Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (6)

ПЕТА ГЛАВА

Алтийн Холкрофт седеше зад бюрото в кабинета си и гледаше гневно писмото в ръката си. Нейните строги, изсечени черти — широките й скули, орловият нос, малко раздалечените очи, веждите — говореха за същата непоколебимост, както и осанката й. Тънките й аристократични устни бяха плътно стиснати, дишането й — равномерно, но може би малко по-дълбоко от нормалното. Тя четеше писмото на Хайнрих Клаузен като статистически доклад, който противоречи на информация, смятана дотогава за неопровержима.

Ноъл стоеше в другия край на стаята до един извит прозорец, който гледаше към неравната ливада и градината зад къщата. Някои от храстите бяха увити в грубо платно — въздухът бе студен и утринният скреж оставяше неравномерни светлосиви петна по зелената трева.

Холкрофт премести поглед върху майка си, като отчаяно се мъчеше да прикрие страха си и да овладее треперенето от спомена за снощните събития. Не искаше майка му да разбере какъв ужас бе изживял. Чудеше се какви ли мисли минават през главата й, какви спомени съживяват изписаните със синьо мастило думи от мъжа, когото навремето бе обичала, а по-късно презряла. Каквото и да мислеше, щеше да го запази в тайна, докато не прецени, че не може да го сподели. А Алтийн споделяше само онова, което смяташе за нужно.

Тя сякаш усети погледа му и за миг вдигна очи към него. После се върна към писмото и отмести една немирна къдрица от прошарените си коси. Ноъл се запъти небрежно към бюрото й, като се позагледа в библиотеката и снимките по стената. Стаята издава личността на собственичката си, помисли той. Изискана, елегантна и същевременно изпълнена с особена виталност. От снимките го гледаха мъже и жени, яхнали коне, очевидно на лов; в лодки сред бурни вълни, на ски в снежни планини. Не можеше да се отрече, че тази определено женска стая притежаваше и някакво мъжествено излъчване. Това бе кабинетът на майка му, нейното убежище за уединение и размисъл. Но можеше спокойно да принадлежи и на някой мъж.

Той се разположи в кожения стол срещу бюрото и запали цигара със запалка „Колибри“, прощален подарък от една млада дама, която напусна апартамента му преди месец. Ръката му пак затрепери и той стисна здраво запалката.

— Ужасен навик — забеляза Алтийн, без да вдига поглед от писмото. — Мислех, че ще се откажеш завинаги.

— Отказвах се. Няколко пъти.

— Не си оригинален. Марк Твен го е казал преди теб.

Холкрофт се намести по-удобно в стола.

— Вече го прочете няколко пъти. Какво мислиш?

— Не зная какво да мисля — отвърна Алтийн и остави писмото пред себе си. — Той го е написал; това е неговият почерк, неговият начин на изразяване — високомерен дори когато се раздира от угризения.

— Значи и ти смяташ, че са угризения?

— Така изглежда. Поне засега. Все пак бих искала да знам много повече неща. И имам доста въпроси по отношение на тази невероятна финансова операция. Тя е просто невъобразима.

— Въпросите пораждат въпроси, майко. Господата в Женева не желаят това.

— А има ли значение какво желаят? Доколкото разбирам от лаконичните ти обяснения, те искат от теб да пожертваш най-малко шест месеца от живота си и евентуално още много неща.

Ноъл пак се почувства неловко. Бе решил да не й показва документа на Голямата Женевска банка. Ако тя настоеше да го види, винаги можеше да го направи. Но колкото по-малко знаеше, толкова по-добре. И изобщо трябваше да я държи по-далеч от мъжете от Волфсшанце. Сигурен бе, че тя нямаше да се поколебае да се намеси.

— Обясних ти всичко по-важно — увери я Ноъл.

— Не съм твърдяла обратното. Просто казах, че си доста лаконичен. Все повтаряш за някакъв човек от Женева, без да му споменаваш името. Говориш за условия, които разкриваш само наполовина. За най-големите деца на фамилии, които не назоваваш. Изобщо спестяваш значителна част от информацията.

— То е единствено за твое добро.

— Звучи доста снизходително, а като се има предвид това писмо, и доста обидно.

— Не исках да ти звучи така. — Холкрофт се наведе напред. — Не искам по никакъв начин да бъдеш свързана с тази банкова сметка. Прочете писмото, разбра за какво става дума. За хиляди хора, за стотици милиони долари. Не се знае на кого може да хрумне да потърси отговорност от теб. Ти си била съпругата, която му е казала истината; напуснала си го, защото е отказал да те послуша. Когато най-после е осъзнал, че си била права, той е поел този невероятен риск. Може все още да са живи хората, които биха те убили за това. Но аз няма да го допусна.

— Разбирам — изрече бавно Алтийн, сетне го повтори, надигайки се от стола си, прекоси бавно стаята и застана пред прозореца. — Сигурен ли си, че точно за това са се загрижили господата от Женева?

— Те… той намекна за нещо такова, да.

— Подозирам, че това не е била единствената им грижа.

— Не.

— Да се опитам ли да отгатна другата?

Ноъл се вцепени. Не че подценяваше интелигентността на майка си — не си го позволяваше — но както обикновено се подразни, че тя винаги успяваше да формулира предположенията си преди него.

— Мисля, че не е трудно.

— Така ли? — Алтийн се извърна от прозореца и го погледна.

— Пише го в писмото. Ако източниците на сметката станат известни, ще възникнат юридически проблеми. Международните съдилища ще бъдат затрупани от дела.

— Да — отмести поглед майка му. — Наистина е очевидно. Все пак съм изненадана, че са ти позволили да ми разкриеш това.

Ноъл се облегна в стола си, разтревожен от думите на Алтийн.

— Защо? Действително ли смяташ да предприемеш нещо?

— Изкушението е голямо — отвърна тя, все още вперила поглед навън. — Човек рядко губи желанието си да отмъсти за причинена силна болка. Дори и тази болка да е променила живота му за добро. Бог ми е свидетел, че моят — нашият — се промени изцяло. От истински ад се превърна в щастие, за което бях спряла да мечтая.

— Татко ли имаш предвид? — попита Ноъл.

— Да, той пое огромен риск, за да ни спаси. Прие мен — най-голямата глупачка на света — и моя син. Дари ни много повече от любов: дари ни нов живот. А в замяна поиска само любов.

— И ти му я поднесе.

— И ще я притежава, докато съм жива. Ричард Холкрофт е мъжът, който навремето си въобразих, че е Хайнрих Клаузен. Каква грешка допуснах, Господи, каква грешка… И всъщност фактът, че Хайнрих е мъртъв от толкова много години, няма никакво значение — презрението ми към него не е докоснато от времето. Наистина имам желание да си отмъстя.

Ноъл се опита да говори спокойно. Трябваше да отклони внимателно майка си от тази мисъл — оцелелите от Волфсшанце нямаше да й простят.

— Но ти ще си отмъстиш на мъжа, когото си спомняш, а не на този, който е написал писмото. Може би в началото не си се излъгала в него и онова, което всъщност те е привлякло, е изплувало отново накрая?

— Това все пак звучи утешително, нали?

— Мисля, че е истина. Мъжът, който е написал това писмо, е бил искрен. И е изживял силна мъка.

— Напълно си го е заслужил — той самият причини толкова много мъка — беше най-безмилостният човек, когото познавам. Болезнено амбициозен и фанатично целеустремен! И Боже мой, накрая стана ясно какви са били целите им!

— Той се е променил, майко — прекъсна я Холкрофт. — И ти имаш заслуга за това. В края на живота му единствената му цел е била да поправи злото, което е сторил. Той сам казва: „Злото трябва да се поправи.“ Помисли само какво е извършил — какво са извършили тримата!, — за да бъде осъществен замисълът им.

— Съзнавам, че не мога да си затворя очите за това. Нито пък за писмото му. Почти чувам думите му — но сякаш ги изрича един младеж. Един целеустремен младеж, много, много млад, а до него — едно младо момиче. — Алтийн млъкна за миг и после продължи: — Защо изобщо ми показа това писмо? Защо ме върна към спомените?

— Защото реших да действам. Ще закрия фирмата, ще се наложи да пътувам доста, евентуално да прекарам няколко месеца извън Швейцария. Както намекна и господинът от Женева, ти не би се стърпяла да ми зададеш куп въпроси. Опасяваше се, че може да откриеш нещо компрометиращо и това да те тласне към необмислени действия.

— За твоя сметка ли? — уточни Алтийн.

— Не изключи и тази възможност. Смята, че спомените ти са достатъчно силни. Нарече ги „неизлечими“.

— Наистина са неизлечими.

— Той смята също, че най-добре е парите да се използват според инструкциите. За да се поправи злото.

— Може и да е прав. Ако това изобщо е възможно. И не е ли малко късничко? До каквото се е докоснал Хайнрих Клаузен, го е провалял. — Алтийн замълча и лицето й доби по-напрегнат израз. — Ти си единственото изключение. А това може би е второто.

Ноъл стана и се приближи до майка си. Хвана я за раменете и я прегърна.

— Онзи господин от Женева каза, че си невероятна. Ти наистина си.

— Тъй ли каза? Невероятна? — дръпна се от него Алтийн.

— Да.

— Ернст Манфреди ли? — прошепна тя.

— Познаваш ли го? — изненада се Холкрофт.

— Това име ме връща много-много години назад. Значи още е жив?

Ноъл не отговори на последния й въпрос.

— Как се сети, че става дума за него?

— Един летен следобед той дойде при нас в Берлин. Помогна ни да се измъкнем. Ти и аз. Качи ни на самолета, даде ни пари. Боже мили… — Алтийн се освободи от прегръдката на сина си, прекоси стаята и се приближи до бюрото. — Тогава, оня следобед, също ме нарече „невероятна“. Каза, че ще ме преследват докрай. Че ще ни открият. Обеща да ни помогне с каквото може. Научи ме какво да правя и да говоря. Този невзрачен мъничък швейцарец прояви истинско благородство през онзи следобед. Боже мой, след толкова години…

Ноъл гледаше майка си напълно смаян.

— Защо той не ми каза нищо за това? Защо?

Алтийн се обърна с лице към сина си, но без да го погледне в очите. Тя сякаш бе отправила взор през него и виждаше неща, които той не можеше да види.

— Мисля, че по този начин е искал аз сама да се сетя за всичко. Той не е човек, който ще настоява да му бъдат изплатени старите дългове. — Тя въздъхна. — Не мога да ти обещая, че няма да задавам въпроси. Нищо не обещавам. Ако реша в някакъв момент да предприема нещо, ще те предупредя. Засега обаче няма да се намесвам.

— Въпросът остава открит, така ли?

— Повече от това не мога да обещая. Онези спомени наистина са неизлечими.

— Но засега няма да предприемаш нищо, нали?

— Имаш думата ми. Никак не ми е леко да ти я дам, както няма да ми е леко да си я взема обратно.

— Какво би могло да промени нещата?

— Ако изчезнеш безследно, например.

— Постоянно ще поддържам връзка с теб.

* * *

Алтийн Холкрофт проследи с поглед сина си, докато излизаше от стаята. Лицето й, изопнато от напрежение до момента, изведнъж се отпусна. Тънките й устни се извиха в лека усмивка. Изглеждаше доволна и изпълнена с увереност.

Тя посегна към телефона на бюрото си, натисна едно копче и поръча разговор с Женева, Швейцария.

* * *

Ноъл трябваше да измисли професионално аргументирана причина да закрие „Холкрофт инкорпорейтид“. Не биваше да буди никакво подозрение, за да не възникват каквито и да било въпроси. Оцелелите от Волфсшанце бяха закоравели убийци, които биха изтълкували като намеса всеки невинно повдигнат въпрос. Той трябваше да изчезне напълно законно. Но когато човек изчезне внезапно, той по-скоро намира благовиден предлог, който да създаде впечатление за законосъобразност.

Впечатление.

Сам Буоновентура.

Не че Сам бе нарушавал закона. Тъкмо напротив. Но толкова дълго бе стоял „на припек“, че вече доста бе „прегорял“. Той беше един от най-добрите строителни инженери в бранша, петдесетгодишен „професионален“ скитник, завършил Сити колидж на Тремънт авеню в Бронкс, който си изкарваше прехраната в държавици с по-топъл климат, където обикновено възнаграждаваха веднага, щедро и на четири очи за добре свършена работа.

Кратката военна служба в армейски инженерен корпус бе убедила Буоновентура, че на югозапад от САЩ съществува по-сладък и благоприятен живот. Трябва само да си много добър в професията и да въртиш чудесно своя бизнес, който да е част от по-голям бизнес, в който да са инвестирани много, много пари. А строителният бум в Латинска Америка и Карибския район през шейсетте и седемдесетте години бе като че ли специално поръчан за човек като Сам. Той успя да си изгради солидна репутация и в доста корпорации и правителства му се носеше славата на истински тиранин на строителната площадка, който си разбира от работата.

Ако Сам, след като проучи основно всички параметри на даден проект, кажеше на работодателите, че съответния хотел, летище или язовир ще бъде пуснат в експлоатация на тази и тази дата, той рядко грешеше с повече от четири процента. Освен това Сам бе мечтаният от всеки архитект строителен инженер, защото той самият не се смяташе за архитект.

Ноъл бе работил с Буоновентура по два проекта извън страната — първия път в Коста Рика, където ако не бе Сам, Холкрофт отдавна щеше да е мъртъв. Инженерът бе настоял добре възпитаният и изискан архитект от баровската част на Манхатън да се научи да си служи с пистолет, а не само с ловджийска пушка от „Абъркроумби и Фич“. Строяха пощенски комплекс в един затънтен район, доста далеч от коктейлните салони на „Плаза“ и „Уулдорф“, а също и от Сан Хосе. Архитектът смяташе неделните си упражнения по стрелба направо за смехотворни и се съгласи само от любезност, колкото да не обиди Буоновентура.

Към края на втората седмица обаче той вече бе дълбоко признателен на Сам. От планинските шубраци се появиха крадци на строителни експлозиви. Двама души нахлуха в лагера посред нощ и нападнаха бараката на Ноъл, докато спеше. Когато разбраха, че взривните материали не са там, единият изтича навън и изкрещя на съучастника си:

— Matemos el gringo!^[1]

Ала грингото разбираше езика им. Той посегна към пистолета, който му бе дал Сам, и застреля нападателя си.

Единственият коментар на Буоновентура бе:

— По дяволите. В някои точки на планетата ще трябва да се грижа за тебе до края на живота ти.

Ноъл успя да се свърже с Буоновентура чрез една корабна компания в Майами. Намираше се в Холандските Антили^[2], в град Вилемстад на остров Кюрасао.

— Как си, Ноули, дявол да те вземе? — ревна Сам в ухото му. — Господи, май от четири-пет години не сме се чували, а? Как е, гърмиш ли с пищова?

— Не съм го пипал от оная история и се надявам да не ми потрябва повече. Как вървят нещата при теб?

— Тия майни тука ринат пари с лопати, та им помагам при изгребването. Ти да не търсиш работа?

— Не. Услуга.

— Казвай.

— Трябва да напусна страната за няколко месеца. Необходима ми е основателна причина да не съм в Ню Йорк, без да се знае точно къде съм. Причина, която да не буди подозрение и въпроси. Хрумна ми нещо, Сам, и само ти можеш да ми помогнеш.

— Ако и двамата имаме предвид едно и също, нямаш проблеми.

Те наистина имаха предвид едно и също нещо. Практика беше за дългосрочни проекти в по-отдалечени райони да се наемат като консултанти опитни архитекти, чиито имена не се появяваха в документациите, но професионализмът им се използваше най-рационално. Това се правеше най-вече в страни, в които бе въпрос на национална гордост мащабен проект да се възложи на някой местен талант. Проблемът бе, че много често въпросният местен талант не притежаваше необходимия опит и квалификация. Инвеститорите се застраховаха от евентуални рискове, като привличаха професионалисти отвън, които оправяха батаците на местните надежди и имаха грижата да следят работата до успешен край.

— Какво можеш да ми предложиш? — попита Ноъл.

— Имаш богат избор между пет-шест слаборазвити държави. Кеф ти Африка, кеф ти Латинска Америка, пък може и някое островче тук, в Антилите. Международните октоподи пускат пипала, ама местните власти още се ослушват. Консултантските местенца са заделени и скътани; „сухото“ расте.

— Не ми трябва работа, Сам. Трябва ми параван. Някакъв сигурен адрес, име на верен човек, който при нужда да ми пази гърба.

— А защо не аз? Ще стоя зарит в тая дупка почти през цялата година. Може и повече. Като свърша хотела, ме чакат две пристанища и един яхтклуб. Ще ти свърша работа.

— Това беше тайната ми надежда.

— Предположих. Ще ти дам координатите си, а ти ще ми кажеш къде да те търся, в случай че някой от високопоставените ти приятели реши да даде чай с танци в твоя чест.

* * *

Холкрофт успя да намери работа на двамата чертожници и секретарката си до сряда. Както и предполагаше, това стана лесно — те бяха способни и симпатични. След четиринадесет телефонни разговора с началници на отдели в строителните компании, където бе представил свои проекти, с изненада узна, че от всичките четиринадесет имаше голяма вероятност да бъдат одобрени осем. Осем! Ако това станеше, щеше да спечели повече, отколкото през последните пет години, взети заедно.

Но все пак не два милиона долара — тази мисъл не му излизаше от ума. А ако случайно забравеше парите, друга мисъл — за оцелелите от Волфсшанце, никога нямаше да му даде покой.

На телефонния си секретар записа, че „Холкрофт Инкорпорейтид“ в момента не приема поръчки, тъй като осъществява мащабен архитектурен проект в чужбина. Любезно предлагаше на клиента да остави името и телефонния си номер…

На особено настоятелните се диктуваше номерът на пощенската кутия в Кюрасао, Холандските Антили, и фирмата на Сам Буоновентура. На най-упоритите се съобщаваше и телефонният номер на Сам.

Ноъл се бе разбрал с Буоновентура да му се обажда веднъж седмично; също толкова често смяташе да проверява съобщенията, оставени на телефонния секретар.

До петък сутринта вече го бе обзело мъчително безпокойство. Напускаше градината, която бе обработвал в опасна непозната гора.

„Нищо вече няма да е същото. Нищо няма да е същото като преди.“

Ами ако не успееше да открие децата на Фон Тиболт? Ако са мъртви и тленните им останки гният в някакви бразилски гробища? Бяха изчезнали преди пет години в Рио де Жанейро — как можеше да е сигурен, че ще успее да ги открие? А ако не успее, щяха ли да го очистят оцелелите от Волфсшанце? Започна да се страхува. Но страхът не бе най-главното, разсъждаваше Ноъл, докато приближаваше ъгъла на Седемдесет и трета улица и Трето авеню. Имаше начини да се справи с него. Можеше да представи женевския документ на властите, в Министерския съвет, и да разкаже за Питър Болдуин и Ернст Манфреди, а също и за портиера Джек. Можеше да разкрие истината за грандиозната кражба отпреди тридесет години и хиляди признателни люде по целия свят щяха да се погрижат за неговата сигурност.

Това щеше да е най-разумно, но нито здравият разум, нито инстинктът му за самосъхранение можеха да надделеят. Поне засега. Мислеше си за мъжа, разкъсван от ужасна мъка преди тридесет години, и тази мисъл доминираше над всичко.

Той спря едно такси, подтикнат от странно усещане, загнездило се дълбоко в съзнанието му. То бе „онова нещо“, което го тласкаше към непознатата гора. Усещането, че единственото, което иска, е да оправдае доверието на баща си.

Поемаше върху плещите си една чужда вина. Поемаше греховете на Хайнрих Клаузен.

„Злото трябва да се поправи.“

— Ъгъла на Тридесет и шеста улица и Пето авеню, моля — упъти той шофьора, докато се качваше в таксито. Това бе адресът на бразилското консулство.

Започваше голямото издирване.