Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (26)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Както и очакваше, заведението вече бе пълно, цигареният дим се бе сгъстил, високоговорителите гърмяха. Управителят го поздрави любезно, но погледът му издаде, че се чуди какво ли се е случило с американеца през изминалия час. Ноъл се почувства доста неловко от вида, в който се бе появил. Не се огледа, но предполагаше, че изглежда далеч не безупречно.

— Бих искал да се измия. Много неприятно паднах.

— Да, разбира се. Ето там, сър — управителят посочи към мъжката тоалетна. — Професор Кеслер дойде и ви очаква. Дадох му куфарчето.

— Още веднъж благодаря — каза Холкрофт и тръгна към тоалетната.

Погледна се в огледалото. По лицето му нямаше петна от кръв, но в очите му се бяха спотаили болката и ужасът от страшното преживяване. Точно това бе видял управителят в тях.

Той пусна чешмата, изми лицето си, среса се. Искаше му се да може със същата лекота да заличи и онова, което се бе запечатало в погледа му. Върна се при управителя и той го отведе до едно сепаре в дъното на залата, отделено от всеобщото оживление с червена завеса.

— Господин професор?

Завесата се дръпна и разкри едър, около четиридесет и пет годишен мъж. Пълното му лице бе обрамчено с къса брада и гъста кестенява коса, сресана назад. Имаше приятно изражение, а в дълбоките му живи очи освен очакване се четеше и добронамереност.

— Господин Холкрофт?

— Господин Кеслер?

— Заповядайте, седнете — Кеслер понечи да се изправи, докато се ръкуваха, но малкото разстояние между масата и корема му не му позволи. Той се засмя и погледна управителя. — От следващата седмица, нали, Руди? Започваме диетата.

— Ach, natürlich, Professor.^[1]

— Това е мой нов приятел от Америка. Господин Холкрофт.

— Да, ние вече се видяхме.

— О, да, разбира се. Нали ви беше оставил това. — Кеслер потупа куфарчето на Ноъл, сложено на съседното място. — Аз съм на скоч. Вие ще пийнете ли един, господин Холкрофт?

— С удоволствие. Само с лед.

Управителят кимна и се отдалечи. Ноъл се облегна назад. Кеслер излъчваше уморената топлота на човек с респектиращ интелект, толерантен към по-посредствените от него и достатъчно великодушен, за да не ги потиска. Холкрофт бе срещал хора като него. Сред тях бяха най-добрите му учители. Чувстваше се добре в компанията на Ерих Кеслер и това го обнадежди.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем. Има много неща, които трябва да ви кажа.

— Първо си поемете въздух — отвърна Кеслер. — Пийнете малко, успокойте се.

— Моля?

— Очевидно ви се е случило нещо.

— Толкова ли съм прозрачен?

— Бих казал, че сте доста объркан, господин Холкрофт.

— Моля ви, наричайте ме Ноъл. Би било добре да намалим дистанцията помежду си.

— Приятна перспектива наистина. Казвам се Ерих. Навън е твърде хладно, за да излезе човек без връхна дреха. А вие очевидно сте без палто, защото тук няма гардероб.

— Бях с палто, но се наложи да се отърва от него. По-късно ще ви обясня.

— Не, не е нужно.

— Страхувам се, че ще бъда принуден. И аз не държа особено, но е част от историята, която предстои да ви разкажа.

— Разбирам. Ето го и скоча ви.

Сервитьорът постави чашата пред Холкрофт, обърна се и дръпна завесата на сепарето.

— Та както ви казах, част е от историята — Ноъл отпи една глътка.

— Спокойно, за никъде не бързаме.

— Споменахте, че имате гости…

— Всъщност той е един. Приятел на брат ми от Мюнхен. Много симпатичен, но доста бъбрив. Този недостатък е често срещан в академичните среди. Така че ме отървахте от него тази вечер.

— Жена ви няма ли да се сърди?

— Не съм женен. Бях навремето, но на нея й се видя скучен животът с университетски преподавател.

— Съжалявам.

— Но тя изобщо не съжалява. Омъжи се за акробат. Представяте ли си? От сивото съжителство с човек на науката към зашеметяващите акробатични височини. Останахме си приятели с нея.

— Сигурно няма човек, който не е приятелски настроен към вас.

— Ако знаете какъв ужас всявам в аудиториите… Истински лъв съм там.

— Който ръмжи, но не хапе — додаде Ноъл.

— Извинете, не ви разбрах?

— Не, нищо. Припомних си част от разговора, който водих снощи с друг човек.

— По-добре ли се чувствате?

— Стори ми се смешно.

— Кое?

— Това, което казах снощи.

— На онзи човек ли? — Кеслер се усмихна. — Лицето ви като че ли започна да се отпуска от напрежението.

— Ако се отпусна още малко, главата ми ще клюмне върху масата.

— Искате ли да поръчаме нещо за вечеря?

— Още не. Бих предпочел да започна разказа си — трябва да ви кажа толкова много неща, а и вие ще ме отрупате с въпроси.

— Слушам ви най-внимателно. Съвсем забравих — ето куфарчето ви.

Професорът се протегна и го сложи на масата.

Холкрофт отключи куфарчето, без да го отваря.

— Тук има документи, с които сигурно ще искате да се запознаете. Те не са пълни, но ще послужат като потвърждение на думите ми.

— Потвърждение? Толкова невероятно ли звучи това, което имате да ми кажете?

— Струва ми се, да — отвърна Ноъл и му домъчня за учения. Спокойният му академичен свят след минути щеше да рухне. — Онова, което ще научите, ще промени живота ви, както стана с мен, но това е неизбежно. Поне за мен е така, защото не мога да си внуша, че не съществува и да го изоставя. Причината е донякъде користна. Ще получа голяма сума пари, каквато е предвидена и за вас. Но тук става въпрос за неща, които са по-важни от моите и вашите интереси. Ако не бях абсолютно убеден в това, досега да съм зарязал всичко. Но аз няма да го направя. Ще изпълня онова, което ми е възложено, защото съм сигурен, че е в името на справедлива кауза. Освен това защото хора, които ненавиждам, се опитаха да ме спрат, убиха мой близък човек и се опитаха да убият друг. — Изведнъж Холкрофт млъкна — бе стигнал твърде далеч. Страхът и гневът отново го бяха обзели, той бе загубил контрол над себе си и бе казал повече от необходимото. — Извинявайте. Не биваше да споменавам някои от фактите. Нямах намерение да ви плаша.

Кеслер сложи ръката си върху тази на Ноъл.

— Не се тревожете. Вие сте преуморен и изтощен, приятелю. Явно сте преживели ужасни неща.

Холкрофт изпи няколко глътки уиски. Надяваше се, че то ще уталожи болките в слабините и врата му.

— Така е, няма смисъл да ви лъжа. Но не исках да започвам по този начин. Не беше кой знае колко умно.

Кеслер отдръпна ръката си.

— Познавам ви от по-малко от пет минути и не мисля, че трябва да определяте поведението си като умно или глупаво. Очевидно вие сте почтен и интелигентен човек, подложен на сериозно изпитание. Защо просто не започнете разказа си от самото начало, без да мислите за въздействието му върху мен.

— О’кей — Холкрофт обгърна с ръце чашата с уиски. — Първо трябва да ви попитам дали някога сте чували имената Тиболт и… Клаузен.

Кеслер за миг се вторачи в Ноъл и отвърна:

— Да. Чувал съм ги много отдавна, като дете. Те бяха приятели на баща ми. Бил съм около десетгодишен. Към края на войната идваха у нас често. Спомням си добре Клаузен, или поне мисля, че го помня. Беше висок мъж с магнетично привличане.

— Разкажете ми за него.

— Не си спомням много.

— Моля ви, каквото и да е.

— Не зная дали ще мога да ви обясня. Клаузен привличаше върху себе си вниманието на хората във всяка компания, при това без никакво усилие. Всички го слушаха внимателно, а не си спомням да е повишавал тон. Оставил е у мен впечатление на добър и загрижен, но едновременно с това много волеви човек. Веднъж си помислих, въпреки че тогава бях толкова малък, че сигурно е изпитал много болка през живота си.

Един измъчен от страдание човек го бе призовал.

— Защо?

— Не зная. Просто така ми се струваше. Ако можехте да видите очите му, щяхте да разберете какво имам предвид. Независимо от това дали събеседникът му беше млад или стар, важна особа или обикновен човек, той му даряваше цялото си внимание. Това ме е впечатлило, защото подобно поведение не се срещаше често в онези дни. Клаузен се е запечатал по-ясно в съзнанието ми, отколкото собственият ми баща или Фон Тиболт. Защо се интересувате от него?

— Аз съм негов син.

Кеслер зяпна от изумление.

— Вие? — прошепна той. — Синът на Клаузен?

Ноъл кимна.

— Клаузен е истинският ми баща, макар че аз никога не съм го виждал…

— Значи майка ви се казва… — Кеслер се запъна.

— Алтийн Клаузен. Чували ли сте нещо за нея?

— Да, но не в присъствието на съпруга й и без да се споменава истинското й име. За нея винаги се говореше с недомлъвки. Жената, която напуснала високопоставения си съпруг и избягала в Америка с техния… Това сте били вие! Вие сте били детето, което тя му е отнела, отвеждайки го със себе си.

— Което е спасила от него, би казала майка ми.

— Тя жива ли е още?

— Да, жива и здрава е.

— Невероятно — Кеслер поклати глава. — След толкова години да се срещна със сина на човека, който така силно ме е впечатлил. Той беше наистина изключителна личност.

— Те всички са били изключителни!

— Кои?

— Тримата: Клаузен, Фон Тиболт и Кеслер. Кажете ми знаете ли как е загинал баща ви?

— Самоубил се е. Много хора са прибегнали към самоубийство, когато са разбрали, че Райхът рухва. За повечето от тях така е било най-лесно.

— За някои това е бил единственият изход.

— Имате предвид Нюрнберг ли?

— Не, Женева. Искали са Женева да оцелее.

— Не ви разбирам.

— Ще разберете — Холкрофт отвори куфарчето си, извади страниците, пристегнати с кламер, и ги подаде на Кеслер. — Сметката в една женевска банка, предназначена за постигането на определена цел, ще бъде деблокирана само със съгласието и участието на трима души…

Ноъл разказа за крупната кражба отпреди тридесет години. Не премълча нито един от фактите, както бе направил с Гретхен.

— …пари, които дошли от окупираните територии, от разграбване на музеи и продажба на произведения на изкуството. Ведомостите на Вермахта били фалшифицирани, милиони били откраднати от Военно министерство и от… не мога да си спомня точно името, пише го в документите… индустриалния комплекс. Парите били прехвърляни в банка в Швейцария с помощта на човек на име Манфреди.

— Манфреди ли? Името ми е познато.

— Това не ме изненадва — каза Холкрофт. — Въпреки че не вярвам да е бил споменаван много често. Кога сте го чули?

— Не зная. Предполагам, след войната.

— От майка си ли?

— Не мисля. Тя умря през юли четиридесет и пета. Бе прекарала по-голямата част от живота си в болница. От някой друг… не зная.

— Къде живяхте след смъртта на родителите си?

— С брат ми отидохме при брата на майка ми. За щастие той беше възрастен и нямаше нищо общо с нацистите, така че не го преследваха след войната. Но моля ви, продължете.

Ноъл изреди поставените от директорите на банката изисквания към компетентността на тримата участници в плана, според които Гретхен Бомънт бе неподходяща. Разказа на Кеслер за забулената в тайна имиграция на Фон Тиболтови в Рио; онова, което знаеше за раждането на Хелдън и убийството на майка им, за бягството на тримата от Бразилия.

— От пет години живеят в Англия под името Тенисън. Йохан фон Тиболт сега се казва Джон Тенисън. Репортер е на „Гардиън“. Съпругът на Гретхен се казва Бомънт. Преди няколко месеца Хелдън се е преместила в Париж. Не съм се срещал с брат им, но се сприятелих с Хелдън. Тя е забележителна жена.

— Тя ли е човекът, с когото сте говорили снощи?

— Да — отвърна Холкрофт. — Трябва да ви разкажа за нея, за това, което е преживяла и преживява в момента. Тя и още хиляди като нея са част от същата история.

— Като че ли се досещам за какво става дума — каза Кеслер. — Die Verwünschten Kinder.

— Моля?

— Die Verwünschten Kinder. „Verwünshung“ на немски означава проклятие или прокълнат.

— Децата на прокълнатите — досети се Ноъл. — Хелдън използва същата фраза.

— Те сами са се нарекли така. Хиляди млади хора, вече не толкова млади, напуснали страната, измъчени от непосилното бреме на вината заради нацистка Германия. Те се отрекли от всичко немско, променили самоличността си, начина си на живот. Подобно нещо се случи и с много млади американци, които заминаха за Канада и Швеция в знак на протест срещу американската политика във Виетнам. Преселниците образуват общности в страната, където отиват, но не могат да се откъснат от корена си, остават германци или американци. Имигрират на групи, уповават се един на друг и черпят сила от същото това минало, от което са се отрекли. Чувството за вина е доста болезнено и с него се живее трудно. Разбирате ли ме?

— Не съвсем — призна Холкрофт. — Може би защото мисленето ми е различно. Не бих поел чужда вина.

Кеслер погледна Ноъл в очите.

— Мисля, че грешите. Казахте, че няма да изоставите плана въпреки всички ужасни неща, които са ви се случили.

Холкрофт се замисли върху думите на професора.

— Донякъде имате право. Но обстоятелствата са много по-различни. Аз не съм принуден да напусна страната си. Трябва да извърша нещо, за което съм предопределен. Поне така ми се струва.

— Значи не сте от прокълнатите — каза Кеслер, — а от избраните, така ли?

— Да, мисля, че в известен смисъл съм привилегирован.

Ученият кимна.

— Привилегированите също имат определено име. Може би сте го чували. Sonnenkinder.

— Sonnenkinder? — Ноъл сбърчи вежди. — Сякаш ми е познато от някоя дисциплина, в която не съм се представил особено блестящо. Като че ли антропология.

— По-скоро философия — помогна му Кеслер. — Това е философска концепция, развита от Томас Дж. Пери през двадесетте години на миналия век в Англия. Преди него швейцарецът Бахофен е работил върху нея, а в Мюнхен неговите ученици продължават делото му. Според тази теория Sonnenkinder или Децата на слънцето съществуват от векове редом с обикновените хора. Те са най-блестящите сред нас, създават епохите и управляват историята… Те са привилегированите.

Холкрофт кимна.

— Да, спомних си. Накрая тяхната привилегированост става причина за падението им. Някакви кръвосмесителни връзки, доколкото си спомням.

— Това е само теория — каза Кеслер. — Отново се отклонихме. С вас е приятно да се разговаря. Споменахте за опасностите, които грозят дъщерята на Фон Тиболт.

— И другите като нея. Не става дума за опасности, а за безумието, в което се е превърнал животът им. Те трябва непрекъснато да бягат и да се крият. Сякаш са престъпници.

— Често се превръщат в мишена за фанатици — съгласи се Ерих.

— Каквито са членовете на „Одесса“ и „Рахе“?

— Да. Такива организации не могат да действат в Германия — тук има силна реакция срещу тях. Затова те се насочват към страни, където са избягали разочаровани германци, като например Verwünschkinder. Целта им е да просъществуват като организация и да увеличават влиянието си, докато настъпи часът на завръщането им в Германия.

— Да се върнат ли?

Кеслер вдигна ръка.

— Да се молим това да не се случи, но такива са намеренията им. Някога „Рахе“ искаха правителството в Бон да стане дясната ръка на Коминтерна, но дори и Москва ги отхвърли. Сега те са просто терористи. „Одесса“ пък винаги са искали да възродят нацизма. Германия ги презира.

— Но те продължават преследването на деца на нацисти — каза Ноъл, — които, както Хелдън се изрази, са „прокълнати заради това, което са и това, което не са“.

— Много точно го е казала.

— Трябва да се сложи край на това. С част от парите в Женева могат да се нанесат непоправими поражения върху „Одесса“ и „Рахе“.

— Съгласен съм с вас.

— Радвам се да го чуя — отвърна Холкрофт. — Да се върнем отново на въпроса за Женева.

— Разбира се.

Ноъл му разкри целите на плана и изискванията към наследниците. Време беше да му разкаже онова, което му се бе случило.

Той започна с убийството в самолета, ужасяващите събития в Ню Йорк, претърсения апартамент, писмото от хората на Волфсшанце, позвъняването на Питър Болдуин и последвалите жестоки убийства. Разказа за полета си до Рио и мъжа с прошарените вежди — Антъни Бомънт, агент на „Одесса“, за подправените документи в имиграционния отдел в Рио и странната си среща с Морис Граф. Специално наблегна на посещението на агентите от MI5 в хотела му в Лондон и на изненадващия факт, че британското разузнаване счита Йохан фон Тиболт за убиеца Тинаму.

— Тинаму? — възкликна изумено Кеслер; лицето му пламна. За първи път бе прекъснал разказа на Ноъл.

— Да. Знаете ли нещо за него?

— Чел съм по вестниците.

— Много хора го смятат за извършител на десетки убийства.

— И британското разузнаване подозира Йохан фон Тиболт?

— Да — отвърна Ноъл. — Но мисля, че вече са разбрали грешката си. Вчера следобед се случи нещо, което опроверга хипотезата им. Ще разберете след малко.

— Продължете, моля ви.

Ноъл спомена, че се е отбил една вечер в дома на Гретхен и там е видял снимката на Антъни Бомънт. Разказа за срещата си с Хелдън и хер Оберст, за смъртта на Ричард Холкрофт, спомена накратко разговорите си с нюйоркския детектив Майлс и майка си.

Описа пътуването до Барбизон и сипаничавия в зеления фиат, който ги бе преследвал.

После стигна до лудостта в Монтрьо, където се опита да хване преследвача им в капан, от който самият той едва се измъкна жив.

— Преди малко ви казах, че британското разузнаване неоснователно подозира Тенисън — продължи Ноъл.

— Тенисън? А да, това е другото име на Фон Тиболт.

— Точно така. В MI5 бяха убедени, че Тинаму е дирижирал всичко, което се случи в Монтрьо, но някой уби човека със сипаничавото лице. А те знаеха, че той работи за Фон Тиболт. И Хелдън го потвърди.

— А пък Тинаму — намеси се Кеслер, — не би убил човек от своите.

— Естествено.

— Значи агентът ще каже на шефовете си…

— Невъзможно е — прекъсна го Ноъл. — Застреляха го в момента, когато се опитваше да спаси живота на Хелдън. Труповете ще бъдат идентифицирани и англичаните ще сглобят информацията.

— Дали ще открият, че техният агент е бил убит там?

— Няма начин да не го разберат. Имаше много полицаи. Ще открият трупа му.

— Следата няма ли да ги доведе до вас?

— Възможно е. Аз се сбих с него на площада, някой може да ме е запомнил. Но както каза и Хелдън, ние не сме преследвали никого, нас ни преследваха. Откъде накъде ще знаем защо събитията са се развили така.

— Не сте напълно убеден.

— Непосредствено преди смъртта на агента, му споменах името „Болдуин“, за да науча нещо повече. Той реагира така, сякаш се готвех да го застрелям в упор. Помоли ни с Хелдън да се свържем с друг агент на име Пейтън-Джоунс и да му кажем какво се е случило. Той трябваше да разкрие нападателите и убиеца на човека на Фон Тиболт. Най-важното, което трябваше да предадем, бе, че според него всичко имало връзка с Питър Болдуин.

— Болдуин ли? Нали казахте, че той е от MI6.

— Да, но преди време отишъл при MI5 и им предложил информация за оцелелите от Волфсшанце.

— Волфсшанце? — Кеслер тихо повтори името. — Това е писмото, написано преди повече от тридесет години, което Манфреди ви е дал в Женева.

— Точно така. Агентът заръча Пейтън-Джоунс отново да се насочи към направените от Болдуин разкрития, към „код Волфсшанце“. Това бяха думите му.

— Болдуин спомена ли ви за Волфсшанце, когато ви се обади в Ню Йорк? — попита Кеслер.

— Не. Каза само да стоя настрана от Женева и че имало неща, които били известни само на него. После отиде да отвори вратата и не се върна.

В погледа на Кеслер се появи някаква студенина.

— Значи Болдуин е знаел за Женева и за връзката на Волфсшанце с плана.

— Можем само да гадаем колко се знае. Възможно е това да са само слухове или да се знае съвсем малко.

— Но то е достатъчно, за да не отидете при MI5. Твърде скъпо ще ви струва преимуществото, което ще спечелите, разкривайки им, че Бомънт е член на „Одесса“. Британското разузнаване ще разпита подробно и вас, и Хелдън фон Тиболт. Хиляди методи имат за изкопчване на информация. Те са експерти в това отношение. По един или друг начин могат да се доберат до името Болдуин и да прегледат отново папката му. Не бива да поемате този риск.

— Аз стигнах до същото заключение — каза Холкрофт разпалено.

— Може би има и друг начин да се освободите от Бомънт?

— Как?

— Тук, в Германия, срещу „Одесса“ има силна реакция. Само да се прошепне една думичка на когото трябва и Бомънт ще бъде отстранен. Няма да е нужно да се свързвате с британското разузнаване и да рискувате името на Болдуин да привлече вниманието.

— Възможно ли е да се уреди това?

— Разбира се. Ако Бомънт действително е агент на „Одесса“, едно кратко писъмце от страна на правителството в Бон до Външно министерство ще свърши работа. Познавам доста хора, които биха могли да го напишат.

Холкрофт въздъхна с облекчение. Още една пречка бе преодоляна.

— Радвам се, че се запознахме… и че попаднах точно на вас.

— Не правете прибързани изводи. Вие искате да ви отговоря дали ще участвам в плана. Честно казано, аз…

— Още не искам да ми отговаряте категорично — прекъсна го Ноъл. — Вие сте откровен с мен и аз също ще бъда откровен с вас. Още не съм ви разказал какво се случи тази вечер.

— Тази вечер ли? — Кеслер бе започнал да губи търпение. Нещо го безпокоеше.

— Да. През последните два часа всъщност.

— Какво се случи… тази вечер?

Ноъл се наведе към него.

— Известно ни е, че съществуват „Рахе“ и „Одесса“. Не можем да кажем със сигурност точно колко знаят за Женева, но е ясно какво биха направили, ако научат достатъчно. Знаем и за хората на Волфсшанце. Които и да са те и колкото и да приличат на маниаците от другите две организации, по някакъв необясним за мен начин са на наша страна и искат планът да успее. Но има още някой, който е по-силен от останалите. Тази вечер разбрах това.

— Какво искате да кажете? — Гласът на Кеслер не трепна.

— Пред хотела някакъв човек започна да ме следи. Взех такси и преминах през целия град на път за тук, а той през цялото време ме следваше с мотопеда си.

— Значи мъж с мотопед?

— Да. Като последния глупак го доведох право тук. Разбрах, че съм направил страшна глупост и че трябва да го спра. Успях, макар да не исках да стане точно по този начин. Мъжът не беше нито от „Рахе“, нито от „Одесса“. Мразеше ги и двете и нарече членовете им касапи и палячовци…

— Значи ги е нарекъл… — Кеслер не довърши изречението си. След малко продължи, опитвайки се да изглежда спокоен: — Разкажете ми точно какво се случи и точно какви бяха думите му.

— Имате ли някакви предположения какъв може да е той?

— Не… съвсем не. Просто случаят ме заинтригува. Слушам ви.

На Холкрофт не му беше трудно да си припомни преследването, капана, разменените думи с непознатия, случайния изстрел накрая. Когато свърши, Кеслер няколко пъти го помоли да повтори думите на мъжа с черното яке.

— Кой е той? — Холкрофт знаеше, че Кеслер ще може да си обясни нещата по-добре от него. — Кои са те?

— Има няколко възможности — отвърна ученият, — но едно е сигурно — те са нацисти. Или по-точно — неонацисти. Може би са фракция от последователите на партията, които са се обявили против „Одесса“. Има такива случаи.

— Но как са разбрали за Женева?

— От окупираните страни, от средствата на Вермахта, от Финанцминистериум са били откраднати стотици милиони и са били прехвърлени в Швейцария. Такива крупни манипулации не могат да останат в пълна тайна.

Ноъл не знаеше точно какво, но нещо в думите на Кеслер му прозвуча странно.

— Но каква полза имат те, след като не могат да вземат парите? Остава им единствено да насочат към тях вниманието на международните съдебни институции. Но какво печелят от това?

— Вие не можете да разберете логиката на истинския нацист. Никой от вас не може. За него има значение не само какво печели той от нещо. Еднакво важно е никой друг да не спечели. Това може да се определи като неговата деструктивна същност.

Откъм залата до тях внезапно долетя обезпокоителен шум, после се чуха удари и женски писък. Разпищяха се и други жени.

Някой рязко дръпна завесата, отделяща сепарето. Пространството се запълни от фигурата на мъж, който залитна към масата. Очите му бяха широко отворени, а от устата и врата му течеше кръв. Лицето му бе изкривено от болка, а тялото му се гърчеше в конвулсии. С двете си ръце той се облегна на масата на Холкрофт и Кеслер и задъхано изрече:

— Wolfsschanze! Soldaten von Wolfsschanze!^[2]

Изви главата си нагоре, от гърлото му се изтръгна последно дрезгаво дихание и той се строполи безжизнен върху масата. Мъжът с черното кожено яке бе мъртъв.