Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (17)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Отговорът й предизвика ефекта на неочаквано изстрелян куршум. Той бе загубил доверието й и сега Хелдън щеше да бъде предпазлива, когато му разказва за семейството си.

Кои бяха Карара?

Защо го бяха излъгали?

Кой ги бе изпратил при него? Брат й нямал годеница, нито някаква сериозна приятелка.

Не си въобразяваше, че му е ясно и знаеше, че може само да прави догадки. Единствено Карара бяха поискали да се срещнат с него и кой знае защо, му разказаха за несъществуващи отношения. Това обаче не бе достатъчно, за да ги смята за врагове на Фон Тиболтови. Бяха го потърсили с единствената цел да помогнат на двете сестри и брата, избягали от Бразилия. В Рио имаше много хора, влиятелният Граф например, които биха дали много пари, за да открият Фон Тиболтови. Но Карара не бяха отишли при някого от тях, макар че можеха да спечелят много и почти нямаше какво да загубят.

— Те просто искаха да помогнат — каза Ноъл. — Поне това беше истина. Знаеха, че ви преследват и искрено желаеха да ви помогнат.

— Възможно е — отвърна Хелдън. — Рио е пълен с хора, които все още воюват и преследват „предателите“. Никога не знаеш кой ти е приятел и кой враг, особено сред германците.

— Познавахте ли Морис Граф?

— Знаех кой е, разбира се. Всеки знае кой е Граф. Но никога не се бях срещала с него.

— А аз се срещнах — каза Ноъл. — Точно той нарече Фон Тиболтови предатели.

— Сигурно. Те не отричат, че сме германци като тях, но това не им пречи да ни ненавиждат.

— Защо?

Тя отмести погледа си и приближи чашата към устните си.

— Заради други неща.

— Заради майка ви ли?

— Да — отвърна Хелдън. — Майка ми беше причината. Вече ви казах, че германската общност я презираше.

Холкрофт отново усети, че тя му спестява част от истината, но реши да не я разпитва повече. По-късно, ако спечели доверието й, тя сама ще му каже. Хелдън трябваше да му обясни тези неща. Може би те имаха значение за Женева. Сега всичко имаше значение за Женева.

— Преди малко казахте, че майка ви разтрогвала бракове — подхвана той. — Сестра ви ми каза нещо подобно за себе си. В Портсмът офицерите и жените им я отбягвали.

— Ако се опитвате да ми кажете, че сестра ми повтаря майка ми, не сте далеч от истината. Сестра ми е много по-голяма от мен и беше по-близка с нея. Виждаше начина, по който тя пробива в живота и неговите предимства. Всичко, което преживя, се отрази на характера й. Тя е видяла с очите си ужасите в следвоенен Берлин. На тринадесет години е спала с войници срещу храна. С американски войници, господин Холкрофт.

Вече знаеше достатъчно за Гретхен Бомънт. Сега картината беше пълна. На четиринадесет тя вече е била проститутка и прехвърлила четиридесет и петата си година, продължаваше да бъде такава, независимо какви причини я бяха тласнали към това. Директорите на Голямата Женевска банка щяха да я отстранят, обосновавайки се с липса на стабилност и компетентност.

Ноъл можеше да посочи много по-съществено основание: мъжът, когото Гретхен Бомънт бе казала, че ненавижда, но с когото тя живееше. Мъжът със странните гъсти вежди, проследил го до Бразилия.

— Ами съпругът й?

— Почти не го познавам.

Тя отново погледна към огъня. Страхуваше се и криеше нещо. Равнодушието й звучеше преднамерено. Онова, което премълчаваше, бе свързано с Бомънт. Повече не можеха да заобикалят темата. Доверие между тях можеше да се изгради само ако и двамата говореха истината и колкото по-бързо тя разбереше това, толкова по-добре.

— Все пак не знаете ли нещо за него? Например за произхода му или за службата му във флота?

— Знам само, че е капитан на кораб и това е всичко.

— Мисля, че не е и вие го знаете много добре. Не ме лъжете, моля ви.

Очите й го стрелнаха гневно, но след миг тя продължи спокойно:

— Чудно как ви хрумна такова нещо. Защо ще ви лъжа?

— Ще ми се да знаех. Казвате, че почти не го познавате, а изглеждате изплашена до смърт. Моля ви.

— Какво искате?

— Да ми кажете, ако знаете нещо. Преди чували ли сте за документа в Женева?

— Нищо не знам и нищо не съм чувала.

— Видях Бомънт в самолета от Ню Йорк за Рио преди две седмици. Следеше ме.

Погледът на Хелдън издаваше страха й.

— Може би се заблуждавате — подхвърли тя.

— Не, сигурен съм. Видях снимката му в къщата на сестра ви. В неговата къща. Без съмнение това беше негова снимка. Взех я, а после ми я откраднаха, след като едва не ме пребиха заради нея.

— Господи… Пребили са ви заради снимката му?

— Нищо друго не липсваше. Портфейлът, парите и часовникът ми си бяха на мястото. Само снимката я нямаше. На гърба й имаше някакъв надпис.

— Какво пишеше?

— Не зная. Беше на немски, а аз не го разбирам.

— Можете ли да си спомните поне някоя дума?

— Да, последната — T-O-D. Tod.

— „Ohne dich sterbe ich“. Възможно ли е това?

— Не зная. Какво означава?

— „Без теб ще умра“. Сестра ми би написала подобно нещо. Казах ви, че мелодрамата я привлича. — Отново го лъжеше! Сигурен беше.

— Значи мислите, че е просто някое мило посвещение?

Тя кимна.

— И от Британското разузнаване направиха такова предположение, но аз и на тях не повярвах. Сигурен съм, че Бомънт е човекът, когото видях в самолета. Взели са ми снимката, защото на гърба й пишеше нещо важно. За Бога, какво става?

— Не зная.

— Все нещо знаете. — Ноъл се опита да се овладее. Макар че говореха тихо, почти шепнешком, бяха привлекли вниманието на другите посетители. Холкрофт протегна ръката си през масата и хвана нейната.

— Пак ви моля. Вие знаете нещо. Кажете ми го.

Ръката й леко потрепера.

— Няма смисъл. Това, което знам, е доста объркано. Аз по-скоро усещам, че е така, но не мога да бъда сигурна. — Тя отдръпна ръката си. — Преди години Антъни Бомънт беше военноморски аташе в Рио де Жанейро. Спомням си, че той често ни посещаваше, но не го познавам добре. По това време беше женен, но очевидно се интересуваше от сестра ми. Може би това бе обикновено увлечение. Майка ми го поощряваше — тя свързваше високото му звание във флота с надеждата за евентуални връзки и облаги. Сестра ми категорично се възпротиви. Тя презираше Бомънт и не искаше да има нищо общо с него. Въпреки това само след няколко години заминахме за Англия и тя се омъжи за него. Така и не разбрах какво я накара.

Ноъл се наведе напред. Изпита облекчение.

— Може би не е толкова неразбираемо, колкото си мислите. Каза ми, че се е омъжила за него, защото той й давал сигурност.

— И вие й повярвахте?

— Поведението потвърждаваше думите й.

— Тогава едва ли сте говорили със сестра ми.

— Тя беше. Приличаше на вас. И двете сте толкова красиви!

— Сега аз ще ви задам един въпрос. Наистина ли мислите, че толкова красива жена ще се задоволи със заплатата на морски капитан и самотния живот на негова съпруга. Едва ли.

— А вие как си го обяснявате?

— Според мен тя е била принудена да се омъжи за Антъни Бомънт.

Ноъл се облегна назад. Ако е така, всичко трябва да е започнало още в Рио де Жанейро и може би е свързано с майка й. С убийството на майка й.

— Как Бомънт е успял да я принуди да се омъжи за него? И защо?

— Стотици пъти съм си задавала тези въпроси. Не зная.

— Нея питали ли сте я?

— Тя отказва да разговаря с мен.

— Какво се случи с майка ви в Рио?

— Вече ви казах — тя разиграваше мъжете и прибираше парите им. Германците я мислеха за аморална и я презираха. Като погледна назад, си мисля, че са били прави.

— Затова ли я застреляха?

— Предполагам. Никой не знае със сигурност — убиецът така и не бе разкрит.

— Ето тук може да се крие отговорът на първия въпрос. Възможно ли е Бомънт да е знаел някакви компрометиращи факти за майка ви и с тях да е изнудвал сестра ви?

Хелдън обърна дланите си нагоре и погледна.

— Какви чак толкова може да са тези факти? Дори ако всичко, което се говори за майка ми, е истина, как може чрез него да се придобие влияние над Гретхен?

— Зависи от характера на информацията.

— Не мога да допусна такова нещо. Сега тя е в Англия. На стотици мили разстояние, тя зависи само от себе си. Какво общо би могло да има това с нея.

— Нямам представа. — Тогава Ноъл си спомни думите й. — Казахте, че ви наричат „деца на Ада“ и че сте прокълнати за това, което сте и което не сте. Това не се ли отнася и до сестра ви?

— Бомънт не го интересуват подобни неща. Това е съвсем различно.

— Така ли? Не можете да сте сигурна. Според вас той я е принудил да се омъжи за него. Какво друго може да е използвал, за да я притисне?

Хелдън погледна встрани и се замисли. Този път нямаше намерение да крие истината.

— Нещо, за което е научила съвсем наскоро.

— Документът в Женева ли? — попита и си припомни предупреждението на Манфреди. В съзнанието му изплува заплахата Волфсшанце.

— Как реагира Гретхен, когато й казахте за Женева? — попита Хелдън.

— С пълно безразличие.

— Е?…

— Може да го е изиграла. Беше твърде спокойна, както и вие, когато ви попитах за Бомънт преди няколко минути. Може да е била подготвена за това и да е обмислила поведението си.

— Налучквате.

Точно сега е моментът, помисли си Ноъл. Щеше да разбере по очите й, дори ако тя не изрече истината на глас. Знаел ли е Йохан фон Тиболт?

— Не налучквам. От сестра ви научих, че брат ви я е предупредил за някакъв мъж, който „ще дойде един ден и ще й говори за странно споразумение“. Точно така се изрази.

Погледът й не реагира като при споменаването на нещо познато. Той не знаеше какво да мисли. Тя го гледаше така, сякаш се опитва да проумее думите му. Очите й излъчваха неподправена невинност.

— „Някакъв мъж ще дойде един ден“. Напълно безсмислено звучи.

— Разкажете ми за брат си.

Тя помълча известно време, загледана в червената покривка на масата. Лицето й бе застинало в недоумение. След това, сякаш излизаше от транс, каза:

— Йохан ли? Какво да ви кажа?

— От сестра ви знам, че той е подготвил заминаването на трима ви от Бразилия. Трудно ли беше?

— Да, възникнаха различни проблеми. Нямахме паспорти и умишлено ни пречеха да си извадим.

— Но вие сте били имигранти. Или поне майка ви, сестра ви и брат ви са били. Не може да са нямали някакви документи.

— В онези времена изгаряли документите, след като послужат пред съответните инстанции.

— Кой ви пречеше да напуснете Бразилия?

— Онези, които искаха да изправят Йохан пред съда.

— За какво?

— Няколко месеца след убийството на майка ни Йохан пое нейния бизнес. Докато беше жива, тя не му позволяваше да се изяви. Много хора го смятаха за безмилостен, дори безскрупулен. Обвиниха го, че укрива печалби и данъци. Според мен това не бе вярно. Той просто беше по-ловък и по-умен от всички останали.

— Разбирам — каза Ноъл, припомняйки си, че агентът от MI5 го бе определил като „свръхталантлив“. — Как избегна съда и успя да ви измъкне от Бразилия?

— С пари. И срещи, които продължаваха цяла нощ и се провеждаха на необичайни места. Никога не ни казваше с кого. Една сутрин се върна и ни каза да си приготвим багаж за двудневно пътуване. Отидохме на летището, качихме се на малък самолет и кацнахме в Ресиф. Там ни чакаше един мъж, който ни даде паспорти с името „Тенисън“. С Гретхен се опомнихме чак в самолета за Лондон.

Холкрофт я наблюдаваше внимателно. По всичко личеше, че казва истината.

— Където започнахте нов живот под името Тенисън — допълни той.

— Да, съвсем нов. Бяхме оставили всичко зад гърба си. — Тя се усмихна. — Понякога си мисля, че дори не усетихме как стана това.

— Той е забележителен човек. Защо не поддържате връзка с него? Струва ми се, че не го мразите.

— Да го мразя? Не. Поведението му по-скоро ме възмущава. Като всички изключителни хора той мисли, че е призван да поеме всичко в свои ръце. Искаше да направлява и моя живот, но аз не се съгласих с това.

— Защо работи като журналист? От това, което научих за него, мисля, че той може да постигне много повече.

— Ако го поиска, и това ще стане някой ден. Доколкото познавам Йохан, ми се струва, че той започна да пише за „Гардиън“, за да придобие световна известност. Особено в областта на политиката, където наистина плува в свои води. Сега целта му е постигната.

— Смятате ли?

— Разбира се. За две-три години той стана един от най-добрите журналисти в Европа.

Точно сега, помисли си Ноъл. В момента Женева означаваше всичко за него, а споразумението му с MI5 изглеждаше безсмислено. Той се наведе напред.

— Някои мислят за него странни неща… На Монмартр казах, че само на вас ще обясня защо са ме разпитвали от Британското разузнаване. Питаха ме за брат ви. Според тях аз се опитвам да се свържа с него по причини, нямащи нищо общо с Женева.

— И какви са те?

Тя бе вперила поглед в Холкрофт.

— Чували ли сте за Тинаму?

— Убиецът ли? Естествено. Кой не е чувал за него?

В очите й се четеше само едва доловимо учудване.

— Аз например не бях — отговори Ноъл. — Чел съм за наемни убийци и заговори за покушения, но не бях попадал на нищо за Тинаму.

— Вие сте американец. Европейските вестници много по-често пишат за него, отколкото вашите. Но какво общо има той с брат ми?

— Според Британското разузнаване е възможно той да е Тинаму.

Лицето на Хелдън застина в искрено изумление; очите й изведнъж станаха безжизнени като на слепец. Устните й трепереха, тя понечи да заговори, но не намери думи. Накрая едва чуто промълви:

— Не говорите сериозно, нали?

— Не, напълно сериозно говоря. По-важното е, че от Британското разузнаване наистина смятат така.

— Това е просто нечувано. Умът ми не може да го побере! И въз основа на какво са стигнали до този извод?

Ноъл повтори най-важното от онова, което агентите от MI5 му бяха казали.

— Боже мой! — възкликна Хелдън, когато той свърши. — Той отразява събитията в цяла Европа и дори от Близкия изток! Англичаните могат да проверят това в редакцията на вестника. Но той не избира къде да го пратят. Това е нелепо!

— Щом един журналист изпраща интересни материали, благодарение на които вестникът увеличава тиража си, на него му се предоставя възможността сам да избира кои събития да отразява. С брат ви е точно така. Той като че ли е бил сигурен, че ще придобие световна известност и ще може да работи на по-свободен график.

— И вие мислите, че това е истина?

— Не знам какво да мисля — отговори Холкрофт. — Знам само, че брат ви може да представлява заплаха за плана в Женева. Самият факт, че е заподозрян от MI5, може да накара директорите на банката да променят решението си. Те не биха допуснали сметката на Клаузен да стане обект на разследване.

— Обвинението е пълен абсурд!

— Сигурна ли сте?

Очите на Хелдън блеснаха гневно.

— Да, сигурна съм. Йохан може да е всичко друго, но не е убиец. Станал е жертва на несправедливо обвинение само защото е дете на нацист.

Ноъл си спомни първото, което му бе казал агентът с прошарената коса: „Като започнем с това, което и вие знаете за баща му…“ Дали Хелдън не беше права? Дали подозренията на MI5 не се основаваха на спомени и омраза към жесток враг отпреди тридесет години? Тенисън е олицетворение на наглостта… Възможно беше.

— Йохан се интересува много от политика, нали?

— Да, но не като другите. Той няма политически пристрастия и е настроен критично към всички идеологии. Разкрива техните слабости и изпитва непоносимост към лицемерието. Затова много хора в правителството не могат да го понасят. Но той не е убиец.

Ако Хелдън бе права, помисли си Ноъл, Женева би спечелила много от Йохан фон Тиболт, той би бил от полза за агенцията в Цюрих. Един журналист, чието мнение тежи, който владее няколко езика и разбира от финанси… ще знае как да разпредели милиони долари.

Ако сянката на Тинаму падне от Йохан фон Тиболт, директорите на Голямата Женевска банка можеха въобще да не научат за подозренията на MI5 към Джон Тенисън. Тогава те нямаше да го отхвърлят като представител на семейството. Нещо повече, участието му в плана би било неоценимо. Но първо трябваше да разсее съмнението на Британското разузнаване, за да изчезне сянката на Тинаму.

Холкрофт се усмихна. Някакъв мъж ще дойде един ден и ще говори за странно споразумение… Йохан фон Тиболт — Джон Тенисън го очакваше!

— Какво смешно има? — попита Хелдън.

— Трябва да се срещна с него — каза Ноъл, сякаш не бе чул въпроса. — Можете ли да ми помогнете?

— Мисля, че да. Но може да стане след няколко дни. Не знам къде е. Какво искате да му кажете?

— Истината. И очаквам той да ми отговори със същото. Почти съм сигурен, че той знае за Женева.

— Оставил ми е телефонен номер, на който мога да го търся, ако има нещо спешно. Досега не ми се е налагало да го използвам.

— Обадете се, моля ви.

Тя кимна. Ноъл съзнаваше, че някои въпроси бяха останали без отговор. Те се отнасяха до Бомънт и едно събитие в Рио де Жанейро, за което Хелдън не искаше да му разкаже. Между събитието и морския офицер с гъстите прошарени вежди съществуваше връзка. Възможно бе Хелдън да не знае нищо за нея. Може би трябваше да говори с Джон Тенисън за това. Той със сигурност знаеше много повече от онова, което казваше на сестрите си.

— Брат ви разбира ли се добре с Бомънт? — попита Холкрофт.

— Той го презира. Дори не дойде на сватбата на Гретхен.

Кой бе Антъни Бомънт и каква бе неговата роля — ето загадката, която занимаваше Ноъл сега.