Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (62)

4

Угасих свещите с пръсти и направих знак на Беа да не вдига шум. Тя ме хвана за ръката и ме погледна въпросително. Бавните стъпки на Фумеро се чуваха някъде под нас. Отведох Беа обратно във вътрешността на стаята и й дадох знак да стои там, скрита зад вратата.

— Не излизай оттук, каквото и да стане — прошепнах аз.

— Не ме оставяй сега, Даниел. Моля те.

— Трябва да предупредя Каракс.

Тя ме гледаше умоляващо, но аз излязох в коридора, преди да съм се поддал на увещанията й. Отидох предпазливо до горната част на главното стълбище. От сянката на Фумеро нямаше и следа, стъпките му също бяха заглъхнали. Беше се притаил някъде в мрака — неподвижен, търпелив. Оттеглих се отново в коридора и закрачих по него покрай редицата стаи, докато стигнах предната част на имението. През един заледен прозорец се процеждаха четири лъча синя светлина, мътни като застояла вода. Отидох до прозореца и видях една черна кола с включени фарове, спряла пред решетката на главната порта. Познах автомобила на лейтенант Паласиос. Огънчето на цигарата му в мрака — издаваше присъствието му зад волана. Върнах се бавно към стълбището и заслизах стъпало по стъпало с безкрайна предпазливост. Спрях се някъде по средата и огледах мрака, залял долния етаж.

На влизане Фумеро бе оставил входната врата отворена. Вятърът бе угасил свещите и плюеше — вътре вихрушка от сняг. Замръзнала шума танцуваше под свода, носейки се в тунел от прашна светлина, която загатваше руините на огромната къща. Смъкнах се още четири стъпала надолу, притискайки се до стената, и зърнах бегло големите прозорци на библиотеката. От Фумеро все така нямаше и следа. Зачудих се дали не е слязъл в подземието или в криптата. Сипкавият сняг, който нахлуваше отвън, бързо заличаваше следите му. Спуснах се до подножието на стълбището и надникнах в коридора, който водеше към главния вход. Леденият вятър сякаш ме заплю в лицето. Хищната ръка на ангела, потънал във фонтана, смътно се мержелееше навън в тъмата. Погледнах в другата посока. Входът към библиотеката бе на около десет метра от долната част на стълбището. Преддверието, което водеше натам, бе забулено в мрак. Разбрах, че Фумеро би могъл да ме наблюдава, застанал едва на няколко метра от мястото, където се намирах, без да мога да го видя. Взрях се в тъмнината, непрогледна като водите на кладенец. Поех си дълбоко дъх и, пристъпвайки едва, закрачих слепешката през разстоянието, което ме отделяше от входа на библиотеката.

Големият овален салон тънеше в оскъдна, мъглява светлина, изпъстрена от миниатюрните сенки, които хвърляше лепкавият сняг, падащ тежко зад прозорците. Плъзнах поглед по голите стени, търсейки Фумеро — нищо чудно да се спотайваше точно до входа. Някакъв предмет стърчеше, от стената едва на два метра вдясно от мен. За миг ми се стори, че той се раздвижи, но това бе само отражението на лунната светлина по острието. Видях забит нож, вероятно двуостра кама, приковала към стената правоъгълно парче картон или хартия. Приближих се и познах изображението. Това бе копие от полуобгорената снимка, което някой непознат ми бе оставил преди време на тезгяха в книжарницата. На снимката Жулиан и Пенелопе, все още юноши, се усмихваха щастливо на живота, който им се бе изплъзнал, без да разберат. Острието на камата бе пронизало гърдите на Жулиан. Тогава разбрах, че човекът, оставил ми фотографията като покана, не е бил Лаин Кубер или Жулиан Каракс, а Фумеро. Тази снимка бе отровна примамка. Вдигнах ръка, за да я освободя от ножа, но леденият допир от револвера на Фумеро, опрян в тила ми, ме спря.

— Един образ струва повече от хиляда думи, Даниел. Ако баща ти не беше скапан книжар, досега щеше да те е научил на това.

Обърнах се бавно и се озовах срещу дулото на оръжието. Издаваше прясна миризма на барут. Мъртвешкото лице на Фумеро се хилеше, изкривено в ужасна гримаса.

— Къде е Каракс?

— Далече оттук. Знаеше, че ще дойдете за него, и се махна.

Фумеро ме гледаше, без да мигне.

— Ще ти пръсна главата, момче.

— Това няма да ви помогне много. Каракс не е тук.

— Отвори си устата — нареди Фумеро.

— Защо?

— Отвори си устата, че да не ти я отворя аз с един куршум.

Разтворих устни и Фумеро тикна револвера между тях. Усетих как в гърлото ми се надига гадене. Палецът на Фумеро се изопна върху петлето.

— А сега, нещастник такъв, помисли дали имаш някаква причина да продължиш да живееш. Е, какво ще кажеш?

Кимнах бавно.

— Тогава ми кажи къде е Каракс.

Опитах се да измънкам нещо. Фумеро полека извади револвера.

— Къде е?

— Долу. В криптата.

— Ти ще водиш. Искам да присъстваш, докато разказвам на онова копеле как стенеше Нурия Монфорт, когато й забих ножа в…

Силуетът се появи от нищото. Поглеждайки над рамото на Фумеро, сякаш видях как мракът се движеше като завеса от мъгла, а една фигура без лице, с пламтящи очи, се плъзгаше към нас съвършено безшумно, като че ли едва стъпваше по пода. Фумеро видя отражението в плувналите ми в сълзи очи и лицето му бавно се изкриви.

Когато се обърна и стреля в мантията от мрак, която го обгръщаше, две безформени кожени лапи го сграбчиха за гърлото. Това бяха ръцете на Жулиан Каракс, израсли от пламъците. Той ме блъсна встрани и притисна Фумеро към стената. Инспекторът стисна револвера и се опита да го пъхне под брадичката на Каракс. Преди да успее да дръпне спусъка, Каракс сграбчи китката му и силно я заудря в стената, но Фумеро не пускаше оръжието. Втори изстрел отекна в мрака и проби дупка в облицованата с дърво стена. Сълзи от запален барут и пламнали тресчици поръсиха лицето на инспектора. Стаята се изпълни със смрад на опърлена плът.

С едно рязко дръпване Фумеро се опита да се освободи от силата, която бе приковала към стената врата му и ръката, стиснала револвера, но Каракс не разхлаби хватката си. Фумеро нададе гневен рев и изви глава, за да захапе юмрука на противника си. Бе обзет от животинска ярост. Чух как зъбите на инспектора изщракаха, когато раздраха мъртвата кожа, и видях как по устните му потече кръв. Тогава Каракс, пренебрегвайки болката, или може би неспособен да я усети, сграбчи забитата в стената кама. Изтръгна я оттам и под ужасения поглед на Фумеро прикова дясната китка на инспектора към стената с един жесток удар, който вкара острието почти до дръжката в дървената облицовка. От болката Фумеро нададе страшен вик, а ръката му рязко се разтвори и револверът падна в нозете му. С един ритник Каракс го запрати в сенките.

Ужасът на тази сцена се разгърна пред очите ми едва за няколко секунди. Бях се вцепенил, неспособен да действам и даже да мисля. Каракс се обърна и впи поглед в мен. Загледан в него, успях да възстановя изгубените черти на лицето му, които си бях представял толкова пъти от снимките и старите истории.

— Отведи Беатрис оттук, Даниел. Тя знае какво трябва да направите. Не се отделяй от нея. Не допускай някой или нещо да ти я отнеме. Пази я. Пази я повече от живота си.

Исках да кимна, но очите ми се плъзнаха към Фумеро, който се мъчеше да се освободи от ножа, пронизал китката му. Изтръгна го с рязко дръпване и рухна на колене, хванал ранената си ръка, от която шуртеше кръв.

— Тръгвай — тихо рече Каракс.

От пода Фумеро ни гледаше, заслепен от омраза, стиснал окървавения нож в лявата си ръка. Каракс се обърна към него. Чух забързани стъпки, които се приближаваха към нас, и осъзнах, че Паласиос, предизвестен от изстрелите, се притича на помощ на шефа си. Преди Каракс да успее да отнеме ножа на Фумеро, Паласиос нахълта в библиотеката, вдигнал нависоко оръжието си.

— Назад — предупреди той.

Лейтенантът хвърли бърз поглед към Фумеро, който тъкмо се надигаше с мъка, после изгледа мен и накрая Каракс. Прочетох в очите му ужас и съмнение.

— Назад, казах!

Каракс застина на място, сетне се отдръпна. Паласиос студено се взираше в нас, мъчейки се да реши как да постъпи. Погледът му се спря върху мен.

— Ей, ти, махай се оттук. Това няма нищо общо с теб. Тръгвай.

Поколебах се за миг. Каракс кимна.

— Никой да не мърда — отсече Фумеро. — Паласиос, дайте ми револвера си.

Лейтенантът запази мълчание.

— Паласиос — повтори Фумеро, протягайки обляната си в кръв ръка към оръжието.

— Не — смотолеви Паласиос, стиснал зъби.

Безумните очи на Фумеро се изпълниха с презрение и ярост. Той грабна оръжието на Паласиос и рязко го блъсна с ръка. Размених поглед с лейтенанта и разбрах какво ще последва. Фумеро бавно вдигна оръжието. Ръката му трепереше и револверът блестеше от кръвта. Каракс заотстъпва назад, крачка по крачка, търсейки сенките, но нямаше къде да избяга. Дулото на револвера го следваше. Почувствах как мускулите на тялото ми пламнаха от гняв. Мъртвешката гримаса на Фумеро, който облизваше устни от лудост и злоба, ме пробуди като плесница. Паласиос ме гледаше и мълчаливо клатеше глава. Не му обърнах внимание. Каракс вече се бе предал и стоеше неподвижно в средата на стаята в очакване на изстрела.

Фумеро така и не ме видя. За него съществуваха само Каракс и онази окървавена ръка, стиснала здраво револвера. Хвърлих се към него. Усетих как краката ми се отделиха от пода, но не успяха да го докоснат отново. Светът сякаш замръзна по средата на скока ми. Грохотът от изстрела достигна до мен някак отдалеч, като ехо от буря, която вече отминава. Нямаше болка. Куршумът прониза ребрата ми. Първата експлозия беше ослепителна, сякаш метален лост ме бе ударил с неописуема сила и запратил на няколко метра във въздуха, преди да ме повали на земята. Не почувствах падането, макар да ми се стори, че стените се сближиха, а таванът с голяма скорост се спусна към мен, сякаш искаше да ме сплеска.

Една ръка подпря тила ми и видях лицето на Жулиан Каракс да се свежда над мен. В моето видение Каракс изглеждаше точно както си го бях представял, сякаш пламъците изобщо не бяха заличили чертите му. Забелязах ужаса в очите му, без нищо да разбирам. Видях как сложи ръка на гърдите ми и се зачудих каква ли е тази димяща течност, потекла между пръстите му. Именно тогава почувствах ужасен огън, жарко дихание, което изгаряше вътрешностите ми. Идеше ми да изкрещя, но викът ми се удави в топла кръв. Познах лицето на Паласиос встрани от мен, смазан от угризения. Вдигнах поглед и тогава я видях. Беа бавно се приближаваше откъм вратата на библиотеката, с пропито от ужас лице, като притискаше треперещите си ръце към устата си и мълчаливо клатеше глава. Исках да я предупредя, но един хапещ студ пробяга по ръцете и нозете ми, пронизвайки тялото ми с безброй остриета.

Фумеро дебнеше, скрит зад вратата. Беа не забеляза присъствието му. Когато Каракс се надигна със скок и тя се обърна, предупредена, револверът на инспектора вече докосваше челото й. Паласиос се хвърли да го спре, но закъсня. Каракс вече се надвесваше над него. Дочух далечния му вик, понесъл името на Беа. Проблесна изстрел, който озари стаята. Куршумът прониза дясната ръка на Каракс. Миг по-късно човекът без лице се сгромоляса върху Фумеро. Надигнах се, за да видя как Беа тича към мен, невредима. Потърсих Каракс с угасващи очи, но не го открих. Друга фигура бе заела мястото му. Това беше Лаин Кубер в същия онзи вид, от който бях свикнал да се боя, докато четях страниците на една книга преди толкова години. Тоя път лапите на Кубер се впиха в очите на Фумеро като куки и го помъкнаха навън. Успях да видя как нозете на инспектора се потътриха през вратата на библиотеката, как тялото му се разтърсваше, докато Каракс го теглеше безмилостно към входа, как коленете му се блъскаха в мраморните стъпала, а вятърът плюеше сняг в лицето му, как човекът без лице го сграбчи за гърлото и, вдигайки го като кукла, го хвърли в замръзналия фонтан. Ръката на ангела прониза гърдите му като шиш и прокълнатата му душа се разля, досущ черна пара, и закапа като ледени сълзи по замръзналото огледало на водата, докато клепачите му се склопиха завинаги и очите му се покриха с иглици от скреж.

Тогава рухнах, неспособен да задържа погледа си дори секунда повече. Бяла светлина озари мрака и видях лицето на Беа да се отдалечава в тунел от мъгла. Затворих очи и усетих ръцете на Беа върху лицето си и диханието на гласа й, който молеше Бог да не ме взима и ми шепнеше, че ме обича и няма да ме остави да си ида, няма да ме остави да си ида. Спомням си само, че се разтопих в мираж от светлина и студ, че ме обгърна странен покой, който отнесе болката и бавния огън, изгарящ вътрешностите ми. Видях как двамата с Беа, вече почти старци, крачим ръка за ръка из улиците на Барселона, този омагьосан град. Видях как баща ми и Нурия Монфорт полагат бели рози на гроба ми. Видях Фермин, който ридаеше в прегръдките на Бернарда, и моя стар приятел Томас, онемял завинаги. Видях ги, както човек вижда непознати от прозореца на влак, който се отдалечава твърде бързо. Именно тогава, почти без да го осъзнавам, си спомних лицето на майка ми, което бях изгубил преди толкова години, сякаш стара изрезка внезапно бе изпаднала от страниците на някоя книга. Нейната светлина бе едничкото, което ме придружаваше, докато пропадах в мрака.