Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (28)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Ноъл стоеше на моста и гледаше как светлините на Париж блещукат като малки свещици. Обади се на Хелдън в „Галимар“ и тя се съгласи да се срещнат на „Пон Ньоф“ след работа. Опита се да я убеди да отидат с кола до хотела в Аржантьой, но тя му отказа.

— Ти обеща да ми дадеш дни и седмици, ако пожелая — припомни й той.

— Обещах ги и на двамата, скъпи мой, и ще ги имаме. Но не в Аржантьой. Ще ти обясня, когато се видим.

Беше едва пет и четвърт, а над Париж вече се спускаше зимната нощ. Хладният вятър откъм реката го пронизваше и той вдигна яката на износеното си палто, за да се предпази от него. Погледна часовника си — стрелките не бяха помръднали. Не биха и могли, бяха минали едва десет секунди.

Почувства се като младеж, чакащ за среща момичето, с което се е запознал на танцова забава в лунна лятна нощ. Усмихна се при тази мисъл. Нито нощта бе лятна, нито имаше луна. Той стоеше на един мост в Париж, изложен на студения вятър, облечен в чуждо палто с пистолет в джоба.

Ето че тя се появи на моста. Бе облечена с черния шлифер, русата й коса бе прибрана под тъмночервен шал. Вървеше с отмерена крачка, нито много бързо, нито бавно — една самотна жена, която се прибира вкъщи след работа. Ала красивите й черти правеха впечатление дори от разстояние и я отличаваха сред хилядите парижанки, които се прибираха по домовете си надвечер.

Видя го. Той тръгна към нея, но тя вдигна ръка, за да го спре. Ноъл не обърна внимание на жеста й и продължи напред, разтворил ръце, за да я прегърне. Притисна се в обятията му и той усети как го успокоява топлината й. Тя отстъпи назад и се опита да го погледне сериозно.

— Никога не тичай по мост. Привлича вниманието. Обикновено хората вървят бавно и гледат водата, не тичат.

— Липсваше ми. Друго не ме интересува.

— Трябва да свикваш. Какво стана в Берлин?

Той я прегърна и двамата тръгнаха към кея „Сен Бернар“.

— Имам да ти казвам много неща. Някои са добри, други не толкова. Но ако, научавайки нова информация, се приближаваме към целта, мисля че сме направили две гигантски крачки към нея. Брат ти обаждал ли се е?

— Да. Днес следобед. Един час след като ти звънна. Променил е плановете си — утре ще бъде в Париж.

— Това е най-хубавата новина, която можеше да ми съобщиш. Или поне така ми се струва. Утре ще ти кажа със сигурност. — Те слязоха от моста и завиха наляво покрай реката. — Липсвах ли ти?

— Ти си луд, Ноъл. Разделихме се вчера следобед: аз едва имах време да се прибера вкъщи, да се изкъпя, да се понаспя — така бях зажадняла за сън, и да отида на работа.

— Вкъщи? В твоя апартамент ли?

— Не, аз… — Тя спря, усмихна се и го погледна. — Много добре напредвате за новобранец, Ноъл Холкрофт. Въпросите трябва да се задават небрежно, сякаш без особено любопитство.

— Но това ме интересува.

— Обеща да не ми задаваш този въпрос.

— Не е съвсем така. Попитах те дали си омъжена и дали живееш с някого. На първия въпрос получих отрицателен, а на втория уклончив отговор. Но никога не съм ти обещавал, че няма да се опитвам да открия къде живееш.

— То се подразбираше, скъпи. Ще ти кажа някой ден и ще разбереш колко си бил глупав.

— Кажи ми още сега. Аз съм влюбен и искам да знам къде живее жената, която обичам.

Усмивката за миг изчезна, после отново се появи върху устните й и тя го погледна.

— Ти си като малко момче, което е научило нова дума и непрекъснато я повтаря. Не ме познаваш достатъчно, за да си сигурен, че ме обичаш…

— А, забравих, че си падаш по жени.

— Някои от тях са най-добрите ми приятели.

— Но не би се омъжила за някоя от тях.

— Не искам да се омъжвам за никого.

— Чудесно. Това донякъде опростява нещата. Хайде да живеем заедно през следващите десет години. И двете страни ще могат да се ползват от правото си на избор във всеки момент.

— Звучи чудесно.

Спряха на едно кръстовище. Той се обърна към Хелдън и сложи ръце на раменете й.

— Аз наистина го мисля.

— Вярвам ти — каза тя, но очите й бяха изплашени.

Погледът й го разтревожи и той я попита усмихнато:

— Обичаш ли ме поне малко?

Тя остана сериозна.

— Мисля, че те обичам много повече. За момента ти си усложнение, което не съм очаквала. А аз никак не съм сигурна, че ще мога да се справя с него.

— Толкова по-добре — той се засмя и я хвана за ръка, за да пресекат улицата. — Радвам се, че не си заредена с отговори на всички въпроси.

— Да не би да си мислел, че съм?

— Не, но мислех, че ти мислиш така.

— Не го мисля.

— Зная.

 

Тази вечер половината от масите в ресторанта бяха заети. Хелдън обясни, че желае масата им да е в дъното и да не се вижда от входа. Собственикът кимна. Той очевидно недоумяваше защо тази belle femme^[1] е придружена от господин в такова облекло. В погледа му се четеше тъжният коментар: „Нещата не вървят много добре за парижките момичета тези дни. И нощи“.

— Той не ме хареса — отбеляза Холкрофт.

— Не се отчайвай. Мнението му за теб се подобри, когато поръча скъпо уиски. Не видя ли как веднага се усмихна?

— Тогава гледаше сакото ми, което не съм извадил от чувала с дрипите, за разлика от палтото.

Хелдън се засмя.

— Вярно е, че палтото не е от колекция за висша мода, но то има своето предназначение. Облича ли го в Берлин?

— Да. С него бях, когато си взех проститутка. Ревнуваш ли?

— Не и от жена, която приема предложение от мъж в такива дрехи.

— Тя бе олицетворение на красотата.

— Имал си късмет. Сигурно от „Одесса“ са ти я изпратили, за да те зарази с някоя болест. Искам да се прегледаш, преди да се видим отново.

Ноъл хвана ръката й. Когато заговори, гласът му бе напълно сериозен.

— „Одесса“ и „Рахе“ не са истинските ни врагове. Това е едно от нещата, които научих в Берлин. Не е сигурно дали те въобще знаят за Женева.

Хелдън го гледаше смаяна.

— Ами Бомънт тогава? Нали каза, че той е агент на „Одесса“, който те е проследил до Рио?

— Да, така е, но не Женева е била причината. Той е свързан с Граф. Разбрал е по някакъв начин, че търся Йохан фон Тиболт и затова ме е проследил. Утре, след като говоря с брат ти, нещата ще са ми по-ясни. Така или иначе след няколко дни Бомънт ще бъде извън играта. Кеслер ще се погрижи за това. Той обеща да се обади на някого от правителството в Бон.

— Толкова ли е просто?

— Няма да е много трудно. И най-слабото съмнение, че някой има връзка с „Одесса“ ще предизвика разпити и проучвания. Особено ако това стигне до военните — те веднага ще приберат Бомънт.

— След като не са „Одесса“ и „Рахе“, кой е тогава?

— Сега ще разбереш. Трябваше да хвърля мушамата и кепето.

— О? — Нелогичният преход обърка Хелдън.

Той й разказа какво се бе случило преди това, премълчавайки някои моменти от схватката в уличката. После й предаде разговора с Кеслер и когато стигна до убийството на непознатия, се поколеба дали да не го пропусне. Но тъй като бездруго щеше да разкаже за него на брат й на следващия ден, реши, че няма защо да крие от Хелдън. Когато свърши, тя потръпна от ужас, ръцете й бяха стиснати в юмруци.

— Ужасно. Кеслер досети ли се кой е мъжът?

— Не съвсем. Няколко пъти му повторих думите му, но това не му помогна кой знае колко. Предположи, че е от неонацистка група. Според него това са онези последователи на партията, които са против „Одесса“.

— Как са разбрали за сметката в Женева?

— Попитах Кеслер. Той каза, че манипулации, чрез които толкова много пари са прехвърлени от Германия зад граница, не биха могли да останат в пълна тайна, както си мислим ние. Все някой е научил за това.

— Но планът ще се провали, ако не бъде запазен в тайна.

— Значи става дума за различни степени на секретност. Кое наричаме тайна? Каква е разликата между поверителната и строго секретната информация? Може би шепа хора са разбрали за Женева и искат да ни попречат да получим сумата и я разпределим според замисления план. Те искат да вземат парите и затова са заинтересовани никой друг да не разбере за Женева.

— Но ако те са научили толкова много, би трябвало да знаят, че не могат да ги получат.

— Не е задължително.

— Тогава някой трябва да им каже!

— Обясних го на мъжа в уличката, но не мисля, че го убедих. Така или иначе това не би имало значение сега.

— Не разбираш ли? Някой трябва да се свърже с тези хора, които и да са те, и да им обясни, че няма да спечелят нищо, като спират теб, брат ми и Ерих Кеслер.

Холкрофт отпи една глътка.

— Не мисля, че трябва да го правим. Кеслер каза нещо, което още тогава ми се стори странно и продължава да ме занимава. Според него ние — може би под „ние“ имаше предвид всички, които не сме се сблъсквали с проблема — не можем да разберем мисленето на истинския нацист. За него от значение е не само той да спечели, но и другите да не спечелят. Кеслер определи същността му като дълбоко деструктивна.

Лицето на Хелдън отново помръкна.

— Значи и да им се обясни, те ще продължат да ви преследват. Ще се опитат да убият и тримата, защото без вас планът е невъзможно да се осъществи.

— Или поне изпълнението му ще се отложи с едно поколение. Но за тях това е достатъчно. Парите ще останат в трезора още тридесет години.

Хелдън допря пръсти до устните си.

— Чакай малко. Има нещо гнило. Те се опитаха да те убият. Точно теб. От самото начало се опитват.

Холкрофт поклати глава.

— Не, не можем да бъдем сигурни…

— Как да не можем? — прекъсна го Хелдън. — Господи, нима ти трябват още доказателства? Видях разкъсаното ти сако. А стрихнинът в самолета, изстрелите в Рио? Какво повече искаш?

— Искам да знам кой стои зад тези неща. Разговорът с брат ти ще ми помогне да разбера.

— Какво може да ти каже Йохан?

— Кого е убил в Рио. — Хелдън понечи да възрази, но той хвана ръката й. — Чакай да ти обясня. Мисля, че ние или по-точно аз съм в центъра на две битки, които нямат нищо общо с Женева. Ето тук сбърках — свързвах всичко с плана, а това е съвсем друго.

— Опитах се да ти обясня — каза Хелдън.

— Много време ми трябваше, за да го разбера. Но никой преди това не бе стрелял по мен, не се бе опитвал да ме отрови или да ме намушка с нож. Всички тези неща съвсем объркват мисленето. Поне при мен стана така.

— Йохан е духовно богата и обаятелна личност, Ноъл — каза тя. — Но понякога е потаен и сдържан. Това също е част от него. Животът, който води, е странен. Той прилича на водно конче, което прелита от едно място на друго, от едно свое увлечение на друго. Всичко, което прави, е съвършено и той винаги оставя диря след себе си, но не винаги иска тя да бъде разпозната.

— Той е ту тук, ту там… — прекъсна я Холкрофт. — Сякаш ми описваш някое цвете, което расте навсякъде, но трудно може да се забележи, защото се слива с околната среда.

— Точно така. Йохан може и да не ти каже какво е станало в Рио.

— Тогава ще се опитам да го убедя да го направи. Аз трябва да знам дали репутацията му е безупречна.

— Добре, да допуснем, че не е. Какво ще стане, след като разбереш?

— Той ще бъде отстранен от Женева. Знаем, че Йохан е убил някого. С ушите си си чула как един богат и влиятелен човек му крещи, че заслужава да бъде обесен за убийството. Сигурен съм, че брат ти е имал вземане-даване с Граф, а следователно и с „Одесса“. Избягал е от Бразилия, за да спаси кожата си. Погрижил се е и за вас с Гретхен, но е бягал, за да спаси собствения си живот. Това, че го преследват, може да ни създаде много проблеми. Твърде вероятно е да се опитат да го изнудват, което крие опасност от корумпиране на плана.

— Трябва ли банкерите на всяка цена да научат за това? — попита Хелдън.

Ноъл докосна леко лицето й, за да я погледне в очите.

— Трябва да им кажа. Става дума за седемстотин и осемдесет милиона и за забележителния план на трима мъже, който представлява техният жест към историята. Длъжен съм да се отнеса с подобаващо чувство на отговорност към делото им. Ако има вероятност брат ти да го изложи на опасност или да стане причина за злоупотреба със сумата, милионите трябва да останат заключени още едно поколение. Може и да не се стигне дотам. Според условията ти също имаш право да се явиш в Женева като представител на Фон Тиболт.

Хелдън задържа погледа си върху него.

— Не мога да приема, Ноъл. Йохан трябва да отиде. Той е не само по-подготвен от мен, но и напълно го заслужава. Не мога да му отнема това право.

— А аз не мога да му го предоставя, ако има опасност да провали плана. Нека да поговорим отново, след като се видя с него.

Продължителният й поглед го накара да се почувства неловко.

— Не можеш да престъпиш принципите си, нали?

— Не мога да обуздая възмущението и гнева си. Дошло ми е до гуша от корупция във висшите финансови среди. Толкова често съм се сблъсквал с нея в Америка.

— „Висшите финансови среди“?

— Баща ми използва тази фраза в писмото си до мен.

— Странно.

— Кое?

— Досега винаги го наричаше Клаузен или Хайнрих Клаузен, което звучеше по-официално и дистанцирано.

Холкрофт с кимване призна, че тя има право.

— По-странното е, че сега аз не знам повече за него, отколкото преди. Но ми описаха как е изглеждал, как е говорел и какво силно въздействие е имал върху хората.

— Ето че знаеш повече.

— Не съвсем, защото това са само впечатленията, които той е оставил у едно дете, припомнени след толкова години. Но имам чувството, че по някакъв начин съм се докоснал до него.

— Кога ти казаха родителите ти за него?

— Баща ми… с втория ми баща нищо не сме говорили. Няколко седмици след двадесет и петия ми рожден ден Алтийн ми разказа всичко. Вече се бях дипломирал и правех първите стъпки в професията си.

— В професията ти?

— Архитект съм, не си ли спомняш? Самият аз едва не бях забравил.

— Майка ти изчака да станеш на двадесет и пет, за да ти каже, така ли?

— И много правилно постъпи. Нямаше да ми е никак лесно, ако го бях научил по-рано. Боже мой! Ноъл Холкрофт беше обикновено американско момче, което ядеше чипс и хот-дог, а нещата, около които се въртеше неговият свят, бяха стадионът „Шей“ и участията на „Метс“ в бейзболния шампионат, Медисън Скуеър гардън и представянето на баскетболистите от „Никс“, колежа и приятелите му, чиито бащи бяха участвали в голямата война и всеки по своему бе удържал победа в нея. Ако бяха казали на това момче, че баща му е един от онези садистични фашисти, които показваха във филмите за войната, то просто щеше да откачи.

— Тогава защо изобщо ти го е казала?

— Страхувала се е да не науча сам, въпреки че възможността за това е била минимална. Заедно с Дик заличили всички следи за истинския ми произход и ми издали нов акт за раждане, в който пише, че съм техен син. Но истинският акт останал в Берлин: „Клаузен, дете от мъжки пол. Име на майката: Алтийн. Име на бащата: Хайнрих“. Онези, които научили, че тя изоставила съпруга си и напуснала Германия, можеха да си спомнят това след години. Тя искаше аз да съм подготвен, в случай че някой изрови този документ и реши да се възползва от него. Тогава аз ще знам какво да му отговоря — преди мен родителите ми са имали друго дете, за което не се говори в семейството и което е починало като бебе в Англия.

— Значи освен акт за раждане, е трябвало да фалшифицират и един смъртен акт.

— Да. Той се пази в някой лондонски архив.

Хелдън се облегна на паравана на сепарето.

— Семействата ни имат сходна съдба. Животът и на двама ни е съпроводен с всякакви фалшиви документи. Сигурно е цяло щастие да се живее без тях.

— Те нямат никакво значение за мен. Никога не съм назначавал или уволнявал някого заради лист хартия. — Ноъл допи чашата си. — Аз сам питам за това, което ме интересува. Възнамерявам да задам няколко доста трудни въпроса на брат ти. Искрено се надявам да получа отговорите, които очаквам.

— Аз също се надявам.

Той се наведе към нея.

— Обичаш ли ме поне малко?

— Много повече от малко.

— Остани с мен тази нощ.

— Ще остана. В твоя хотел ли?

— Не онзи на Рю Шевал. Фиктивният господин Фреска, когото измислихме онази вечер, се премести в доста по-луксозно жилище. Аз също имам приятели в Париж и един от тях е помощник-управителят на хотел „Жорж V“.

— Какво разточителство…

— Оправдано е. Аз изпитвам особени чувства към теб, а не знаем какво ни носи утрешният ден. Между другото, защо не трябваше да ходим в Аржантьой? Обеща, че ще ми кажеш.

— Видели са ни.

— Кой ни е видял?

— Някакъв мъж те е познал. Не знаем името му, но разбрахме, че е от Интерпол. Имаме човек там. Главната квартира в Париж е разпространила бюлетин с описанието ти, защото са получили сигнал от Ню Йорк, че те издирват. Подаден е от полицейски офицер на име Майлс.