Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (41)

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Хелдън се влачеше по опръскания с кръв под между изпотрошените мебели в къщата на Герхард и ровеше из чекмеджета и шкафове, докато накрая намери малка метална кутия с превързочни материали. С цялото усилие на волята си тя се стараеше да не мисли за нищо друго, освен как да се изправи на крака и се мъчеше да преодолее болката, сякаш бе душевно състояние. Стегна раната си колкото можа и с мъка се надигна. Подпирайки се на бастуна на Герхарт, тя се върна обратно по пътеката, а после извървя трите километра на север до разклонението.

Един фермер, който караше стар автомобил, спря и я качи. Дали не би могъл да я закара до дома на доктор Литвак на хълма, близо до клиниката? Да, ще я закара. Нямаше да се отклони много от пътя си. Нали можеше да побърза?

 

Валтер Литвак наближаваше петдесетте; беше с ясни очи и олисяло теме, изразяваше се лаконично и точно. Беше слаб, движеше се пъргаво, без излишни движения. Тъй като бе доста интелигентен, първо изчакваше, внимателно наблюдаваше, и чак след това даваше оценки. Може би се дължеше на произхода му — беше евреин, скрит като малък от холандски католици и отгледан от състрадателни лютерани. Ненавиждаше нетърпимостта.

Имаше една-единствена цел и тя бе напълно разбираема. Майка му, баща му, двете му сестри и брат му бяха удушени в газовите камери на Аушвиц. Ако един швейцарски лекар не му бе разказал за хълмистата местност Нюшател, където хората бяха останали без медицинска помощ. Валтер Литвак щеше да живее в кибуца Хар Ша’Алав в Негевската пустиня.

Бе решил да дойде тук за три години, а остана в клиниката пет. След първите няколко месеца от престоя си в Нюшател той научи кой бе човекът, който изпращаше съобщения до кибуца — един от групата мъже, решени да попречат на възраждането на нацизма. Те знаеха неизвестни за другите хора факти — за хиляди вече пораснали деца, пръснати по целия свят и за баснословна сума, която един ден трябваше да стигне до тях. Трябваше да върши много друга работа, която нямаше нищо общо с лекарската професия. Свръзката му бе човек на име Вернер Герхарт, а групата се наричаше Нахрихтендинст.

Така Валтер Литвак бе останал в Нюшател.

— Влезте бързо — каза той на Хелдън. — Сега ще ви помогна, елате в кабинета.

Свали палтото й и почти я пренесе до една стая, в която имаше легло за прегледи.

— Простреляха ме. — Това бе единственото, което Хелдън се сети да каже.

Литвак й помогна да легне и вдигна нагоре полата и комбинезона й.

— Не говорете, за да не се изтощавате допълнително. — Той сряза бинта, разгледа раната и взе спринцовка от стерилизатора. — Ще ви приспя за няколко минути.

— Недейте. Нямаме време! Трябва да ви кажа…

— Казах само няколко минути — прекъсна я лекарят и забоде иглата в ръката на Хелдън.

Тя отвори очи и около нея заплуваха предмети с неясни очертания; въобще не чувстваше единия си крак. Погледът й се проясни и тя видя лекаря в другия край на стаята. Опита се да се надигне, Литвак я чу и се обърна.

— Това са антибиотици — каза той и й показа едно шишенце с хапчета. — Първият ден ще взимате по едно на два часа, а после през четири. Какво се случи? Разкажете ми бързо. После ще сляза до къщичката и ще се погрижа за всичко.

— Къщичката? Значи сте разбрали?

— Докато бяхте в безсъзнание, бълнувахте. Това става често след голяма травма. Няколко пъти повторихте „Нахрихтендинст“. После „Йохан“. Предполагам, че това е Фон Тиболт, а вие сте сестра му, която се грижеше за Фалкенхайм. Те вече действат, нали? Наследниците са се събрали в Женева.

— Да.

— Точно това си помислих тази сутрин. Получих ужасяващи новини от Негев. Те са разбрали, бог знае откъде.

— Какво е станало?

— Хар Ша’Алав — лекарят стисна шишенцето, вените на челото му изпъкнаха. — Нападнали са го. Бомбардирали са къщите, избили са хората, опожарили са земята. Не се знае точно броят на жертвите, но засега са над сто и седемдесет човека. Повечето от тях са мъже, но има и жени, и деца.

Хелдън затвори очи. Нямаше какво да каже. Литвак продължи:

— Избили са мъжете до крак, заклали са ги в градините им. Говорело се, че е дело на терористи от „Рахе“ но това не е вярно. Волфсшанце е. Войниците на „Рахе“ никога не биха нападнали Хар Ша’Алав, защото знаят какво би последвало. Евреите от всеки кибуц и всеки командоски отряд биха тръгнали срещу тях.

— Герхарт каза, че трябва да се свържем с Хар Ша’Алав — прошепна Хелдън.

Литвак я погледна мрачно.

— Няма на кого да се обадя. Никой не е останал. А сега ми разкажете какво се случи долу при езерото.

Когато тя свърши, лекарят й помогна да се изправи, после я пренесе в просторна всекидневна със скосен таван. Сложи я да легне на едно канапе и описа с няколко думи положението.

— Битката ще се води в Женева и нямаме нито миг за губене. Дори и да успея да се свържа с Хар Ша’Алав, би било безсмислено. Но в Лондон има един човек от Хар Ша’Алав, комуто бе наредено да остане там. Той проследи Холкрофт до Портсмът, а после му взе снимката.

— А, да снимката на Бомънт — каза Хелдън. — Той е от „Одесса“.

— Не, Волфсшанце — поправи я Литвак. — Sonnenkind. Един от хилядите, но и един от малцината, които са работили с Фон Тиболт.

Хелдън се надигна намръщена.

— Досието. Досието на Бомънт изглеждаше скалъпено.

Какво досие?

Тя разказа на лекаря за противоречивата и непълна информация от досието на Бомънт във флота. И за сходните с него данни за помощник-капитана му, Иън Леуелен.

Литвак си записа името му в едно тефтерче.

— Колко удобно — имали са двама от Волфсшанце в командния състав на електронен шпионски кораб. А колко са другите като тях? И на какви постове?

— Леуелен бе споменат във вестниците онзи ден. Когато Бомънт и Гретхен… — Тя не можа да довърши.

— Не мислете за това сега — каза лекарят. — Sonnenkinder имат свои собствени правила. Леуелен е един от хората, чиито имена фигурират в списъка на Женева. Герхарт е прав — първо трябва да се открие този списък. Това е толкова важно, колкото и да се спрат парите. Може би дори е много по-важно.

— Защо?

— С тези пари може да се изгради Четвъртият райх. Но хората са самият Райх, независимо от това дали парите ще бъдат разпределени помежду им или не. Трябва да разберем кои са те.

Хелдън се отпуска назад.

— Моят… Йохан фон Тиболт може да бъде убит, както и Кеслер и… ако е необходимо… дори и Ноъл. Тогава парите ще бъдат спрени. Но как можем да сме сигурни, че ще намерим списъка?

— Човекът от Хар Ша’Алав в Лондон ще измисли нещо. Той е много способен и находчив. — Литвак погледна за миг встрани. — Трябва да го знаете, защото ще се наложи да работите заедно. За него се говори, че е убиец и терорист. Макар да не е нито едното, нито другото, това е трудно да се опровергае, защото той често е нарушавал закона и е извършвал престъпления — лекарят погледна часовника си. — Девет и три е. Той живее на около един километър от „Хийтроу“. Ако успея да се свържа с него, той ще пристигне в Женева до полунощ. Знаете ли къде е отседнал Холкрофт?

— Да. В хотел „Д’Акор“. Той не знае нищо и е убеден, че това, което върши, е правилно.

— Разбирам. За съжаление заблудата може да му струва живота. Трябва незабавно да се свържем с него.

— Обещах му, че ще му се обадя тази вечер.

— Добре. Ще ви помогна да отидете до телефона. Внимавайте какво ще му кажете. Той е под наблюдение и разговорите му се подслушват. — Като се държеше за Литвак, тя стигна до масичката с телефона.

— Хотел „Д’Акор“. Bon soir^[1] — каза телефонистката.

— Добър вечер. Господин Ноъл Холкрофт, моля?

— Мосьо Холкрофт?… — явно се колебаеше. — Момент, мадам.

Последва пауза, после се чу прищракване и някакъв мъжки глас се обади:

— Госпожа Холкрофт?

— Моля?

— Вие сте госпожа Холкрофт, нали?

Хелдън бе изненадана. Имаше нещо нередно тук — от централата дори не се опитаха да се свържат със стаята на Ноъл.

— Значи ме очаквахте, така ли? — попита тя.

— Разбира се, мадам — отговори служителят на рецепцията с тона на човек, съобщаващ поверителна информация. — Синът ви бе много щедър и ми каза да ви предам в никакъв случай да не се появявате тук, а да оставите телефонен номер, на който той ще ви се обади.

— Разбирам. Момент, моля — Хелдън закри слушалката с ръце и се обърна към Литвак. — Взеха ме за госпожа Холкрофт. Той им е платил, за да му предадат номера, който тя може да му остави, за да се свържат.

Лекарят кимна и бързо отиде до бюрото си.

— Продължавайте да говорите. Кажете, че искате да сте сигурна, че друг няма да научи номера. Предложете пари, въобще баламосвайте ги — Литвак извади един измачкан тефтер с адреси.

— Преди да ви съобщя номера, бих искала да се уверя, че… — Хелдън направи пауза и служителят веднага започна да се кълне в гроба на майка си, че само Холкрофт и никой друг ще получи този телефонен номер. Лекарят пъхна в ръката й листче с цифри. Хелдън го продиктува на служителя и затвори. — Къде се намира адресът? — попита тя.

— Това е един празен апартамент на Рю де ла Пе, но адресът в телефонния указател е друг. Ето истинския — Литвак го записа под номера на телефона. — Запомнете го.

— Добре, ще го запомня.

— Сега ще опитам да се свържа с нашия човек в Лондон — каза лекарят и се запъти към стълбите. — Тук имам предавател, чрез който се свързвам с подвижна телефонна централа. — Той спря на първото стъпало. — Ще ви помогна да стигнете до Женева. Сега ви е трудно да се движите, но раната не е дълбока. От стегнатия бинт по-малко ще усещате болката и ще можете да се срещнете с Холкрофт. Дано успеете да го откриете и да му обясните. Ноъл Холкрофт трябва да стои настрана от Фон Тиболт и Кеслер. Ако той ви се противопостави или даже ако само доловите, че се колебае, ще трябва да го убием.

— Да, зная.

— Не е достатъчно само да го знаете. Страхувам се, че някой друг ще вземе решение за това.

— Кой? Вие ли?

— Аз не мога да напусна Нюшател. Всичко ще зависи от човека в Лондон.

— От онзи терорист? От убиеца, който натиска спусъка веднага щом чуе думата нацист?

— Решението му ще бъде обективно — увери я Литвак и продължи да се качва. — Никой няма да му повлияе. Ще се срещнете в онзи апартамент.

— Как ще стигна до Женева. Аз… — Хелдън замълча.

— Моля?

— Попитах ви как ще стигна до Женева. С влак ли?

— Нямате време да пътувате с влак. Ще се качите на самолет.

— Добре. — Мина й през ума, че така ще е и по-сигурно. Единственото нещо, което не бе казала на лекаря, бе последното предупреждение на Вернер Герхарт. Към нея.

Дете мое. Стой настрана от Женева… Волфсшанце са те видели.

— Кой ще ме закара?

— Има пилоти, които преминават нощем над езерата — отговори Литвак.

 

Алтийн се бе подразнила от условието, но се съгласи да го изпълни. Пилотът й бе задал само един въпрос.

— Знаете ли как изглеждат хората, които ви търсят?

Тя отговори отрицателно.

— Тази нощ може и да научите.

Ето защо сега тя стоеше до едно дърво в тъмната гора над пътя, откъдето можеше да вижда колата. Боровата гора бе израсла върху възвишение, покрай което минаваше магистралата и продължаваше към езерото. Пилотът нарочно бе избрал това удобно за наблюдение място.

— Ако синът ви е там, ще го изпратя при вас — каза той.

— Разбира се, че ще бъде там. Как иначе?

— Ще видим.

Съмненията му я разтревожиха.

— А ако не е, тогава какво?

— Тогава ще знаете кой ви преследва. — Той се обърна и тръгна към пътя.

— Ами вие? — извика тя след него. — Какво ще правите, ако синът ми не е там?

— Аз ли? — Пилотът се засмя. — Много пъти съм участвал в такива преговори. Ако синът ви го няма, това означава, че те много искат да ви открият. А без мен няма да могат.

Алтийн чакаше до дървото, на не повече от четирийсет метра от пътя, който се виждаше добре въпреки гъстите борови клони. Колата бе отбила встрани от него със запалени стопове. Пилотът каза на мъжа от „Д’Акор“ да дойде след не по-малко от един час от юг и да му даде сигнал с фаровете на около петстотин метра от мястото на срещата.

— Чувате ли ме, мадам? — попита, без да повишава глас, шофьорът, застанал до колата.

— Да.

— Добре. Те идват. Някакви фарове присветнаха по-надолу на пътя. Останете на мястото си, гледайте и слушайте, но не се показвайте оттам. Ако синът ви излезе, не казвайте нищо, докато не го изпратя при вас. — Пилотът замълча. — Ако ме принудят да тръгна с тях, върнете се обратно на летището от западната страна на езерото, където кацнахме. То се казва „Атерисаж Медок“. Ще ви открия там… Не ми харесва тази работа.

— Защо? Какво има?

— Има двама мъже в колата и единият държи оръжие. Може би го проверява.

— Как да стигна дотам? — попита Алтийн.

— В малка магнитна кутия под капака има резервни ключове. — Брадатият мъж сложи ръка до устата си и се опита да надвика рева на приближаващия се автомобил. — От дясната страна. Скрийте се!

Дълга черна кола спря на десетина метра пред пилота. Мъжът до шофьора слезе, но това не бе синът й. Този беше едър, с вдигнати ревери на палтото и дебел шал около врата. Тъмните очила с дебели рамки му придаваха вид на грамадно насекомо. Той излезе с куцукане на светлината на фаровете.

Шофьорът остана в колата. Алтийн се вгледа в него с надеждата да разпознае Ноъл. Не беше той. Тя не виждаше ясно лицето, но косата му бе руса.

— Предполагам, че госпожа Холкрофт е в колата — каза мъжът с тъмните очила. Говореше английски със силен немски акцент.

— А синът й във вашата ли е? — запита пилотът.

— Моля, кажете на госпожа Холкрофт да излезе.

— Моля, кажете на сина й да направи същото.

— Не усложнявайте нещата. Имаме споразумение.

— Да, имаме. В колата ви има само един човек, мосьо. Но той не отговаря на описанието на сина й.

— Ние ще заведем госпожа Холкрофт при сина й.

— Не, ние ще го заведем при госпожа Холкрофт.

— Престанете!

— С кое да престана, мосьо? На мен са ми платили, както, сигурен съм, и на вас. И двамата изпълняваме задачата си, не е ли така?

— Нямам време да се разправям с вас! — извика германецът и закуцука към колата.

Пилотът кимна с глава.

— Бих ви посъветвал да намерите време. Защото иначе няма да намерите госпожа Холкрофт.

— Du Sauhund! Wo ist die Frau?^[2]

— Освен това ще си позволя да ви посъветвам още нещо — не ме наричайте така. Аз съм от Шалон сюр Марн, където на два пъти нахлувахте по време на войната. Оттогава изпитвам отвращение към обидите ви.

— Къде е жената?

— Къде е синът?

Германецът извади ръката си от джоба на палтото. Стискаше пистолет.

— Едва ли са ви платили чак толкова, че да загубите живота си. Къде е тя?

— А на вас, мосьо, едва ли са платили толкова малко, че да ме застреляте и да не я намерите.

Изстрелът беше оглушителен. В краката на пилота се вдигна облак прах. Алтийн прегърна ствола на бора от уплаха.

— Сега, французино, разбра ли, че тя е много по-важна за мен от парите? Къде е?

— Les Boches!^[3] — изрече пилотът с погнуса. — Попадне ли оръжие в ръцете ви, полудявате. Никога няма да се промените. Щом искате жената, покажете ми сина й и аз ще го заведа при нея.

— Веднага ми кажете къде е! — Мъжът вдигна пистолета и се прицели в главата на пилота. — Веднага!

Алтийн видя как вратата на другата кола се отвори. Последва изстрел, после още един. Пилотът се просна на земята. Германецът изкрещя:

— Йохан! Йохан!

Трети изстрел. Мъжът се свлече на пътя, пилотът се изправи на крака.

— Той щеше да ви убие — извика шофьорът изненадано. — Знаехме, че понякога се самозабравя, но не мислех, че може да откачи толкова.

— Да ме убие ли? — попита не по-малко изненадано пилотът. — Но какво щеше да спечели от това?

— Разбира се, че нищо — отвърна русият. — Условието ви е напълно логично. Помогнете ми първо да занесем трупа му в гората и да вземем документите му. После ще дойдете с мен.

— Вие кой сте?

— Приятел на Холкрофт.

— Иска ми се да вярвам, че е така.

— Ще се уверите.

Алтийн стоеше отмаляла до дървото, с пресъхнало гърло. Очите я боляха и това я караше да примигва мъчително.

Русият и пилотът завлякоха трупа в гората. Инструкциите на пилота сега бяха особено важни за нея. Той се бе оказал прав.

— С колата си ли да ви придружа, мосьо?

— Не. Изгасете светлините и елате с мен. Ще дойдем за нея утре сутринта.

Пилотът понечи да направи това, което му бе казано, но нещо го разколеба и той спря.

— Не ми се ще много да я оставям в близост до трупа.

— Ще я вземем още по тъмно. У вас ли са ключовете?

— Да.

— Побързайте!

Очевидно нищо не притесняваше вече пилота, защото не възрази повече. Само след секунди колата изчезна в тъмнината.

Алтийн се отдръпна от дървото и се опита да си спомни какво точно й бе казал пилотът.

Има резервни ключове… в малка магнитна кутия… под капака… върнете се на летището… където кацнахме. „Атерисаж Медок“.

„Атерисаж Медок“. От западната страна на езерото.

Пет минути по-късно, с изцапани от смазка ръце тя пътуваше на юг по магистралата за Женева. Постепенно кракът й върху педала на газта стана по-уверен, ръцете й се отпуснаха на волана. Тя се опита отново да размисли.

„Атерисаж Медок“. Западната страна на езерото… на шестнайсет-осемнайсет километра на север от града. Ако можеше да гледа към чезнещия в мрака бряг и помпите на пристанището и да не мисли за нищо друго, пулсът и дишането й щяха да се нормализират.

„Атерисаж Медок“. Моля те, Господи, нека го намеря! Нека доживея да го намеря и стигна до сина си! Мили Боже! Какво направих? Тридесет години подхранвах една лъжа… Това е ужасно предателство и клеймо… Трябва да го открия!

 

Хелдън седеше зад пилота на малкия хидроплан. Усещаше бинта под полата си здраво стегнат, но превръзката не пречеше на кръвообращението. От време на време раната пулсираше, но хапчетата успокояваха болката. Важно беше, че бе в състояние да се справя сама. Всъщност дори и да не можеше да върви, щеше да си го наложи.

Пилотът се наведе назад към нея.

— Половин час след като пристигнем, ще ви откарат до един ресторант край езерото, където можете да наемете такси до града — каза той. — Ако имате нужда от услугите ни през следващите две седмици, базата ни ще бъде едно частно пристанище, наречено „Атерисаж Медок“. За мен бе удоволствие да пътувате на борда на самолета ми.