Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (24)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Холкрофт я наблюдаваше внимателно. Опитваше се да разбере дали тя не скрива нещо от него. Като че ли му разказваше всичко, което знаеше, макар то да не бе много.

— Една вечер, около месец и половина преди да напуснем Бразилия — започна Хелдън, — се прибрах след лекции. Тогава живеехме извън града. Някаква тъмна лимузина беше спряла пред къщи и аз паркирах зад нея. Бях тръгнала към верандата, когато чух отвътре викове и шум от борба. Бях много изненадана, още повече, че не можех да разпозная гласа на човека, който крещеше: „Престъпник! Убиец! Значи си бил ти!“ и други подобни. Изтичах вътре и заварих Йохан и някакъв мъж в антрето. Той ме видя и му кресна да мълчи. Онзи понечи да го удари, но брат ми е много силен, хвана го за ръцете и го изблъска навън. Мъжът се развика, че и други знаели и искали да видят Йохан на бесилото заради убийството и че ако той не си получи заслуженото, самите те щели да го убият. Беше паднал на стълбите и крещеше оттам, после стана и се затича към лимузината си. Йохан се спусна след него. Наведе се и му каза нещо в прозорчето, онзи се изплю в лицето му и потегли.

— Ти попита ли брат си какво става?

— Разбира се, но Йохан каза само, че човекът не бил с всичкия си. Загубил голяма сума в някаква сделка и напълно се побъркал.

— Ти не му повярва, нали?

— Може би щях, но точно тогава той започна да ходи на някакви тайни срещи. Понякога се прибираше много късно или не се връщаше дни наред, а поведението му стана доста странно. След няколко седмици взехме самолет за Ресиф, след което сменихме името си и напуснахме страната. Сигурно беше убил някой много богат и влиятелен човек, който е имал силни приятели.

— Разбра ли някога кой е бил мъжът, когото си заварила у вас онази вечер?

— Не. Спомних си, че съм го виждала някъде, но не можех да се сетя къде. Йохан не искаше да ми каже и дори ми забрани отново да повдигам въпроса. Имало неща, които не бивало да ми се казват.

— Ти примири ли се?

— Да. Опитай се да разбереш. Ние бяхме деца на нацист и знаехме какво означава това — често най-добре беше да не се задават въпроси.

— Но е трябвало да знаеш какво става.

— Не ме разбирай погрешно — непрестанно ни обучаваха и ние се ориентирахме много добре в обстановката. Успяхме да се отървем от евреите, които се опитваха да изтръгнат информация от нас. Свикнахме да различаваме войник на „Одесса“ или маниак от „Рахе“, научихме десетки номера, с помощта на които им се изплъзвахме.

Ноъл трудно възприемаше чутото.

— Нещо като всекидневната подготовка за участието в училищния празник. Доста абсурдно звучи.

— Преди три седмици би могъл да мислиш така — каза тя и хвана ръката му, — но днес вече не. Не и след това, което се случи преди няколко часа.

— Какво искаш да кажеш?

— В колата ти казах — съжалявам, че ти липсва подготовка.

— А аз ти отговорих, че я получавам в движение.

— Да, но е недостатъчна. Йохан ми заръча да те науча на каквото мога. Искам внимателно да ме слушаш, Ноъл. Опитай се да запомниш всичко, което ще ти кажа.

— Слушам те — Холкрофт усети загрижеността в погледа й. Ръката й го стискаше здраво. Думите, с които започна, бяха:

— Отиваш в Берлин. Искам да се върнеш оттам.

От време на време на Ноъл му идваше да се усмихне или още по-лошо — да се изсмее на глас, но мрачната й сериозност го възпираше. Спомни си, че този следобед бяха загинали трима мъже. Той и Хелдън спокойно можеха да са сред тях. Затова се съсредоточи и се опита да запомни всичко.

— Няма време да ти се издаде фалшив паспорт — това отнема дни. Имаш пари, купи си билет за още едно място в самолета. Бъди внимателен през цялото време, не допускай някой да седне до теб — пътят ти винаги трябва да е свободен. Не пий и не яж нищо, което не си донесъл със себе си.

За секунди пред него изникна споменът за инцидента от британския Боинг 747 с флакона стрихнин.

— Този съвет няма да го забравя за нищо на света.

— Човек се разсейва, приисква му се да пийне едно кафе или чаша вода. В никакъв случай не го прави.

— Добре, няма. А когато пристигна в Берлин.

— Във всеки голям град — поправи го тя. — Намери си малък хотел в оживен квартал, в който порнографията, проституцията и търговията с наркотици са основната индустрия. На рецепцията няма да се интересуват от истинското ти име. Един мой познат може да ни даде името на такъв хотел в Берлин…

Тя продължи да му описва различни тактики и методи; даваше му идеи как да измисля свои варианти…

Да се регистрира под чуждо име, да сменя стаята си всеки ден, да остава най-много две седмици в един и същи хотел. Да се обажда от уличен телефон, никога от хотела или от нечие жилище. В багажника да има поне три вида връхни дрехи, различни шапки и очила. Обувките му да бъдат винаги с каучукови подметки, с тях се тича най-бързо и безшумно. Да спира и тръгва внезапно. Ако му се задават въпроси, да лъже невъзмутимо, но не и арогантно и без да повишава тон. Покаже ли, че се ядосва, може да предизвика подозрителност и да го забавят с допълнителни въпроси. По време на полета пистолетът му да бъде разглобен, цевта да бъде свалена от дръжката, а ударникът махнат. Европейските митничари обикновено не се интересуват от разглобено на части оръжие, а от това, което се пренася контрабандно. Ако все пак решат да конфискуват пистолета, да им го остави, без да вдига шум, защото е за предпочитане да си потърси друг, вместо да се излага на риск. В случай че не възникнат усложнения, незабавно да го сглоби в мъжката тоалетна на летището.

На улицата… Каза на Хелдън, че знае как да се справи на улицата и в тълпата, а тя му отвърна, че човек винаги може да научи нещо. Обясни му, че трябва да върви възможно най-близо до бордюра, за да може да прекоси платното веднага щом забележи, че някой го следи или иска да му направи нещо.

— Запомни — наставляваше го тя. — Ти си аматьорът, а те професионалистите. Превърни неизгодната си позиция в преимущество. Аматьорът действа непредсказуемо не защото е хитър или опитен, а защото е неподготвен. Променяй решенията си бързо и неочаквано, сякаш наистина си объркан. После спирай и изчаквай. Преследвачът ти не би желал да се срещне лице в лице с теб. Но ако усетиш, че се стреми към пряк конфликт, стреляй. Трябва ти заглушител, утре сутринта ще го имаш. Знам къде да намеря.

Той се обърна, всичко толкова го бе впечатлило, че не можа да продума. Тя прочете изумлението в погледа му.

— Съжалявам — каза тя, усмихна се тъжно, наведе се и го целуна.

Почти цялата нощ си говореха — Хелдън посвещаваше своя любим в тайните на оцеляването. Тя се бе вживяла напълно в ролята си на негов учител. Измисляше хипотетични ситуации и го питаше как би постъпил в тях.

— Пътуваш с влак, вървиш по тесния коридор, носиш важни документи. Някакъв мъж тръгва срещу теб: ти не знаеш, че това е врагът. Зад теб има хора и не можеш да се върнеш. Какво ще направиш?

— Този човек да ме убие ли цели?

— Не знаеш. Какво ще направиш? Бързо кажи!

— Сигурно ще продължа напред. Ще бъда нащрек и ще очаквам от него най-лошото.

— Не, скъпи! Документите — трябва да ги опазиш! Спъваш се и падаш на земята.

— Но защо?

— Хората ще те забележат, някой ще ти помогне да се изправиш. Преследвачът ти не може да направи нищо при това положение. В момента трябва да измислиш как да му се изплъзнеш.

— Привличайки вниманието върху себе си — схвана мисълта й Ноъл.

— Точно така.

Разговорът им продължи с часове, докато накрая и двамата се почувстваха изтощени от него. Любиха се нежно. Светът им се струваше безкрайно далечен. Накрая Хелдън заспа на гърдите му, лицето й почти не се виждаше от разпиляната коса.

Известно време той лежа буден, обгърнал с ръка раменете й. Мислеше си как момичето, влюбено в „Магьосникът от Оз“ бе пораснало и бе усвоило така добре умението да се изплъзва. Тя обитаваше друг свят. Светът, в който той навлизаше с опасна скорост.

 

Събудиха се късно и Хелдън реши да не ходи на работа.

— Толкова по-добре — каза тя и се пресегна към телефона. — Бездруго трябва да направим някои покупки. Ще кажа на шефката си, че и днес не се чувствам добре. Мисля, че тя е влюбена в мен.

— Струва ми се, че аз също съм влюбен в теб — рече Ноъл и погали извивката на шията й. — Къде живееш?

Тя каза вътрешния номер на телефонистката, погледна го и се усмихна. После постави ръката си върху слушалката.

— Не се надявай да изкопчиш толкова ценна информация от мен, като събуждаш най-ниските ми инстинкти. Аз съм обучена, нали знаеш? — Отново се усмихна.

Отговорът й го ядоса.

— Сериозно те питам. Къде живееш?

Усмивката й се стопи.

— Не мога да ти кажа. — Тя махна ръката си от слушалката и започна да обяснява нещо на френски на някого в издателство „Галимар“.

Един час по-късно те потеглиха с колата към Париж. Първо спряха при хотела и той си прибра нещата, след това отидоха на една улица, където на всяка крачка имаше магазини за облекло втора употреба. Неговата учителка отново прояви вещина при избора на дрехи. Те не биеха на очи и с тях можеше да се движи в тълпата възможно най-незабелязано.

Освен с шлифер, той вече разполагаше с мушама и кафяво палто плюс стар туристически каскет, тъмна мека шапка със смачкано дъно и кепе с подвижна козирка. Всичко, което си купи, беше износено с изключение на двата чифта обувки. Едните бяха с дебела каучукова подметка, а другите занесоха на обущар на същата улица, за да залепи гумен пласт върху кожените им подметки.

Хелдън влезе в неугледния вход на един магазин четири пресечки по надолу от обущарницата и му каза да я изчака отвън. Появи се след десетина минути с перфориран цилиндър в ръка — заглушител за пистолета му.

Сега той имаше необходимите дрехи и оръжие. Готвеше се да се изправи срещу врага си след съвсем кратък период на обучение. Веднъж вече се бе сблъскал с него в уличките на френското село Монтрьо фо Йон; бе го видял как умира. Къде се спотайваше той сега?

Хелдън бе сигурна, че врагът временно е изгубил дирите им, че още на летището ще се лепне за Ноъл, но той не можеше да му се изплъзне в Берлин.

А трябваше да успее — на всяка цена. Тя искаше той да се върне и щеше да го чака.

Отбиха се в малко кафене, където обядваха и пиха вино. Хелдън пак телефонира и се върна при него с името на хотела в Берлин. Намираше се в Хюренвертел — онази част на града, където сексът беше леснодостъпна стока.

Тя държеше ръката му, опряла лицето си в неговото. Само след няколко минути трябваше да се разделят и той да вземе такси до „Орли“.

— Пази се, скъпи.

— Не се притеснявай за мен.

— Не забравяй това, което ти казах. Ще ти бъде от полза.

— Няма.

— Най-трудно е да възприемеш действителността такава, каквато е. Ще започнеш да се питаш: „Защо точно аз? Защо точно на мен се случва?“ Не мисли за това, просто го приеми като съдбовна предопределеност.

За тебе вече нищо няма да е същото. Нищо няма да е като преди.

— Приел съм го. Освен това тези събития ме срещнаха с теб.

Тя погледна встрани, после отново към него.

— Когато намериш хотела в Берлин, вземи си някоя проститутка от улицата. Добро прикритие е. Дръж я до срещата с Кеслер.

 

Самолет 707 на „Ер Франс“ приближи берлинското летище „Темпелхоф“. Ноъл седеше вдясно от пътеката, мястото до него бе свободно.

„Имаш пари, купи билет за още едно място… не допускай някой да седне до теб — пътят ти трябва да е винаги свободен.“

Жена, оцеляла след толкова изпитания, го бе учила, за да оцелее, помисли си Холкрофт. Когато каза на майка си колко й се възхищава, тя му отговори, че единственото й постижение е, че е оцеляла. Гласът й идваше от около четири хиляди мили, но той усети, че тя произнесе тази дума с гордост.

Беше му казала, че малко ще попътува, което означаваше, че ще изчезне за няколко седмици. Още преди тридесет години тя бе усвоила безценното умение да се изплъзва и да се крие. Господи, тази жена наистина бе невероятна! Ноъл се чудеше какво ли ще предприеме. След няколко дни той щеше да се обади на Сам Буоновентура и се надяваше дотогава Сам да е получил новини от нея.

Митническите процедури на летище „Темпелхоф“ протекоха експедитивно. Холкрофт влезе в чакалнята, намери мъжката тоалетна и сглоби пистолета си.

Взе такси до „Тиргартен парк“, както бе инструктиран. В колата отвори куфара, извади износеното кафяво палто и туристическия каскет и си ги сложи. Таксито спря, той плати сметката, слезе и като внимаваше да не се блъсне в някой минувач, тръгна към парка. Седна на една свободна пейка и се огледа. Никой не му се стори подозрителен. Той стана бързо и напусна парка. Наблизо имаше стоянка за таксита и той се нареди на опашката. Беше нащрек: очакваше преследвачът му да се появи всеки момент. Денят преваляше, сенките ставаха все по-плътни и удължени и му бе все по-трудно да забележи каквото и да било.

Дойде редът му и той каза на шофьора имената на две улици, които бяха на три пресечки северно и четири пресечки западно от хотела му. Шофьорът се ухили и заговори със силен немски акцент, но съвсем правилно:

— Господинът иска да се забавлява? Имам приятели, Herr Amerikaner. Никакви рискове от френска болест.

— Погрешно сте ме разбрали. Правя социологическо проучване. Имам среща с жена си.

Продължиха мълчаливо по берлинските улици. На всеки завой Ноъл се обръщаше да провери дали не ги преследват. Колите зад тях се сменяха и никоя не му правеше впечатление. Спомни си думите на Хелдън: „Обикновено си служат с предаватели. Съвсем проста промяна в облеклото ти, например ако си сложиш това палто и някоя шапка, ще ги обърка. Получават инструкции, че преследваният обект е само по сако и без шапка, а той вече е изчезнал“.

Дали някъде се бяха спотаили хора да гледат за такси, в което пътникът отговаря на точно определено описание? Все още не можеше да каже. Знаеше само, че засега не вижда „опашка“.

Когато след около половин час пристигнаха, навън вече бе тъмно. По улиците ритмично просветваха неонови надписи в крещящи цветове, навсякъде бяха разлепени плакати с недвусмислени предложения: до руси каубои бяха застанали проститутки с цепнати къси поли и дълбоко изрязани блузки. Просто друг вид карнавал, помисли си Холкрофт. След три пресечки в южна посока трябваше да завие наляво.

До един вход видя проститутка, която обилно червеше дебелите си устни. Беше в онази неопределена възраст, някъде между тридесет и пет и четиридесет и осем, когато всяка проститутка и добре поддържана домакиня от предградията особено старателно крие годините си, защото вече очевидно е губещата страна в неравностойната борба с тях. Беше с гарвановочерна коса, кожата на лицето й беше бледа, гримът бе безсилен да заличи сенките под очите й. Една пресечка по-надолу се виждаше входът на долнопробен хотел; една от буквите в неоновия му надпис не светеше.

Той се приближи към жената, чудейки се как да я заговори. Това, че не знаеше немски, не беше единственият му проблем. Никога преди това не си беше взимал проститутка от улицата.

Той се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Добър вечер, Fräulein! Говорите ли английски?

Отначало тя го изгледа хладно — износеното му палто не й направи особено впечатление. После забеляза багажа в дясната му ръка и дипломатическото куфарче в лявата. Мигом широка усмивка оголи жълтите й зъби.

— Ja, mein американски приятелю. Добре говори. Ще те забавлява добре.

— Чудесно. Колко?

— Двадесет и пет марки.

— Значи се споразумяхме. Идваш ли с мен? — Холкрофт извади портфейла от джоба си, отброи три банкноти и й ги подаде. — Тридесет марки. Отиваме в най-близкия хотел.

— Wohin?^[1]

Ноъл посочи към хотела на същата улица.

— Ето там — каза той.

— Gut^[2] — съгласи се жената и го хвана под ръка.

Типична стая за евтин хотел в голям град. Ако трябва да се спомене поне едно безспорно нейно предимство, това беше голата крушка на тавана, чиято мъждива светлина не позволяваше на петносаната и ощърбена мебелировка да изпъкне в цялата си грозота.

— Dreißig Minuten^[3] — обяви проститутката, съблече палтото си и го метна на стола като изпълнен с боен ентусиазъм войник. — Имам само половин час и нито секунда повече. Аз съм, както казвате вие, американците, делови човек. Времето ми е ценно.

— Да, сигурно е така — отвърна Холкрофт. — Почини си или си чети нещо. След петнайсет-двайсет минути ще излезем и ти ще ми помогнеш да се обадя по телефона. — Той отвори куфарчето си и взе листа с данните за Кеслер. Седна на един стол до стената и се завзира на слабата светлина.

— Ein Telephonanruf?^[4] — попита изумено жената. — Давате тридесет марки на мен и искате само да ви помогна mit dem Telephon^[5]?

— Да.

— Да не си… verrückt!^[6]

— Не разбирам немски. Може би ще се затрудня да се свържа с един човек, на когото трябва да се обадя.

— Тогава защо стоим тук? Има телефон на ъгъла.

— Бих направил странно впечатление, ако те наема, а не те заведа в някоя стая.

Проститутката се усмихна.

— Използвате ме за Deckung.^[7]

— Какво?

— Качвате се с мен тук, никой не задава въпроси.

— Е, не е точно така — смути се Ноъл.

— Това не е моя работа, майн хер. — Тя се приближи до стола му. — След като така или иначе сме тук… защо не се позабавляваме? Платили сте си. Аз не съм толкова лоша. Наистина преди изглеждах много по-добре, но и сега не съм за изхвърляне.

Холкрофт й се усмихна в отговор.

— Никак не си лоша. Но аз не мога. Имам много неща да свърша.

— Тогава ги вършете — тросна се проститутката.

Ноъл прочете листа, който Ернст Манфреди му бе дал в Женева преди стотина години.

Ерих Кеслер, професор по история в Свободния Берлински университет, Дален. Говори свободно английски. Връзка с него — служебен телефон: 731–426, домашен телефон: 824–114. Брат му се казва Ханс, по професия е лекар. Живее в Мюнхен…

 

Следваше кратка справка за академичната кариера на Кеслер, изброяваха се степените и отличията, с които бе удостоен. Броят им бе наистина впечатляващ. Професорът се занимаваше с наука, а хората на науката често са скептици. Как ли щеше да реагира Кеслер, когато без предварителна уговорка му се обади непознат американец, за да поиска среща с него по повод, който отказва да обсъжда по телефона?

Вече наближаваше шест и половина — скоро щеше да узнае отговора. Време бе да се преоблече. Стана и извади от куфара си мушамата и кепето с козирката.

— Да тръгваме — каза Ноъл.

Проститутката стоеше до телефонната кабина, докато Холкрофт набираше номера. Искаше тя да е наблизо, в случай че вдигне телефона някой, който не знае английски.

Линията беше заета. До ушите му стигаха отсечено произнесени немски думи, откъслечни разговори на преминаващи покрай тях двойки или шумни възгласи на групи мъже, тръгнали да търсят удоволствие.

Мислеше си, че ако майка му не беше Алтийн, а някоя друга жена, сега той можеше да бъде един от тези хора. В този момент нямаше да стои в тази телефонна кабина, а щеше да се намира в друга част на Берлин, в Бремерхавен или Мюнхен. Ноъл Клаузен, германец.

Какъв би бил животът му? Изпита странно чувство — ужасяващо… и напълно завладяващо. Сякаш се бе промъкнал назад във времето и бе видял, че пътят има и друго разклонение, забулено в мъгла. Някога той не бе тръгнал по него, а сега отново стоеше на същия кръстопът и се чудеше къде ли би го отвела неосъществената възможност?

Ами Хелдън? Щеше ли да я срещне, ако животът му бе протекъл по друг начин? Но сега Хелдън я имаше и той искаше да се върне при нея възможно най-скоро; искаше отново да я види, да я прегърне и да й каже, че… всичко ще се оправи. Искаше да я гледа как се смее и да живее в такъв свят, в който не е нужно да носиш пистолет със заглушител, за да оцелееш. И в който „Рахе“ и „Одесса“ не са заплаха за нормалния живот.

От другата страна се чу мъжки глас, спокоен и плътен.

— Господин Кеслер? Доктор Кеслер?

— За съжаление не бих могъл да излекувам никаква болест, сър — отговори приятният глас на английски, — званието ми често се разбира погрешно. Все пак с какво мога да ви бъда полезен?

— Казвам се Холкрофт. Ноъл Холкрофт, от Ню Йорк, архитект съм по професия.

— Холкрофт? Имам много приятели в Щатите и, разбира се, поддържам кореспонденция с американски учени, но мисля, че не съм чувал името ви.

— Да, сигурно не сте. Ние никога не сме се запознавали. Дошъл съм в Берлин да се срещна с вас. Трябва да обсъдим един поверителен въпрос, засягащ и двама ни.

— Поверителен?

— Да кажем… отнасящ се до семейството ви.

— Ханс? Да не би нещо да се е случило с Ханс?

— Не…

— Семейството ми няма други членове, господин Холкрофт.

— Става дума за събития отпреди години. Страхувам се, че не мога да ви обясня по-подробно по телефона. Моля ви, повярвайте ми, случаят е спешен. Възможно ли ви е да се срещнем довечера?

— Тази вечер? — Кеслер замълча. — Днес ли пристигнахте в Берлин?

— Късно следобед.

— И искате още тази вечер да се срещнем… Въпросът явно не търпи отлагане. Довечера трябва да отида в университета, имам работа в кабинета си за малко повече от час. Девет часа удобно ли ви е?

— Да, съвсем — Ноъл въздъхна с облекчение. — Ще се видим където пожелаете.

— Бих ви поканил у дома, но имам гости. На Курфюрстендам щрасе има един локал. Обикновено има много посетители, но някои сепарета в дъното остават свободни, а и управителят ме познава.

— Отлично.

Кеслер му продиктува името и адреса.

— Ще попитате за масата, резервирана на мое име.

— Добре. Много ви благодаря.

— Моля ви. Само трябва да ви предупредя — винаги казвам на управителя, че храната е великолепна. Това не е съвсем вярно, но той е много приятен и се държи подчертано любезно с хората от академичния свят. Ще се видим в девет часа.

— Ще бъда точен. Благодаря ви още веднъж — Холкрофт остави слушалката; увереността в силите му се бе възвърнала. Надяваше се истинският образ на Ерих Кеслер да съвпадне с представата, която вече си бе създал за него — интелигентен и симпатичен човек с чувство за хумор. Отдъхна си с облекчение.

След като затвори, Ноъл благодари на жената и й даде още десет марки.

— Auf wiedersehen!^[8] — Проститутката си тръгна. Холкрофт я наблюдаваше как се отдалечава, но вниманието му почти веднага бе привлечено от един мъж с кожено яке, спрял малко по-надолу до павилион за списания. Изложените на витрината порнографски издания изобщо не го вълнуваха — той гледаше право към Ноъл. Щом погледите им се срещнаха, онзи извърна очи от него.

Дали той не бе от враговете му? Някой фанатик от „Рахе“? Или маниак от „Одесса“? А може би бе изпратен от Волфсшанце? Трябваше да разбере.

Този, който те преследва, не би желал да се срещне лице с лице. Но ако усетиш, че той се стреми към пряк конфликт, стреляй…

Точно такава бе инструкцията на Хелдън. Щеше да се опита да приложи това, на което го бе учила тя. Напипа пистолета и заглушителя през мушамата, за да се увери, че са там; свали козирката от кепето, стисна дръжката на куфарчето си и се отдалечи от мъжа с черното яке.

Ноъл закрачи припряно до самия бордюр на улицата, готов всеки момент да потъне в движението по платното. На ъгъла зави вдясно и се сля с тълпата, насъбрала се около два механични пластмасови манекена, които демонстрираха сексуален акт върху меча кожа. Отвсякъде го блъскаха лакти, куфарчето го удари по крака, а след това му се стори, че някой, също пострадал от острите му ръбове, му го дръпна напред. Дръпна го… можеше и да му го вземе и документите в него да стигнат до хората, от които той ги пазеше. Не беше толкова наивен, че да остави писмото на Хайнрих Клаузен и по-важните документи, които бе получил в Женева. Нямаше да намерят в него нито цифри, нито източници, а само имена, написани върху бланки на банката — пълни глупости за един обикновен крадец, но онзи, който знае какво търси, щеше да получи ценна информация.

Хелдън го бе посъветвала дори и тях да не взима, но той не я послуша, защото му се струваше, че непознатият Ерих Кеслер би го помислил за смахнат, ако не подкрепи с някакви доказателства невероятната си история.

Ако го следяха, най-разумно би било да остави куфарчето на сигурно място. Но къде? Естествено не в хотела. В шкафче на жп гара или автогара? Не, за един опитен крадец би било детска игра да го отвори.

Освен това тези документи му бяха нужни като доказателство пред Ерих Кеслер.

Управителят ме познава. Попитайте за резервираната от мен маса.

Тръгна към заведението на Курфюрстендам щрасе по две причини. По пътя щеше да разбере дали някой го преследва, а когато стигнеше там, щеше да изчака Кеслер или да остави куфарчето при управителя.

Отдели се от тълпата на улицата, огледа се за своя преследвач и потърси с поглед свободно такси. Видя едно по средата на улицата между двете пресечки и се затича нататък.

Щом се качи в него, рязко се обърна назад. Мъжът с коженото яке се беше качил на малък мотопед и се придвижваше, като с единия крак се отблъскваше от бордюра. Ноъл видя и други да се промъкват между колите по същия начин.

Мъжът спря да бута мотопеда си, завъртя се към тротоара, сякаш изведнъж се бе заприказвал с някой познат, но номерът му излезе доста плосък, тъй като никой не се бе спрял до него. Ноъл каза на шофьора адреса на заведението и потеглиха.

Онзи ги последва. Ноъл го наблюдаваше през задното стъкло. Берлинчанинът не бе по-неопитен от човека със зеления фиат. Караше на разстояние няколко коли зад тях, от време на време внезапно се подаваше отстрани, за да види дали обектът е все още пред него.

Безсмислено бе да го наблюдава повече. Холкрофт се обърна напред на седалката и се опита да обмисли по-нататъшните си действия.

Преследвачът ти не би желал да се срещне лице в лице с теб… Ако усетиш, че той се стреми към пряк конфликт…

Но искаше ли Ноъл да разбере това? Беше ли готов за сблъсъка? Не беше сигурен. Той не бе от онези, които умишлено поставят на изпитание смелостта си. Но някой бе насочил колата си право към Ричард Холкрофт и го бе смазал в стената на улица в Ню Йорк.

Страхът го правеше предпазлив, но гневът му вдъхваше смелост. Вече знаеше отговора съвсем точно. Той искаше да хване мъжа с черното яке. И щеше да го хване на всяка цена.