Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (35)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Тенисън тръгна към паркинга на летище „Орли“ и видя сивото рено. Зад волана му седеше вторият по чин висш офицер на Сюрте. Бе роден в Дюселдорф, но израснал във Франция. Самолетът, с който някога бе дошъл тук, бе излетял от една неизвестна писта северно от Есен. Датата бе десети март хиляда деветстотин четиридесет и пета. Той бе само на шест години и не си спомняше отечеството. Но имаше дълг към него, какъвто имаше всеки Sonnenkinder.

Тенисън отвори вратата и се качи в колата.

— Bonjour, monsier^[1] — поздрави той.

— Bonjour — отвърна французинът. — Изглеждаш уморен.

— Имам да свърша доста неща тази нощ. Донесе ли това, за което те помолих? Времето ми е крайно ограничено.

— Да, всичко е наред. — Служителят на Сюрте се пресегна към поставката под таблото, взе оттам една папка и му я подаде. — Мисля, че информацията ще ви се стори пълна.

— Кажи ми най-важните неща. После ще я чета. Искам веднага да разбера какво е положението.

— Добре. — Французинът остави папката на коленете си. — Първо, най-важното. Мъжът на име Вернер Герхарт в Нюшател не би могъл да бъде действащ член на Нахрихтендинст.

— Защо да не може? Фон Папен имаше врагове сред дипломатическия корпус. Защо Герхарт да не е един от тях?

— Може и да е бил, но аз говоря в сегашно време — вече не е. Той не само е изкуфял, но въобще не е с всичкия си и това не е обичайното старческо слабоумие. От години е така, станал е за посмешище на хората в селото. Всички го знаят като старец, който си говори сам и храни гълъби на площада.

— Може да симулира — допусна Тенисън. — „Не е с всичкия си“ не ми прилича на термин от патологията.

— Има доказателство за това. Записан е като амбулаторно болен в местната клиника. Медицинският му картон е напълно редовен. Умственото му равнище е като на дете и той едва се грижи за себе си.

Тенисън кимна и се усмихна.

— Достатъчно за Вернер Герхарт. Като говорим за болни, какво е състоянието на предателя в Щутгарт?

— Рак на мозъка в напреднал стадий. Не му остава повече от седмица.

— Значи е останал само един от водачите на Нахрихтендинст — каза Тенисън. — Клаус Фалкенхайм.

— Очевидно. Но той може да е предал властта си в ръцете на някой по-млад. Някой от войниците, които са на негово разположение.

— Войници? От Verwünschte Kinder, които той защитава ли?

— Не. Повечето от тях са заредени с идеализъм, но редиците им са немощни. Фалкенхайм им помага, но ги държи настрана от Нахрихтендинст.

— Тогава кои са войниците му?

— Те са евреи.

— Евреи!

Французинът кимна.

— Предполагаме, че ги викат за изпълнението на конкретни задачи. Те не са част от някаква организация или структура. Общото между тях е не само това, че са евреи, но и че идват от едно и също място в Израел.

— Кое е то?

— Кибуцът Хар Ша’Алав. В Негев.

— Хар Ша’Алав?… Господи, съвършено — каза Тенисън с хладно уважение към чуждия професионализъм. — Хар Ша’Алав. Кибуцът в Израел, в който, за да живееш, трябва да отговаряш само на едно условие — да си единственият оцелял член на загинало в лагерите семейство.

— Точно така — отговори французинът. — В кибуца живеят повече от двеста мъже — да, те вече са мъже, от които могат да се набират войници.

Тенисън се загледа навън.

— „Убий ме и друг ще заеме мястото ми. Убий и него, ще дойде трети“. Представям си една невидима армия, която е готова да приеме колективна смъртна присъда. Причината за жертвоготовността им е разбираема, но това не е армия, а войници, които изпълняват определено поръчение. — Тенисън се обърна към шофьора. — Сигурен ли си в информацията си?

— Да. Първата следа получихме от двамата убити в Монтрьо. Лабораториите направиха изследвания на дрехите, подметките, сплавите в зъбите и особено белезите от операциите им. И двамата бяха ранявани, в рамото на единия дори имаше парченца от куршум. От анализа им установихме, че е участвал в сражението при Йом Кипур. Други разкрития ни помогнаха да стесним границите на района до северозападен Негев и така открихме кибуца. Останалото беше лесно.

— Изпратихте човек в Хар Ша’Алав?

Французинът отново кимна.

— Да, изпратихме един от нашите хора. Докладът му е тук. В Хар Ша’Алав не се говори открито за тези неща, но е ясно какво става. Изпращат им съобщение и се избират няколко човека, които получават указания.

— Потенциални самоубийци, чиято единствена цел е унищожаването на всичко, белязано с пречупен кръст.

— Точно така. Разкритията ни се потвърждават от факта, че Фалкенхайм е пътувал до Израел преди три месеца. Компютрите ни засякоха името му.

— Преди три месеца… тогава Манфреди за пръв път се е свързал с Холкрофт, за да му определи среща в Женева. Така че Фалкенхайм не само е знаел за Волфсшанце, но е имал време и да изготви план за действие. Той е събрал и подготвил армията си предварително. Време е да се срещнем с него в истинските си роли като синове на Райха. Единият верен, другият предател.

— На кого ще припишем убийството му?

— На „Одесса“, разбира се. Организирай удар срещу Хар Ша’Алав. Избийте лидерите, но всичко да бъде внимателно подготвено. Хвърлете вината върху терористите от „Рахе“. Хайде, тръгвай.

 

В следващата сцена мъжът, който върви по виещия се прашен път, няма да бъде наричан Джон Тенисън. Той ще се казва Йохан фон Тиболт, каквото е истинското му име, синът на Вилхелм, лидерът на новия Райх.

Къщичката вече се виждаше, което означаваше, че смъртта на предателя наближава. Фон Тиболт се извърна и погледна назад към хълма. Мъжът от Сюрте му махна. Той щеше да остане на мястото си, за да блокира пътя, докато бъде изпълнена задачата. Фон Тиболт спря на около десетина метра от каменната пътека, която водеше към къщичката. Скрит от листата на дърветата, той извади пистолета от кобура и го сложи в джоба на палтото си. Наведе се ниско, мина покрай вратата и се изправи, за да погледне през единствения прозорец на предната стена на къщата.

Въпреки че утринното слънце се бе показало, в мрачната стая светеше настолна лампа. До нея в инвалидната си количка с гръб към прозореца седеше Клаус Фалкенхайм.

Фон Тиболт се върна при вратата безшумно и за миг се поколеба дали да я разбие, както несъмнено би постъпил убиец от „Одесса“. Отказа се да го прави. Хер Оберст бе стар и болен, но не беше глупак. Някъде в себе си или в количката си сигурно криеше оръжие. Ако чуе някой да разбива вратата му, той веднага ще го насочи към нея.

Йохан се усмихна. Нямаше нищо лошо в това малко да си поиграе с него. На сцената щеше да се появи още един съвършен актьор. Кого ли публиката щеше да аплодира най-бурно? Отговорът бе прост: онзи, който ще дочака падането на завесата след последното действие. Това нямаше да бъде Клаус Фалкенхайм.

Той почука на вратата.

— Майн хер, простете, че ви безпокоя. Йохан фон Тиболт е. Дойдох с кола, но тя не можа да изкачи баира.

Последва тишина. Ако тя продължеше повече от пет секунди, Фон Тиболт щеше да пристъпи към действие. Не трябваше да остави стареца да се обади на някого. Хер Оберст попита:

— Фон Тиболт?

— Да, братът на Хелдън. Трябва да поговоря с нея. Не я намерих в издателството и предположих, че е тук.

— Не, няма я. — Старецът отново замълча.

— В такъв случай не бих искал да ви причинявам безпокойство, майн хер, но дали би било възможно да поръчам такси по телефона?

— По телефона?

Йохан се усмихна. Макар че не го виждаше, той усети объркването му.

— Да, и веднага си тръгвам. Наистина трябва да намеря Хелдън до обяд. В два часа заминавам за Швейцария.

Този път паузата бе по-кратка. Той чу как се вдига резето и вратата се отвори. Пред него стоеше хер Оберст в инвалидната си количка. Краката му бяха увити в одеяло, за разлика отпреди няколко минути.

— Danke, mein Herr.^[2] — Фон Тиболт протегна ръката си: — Радвам се да ви видя отново.

Старецът вдигна колебливо кокалестата си ръка, за да отговори на поздрава. Йохан бързо я стисна и я изви наляво. Рязко дръпна одеялото от скута на Фалкенхайм и видя това, което очакваше — един люгер върху измършавелите му крака. Той го взе и затръшна с крак вратата зад себе си.

— Heil Hitler! General Falkenheim — каза той. — Wo ist der Nachrichtendienst?^[3]

Старецът стоеше неподвижно, вперил невъзмутим поглед в нападателя си.

— Чудех се кога ще разберете, но не мислех, че ще е толкова скоро. Поздравявам ви, Sohn Wilhelm von Tiebolts.

— Да, аз съм син на Вилхелм, но и още нещо.

— Новият фюрер, разбира се. Това е мечтата ти, но тя няма да се сбъдне. Ние ще те спрем. Ако си дошъл да ме убиеш, готов съм да умра.

— Защо да те убивам? Толкова ценен заложник.

— Съмнявам се, че ще получиш голям откуп.

Фон Тиболт бутна количката към средата на стаята.

— Съгласен съм — отвърна той и рязко я спря. — Предполагам, че разполагаш с известна сума, която си изпросил от преследваните деца, за които толкова много се грижиш. Но аз не се интересувам от пфениги и франкове!

— Сигурно е така. Тогава натисни спусъка.

— И се съмнявам — добави Фон Тиболт, — че старецът, който скоро ще умре от рак на мозъка в санаториум край Щутгарт, би ми предложил повече. Не съм ли прав?

Фалкенхайм се опита да скрие изненадата си.

— Той бе много смел човек — отвърна той.

— Несъмнено. Вие всички сте смели. За да се извърши предателство, също е нужна смелост. Макар и по-особена. Да вземем Вернер Герхарт например.

— Герхарт?… — Този път шокът бе твърде голям и въздействието му върху стареца бе очевидно. — Как открихте името му?

— Чудно ви е как съм се добрал до него? И как въобще съм разбрал за вас, нали?

— За мен не толкова. Аз направих така, че да съм близо до член от семейството ви. Рискът, който поех, бе очевиден, но го прецених като необходим.

— Да, красивата Хелдън. Но нас всички ни намират красиви. Това има своите предимства.

— Тя не е като вас и никога не е била.

— Да, тя се присъедини към вашите скитници и боклуци. Прокълнатите деца. Безхарактерна курва. Сега спи с американеца.

— Мнението ти не ме интересува. Как разбрахте за Герхарт.

— Защо мислите, че ще ви кажа?

— Аз ще умра. Какво значение има?

— Да се споразумеем така: ще ви отговоря, ако ми кажете как научихте за Волфсшанце.

— Съгласен. Но първо Герхарт.

— Защо не? Той не ме интересува. Един изкуфял слабоумен старец.

— Оставете го! — извика изведнъж Фалкенхайм. — Той преживя толкова много… болка.

— Звучи трогателно.

— Те го съсипаха. След четири месеца мъчения се побърка. Оставете го на мира.

— Кои бяха? Съюзниците? Англичаните ли?

— „Одесса“.

— Веднъж и те да свършат нещо полезно.

— Кой ти каза името му? Как научи за него?

Фон Тиболт се усмихна.

— Чрез британското разузнаване. Те имат досиета на Нахрихтендинст. И представете си, точно сега много се интересуват от членовете й. Целта им е да ви намерят и да ви унищожат.

— В това няма логика…

— Напротив, има. Намерили са доказателство, че вие сте наели Тинаму.

— Тинаму? Абсурд!

— Не е абсурдно. Това е било вашето последно отмъщение. Отмъщението на стари и уморени хора срещу враговете им. Доказателството е неопровержимо, повярвайте ми. Лично аз им го дадох.

Старият човек погледна Йохан с изкривено от отвращение лице.

— Ти си циник!

— А сега за Волфсшанце — Фон Тиболт повиши тон. — Откъде? Как? Предупреждавам ви, веднага ще разбера, ако ме излъжете!

Фалкенхайм се облегна назад.

— Това няма никакво значение и за двама ни. Аз ще умра, а теб ще те спрат.

— Сега пък аз не се интересувам от мнението ви. Волфсшанце!

Фалкенхайм погледна към него безизразно.

— Алтийн Клаузен — каза той тихо. — Почти съвършената стратегия на Хайнрих Клаузен.

Фон Тиболт замръзна от изумление.

— Съпругата на Клаузен? — попита той бавно. — Вие сте научили за нея?

Старецът обърна гръб на Йохан.

— Не беше трудно — навсякъде имахме информатори. И в Ню Йорк, и в Берлин. Знаехме коя е госпожа Ричард Холкрофт и точно защото знаехме, се разпоредихме навсякъде да я защитават. В това се състои цялата ирония — ние да я защитаваме. После научихме следното: в разгара на войната, докато американският й съпруг отсъства от дома, тя взема частен самолет до Мексико. Оттам заминава тайно за Буенос Айрес, където получава дипломатически паспорт от германското посолство и с него отлита за Лисабон. Но защо за Лисабон?

— От Берлин не ви ли отговориха? — попита Фон Тиболт.

— Да. Хората ни във Финанцминистериум. Бяхме научили, че огромни суми биват отклонявани от Германия и бе в наш интерес да не се месим. Помагахме на всичко, което рушеше нацистката машина и вярвахме, че мирът и разумът скоро ще възтържествуват. Но пет дни след като госпожа Холкрофт напусна Ню Йорк и през Мексико и Буенос Айрес стигна до Лисабон, Хайнрих Клаузен, геният на Финанцминистериум, тайно отлетя от Берлин. Първата му спирка бе Женева, където се срещна с банкер на име Манфреди, после също продължи към Лисабон. Бяхме сигурни, че той няма да измени на Райха. Той най-много от всички вярваше в германското, в арийското превъзходство. Още повече че той не можеше да търпи провалите на гангстерите в Хитлеровите редици. — Хер Оберст направи пауза. — Ние просто сглобихме фактите. Клаузен и неговата уж невярна бивша съпруга се срещат заедно в Лисабон; хиляди милиони са прехвърлени в Швейцария… а разгромът на Германия вече бе сигурен. Потърсихме по-съществена връзка между тях и открихме Женева.

— Прочетохте ли документите?

— Прочетохме всичко, оставено в женевската банка, за което платихме петстотин хиляди швейцарски франка.

— На Манфреди ли?

— Естествено. Той знаеше кои сме и смяташе, че ще повярваме и ще уважим посочените в документа цели. Ние го оставихме да си мисли така. Волфсшанце! Чия Волфсшанце? „Злото трябва да се поправи.“ Такова нещо никога не би им хрумнало. Предназначението на тези пари бе възраждането на Райха.

— Какво направихте тогава?

Старият войник погледна Фон Тиболт право в очите.

— Върнахме се в Берлин и екзекутирахме баща ти, Кеслер и Хайнрих Клаузен. Те никога не са мислили да се самоубиват, а да избягат в Южна Америка и оттам да наблюдават реализацията на своя план. Но се намесихме ние и те загинаха, както бе писал Клаузен в трогателното писмо до своя син.

Фон Тиболт стисна люгера.

— Значи вие научихте тайната на Алтийн Клаузен?

— Преди малко говорехте за курви. Тя е най-голямата курва на света.

— Това, че не сте я убили, ме изненадва.

— Отново ирония. Нямахме избор, защото разбирахме, че след смъртта на Клаузен тя е ключът към Волфсшанце. Вашата Волфсшанце. Знаехме, че с Клаузен са обмислили всеки ход през следващите години. Трябваше да ги научим до един и тъй като тя нямаше да ни ги каже, трябваше да я наблюдаваме. Кога щеше да бъде деблокирана сметката? Как точно щяха да се използват милионите? И от кого?

— От Sonnenkinder — каза Фон Тиболт.

Но старецът не го разбра.

— Какво казахте?

— Няма значение. Значи чакахте Алтийн Клаузен да направи първия си ход.

— Да, но не научихме нищо от нея. С течение на годините постепенно се уверихме, че тя е попила изцяло нарежданията на гениалния си съпруг. Цели тридесет години тя не издаде истинския план с дума или действие. Човек не може да не се възхити на абсолютната й дисциплина. Първия сигнал получихме, когато Манфреди се свърза със сина. — Фалкенхайм потрепера от възмущение. — Най-силно я презирам за това, че допусна да издевателстват над собственото й дете. Холкрофт не знае нищо.

Русокосият се изсмя.

— Толкова сте далеч от истината. Височайшата Нахрихтендинст е сбирщина от глупаци.

— Така ли мислиш?

— Убеден съм. През цялото време сте следели не това, което е трябвало.

— Какво?

— В продължение на тридесет години сте наблюдавали човек, който нищо не е знаел. Курвата, както я нарекохте, е сигурна, че тя и синът й наистина са част от едно голямо извинение. Тя никога не е мислела друго! — Смехът на Фон Тиболт отекна в стаята. — Това пътуване — продължи той, — е най-ловката манипулация на Хайнрих Клаузен. Изведнъж разкаялият се грешник се е превърнал в свят човек, който преследва благородна цел. Това сигурно е била най-убедителната му роля. Последователен до края, той не е настоял тя да се съгласи веднага. Синът трябвало сам да види справедливата цел на своя баща-мъченик и след като напълно повярва в нея, изпълнението й да се превърне в най-върховния смисъл на живота му. — Фон Тиболт се наведе към масичката със скръстени ръце, в едната държеше револвера. — Не разбирате ли? Никой от нас не можеше да го направи. Документът в Женева бе замислен напълно логично. Милионите, откраднати от Третия райх, са легендарни. Между сметката в Женева и един истински син на Германия не трябваше да съществува никаква връзка.

Фалкенхайм се вторачи в Йохан.

— И тя така и не е разбрала?…

— Не, никога. Била е обикновена марионетка. Причината за това е била чисто психологическа. Фактът, че Хайнрих Клаузен се оказал напълно невинен, я накарал отново да повярва в него така, както в началото. Тя се била омъжила точно за този човек, а не за нациста.

— Невероятно — прошепна хер Оберст.

— И още как — съгласи се Фон Тиболт. — Тя спазваше безупречно инструкциите му. Опитваше се да предвиди всяка случайност и да се застрахова срещу нея. Дори осигурила фалшифициран смъртен акт на бебе от мъжки пол, който бил оставен в една лондонска болница. Всички следи, водещи към Клаузен, били заличени. — Фон Тиболт отново се усмихна самодоволно. — Оказахте се недостойни за Волфсшанце.

— За вашата Волфсшанце — да, но не и за моята. — Фалкенхайм отмести погледа си от него. — Заслужавате поздравления.

Изведнъж усмивката на Фон Тиболт замръзна на устните му. Нещо не бе наред. Прочете го в погледа на стареца, който за миг просветна в мрачните, потънали в изпития череп очи.

— Погледни ме! — изкрещя той. — Погледни ме!

Фалкенхайм се обърна към него.

— Какво има?

— Току-що споменах нещо… за което и преди си знаел, ти си знаел…

— Какво искаш да кажеш?

Фон Тиболт стисна стареца за гърлото.

— Говорех за предвиждане на всяка случайност. За смъртен акт в лондонска болница! Ти си чувал всичко това!

— Не разбирам накъде биеш. — Треперещите пръсти на Фалкенхайм се бяха вкопчили около китките на русокосия, който толкова силно стискаше гърлото му, че от него се изтръгваха хрипове.

— Мисля, че добре ме разбираш. Това, което ти казах, трябваше да те изуми. Но така ли стана? Ти се опита да го изиграеш, но не го направи добре. Дори не реагира при споменаването на болницата и смъртния акт! Чувал си го от някого и преди!

— Нищо не съм чувал — едва си пое въздух, за да произнесе Фалкенхайм.

— Не ме лъжи! — Фон Тиболт удари стареца през лицето с револвера и разкървави бузата му. — Не те бива вече. Твърде стар си за това. Правиш грешки. Мозъкът ти е атрофирал. Замълча точно там, където не трябваше.

— Ти си луд…

— А ти си лъжец! И то доста слаб. Предател. — Той отново удари хер Оберст с цевта. От разраненото му лице потече кръв. — Ти ме излъга за нея!… Боже мой, ти си знаел!

— Не, нищо… нищо.

— Всичко си знаел! Тя затова е тръгнала към Женева, а аз не можех да си го обясня. — Фон Тиболт отново замахна гневно и разцепи устната му. — Ти си се свързал с нея в последен отчаян опит да ни спреш! Ти си я заплашил… с неща, които тя никога не е знаела!

— Не е вярно… грешиш.

— Не — отвърна Фон Тиболт тихо. — Това е единствената причина тя да тръгне за Женева… Значи така си мислел, че ще ни спреш. Майката ще каже на сина си да се откаже от плана, защото той е лъжа.

Фалкенхайм поклати глава, лицето му бе обляно в кръв.

— Не… Това не е истина.

— Истина е и съдържа отговора на последния ми въпрос. Ако толкова сте искали да унищожите Женева, трябвало е само да издадете тайната за нацисткото богатство. За него щяха да бъдат предявени искове от Черно море до северните притоци на река Елба, от Москва до Париж. Но вие сте мълчали. Защо? — Фон Тиболт се наведе още, само на сантиметри от разраненото лице на стареца. — Искали сте да контролирате Женева и да използвате милионите според вашия план: „Злото трябва да бъде поправено“. Мислели сте, че след като Холкрофт научи истината, гневът му ще го превърне в един от вашите предани войници.

— Той непременно ще разбере — прошепна Фалкенхайм. — Той е по-добър от теб — и двамата го съзнаваме, нали? И ти би трябвало да си доволен от това. В крайна сметка и той е Sonnenkinder.

— Sonnen… — Фон Тиболт отново удари с цевта хер Оберст през лицето. — Долен лъжец. Нищо не каза, когато споменах името…

— Защо да те лъжа сега? Операция Sonnenkinder — каза Фалкенхайм. — С кораб, самолет или подводница. Децата били разпратени навсякъде по света. Нямаме списъците, но и не са ни нужни. Те ще бъдат спрени, щом спрем Женева.

— За да стане това, Алтийн Клаузен трябва да стигне до сина си. Тя няма да разкрие Женева, преди да е опитала всички други начини, защото това би означавало да разкрие произхода на сина си и по този начин да го унищожи. И тя е готова на всичко, за да го избегне. Ще се опита тайно да се срещне с него, но ние ще я спрем.

— Вие ще бъдете спрени! — каза Фалкенхайм и се задави от кръвта, която се стичаше от устата му. — Вашите Sonnenkinder никога няма да получат милионите. Ние също имаме армия, за чието съществуване вие дори не подозирате. Всеки войник в нея е готов да жертва живота си, за да ви спре и изобличи.

— Разбира се, Herr General — русият мъж кимна. — Евреите от Хар Ша’Алав.

Макар да бяха произнесени тихо, думите шибнаха стареца като с камшик.

— Не!

— Да — каза Фон Тиболт. — „Убий ме и друг ще заеме мястото ми. Убий и него, ще дойде трети.“ Евреите от Хар Ша’Алав. Така присърце са възприели идеите ви, че самите те са станали част от Нахрихтендинст. Оцелелите свидетели на Аушвиц.

— Ти си животно — Фалкенхайм се сгърчи от болка.

— Аз съм Волфсшанце, истинската Волфсшанце — отвърна Фон Тиболт и вдигна люгера. — Преди да научите цялата истина, евреите се опитаха да убият американеца, а ето че и техният ред дойде. До една седмица Хар Ша’Алав ще бъде изравнен със земята, което ще бъде краят на Нахрихтендинст. Волфсшанце ще победи.

Фон Тиболт насочи револвера към главата на стареца и натисна спусъка.