Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (46)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Те се спуснаха надолу по уличката към Рю де Гранж, където евреинът бе паркирал колата си. Качиха се; Бен-Гадиз седна зад волана. Холкрофт се държеше за гърлото; болеше го толкова силно, сякаш вените му бяха разкъсани.

— Не ми остави никакъв избор — Яков забеляза страданието му.

— А ти ми даде възможност да избирам. Даде ми пистолета си. Как се казваш?

— Яков.

— Какво е това име?

— Еврейско, както Джейкъб. Бен-Гадиз.

— Бен кой?

— Гадиз.

— Испанско ли е?

— Сефарадско — отговори Яков. Колата профуча през кръстовището надолу по улицата към езерото. — Родителите ми са имигрирали в Краков през първата година на века. — Яков зави вдясно и се озоваха на непознат площад.

— Помислих си, че ти си братът на Кеслер — каза Холкрофт. — Лекарят от Мюнхен.

— Не знам нищо за никакъв лекар.

— Той е някъде тук. Когато отидох в „Д’Акор“, на рецепцията ми дадоха ключа от апартамента на Фон Тиболт, после ме попитаха дали искам да позвънят в стаята на Ханс Кеслер.

— Какво общо имам аз с това?

— Служителят знаеше, че братята Кеслер и Фон Тиболт са вечеряли заедно в апартамента на Йохан. Той бе останал с впечатлението, че Ханс е още там.

— Чакай малко! — прекъсна го Яков. — Брат му набит мъж ли е? Нисък и силен?

— Нямам представа. Възможно е. Кеслер ми бе споменал, че е футболист.

— Мъртъв е. Майка ти ни каза. Фон Тиболт го е убил. Мисля, че е бил ранен от приятеля ти Елис и те са решили, че е рисковано той да продължи с тях.

Ноъл се втренчи в евреина.

— Искаш да кажеш, че той е направил това с Уили? Убил го е и е намушкал с нож цялото му тяло?

— Само предполагам.

— О, Боже!… Кажи ми за майка ми. Къде е тя?

— По-късно.

— Сега!

— Ей там има телефон. Трябва да се обадя в апартамента. Хелдън е там — Бен Гадиз спря до бордюра.

— Казах сега! — Холкрофт насочи пистолета към Яков.

— Ако искаш да ме убиеш — каза Яков, — аз заслужавам да умра, ти също. Бих искал ти да се обадиш, но нямаме време за емоции.

— Имаме колкото време ни е нужно — каза Ноъл. — Срещата в банката може да се отложи.

— Банката? Голямата Женевска банка?

— Да, в девет часа сутринта.

— Боже мой! — Бен Гадиз сграбчи Холкрофт за рамото и заговори съвсем тихо, като човек, който се молеше за нещо много по-ценно от живота си. — Дай шанс на решението на Хар Ша’Алав. Друга такава възможност няма да има. Повярвай ми. Убил съм много хора и нямаше да се поколебая да убия и тебе. Трябва да знаем какво става във всеки един момент. Хелдън може да е научила нещо.

Ноъл отново се вгледа в лицето му.

— Обади се. Кажи й че съм тук и очаквам обяснения и от двама ви.

 

Те профучаха с бясна скорост покрай портите на имението. От рева на двигателя кучето се събуди, но нито шофьорът, нито мъжът до него обърнаха внимание на сърдития му лай. Пътят извиваше наляво. Колата намали, отби от банкета и плавно спря в шубрака.

— Кучетата улавят шума от рязкото спиране на кола. Декресчендото повече ги затруднява.

— Музикант ли си?

— Бях цигулар.

— Добър ли?

— Свирех в Телавивския симфоничен оркестър.

— Какво те накара…

— Намерих си по-подходяща работа — прекъсна го Бен-Гадиз. — Слизай бързо. Махни си шлифера, вземи само револвера. Затвори вратата, без да вдигаш шум. Къщата остана доста зад нас, но ще я намерим.

Имението бе заградено с дебела тухлена стена с бодлива тел отгоре. Яков се покатери на едно дърво, за да огледа стената и телта.

— Няма алармени сигнализации — каза той. — Дребни животни биха ги задействали твърде често. Но телта е широка около две стъпки. Ще трябва да я прескочим.

Евреинът слезе от дървото, наведе се до стената и сви ръце пред себе си.

— Стъпи тук — нареди той на Ноъл.

Невъзможно бе да се избегне навитата бодлива тел отгоре — всеки сантиметър бе покрит с нея.

С големи усилия Ноъл опря върха на левия си крак на ръба на стената, отблъсна се, прескочи зловещата тел и се спусна на земята. Сакото му бе раздрано, а глезените му силно ожулени, но все пак бе успял да преодолее препятствието. Той се изправи; не обръщаше внимание нито на тежкото си дишане, нито на болката в гърлото и краката. Ако непознатият, който бе говорил с Хелдън, им бе дал вярна информация, Алтийн бе някъде тук, на няколкостотин метра от него.

Върху стената се появи силуетът на евреина, подобен на огромна птица в нощното небе. Той прескочи телта, тялото му се изви и полетя към земята. Превъртя се веднъж като акробат, който знае как да посрещне удара и се изправи до Ноъл. Вдигна ръка и си погледна часовника.

— Наближава шест. Скоро ще съмне. Трябва да побързаме.

Тръгнаха през гората, промушваха се през клоните и преплетените листа. Накрая намериха неасфалтирания път към къщата за приеми. В далечината слабо се виждаха светлините на малките й катедрални прозорци.

— Спри! — заповяда Бен-Гадиз.

— Какво има? — Яков бе сграбчил Ноъл за рамото, после се хвърли върху него и го събори на земята. — Какво правиш?

— Тихо. Нещо става в къщата. Има хора.

Ноъл започна да се взира през тревата към къщата, която сега бе на не повече от стотина метра. Той не видя фигури в прозорците и не усети никакво раздвижване.

— Нищо не виждам.

— Виж как светлините леко примигват. Пред лампите се движат хора.

Холкрофт видя това, за което Бен-Гадиз му говореше. Наистина имаше сенки, макар движението им да бе слабо доловимо. Не всеки, особено изморен от тичане човек, би ги забелязал, но те бяха там.

— Прав си — прошепна той.

— Ела — каза Яков. — Ще минем през гората и ще се приближим отстрани.

Тръгнаха през гората и излязоха на едно малко игрище за крикет. Вратичките на игрището бяха студени, а острата трева сякаш бе настръхнала в зимната нощ. Зад него светеха прозорците на къщата.

— Ще притичам и ще ти дам сигнал да ме последваш — прошепна Яков. — И запомни — никакъв шум.

Евреинът се спусна през игрището, клекна до един от прозорците и застина там неподвижно. Какво се бе случило?

Защо не му даваше знак?

Холкрофт не можеше да чака повече. Той се надигна и притича през тревата.

Евреинът се обърна и го погледна гневно:

— Връщай се назад! — прошепна той.

— Какви ми ги говориш? Тя е вътре!

Бен-Гадиз хвана Холкрофт за раменете и го блъсна.

— Казах ти назад! Трябва да се махнем оттук…

— Върви по дяволите! — Ноъл замахна силно и се освободи от ръцете му, втурна се към прозореца и погледна вътре.

За миг светът около него рухна. Някаква огромна празнина зейна в съзнанието му. Искаше му се да закрещи, но от устата му не излезе никакъв вик; изпълваше го абсолютен див ужас, който нито можеше да бъде осмислен, нито изразен по някакъв начин.

В слабоосветената стая, извито настрани върху облегалката на кресло, лежеше мъртвото тяло на майка му. Благородното й изразително лице сега бе обляно в кръв, която се спускаше на тънки струйки по набръчканата й кожа.

Ноъл вдигна ръце; мощните вълни на отприщената в него енергия пронизаха цялото му тяло. Въздухът около него сякаш пулсираше. Юмруците му се стрелнаха към стъклата на прозореца.

Но удар не последва. Една ръка го хвана през гърлото, друга затисна устата му, после сякаш две огромни пипала дръпнаха главата му в прахта така, че дишането му едва не секна. Усети същата остра мъчителна болка в гърлото и то отново пламна.

Движеше се нанякъде, без да знае как и защо. През лицето го шибаха клони, две ръце го тласкаха напред в тъмнината. Не можеше да каже колко време продължи това състояние на хаотични възприятия, но накрая пред него се изправи каменна стена. Някой излая в ухото му:

— Стани! Прехвърли се през телта!

Дойде на себе си, когато острите метални върхове раздраха дрехите, ожулиха кожата му и се забиха в тялото му. После някой го повлече по твърда повърхност, докато не се удари в бронята на кола.

Когато се опомни, вече седеше в колата и гледаше навън през предното стъкло. Зазоряваше се.

 

Седнал неподвижно в креслото и смазан от преживяното, той разтвори писмото от Алтийн и го прочете.

Скъпи мой Ноъл,

Едва ли ще се видим отново, но те умолявам да не скърбиш за мен. Може би по-късно ще имаш време за това, но не сега.

Правя това, което трябва, поради простата причина, че някой трябва да го извърши, а най-подходящият човек съм аз. Дори и да имаше някой друг, не съм сигурна, че щях да отстъпя онова, което се полага на мен.

Няма да кажа нищо за лъжата, с която живях повече от трийсет години — Бен-Гадиз, новият ми приятел, ще ти обясни подробно всичко. Искам само да кажа, че през цялото време аз не съм подозирала за съществуването й, нито -о, всемогъщи Боже, за ужасната роля, която ти е била отредена.

Израснах в друго време, когато дълговете бяха назовавани с истинските им имена, а честта не се смяташе за анахронизъм. Готова съм да платя своя дълг с надеждата да възвърна частица от достойнството си.

Ако не се видим повече, искам да знаеш, че ти донесе много радост в живота ми. Ако някой се нуждае от доказателство, че човек може да бъде по-добър от предците си, трябва да те опознае, за да се увери в това.

Ще завърша с няколко думи за приятелката ти Хелдън. Тя е чудесната дъщеря, която бих искала да имам. Прочетох го в очите й, разбрах го по силния й дух. Познавам я само от няколко часа, но за това кратко време тя ми спаси живота, жертвайки своя. Вярно е, че често осъзнаваме целия си живот в момент на особено проникновение. На нея дължа осъзнаването на много неща, за което съм й благодарна и я обичам.

Бог да те благослови, мой скъпи Ноъл.

С обич: Алтийн

Холкрофт вдигна глава към Яков, който стоеше до прозореца в апартамента, загледан в сивата дрезгавина на ранното зимно утро.

— Какво не би оставила да направи друг? — попита той.

— Да се срещне с брат ми — отвърна Хелдън от другия край на стаята.

Ноъл стисна юмрук и затвори очи.

— Бен-Гадиз каза, че е заповядал да те убият.

— Не само мен. Той уби много хора.

Холкрофт се обърна към евреина.

— Майка ми пише, че вие ще ми обясните за лъжата.

— Оставям това на Хелдън. Знам голяма част от историята, но тя я знае цялата.

— Затова ли отиде в Лондон? — попита я Ноъл.

— Затова отпътувах от Париж, но не отидох в Лондон, а в едно малко селце до езерото Нюшател.

Тя му разказа онова, което бе научила от Вернер Герхарт за Волфсшанце, за двете страни на монетата. Тя се опитваше да си спомни всяка дума, изречена от последния от Нахрихтендинст.

Когато свърши, Холкрофт стана от креслото.

— Значи през цялото време аз съм бил една марионетка, която те са използвали за тайния си план. Аз съм бил инструмент в ръцете на фалшивата Волфсшанце.

— За тях си бил шифърът, който отключва трезорите за Sonnenkinder — отвърна Бен-Гадиз. — С твоето участие те могат да постигнат всичко по легален начин. Толкова голяма сума не може да се отпусне, ако не бъдат спазени всички изисквания на закона. Волфсшанце никога не би се опълчила срещу закона и затова е била измислена тази гениална лъжа.

Ноъл бе застанал до вратата на спалнята и гледаше в стената. На слабата светлина десенът на тапетите беше неясен, малките му кръгчета сякаш взаимно се поглъщаха и изчезваха. Поради приглушената светлина или преумореното му зрение те започнаха да се въртят, после се превърнаха в малки черни точки, които изчезнаха и само след миг големите кръгове отново се появиха. Кръгове, кръгове от измама. В тези извити линии нямаше частица истина, а само измама. Само лъжи!

От гърлото му се изтръгна вик, започна да блъска яростно с юмруци по стената, единственото му желание беше да унищожи тези ужасни кръгчета.

Нежни ръце го докоснаха.

Един изстрадал мъж го бе призовал и този мъж бе лъжец. Къде бе той? Какво бе направил.

В очите му се появиха сълзи, очертанията на кръгчетата се размазаха и десенът на тапетите се превърна в мътно петно. Хелдън го бе прегърнала, бе навела главата му до своята и бършеше сълзите му с нежните си пръсти.

— Скъпи мой. Единствени мой, любими…

— Аз… ще… ги убия! — чу се да вика той и непоколебимостта на изреченото го ужаси.

— Ще убиваш! — отговори друг глас — силен и плътен, и думите отекнаха в съзнанието му. Това бе Яков Бен-Гадиз; той бе дръпнал Хелдън настрана, бе обърнал Ноъл и бе приковал раменете му към стената. — Ще убиваш!

Холкрофт се опита да съсредоточи замъгления си поглед и да овладее треперенето на тялото си.

— Ти не искаше да я видя и се опита да ме спреш!

— Но знаех, че няма да мога — отвърна тихо Яков. — Разбрах го, когато те видях как се хвърли към прозореца. Малцина са така добре обучени като мен, но в теб има нещо изключително. Не ми се ще да мисля какво би станало, ако бяхме врагове и се радвам, че не сме.

— Не те разбирам.

— Поверявам ти решението на Хар Ша’Алав. То изисква проява на невероятна дисциплина, на която ти си способен. Ще ти призная нещо — аз не бих се справил на твое място, но може би ти ще издържиш.

— За кое?

— Да се срещнеш с тях в банката. С убийците на майка ти, с човека, който заповяда да бъдат убити Хелдън и Ричард Холкрофт преди това. Изправи се лице в лице с тях. Подпиши документите.

— Ти си полудял! По дяволите, съвсем си откачил!

— Не съм! Проучихме клаузите на закона. Трябва да подпишеш, че си съгласен след евентуалната ти смърт правата и привилегиите ти да бъдат прехвърлени на другите двама наследници, което е все едно сам да подпишеш смъртната си присъда. Но ти подпиши! Това няма да е твоята смъртна присъда, а тяхната!

Ноъл се вгледа в тъмните молещи очи на Яков и отново прочете в тях истината. Известно време никой не продума и постепенно Холкрофт усети, че възвръща самообладанието си. Бен-Гадиз пусна раменете му; той бе дошъл на себе си.

— Те ще ме търсят — наруши мълчанието Ноъл. — Мислят, че съм отишъл в апартамента на Фон Тиболт.

— Точно така си направил. Аз не поставих нишките обратно на вратата. Видял си, че там няма никой и си си тръгнал.

— А после къде съм отишъл? Те ще ме разпитват.

— Познаваш ли добре града?

— Не много.

— Тогава си чакал таксита, обикалял си покрай езерото, ходил си до няколко кея и си разпитвал дали не са виждали майка ти там. Би било съвсем логично да постъпиш така, нали? Сигурно смятат, че си изпаднал в паника.

— Вече е седем и половина — каза Ноъл. — Остават още час и половина. Ще се върна в хотела. Ще се видим след срещата в банката.

— Къде? — попита Яков.

— Наеми стая в „Екселсиор“, използвай фиктивно име на семейна двойка. Иди там след девет и половина, но много преди обяд. Аз съм в 411-а.

 

Той застана пред вратата на апартамента в хотела. Беше осем и половина. Отвътре долитаха ядосани гласове. Фон Тиболт доминираше в споровете, гласът му бе рязък и издаваше склонност към насилие.

Насилие. Холкрофт пое дълбоко въздух и с усилие на волята си потисна инстинктите, които тази асоциация породи у него. Предстоеше му да се изправи пред убиеца на майка си и на баща си и да го погледне в очите, без да издава гнева си.

Почука на вратата, благодарен, че ръката му вече не трепери.

Вратата се отвори и той се вгледа в очите на убиеца на най-близките си хора.

— Ноъл! Къде беше? Търсихме те навсякъде.

— И аз правех същото — отвърна Холкрофт. Не се налагаше да си придава изморен вид, но едва овладя гнева си. — Цяла нощ я търсих. Никъде не я открих. Мисля, че тя не е пристигнала тук.

— Ще продължим да я търсим — каза Фон Тиболт. — Пийни си малко кафе. След малко ще тръгнем към банката. Скоро всичко ще свърши.

— Ще свърши, нали? — попита Ноъл.

 

Тримата седнаха от едната страна на дългата заседателна маса. Холкрофт бе в средата, Кеслер от лявата, а Фон Тиболт от дясната му страна. Срещу тях бяха двамата директори на Голямата Женевска банка.

Пред тях имаше купчина документи — еднакви за всеки, подредени в една и съща последователност. Разгръщаха страниците и четяха написаните по тях редове. Едва след около час ценният документ бе изчетен.

Имаше два допълнителни документа, чиято първа страница бе обрамчена в тъмносиньо. Директорът, който бе седнал отляво, заговори пръв:

— Надявам се, вие разбирате, че с оглед на размерите и целите на тази сметка Голямата Женевска банка не може да поеме отговорност за разпределянето на средствата, защото след отпускането им ние губим контрол върху тях. В документа е посочено съвсем ясно, че отговорността принадлежи в еднаква степен на тримата участника. Ето защо законът изисква всеки от вас да подпише, че предава правата и привилегиите си на другите двама сънаследници. Тези права и привилегии обаче не включват лично завещаната сума, която ще бъде прибавена към наследството ви в гореспоменатия случай. — Директорът сложи очилата си. — Моля прочетете текста пред вас, за да се уверите, че той съответства на това, което аз ви представих, и поставете подписите си над имената в присъствието на другите участници. После разменете листата, защото трите подписа трябва да фигурират във всеки комплект документи.

Те бързо прочетоха условието, подписаха го и си размениха листата. Когато Ноъл подаваше подписания документ на Кеслер, съвсем спокойно го попита:

— Знаеш ли, забравих да те питам нещо, Ерих. Къде е брат ти? Мислех, че ще дойде с теб в Женева.

— Тези притеснения съвсем ме объркаха, забравих да ти кажа — отвърна Кеслер усмихнато. — Някаква работа е забавила Ханс в Мюнхен. Сигурен съм, че ще се видим с него в Цюрих.

— Цюрих?

Ученият плъзна поглед покрай Холкрофт към Фон Тиболт.

— Ами да. Нали планираме да отидем там в понеделник сутринта?

Ноъл се обърна към Йохан.

— Не си ми споменавал такова нещо.

— Нямахме време да поговорим. Удобно ли ти е в понеделник?

— Не. Може би дотогава ще съм получил вест от нея.

— Какво?

— От майка ми. Или поне от Хелдън. И тя трябваше да се обади.

— А, да, разбира се. Сигурен съм, че и двете ще успеят да се свържат с теб.

Последният документ бе свързан с деблокирането на сметката. Данните бяха въведени в компютъра. След подписването на този документ кодовете щяха да бъдат перфорирани, средствата щяха да се обърнат в ликвидни и да се прехвърлят в банка в Цюрих.

И тримата подписаха. Директорът от дясната страна вдигна слушалката на телефона.

— Въведете в компютърна банка 11 следните цифри… Готови ли сте?… 6,1,4,4,2, пауза, 4,8,1,0,0… Моля ви, повторете. — Изслуша отговора и кимна. — Правилно. Благодаря ви.

— Приключихме ли? — попита колегата му.

— Да — отговори директорът. — Господа, от този момент сумата от седемстотин и осемдесет милиона щатски долара е прехвърлена на ваша обща сметка в Голямата Женевска банка в Цюрих. Нека мъдростта ви бъде като тази на пророците и нека Господ направлява решенията ви.

 

Навън, на улицата, Фон Тиболт попита Холкрофт:

— Какви са плановете ти, Ноъл? Нали знаеш, че все още трябва да действаме много предпазливо. Нахрихтендинст няма да приемат това така лесно.

— Да, знам… Плановете ми ли? Ще продължа да търся майка си. Тя все трябва да бъде някъде.

— Чрез моя приятел, първия заместник-управител, уредих полицейска охрана. Личната ти охрана ще отиде да те пази в „Екселсиор“, а нашата — в „Д’Акор“. Освен ако не искаш да се преместиш при нас, разбира се.

— Не ми се иска да си местя багажа — отговори Холкрофт. — Свикнах там. Ще остана в „Екселсиор“.

— Утре сутринта ли ще отидем в Цюрих? — попита Кеслер, оставяйки Фон Тиболт да вземе решението.

— Може би ще е по-добре да пътуваме отделно — каза Холкрофт. — Ако полицаите не възразят, аз бих искал да пътувам с кола.

— Чудесна идея, приятел — отвърна Фон Тиболт. — Полицията няма да има нищо против и е много по-разумно да пътуваме отделно. Ти ще пътуваш с влак, Ерих, аз със самолет, Ноъл ще вземе кола. Ще направя резервациите в „Колумбин“.

Холкрофт кимна.

— Ако до утре майка ми и Хелдън не ми се обадят, ще им оставя съобщение да ме търсят там — каза той. — Ще хвана такси — той забърза по улицата и сви зад ъгъла. Още една минута и гневът му щеше да избухне. Готов бе да убие Фон Тиболт с голи ръце.

Йохан каза тихо:

— Той знае. Не мога да определя точно колко, но знае.

— Защо мислиш така? — попита Кеслер.

— Отначало просто го почувствах, после вече бях сигурен. Попита за Ханс, а ти му отговори, че е в Мюнхен. Той знае, че това не е така. Снощи някакъв служител го е попитал дали да се обади в стаята на Ханс.

— Боже мой…

— Не се тревожи. Нашият американски приятел ще умре още по пътя за Цюрих.