Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (23)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Летяха по магистралата към Париж. Късното слънце обливаше местността с оранжеви и студеножълти лъчи. През зимата то навсякъде беше едно и също, сякаш бе някаква постоянна величина. Холкрофт му беше благодарен за това.

„Код Волфсшанце. Волфсшанце е.“

Питър Болдуин е знаел за Женева. Направил е опит да го каже на MI5, но от Британското разузнаване не му бяха повярвали.

„Не му вярвахме, че има информация, за която би могъл да ни предложи сделка.“

А какво е искал да им предложи той? И срещу какво? Кой беше Питър Болдуин?

Кой е бил Питър Болдуин?

Кой беше Фон Тиболт… Тенисън?

Ако Фон Тиболт не е Тинаму, какъв е той тогава? Защо убиха неговия човек? Защо онези двамата се опитаха да отвлекат сестра му? И да убият и теб?

Защо?

Поне на един от въпросите имаше отговор: Джон Тенисън не беше Тинаму. Той можеше да е замесен във всичко друго, дори в нещо, което представлява заплаха за Женева, но не беше убиец. Но тогава кой беше той? Как се бе забъркал с убийци? Защо го преследваха, а заради него и сестра му?

Тези въпроси пречеха на Ноъл да мисли за последните няколко часа, което беше добре, защото иначе нервите му нямаше да издържат. Трима мъже бяха убити — единият от неговата ръка. Убийствата бяха станали в една странична уличка на отдалечено френско селце по време на празнично веселие. Истинско безумие.

— Какво мислиш, че може да означава „Волфсшанце“? — попита Хелдън.

— Аз знам съвсем точно.

Тя се обърна изненадана към него.

Той й разказа всичко, което знаеше за оцелелите от Волфсшанце. Сега нямаше смисъл да крие от нея фактите. Когато свърши, тя не отговори нищо. Той се питаше дали не е стигнал твърде далеч. Не я ли въвличаше в конфликт, в който тя не искаше да участва? Само преди няколко дни го бе заплашила, че ако не следва инструкциите или се представя за някой друг, тя ще напусне Париж и той никога повече няма да я види. Дали и сега не мислеше да постъпи така? Дали заплахата от Волфсшанце нямаше да направи бремето на отговорността и страха непоносимо?

— Страх ли те е? — попита той.

— Въпросът ти е глупав.

— Знаеш какво искам да кажа, нали?

— Знам. — Тя облегна глава назад на седалката. — Питаш ме дали ще избягам.

— Да, всъщност нещо такова. Е, ще избягаш ли?

Хелдън помълча малко и той изчака търпеливо. Когато тя отново заговори, гласът й бе тъжен и подобен на ехо, но различен от този на сестра й.

— И аз също като теб не мога да избягам. И не защото моралът и страхът ме спират. Просто няма смисъл — те ще ни открият. И ще ни убият.

— Звучи доста отчайващо.

— Но е вярно. Аз се уморих да бягам. Нямам повече сили за това. „Рахе“ или „Одесса“, сега и Волфсшанце — ловци, чиито жертви сме ние, но които се дебнат и помежду си. Хер Оберст е прав — трябва да се сложи край на това.

— Мислех си същото. Дадох си сметка, че ако не е била смелостта на майка ми, сега щях да бъда постоянно преследван като вас.

— Синът на Хайнрих Клаузен — изрече Хелдън замислено.

— И нечий друг син също. Съгласна ли си да не се обаждаме на Пейтън-Джоунс? Какво ще кажеш?

— Да, съгласна съм.

— От MI5 ще ни потърсят. Нямат друг избор. Ще открият, че човекът им, който е тръгнал след нас, е убит. Ще започнат да задават въпроси.

— На които не можем да отговорим. Ние не сме следили никого. Ние бяхме следени.

— Какви ли са онези двамата? — попита той.

— Мисля, че са от „Рахе“. Това е техният стил.

— Или пък „Одесса“…

— Възможно е. Но този, който ме хвана, говореше странен немски. Не приличаше на никое от познатите ми наречия. Не е от Мюнхен, и берлинчанин не е. Чудна работа.

— А какъв беше говорът му?

— Гърлен, но не достатъчно твърд, ако разбираш какво искам да кажа.

— Не много. Значи смяташ, че са от „Рахе“?

— Има ли значение? И от двете трябва да се пазим. Така че за мен нещата не са се променили. — Тя се протегна и докосна ръката му. — Но съжалявам заради теб.

— Защо?

— Защото сега и ти бягаш с нас. Сега си един от децата — die verwünschten Kinder. Прокълнатите. А нямаш никаква подготовка за това.

— Струва ми се, че я получавам, макар и между другото.

Тя отдръпна ръката си.

— Трябва да отидеш в Берлин.

— Зная. Налага се да действаме бързо, да намерим и доведем Кеслер. Той е най-големият… — Холкрофт направи пауза, — наследник.

Последната дума накара Хелдън да се усмихне тъжно.

— Ти и брат ми знаете много и сте готови да започнете. Кеслер също трябва да бъде готов… Цюрих е най-важната фаза от плана. И решението на толкова много проблеми.

Ноъл я погледна. Не беше трудно да разбере какво си мисли. Цюрих означаваше баснословна сума, част от която щеше да бъде използвана, ако не за спирането на фанатиците от „Одесса“ и „Рахе“, то поне за ограничаването на дейността им. Наистина, Холкрофт сам бе станал свидетел на бруталните им методи. Но засега тя беше сигурна само в подкрепата на брат си. За другите двама участници в плана все още не знаеше какво да мисли.

— Всичко ще бъде наред след Цюрих — успокои я той. — Скоро ще можеш да спреш да бягаш. Всички ние ще можем да заживеем нормално.

Тя го погледна като в унес, след това се премести на седалката до него, пъхна ръката си под неговата и я хвана. Склони глава на рамото му, а дългата й руса коса се разпиля по сакото му.

— Извиках те и ти дойде — гласът й сякаш бе далечно ехо. — Бяхме на косъм от смъртта днес следобед. Един човек пожертва живота си заради нас.

— Той беше агент от разузнаването — отвърна Ноъл. — Ние нямахме значение за него. Опитваше се да се добере до информация и до човека, който мислеше, че може да му я даде.

— Да, знам. Срещала съм такива като него. Но той постъпи много благородно накрая, на негово място малцина биха направили това. Готови са да жертват нечий живот, за да постигнат целите си, но не своя.

— Какво имаш предвид?

— Ти нямаш опит и щеше да правиш каквото той ти каже. Той можеше да те използва за примамка и да те превърне в мишена. Задачата му щеше многократно да се опрости, ако те си бяха изпразнили пълнителите в нас двамата. Както ти каза, ние не бяхме важни за него. В суматохата той можеше да хване своя човек и да остане жив. Но той ни спаси.

— Къде ще отидем в Париж?

— Не отиваме в Париж, а в Аржантьой — отвърна Хелдън. — В един малък хотел на брега на Сена. Прекрасен е.

Ноъл вдигна лявата си ръка от волана и погали русия водопад, спускащ се по сакото му.

— Ти си прекрасна — прошепна той.

— Аз съм изплашена. Трябва да се освободя от този кошмарен страх.

— Аржантьой ли? — повтори той. — Малък хотел в Аржантьой. Знаеш твърде много места за човек, който е във Франция само от няколко месеца.

— Трябва винаги да знаеш къде няма да ти задават излишни въпроси. Това бързо се научава. Отбий по магистралата при изхода Бийанкур. Моля те, побързай.

 

Стаята им бе с изглед към Сена; стъклени врати водеха към балкон, надвесен над самата река. Излязоха навън в хладния нощен въздух и той я прегърна. Няколко мига постояха така, загледани в черната вода. Никой не проговори. Близостта им действаше като балсам.

На вратата се почука, Хелдън се стресна, но той усмихнат я успокои:

— Отпусни се. Докато беше в банята, поръчах бутилка бренди.

Тя се усмихна в отговор и въздъхна дълбоко.

— Трябваше да оставиш на мен. Френският ти е направо невъзможен.

— Все пак мога да произнеса „Реми Мартен“ — засмя се той и свали ръка от рамото й. — Това беше първото нещо, което научихме в училище.

Отиде да отвори.

След като взе подноса от сервитьора, Холкрофт спря за миг до вратата, за да погледа Хелдън отдалеч. Тя беше затворила балконските врати и гледаше нощното небе. Една недостъпна самотна жена, която се опитваше да се доближи до него. Той го усещаше.

Искаше му се да знае повече за нея. Хелдън беше красива и не можеше да не го съзнава. Интелигентността й беше също безспорна и не подлежеше на коментар. Освен това тя знаеше много тайни начини за оцеляване в престъпния свят, и то не в местен, а в международен мащаб. Действаше бързо и решително. Сигурно много пъти беше използвала секса като средство за постигане на целите си, но според него го бе правила хладнокръвно и пресметливо: „Купувачо, внимавай, ти получаваш само тялото. Мислите са си мои. Няма да узнаеш нито една от тях.“

Тя се обърна към него. Въпреки нежния поглед и топлото излъчване му се струваше все така далечна.

— Приличаш ми на метр д’отел, който ме изчаква търпеливо, за да ме заведе до масата ми.

— Оттук, мадмоазел — каза Ноъл. Занесе подноса на малко бюро в другия край на стаята и го сложи отгоре. — Би ли желала дамата да седне на маса близо до водата. — Той придърпа един шезлонг до стъклените врати, застана срещу нея, усмихна й се и се поклони. — Веднага щом дамата благоволи да седне, брендито ще бъде сервирано и фойерверките ще започнат. Факлоносците в лодките чакат само вас.

— А вие къде ще седнете, мой чаровен garcon^[1]?

— В краката ви, милейди. — Той се наведе, хвана я за раменете и я целуна, като се чудеше дали тя ще го притегли към себе си или ще го отблъсне.

Оказа се неподготвен за онова, което се случи. Устните й, меки и влажни, се разтвориха и поеха неговите. Тя обгърна с длани лицето му. Пръстите й нежно галеха страните, клепачите и слепоочията му. С жадните движения на устните си тя страстно го канеше в себе си. Той я бе прегърнал силно, гърдите й бяха притиснати към него, а краката й се вплитаха в неговите и го възбуждаха.

После стана нещо странно. Тя се разтрепери и впи пръсти зад врата му, сякаш се бе изплашила, че той може да й се изплъзне. Ноъл чу от гърлото й да се изтръгват ридания и усети как конвулсии разтърсват цялото й тяло. Прегърна я през кръста, внимателно отдели лицето си от нейното и я накара да го погледне.

Тя плачеше. Взря се в него за миг и той видя толкова много болка в очите й, че се почувства неканен свидетел на лична драма.

— Какво има? Какво ти е?

— Накарай страха да си отиде — помоли го тя шепнешком, разкопча блузата си и откри гърдите си. — Не искам да бъда сама. Моля те, накарай го да си отиде.

Той я притегли към себе си и притисна нежно главата й към гърдите си. Косата й беше мека и прекрасна. Като всичко у нея.

— Ти не си сама, Хелдън. И аз не съм сам.

Лежаха прегърнати под завивките, тя бе отпуснала глава върху гърдите му. Той повдигаше кичури коса и ги пускаше да падат върху лицето й.

— Нищо не виждам, като правиш така — каза тя през смях.

— Приличаш на овчарско куче.

— Ти ли си овчарят?

— Да, имам си и гега.

— Ужасен си. Ето с тази уста говориш мръсотии. — Тя протегна ръката си и забарабани с показалец по устните му. Той захапа лекичко пръста й и започна да ръмжи.

— Няма да ме уплашиш — прошепна тя, надвеси лицето си над неговото и близна езика му закачливо. — Ти си страхлив лъв. Ревеш, но не хапеш.

Той взе ръката й.

— Страхливият лъв? От „Магьосникът от Оз“ ли?

— Да — отвърна тя. — Много обичах „Магьосникът от Оз“. Гледала съм го десетки пъти в Рио. Тогава започнах да уча английски. Толкова исках да се казвам Дороти. Дори нарекох малкото си куче Тото.

— Трудно ми е да си те представя като малка.

— Е, първо съм била малка. А после съм разцъфнала в цялото си великолепие… — тя млъкна и се засмя. Беше се надвесила над него. Той инстинктивно посегна към лявото й зърно. Тя простена, сложи ръката си върху неговата и отново легна на гърдите му. — Както и да е. Била съм малка. Дори понякога бях много щастлива.

— Кога?

— Когато бях сама. Майка ми държеше да имам самостоятелна стая, по възможност крайна, винаги когато отсядахме в хотел. Тъй като бях най-малка, тя се грижеше брат ми и сестра ми да не ме притесняват с късното си прибиране.

— Сигурно си се чувствала доста самотна…

— О, не! Никога. Представях си как си говоря с моите приятели, седнали по столовете или леглото ми. Бъбрехме с часове и си споделяхме всякакви тайни.

— Ами в училище? Нямаше ли истински приятели там?

Хелдън замълча за малко.

— Да, имах няколко. Като си помисля за миналото, всъщност не мога да виня другите. Бяхме деца и правехме това, което родителите ни казваха. Разбира се, ако поне единият от тях е оцелял.

— И те какво им казваха?

— Че съм дъщеря на Фон Тиболт. Малкото момиченце със смешното име. А майка ми беше… да, майка ми. Те просто мислеха, че децата им трябва да избягват семейство, което носи клеймото на позора.

Тя може би е била белязана с позорно клеймо, помисли си Ноъл, но не майка й е била причината за това. Морис Граф и „Одесса“ имаха сериозен мотив да заклеймят семейството. Милиони долари на любимия Райх бяха присвоени от предатели като Фон Тиболт, за да послужат за едно грандиозно извинение.

— Нещата станаха по-поносими, когато порасна, нали?

— О, да, разбира се. Човек се приспособява, съзрява и започва да разбира някои отношения, които не е проумявал като дете.

— Сигурно си имала повече приятели?

— Не, но се сближих повече с тези, които имах. Не бях кой знае колко общителна. Свикнала бях да съм сама. Добре разбирах защо не ме канят на партита и обеди или поне не в така наречените почтени семейства. С годините социалните контакти на майка ми се ограничиха, за разлика от търговските й интереси. Тя действаше като хищник и хората от германската общност страняха от нас. От друга страна, коренното население се държеше враждебно с германците в онези години.

— Защо? Войната отдавна е била свършила.

— Но те продължаваха да създават неприятности и беди. Незаконни пари, военнопрестъпници, еврейски отмъстители… и това продължаваше години наред.

— Ти си толкова красива, че ми е трудно да си представя… че си била сама.

Хелдън се надигна и усмихната го погледна. Прибра с ръка косата си назад и я хвана на тила си.

— Тогава имах много строга, ледена външност, скъпи. Косата ми беше права и вдигната на кок, носех големи очила и широки рокли. Дори нямаше да се загледаш по мен… Какво, не ми ли вярваш?

— Не се замислих за това.

— А за какво?

— Току-що ми каза „скъпи“.

Тя задържа погледа си върху него.

— Като че ли точно така казах, нали? Спонтанно го изрекох. Имаш ли нещо против?

Вместо отговор той я прегърна.

 

Тя се облегна в шезлонга и отпи от чашата с бренди. Бе по комбинезон, а не с ефирен халат, Ноъл седеше на пода до нея, по шорти и с разкопчана риза вместо хавлия. Държаха ръцете си и гледаха отблясъците от светлините на лодките във водата.

Той извърна глава към нея и я погледна.

— По-добре ли си?

— Да, много по-добре, скъпи. Ти си толкова нежен. Не съм срещала много мъже като тебе.

— Надявам се, че ще щадиш силите ми.

— Не, нямах предвид това. За твое сведение, сред приятелите на хер Оберст съм известна като Fräulein Eiszapfen.

— Какво означава това?

— Ледена висулка. „Мадмоазел Ледена висулка“. А в издателството са убедени, че съм лесбийка.

— Изпрати ги при мен.

— Не, не бих рискувала.

— Ще им кажа, че си травестит, който налага партньора си с камшици и велосипедни вериги. Ще се разбягат само като те видят.

— Добра идея. — Тя го целуна. — Ти си топъл, нежен и имаш приятно чувство за хумор. Много ми харесваш, Ноъл Холкрофт, и това никак не е добре.

— Защо?

— Защото ще се сбогуваме, а аз ще си мисля за теб.

Ноъл задържа ръката й, която галеше лицето му — думите й го изплашиха.

— Та ние току-що си казахме „здравей“, защо ще се сбогуваме?

— Ти трябва да вършиш разни неща. Аз също.

— И пред двама ни стои Цюрих.

— Пред тебе стои Цюрих. Аз си имам своите ангажименти в Париж.

— Не се изключват взаимно.

— Не можеш да си сигурен в това, скъпи. Ти не знаеш нищо за мен, за това къде и как живея.

— Знам, че когато си била малка, винаги си живяла в самостоятелна стая и си гледала десетки пъти „Магьосникът от Оз“.

— Мисли си понякога за това момиче. То ще си спомня с хубаво чувство за теб. Винаги.

Холкрофт отдръпна ръката й от лицето си.

— Какво по дяволите искаш да кажеш? „Благодаря ти за чудесната вечер, а сега сбогом!“

— Не, скъпи. Не е това. Не се налага точно сега да се разделяме.

— Тогава какво искаш да кажеш?

— Не зная. Като че ли просто размишлявах на глас… колко време имаме. Може да сме заедно няколко дни или седмици, ако и ти искаш.

— Разбира се, че искам.

— Обещай ми, че никога няма да се опитваш да откриеш къде живея и няма да ме търсиш. Аз ще ти се обаждам.

— Ти си омъжена!

Хелдън се засмя.

— Не.

— Тогава живееш с някого.

— Да, но не е това, което си помисли.

Ноъл се вгледа в нея.

— Какво очакваш да ти отговоря?

— Че обещаваш.

— Не зная дали правилно съм те разбрал. Извън работата ти не мога да те намеря, не бива да знам нито къде живееш, нито как мога да се свържа с теб, така ли?

— Ще ти оставя телефона на една приятелка. Ако има нещо спешно, ще ми го предадеш чрез нея.

— Мислех, че аз също съм ти приятел.

— Да, но по различен начин. Моля те, не се сърди. Правя го заради твоята безопасност.

Холкрофт си спомни как преди три нощи Хелдън се бе изплашила, че е изпратен от някоя терористична организация.

— В колата каза, че много неща ще се решат след Цюрих. Твоите проблеми ли имаше предвид? Цюрих може ли да промени живота ти?

Тя се поколеба.

— Възможно е. Но трябва да се направи толкова много…

— За толкова кратко време — довърши изречението Холкрофт. Той докосна бузата й и обърна лицето й към себе си. — Но сметката ще бъде деблокирана само след като изпълним условията, поставени от Женева.

— Да, каза ми за тях. Мисля, че Йохан също ги знае.

— Не съм съвсем сигурен. Подозренията около него могат да го извадят от играта.

— Какво означава това?

— Може да бъде отхвърлен от Женева. Ако слуховете стигнат до директорите на банката, те могат да се изплашат и да затворят трезорите. Но за него ще поговорим по-късно. Искам да те попитам някои неща за Бомънт. Мисля, че знам каква роля играе, но трябва да бъда напълно сигурен.

— Какво още искаш да научиш?

— Докато Бомънт е бил в Рио, имал ли е някаква връзка с Морис Граф?

— Нямам представа.

— Как можем да разберем това? Дали някой в Рио би могъл да ни каже?

— Не зная.

— По дяволите, трябва да го научим по някакъв начин. Въобще трябва да научим всичко за него.

— Няма да е лесно.

— Защо?

— Преди три години, когато Гретхен ми каза, че ще се омъжва за Бомънт, страшно се изненадах. Вече ти споменах за това. Тогава работех в малка фирма за издирване недалеч от Лестър скуеър. Нали ги знаеш онези отвратителни кантори, където изпращаш пет лири и те ти намират всякаква информация за нещо или някого, който те интересува. Нямат кой знае какъв авторитет, но наистина умеят да намират и използват източници. — Хелдън замълча.

— И ти направи проверка за Бомънт?

— Да, опитах се, дори без да се замислям защо всъщност го правя. Намерих характеристиката му от колежа, направих справка за военната му кариера. Биографията му изобилства с похвали, препоръки, награди и повишения. Забелязах обаче едно противоречие, което ме заинтригува. Порових се още, за да науча каквото мога за семейството му в Шотландия.

— А какво беше противоречието?

— Според досието му във флота той произлиза от съвсем обикновено семейство, което ще рече сравнително бедно. Родителите му държали зарзаватчийница или цветарски магазин в малък град на име Дънхийт, на брега на Северно море, южно от Абърдийн. А в университета, завършил е Кеймбридж, между другото е бил редовен студент.

— Редовен?… А какъв би трябвало да е бил?

— Стипендиант би било по-логично. Отговарял е на всички условия за получаване на стипендия, но не е подал никакви документи. Стори ми се странно.

— И какво откри за семейството му?

— Там е работата, че не открих почти нищо. Те сякаш се бяха изпарили. Не беше посочен никакъв адрес, нито някакъв начин за връзка с тях. Няколко пъти изпращах запитвания до градския съвет и пощата — надеждни законни източници на информация, за които хората рядко се сещат. Оттам научих само, че Бомънт са английско семейство, преселило се в Шотландия след войната и напуснало страната няколко години след това.

— Може би са починали?

— Не е отразено в досието му. А военните редовно проверяват документацията си и своевременно регистрират промените. Записано е, че живеят в Дънхийт, а те отдавна са напуснали града. Пощенската служба не разполага с адрес за препращане.

Този път Холкрофт смръщи вежди.

— Звучи абсурдно.

— Има и още нещо. — Хелдън се изправи в шезлонга. — На сватбата на Гретхен дойде и един офицер от неговия кораб. Мисля, че е негов заместник-командир. Беше може би с година или две по-млад от Бомънт и си личеше, че е негов подчинен, но помежду им правеше впечатление разбирателство, надхвърлящо обикновените отношения между приятели и военнослужещи.

— Какво имаш предвид?

— Двамата мислеха почти по един и същи начин. Щом единият започнеше изречение, другият спокойно можеше да го продължи. Достатъчно бе единият само да спре поглед върху нещо, за да започне другият да го коментира. Разбираш ли за какво става дума? Виждал ли си хора, които се допълват по този начин, особено мъже?

— Естествено. Например братя или влюбена двойка. Също и военни, които дълго време са служили заедно. И ти какво направи после?

— Проучих и него. Използвах същите източници, както и за Бомънт. Това, до което се добрах, беше невероятно. Биографиите им бяха почти идентични, само имената бяха различни. Академичните и военните характеристики и на двамата бяха безупречни във всяко отношение. И двамата бяха родени в провинциални градчета, в семейства със скромни възможности. Въпреки това бяха следвали в престижен университет, и то без никаква финансова помощ. Издигнали са се до офицери в Кралския флот, а никъде не се споменава, че са имали амбиция за военна кариера.

— Успя ли да откриеш семейството на приятеля на Бомънт?

— Не. В графата местожителство бе записан миньорски град в Уелс, но те не живееха там. Още преди години се преместили, но никой не знаеше нищо повече за тях.

Това, до което Хелдън бе стигнала, потвърждаваше предположението на Ноъл, че Антъни Бомънт е агент на „Одесса“. Сега най-важното беше да държат него и съмишлениците му колкото се може по-далеч от плана. Не биваше да допускат намесата им в Женева. Може би беше грешка, че с Хелдън не се свързаха с Пейнт-Джоунс, за да го оставят той да се занимае с Бомънт. Но те обмислиха всички евентуални последици от подобен развой на събитията, една от които бе опасността Британското разузнаване отново да се върне към материалите на Питър Болдуин и кода Волфсшанце.

— Това, което ми каза, потвърждава опасенията ми. Да се върнем отново на брат ти. Мисля, че знам какво се е случило в Рио. Искаш ли да поговорим за него сега?

Очите на Хелдън се отвориха широко.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— В Рио брат ти е научил нещо, нали? Научил е за Граф и за „Одесса“. Ето защо са го преследвали и са го принудили да избяга оттам. Нито майка ти, нито търговските сделки на брат ти са действителната причина за преселването ви. Граф и „Одесса“ са причината.

Хелдън бе затаила дъх и сега бавно си пое въздух.

— Никога не съм чувала подобно нещо, повярвай ми.

— Тогава какво е станало? Кажи ми, Хелдън.

Погледът й го увещаваше да не настоява.

— Моля те, Ноъл. Аз наистина съм ти много задължена, но не искай от мен да ти се отблагодаря по този начин. Случилото се с Йохан в Рио няма никаква връзка с теб. Нито пък с Женева.

— Не можеш да бъдеш сигурна. Аз самият не мога. Знам само, че трябва да ми разкажеш, за да съм подготвен. Толкова много неизвестни стоят пред мен. Той хвана ръката й. — Изслушай ме. Днес следобед нахълтах в стаята на един слепец. Ударих вратата с рамо и тя се отвори с трясък. Беше ужасно. Той беше стар и, разбира се, не ме видя. Не можа да види страха в собствените ми очи. Ръцете му се разтрепериха и той започна да шепне някаква молитва на френски… За миг ми се прииска да отида при него, да хвана ръцете му и да му кажа, че знам как се чувства. Разбираш ли, той не видя колко съм изплашен. Страх ме е, Хелдън. Не съм свикнал да разбивам вратите на хората, да стрелям и да стрелят по мен. Не мога да се откажа сега, но съм изплашен до смърт. Затова трябва да ми помогнеш.

— Знаеш, че искам.

— Тогава ми кажи какво е станало в Рио. Какво се е случило там с брат ти?

— Това просто няма значение.

— Всичко има значение. — Ноъл се изправи и отиде до стола, където бе захвърлил сакото си. Той посочи на Хелдън прореза. — Погледни. Днес на площада някой се опита да ме прободе с нож. Не зная дали ти се е случвало, но на мен ми е за първи път и не знаех как да реагирам. Първо изпитах смразяващ ужас, после почувствах неудържима ярост. Преди пет дни мъжът, пред чиито очи съм израсъл и който цял живот съм наричал свой баща, бе убит в Ню Йорк. Вървял по тротоара, когато една „неуправляема“ кола връхлетяла върху него и го премазала в стената на близката сграда. Смъртта му беше предупреждение, отправено към мен! Така че не ми говори за престъпленията на „Рахе“, „Одесса“ или мъжете от Волфсшанце, защото вече ми е ясно как действат тези откачени копелета. Аз искам да се сложи край на това. То може да се постигне само с парите от Цюрих, защото без тях просто никой не би ни изслушал. Парите са материалният фактор, който ни е необходим, за да бъде чут гласът на истината. Мнението на хора, разполагащи със седемстотин и осемдесет милиона долара, няма да бъде пренебрегнато току-така. На такива хора просто им се чува думата. — Холкрофт пусна сакото си на земята. — Ще стигнем до Цюрих, само ако изпълним поставените от Женева условия. Това зависи от нас, наследниците на Фон Тиболт, Кеслер и Клаузен. Никой друг няма да ни помогне, всичко трябва да измислим сами. Сега ще ми кажеш ли какво се случи в Рио?

Хелдън погледна към скъсаното сако, после отново към Ноъл.

— Йохан уби някого.

— Кого?

— Не зная, наистина не зная. Но беше някаква важна личност.