Осем седмици живяхме и работихме в това имение.

Понякога изпитвам носталгия по киното. Тази тъга е естествена и бързо минава. Най-вече ми липсва съвместната работа със Свен Нюквист. Може би и двамата сме така безгранично вдадени в проблематиката около светлината. Меката, опасната, мечтателната, живата, мъртвата, ясната, горещата, острата, хладната, внезапната, мрачната, пролетната, стремителната, рукналата, пряката, косата, чувствената, покоряващата, ограничената, отровната, успокояващата, светлата светлина. Светлината.

Приключването на „Шепот и викове“ отне немалко време. Озвучаването и лабораторните проби се проточиха, необходими бяха пари. Без да изчакаме завършека, ние пристъпихме към снимки на „Сцени от един брачен живот“. Започнахме ги като на игра. По средата на работата ни се обади моят адвокат и заяви, че ще имаме пари още за месец. Продадох скандинавските права на телевизията и така спасих нашия шестчасов филм, който бе буквално на косъм от гибел.

Да се намери американски разпространител за „Шепот и викове“ се оказа твърде сложно. Моят агент Пол Кохнър, опитен и немлад търговец, положи много старания, ала напразно. Един от известните дистрибутори, след прожекцията на филма, се обърнал към Кохнър и закрещял: „I will charge you for this damned screening!“^[1] Накрая над нас се смили малка дистрибуторска фирма, специализирана по филми на ужаса и лека порнография. В един от най-бляскавите нюйоркски кинотеатри зейна дупка в програмата: очакваният филм на Висконти не излезе навреме. И два дни преди Коледа там се състоя премиерата на „Шепот и викове“.

С Ингрид се бяхме оженили през ноември и бяхме се настанили в апартамент на площад Карлаплан, в сграда, която по хубост не отстъпваше на плосък карамел и беше построена на мястото, където някога се издигала Червената къща — там Стриндберг живял с Хариет Босе. Първата нощ ме събудиха тихи звуци на пиано, долитащи сякаш през прозореца на покрива — „Изчезване“ на Шуман, една от любимите музикални пиеси на Стриндберг. Дали пък не ми изпращаше дружески поздрав?

Подготвяхме се да посрещнем Коледа, обзети от известно безпокойство относно бъдещето. Кеби обичаше да повтаря, че не се интересува от парите, но че те действат свръхуспокояващо на нервите. Някак тъжно ми беше все пак, че на дейността на „Синематограф“ щеше, както личи, да се сложи край.

Един ден преди Коледа се обади Пол Кохнър. С някакъв странен глас той измърмори: „It is a rave, Ingmar. It is a rave!“^[2] Не знаех какво значи rave и не разбрах веднага, че става дума за пълен успех. Десет дни по-късно филмът бе купен от повечето от страните, където все още имаше кинотеатри.

„Синематограф“ се премести в просторни помещения, които оборудвахме чудесно, снабдихме се с прожекционна зала по последна дума на техниката и с офис, който стана уютно място за срещи и център на дейността, която не бързахме да разширяваме. В качеството си на продуцент се заех с производството на филми на други режисьори.

Не мисля, че бях някакъв изключителен продуцент, тъй като в старанието си да не оказвам прекомерно влияние, аз се държах в известен смисъл непочтено, повече поощрявайки, отколкото предявявайки изисквания. Неведнъж се сещах за продуцентския гений на Лоренс Мармстед, за неговата твърдост, безцеремонност, искреност и готовност за борба, съчетани с такт, разбиране и чувствителност. Ако у нас имаше поне един продуцент със способностите на Мармстед, най-изтъкнатите ни кинорежисьори от рода на Ян Труел, Вилгот Шьоман, Кай Полак, Рой Андершон, Май Сетерлинг, Мариан Арне, Шел Греде, Бу Видерберг нямаше да влачат тъй жалко съществуване. Продължителни и безплодни периоди на неувереност и несигурност, на преоценяване на собствената тежест, на отхвърлени заявки. Внезапно — шепа милиони, мълчание, равнодушие, боязлива реклама. А при провал или засечка — сивкава усмивка. „Е, та нали казвахме…“

Успешен брак, добри приятели, потръгнала и авторитетна фирма. Ласкав полъх на вятъра галеше моите леко щръкнали уши, сладостта на живота усещах по-силно от когато и да било. „Сцени от един брачен живот“ ми донесе успех, не по-малък от този на „Вълшебната флейта“.

За да се поотъркам о славата поне веднъж, аз се отправих за Холивуд, придружен от Ингрид. Официално бях поканен да ръководя семинар във Филмовата школа в Лос Анжелос и това беше изключително удобно: външно — непривично, едва ли не забранено удоволствие.

Пребиваването в Америка надмина всички очаквания: отровножълтото небе над Лос Анжелос, официалният обяд с режисьори и актьори. Неописуемата вечеря в двореца на Дино де Лаурентис, откъдето се откриваше изглед към града и към Тихия океан; неговата жена Силвана Мангано, идеалната красавица на 50-те, се бе превърнала в ходещ скелет с щателно гримиран череп и неспокойни, някак обидени очи; хубавичката им петнадесетгодишна дъщеря, която не се отделяше ни на крачка от баща си; отвратителните блюда; мазната, а всъщност равнодушна приветливост.

И още една вечеря в друг ден: моят агент Пол Кохнър, холивудски ветеран, покани няколко престарели режисьори — Уилям Уайлър, Били Уайлдър, Уилям Уелман. Задушевна атмосфера, приятелска разкрепостеност. Разговаряхме за ярката, неподражаема драматургия на американските филми. Уилям Уелман разказа как в началото на 20-те години овладявал професията, снимайки парчета от по две части. Най-напред трябвало да се сложат акцентите, при това много бързи. На екрана — прашна улица пред вратите на каубойска кръчма — салун. Кученце на стълбата. Отвътре излиза героят, гали кученцето, мята се на коня си, заминава. Пак от същата врата излиза злодеят, рита кученцето, мята се на коня, заминава. Драмата може да започне. Само за минута зрителят вече е оформил своите симпатии и антипатии.

Малко преди това бях чел книга, предизвикала възхищението ми — „Първичният вик“ на Артър Джанов, труд, твърде спорен и войнстващ. Авторът му се обявява за психотерапия с дейното участие на пациентите и при сравнително пасивна функция на лекаря. Теориите му се отличават със свежест и смелост. Написана е с нерв и завладяващо. Идеите в нея ме запалиха и започнах да работя над четирисериен телевизионен филм, изграден върху основния замисъл на Джанов. И тъй като клиниката му се намираше в Лос Анжелос, помолих Пол Кохнър да ми уреди среща с него. Артър Джанов пристигна в офиса на Кохнър, придружен от красивата си приятелка. Оказа се строен, почти крехък мъж с къдрави прошарени коси и привлекателно еврейско лице. Между нас възникна мигновен контакт. Тутакси намерихме общ език и без никакво смущение, без да обръщаме внимание на условностите, веднага минахме към главното.

Много години преди това, във Филмовото градче, аз бях посетен от Джеръм Робинс и неговата спътница, красива жена някъде от Изтока. Усещането, което изпитах при срещата си с Джанов, бе подобно: естествен контакт, лек, но паметен досег, съжаление при раздялата, бурни уверения за следваща среща.

Но от това не излезе нищо, както впрочем никога и не излиза. Селската, бергмановска стеснителност, плахост от неконтролируем изблик на чувства (по-добре да се оттегля встрани, да премълча, да избегна…). Животът и бездруго е достатъчно рискован, казвам „благодаря“ и предпазливо се дърпам назад, любопитството е заменено от боязън, от предпочитание на сивия делник, който поне се поддава на надзор и режисура.

„Лице срещу лице“ бе замислен като филм за сънищата и действителността. Сънищата стават реалност, реалността се разтваря и става сън. Дотогава само няколко пъти ми се беше удало да минавам безпрепятствено границата между тях. „Персона“, „Вечерта на комедиантите“, „Мълчанието“, „Шепот и викове“… Този път задачата се оказа по-сложна. Вдъхновението, необходимо за осъществяване на замисъла, ме подведе. При редуването на сънищата се долавя изкуственост, действителността се пропуква по шевовете. Има някои стабилно направени сцени и Лив Улман се бореше като лъвица. Филмът не се срина само благодарение на нейната сила и талант. Ала дори и тя не бе в състояние да спаси кулминацията — първичният вик, плод на увлечен, но повърхностен прочит. През тънката тъкан прозира художествена безизходица.

Бе започнало да се здрачава, но аз не забелязвах, че се мръква.

Италианската телевизия възнамеряваше да заснеме филм за живота на Христос. Проектът си беше осигурил финансовата подкрепа на големи магнати. В Швеция пристигна петчленна делегация, за да предаде поръчката. В отговор написах подробно либрето за последните четиридесет и осем часа от живота на Спасителя. В отделните епизоди се разказваше за някое от главните действащи лица в драмата: Пилат и неговата жена, отреклия се Петър, майката на Иисус, Мария, Мария Магдалена, Войника, изплел трънения венец, Симон Киренски, който носел кръста, Юда, предателя. На всекиго от тях бе посветен отделен епизод, в който стълкновението със страстите Господни унищожава безвъзвратно техния свят и променя живота им. Заявих, че възнамерявам да снимам филма във Форьо. Крепостната стена на Висбю трябваше да се превърне в стената около Ерусалим. Морето в подножието на скалите — в Галилейско. Върху каменистия хълм на Ланг Хамарѐн щеше да се издигне кръстът.

Италианците прочетоха написаното от мен, поразмислиха и студено го отхвърлиха. След като ми платиха кръгла сума, те повериха филма на Франко Дзефирели. Получи се нещо като красива книжка с картинки за живота и смъртта на Христос, истинска библия за бедни.

Бе започнало да се здрачава, но аз не забелязвах, че се мръква.

Животът ми бе приятен, най-сетне освободен от душераздиращи конфликти. Привикнах да се справям с демоните. И успях да осъществя нещо, за което бях мечтал още от детството си: при ремонтираната къща в Демба на Форьо имаше стар обор, наполовина разрушен и сигурно на сто години. Преустроихме го и си осигурихме примитивна студия за работа над „Сцени от един брачен живот“. След като привършихме снимките, студията стана прожекционна зала, а плевникът — монтажната стая.

Когато приключихме работата си над „Вълшебната флейта“, ние поканихме за премиерата някои от участниците във филма, жители на Форьо и куп деца. Беше август, пълнолуние, над заблатената местност край Демба се стелеше мъгла. Старинните постройки и воденицата излъчваха хладнееща светлина. В люляковите храсти пъхтеше домашният призрак, Справедливият Съдник.

В паузата запалихме бенгалски огън, чукнахме се с шампанско и с напитката от ябълки „Помак“ за Дракона, за скъсаната ръкавица на Разказвача, за Папагено, на когото се беше родила дъщеря, за щастливия завършек на продължилото цял един живот пътешествие с „Вълшебната флейта“ в багажа ми.

С напредването на възрастта необходимостта от развлечения намалява. Благодарен съм за всички спокойни, лишени от събития, дни и за не особено безсънните нощи. Прожекционното помещение във Форьо ми доставя истинско удоволствие. Благодарение на дружеските връзки между Филмотеката и Филмовия институт аз мога да заемам оттам всякакви филми, ползвайки нейните неизчерпаеми запаси. Удобно кресло, уютна стая, светлините угасват, на бялата стена се появява подскачащ кадър. Тишина. Прожекционният апарат жужи едва чуто в добре изолираното помещение. Сенките се движат, обръщат се с лице към мен, зоват ме да обърна внимание на съдбата им.

Изминаха шестдесет години, а вълнението си е все същото.