Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Януари 197-

„Attention! Le train de sept heures a destination de Zurich partira de quai numero douze!“^[1]

Високият американец с тъмносиния шлифер вдигна очи към внушителния свод на Женевската гара и се опита да разбере откъде идва гласът по високоговорителите. Ръбестото му грубовато лице издаваше напрежение: съобщението бе направено на френски — език, който той говореше малко и почти не разбираше. Все пак успя да различи думата Цюрих, и това му беше достатъчно. Той отметна светлокестенявия кичур, който падаше с досадно постоянство над челото му, и се запъти към северния край на гарата.

Блъсканицата бе неописуема. Край американеца профучаваха устремени към изходите хора, които бързаха да осъществят на всяка цена своите пътешествия във всевъзможни посоки. Като че ли никой не обръщаше особено внимание на стържещите слуха съобщения, които периодично с дразнеща монотонност огласяха сводовете на гарата. Пътниците на женевската Bahnhof^[2] знаеха къде отиват. Беше краят на седмицата, в планините току-що бе паднал пресен сняг, а въздухът бе свеж и мразовит. Очакваха ги чудесни кътчета за почивка, срещи с приятни хора, а разписанията ги пришпорваха — нямаше никакво време за губене. Всички бързаха.

Американецът също бързаше — и той гонеше разписание и имаше среща. Още преди да чуе съобщението, знаеше, че влакът за Цюрих тръгва от дванайсети коловоз. Според инструкциите трябваше да слезе на перона, да преброи седем вагона отзад напред и да се качи от първата врата. После трябваше да преброи четири купета и да почука два пъти на петото. Ако всичко е наред, щеше да бъде приет от директора на La Grande banque de Geneve^[3] и най-после щеше да се осъществи замисляната от три месеца среща. Подготовката се състоеше в изпращането на закодирани телеграми и провеждането на презокеански разговори, които швейцарският банкер преценяваше като безопасни. Тя протече в пълна секретност.

Американецът не знаеше какво ще му съобщи директорът на La Grande banque de Geneve, но му се струваше, че се досеща защо са необходими тези предпазни мерки. Казваше се Ноъл Холкрофт, но Холкрофт не бе истинската му фамилия. Той бе роден в Берлин през 1939 година и записан в болницата под името Клаузен. Баща му се казваше Хайнрих Клаузен — главният стратег на Третия райх, финансовият магьосник, успял да обедини икономически сили с различни интереси в коалицията, която осигури господството на Адолф Хитлер.

Хайнрих Клаузен спечели височайше признание, но загуби съпругата си. Алтийн Клаузен беше упорита американка с безкомпромисни представи за морал и етика. Стигнала бе до заключението, че националсоциалистите са лишена и от двете сбирщина параноици, оглавявана от един маниак и подкрепяна от финансисти, които се интересуват единствено от печалбите си.

В един топъл августовски следобед Алтийн Клаузен предупреди своя съпруг да се оттегли от поста си, да се противопостави на параноиците и маниака, преди да е станало твърде късно. Смаян, нацистът се изсмя на ултиматума на жена си. Обясни си го с преумората й и неотдавнашното раждане, а също и с това, че бе възпитана в едно западащо, дискредитирано общество, което скоро щеше да влезе в крак с Новия ред. Или да бъде стъпкано под неговия ботуш.

Още същата нощ младата майка си събра багажа и заедно с бебето отлетя с първия самолет за Лондон, а оттам — за Ню Йорк. Седмица по-късно бе обявен блицкригът срещу Полша — началото на хилядолетния Райх, който просъществува хиляда и петстотин дни след първия оръдеен залп.

Холкрофт слезе на перона и тръгна покрай дългия бетонен коловоз. Четири, пет, шест, седем… Отляво на отворената врата на седми вагон, точно под прозореца, бе очертано малко синьо кръгче. Това означаваше, че купетата в него бяха по-луксозни от тези в първа класа. Те бяха по-широки и специално обзаведени за поверителни разговори или дискретни срещи от интимно естество. Гарантирано бе пълно уединение и спокойствие — щом влакът потеглеше, в двата края на вагона щяха да застанат въоръжени патрули на влаковата охрана.

Холкрофт се качи и свърна наляво по коридора. Подмина първите четири купета и почука два пъти на петото.

— Хер Холкрофт? — Гласът зад дървената преграда бе твърд, но тих, и макар с въпросителна интонация, не изразяваше въпрос, а очакваше потвърждение.

— Хер Манфреди? — попита в отговор Ноъл, забелязал внезапно, че едно око го изучава през шпионката. Обзе го странно, малко злокобно предчувствие, което комичността на ситуацията отчасти притъпи. Досмеша го и мислено оприличи хер Манфреди на зловещия Конрад Вайд от английските филми от трийсетте години.

Ключалката щракна два пъти, резето бе вдигнато, вратата се отвори и образът на Конрад Вайд се изпари. Ернст Манфреди бе нисък, закръглен, около седемдесетгодишен човечец. Беше съвършено плешив, с приятно лице, но сините му очи, уголемени от стъклата на очилата с метални рамки, гледаха студено. Съвсем светлосини и много студени очи.

— Влезте, хер Холкрофт — покани го усмихнат Манфреди. После изражението му внезапно се промени — усмивката изчезна. — Простете, трябваше да кажа „мистър“ Холкрофт. Може би „хер“ ви е прозвучало обидно. Приемете моите извинения.

— Моля ви, изобщо не е необходимо — отвърна Ноъл, влизайки в комфортното купе. Имаше маса и два стола, не се виждаше легло. Стените бяха с дървена ламперия, тъмночервени кадифени пердета закриваха прозорците и поглъщаха шума от сновящите навън фигури. На масичката се виждаше малка лампа с абажур с ресни.

— Разполагаме с двадесет и пет минути до тръгването на влака — подзе банкерът. — Ще ни бъдат напълно достатъчни. И не се притеснявайте — влакът няма да тръгне, докато вие не слезете. Няма да ви се наложи да пътувате за Цюрих.

— Никога не съм бил там.

— Надявам се, че това все някога ще стане — подхвърли банкерът загадъчно и покани с учтив жест Холкрофт да седне.

— Не съм много сигурен — отвърна Ноъл, като разкопча шлифера си, без да го съблича.

— Извинете, може би беше малко нетактично от моя страна — Манфреди седна и се облегна. — Още веднъж ме извинете. Ще ви помоля да потвърдите самоличността си. Паспорта, ако обичате, и международната ви шофьорска книжка. Изобщо каквито документи имате в себе си, в които са описани ваши отличителни белези, ваксинации и други подобни данни.

Холкрофт бе обзет от внезапен пристъп на гняв. Освен от възникналите усложнения, той се подразни и от покровителствения тон на Манфреди.

— Защо е необходимо? Нали знаете кой съм. Нямаше да ми отворите, ако не бяхте сигурен. Вероятно сте събрали повече снимки и сведения за мен, отколкото имат в Министерския съвет.

— Направете това удоволствие на един старец, сър — пусна в ход целия си чар банкерът. — Всичко ще ви бъде обяснено.

Ноъл неохотно бръкна в джоба на сакото си и извади кожения портфейл, в който държеше паспорта си, здравния си сертификат, международната шофьорска книжка и две писма от Международната асоциация на архитектите, които потвърждаваха професионалната му квалификация. Той подаде портфейла на Манфреди.

— Заповядайте. Всичко е вътре.

Банкерът го разтвори, демонстрирайки още по-голяма неохота.

— Неудобно ми е, че така… но няма как…

— Има защо да ви е неудобно — прекъсна го Холкрофт. — Не аз поисках тази среща. И откровено казано, моментът е крайно неподходящ за мен. Трябва да се върна в Ню Йорк колкото може по-скоро.

— Да, да, разбирам — изрече спокойно швейцарецът, докато разглеждаше документите. — Кажете ми кой беше първият ви архитектурен проект, осъществен извън Съединените щати?

Ноъл с усилие потисна раздразнението си. След като бе дошъл чак дотук, беше глупаво да не му отговаря.

— В Мексико — отвърна той. — За хотелската верига „Алварес“, на север от Пуерто Валярта.

— А вторият?

— В Коста Рика. Правителствена поръчка. Пощенски комплекс, през 1973 година.

— Какъв беше общият доход на фирмата ви в Ню Йорк миналата година? Без да закръгляте!

— Това не е ваша работа, по дяволите!

— Мога да ви уверя, че сме добре осведомени.

Холкрофт тръсна глава, ядосан, че трябва да се примири.

— Сто седемдесет и три хиляди долара и няколко цента.

— Като се имат предвид наема на офиса, заплатите, производствените разходи и режийните, тази цифра не е много внушителна, нали? — пресметна Манфреди, без да вдига поглед от документите пред себе си.

— Това е моя собствена фирма и персоналът е малък. Нямам нито партньори, нито съпруга, нито големи дългове. Можеше да бъде и по-лошо.

— Ала можеше да бъде и по-добре — отбеляза банкерът и вдигна очи към Холкрофт. — Като се има предвид колко сте талантлив…

— Да, можеше да бъде и по-добре.

— Така си и мислех — продължи швейцарецът, като пъхна документите обратно в кожения портфейл и го върна на Ноъл. После се наведе към него: — Знаете ли кой беше баща ви?

— Зная кой е баща ми. Законният ми баща е Ричард Холкрофт от Ню Йорк, съпругът на майка ми. При това е жив и здрав.

— И пенсионер — добави Манфреди. — Колега, банкер, но не съвсем в швейцарската традиция.

— Беше много уважаван. И още е.

— Заради парите му или заради професионалните му качества?

— Бих казал, заради двете. Аз го обичам. Ако имате някакви резерви, запазете ги за себе си.

— Много сте лоялен — качество, което ме респектира. Холкрофт се появи, когато майка ви — невероятна жена между другото, беше доста отчаяна. Но нека си спестим някои оценки. Холкрофт не е ваш роден баща. А аз имах предвид именно това.

— Очевидно.

— Преди тридесет години Хайнрих Клаузен пътуваше често между Берлин, Цюрих и Женева, тайно от властите, разбира се. Подготвен бе един документ, на който ние — тук Манфреди замълча за миг и се усмихна, — като неутрална страна не се противопоставихме. Към документа бе приложено писмо, написано от Клаузен през април 1945 година. Адресирано е до вас, неговия син. — Банкерът посегна към дебел кафяв плик на масичката.

— Един момент — обади се Ноъл. — Този документ с пари ли е свързан?

— Да.

— Не ме интересуват тогава. Раздайте ги за благотворителни цели.

— Може би няма да мислите така, като чуете за каква сума става дума.

— И каква е тя?

— Седемстотин и осемдесет милиона долара.